Поезия

Идеята е стиховете да са на общо ползване. Щом ни потрябва нещо го вземаме от тук и го вграждаме като реплика на героя. И понеже, за да избереш точната строфа, трябва да има избор - слагам колкото имам в наличност. Хулите са в ремонт след хакване и поезията ми там може да е зачезнала леко....
... Но каквото има - тука в кюпа. Чакам и вашите неща да ги постнете.


Избухват
прокълнатите в алено изгреви
на твоята вяра във мене - Удавника!

Ала няма завръщане -
вълните на времето
люлеят перчема ми слънчев.


Вместо сбогом
ти глътка вино
от моята чаша
отпий.

. ---------------------------

Щом легнеш
в на сянката ми ложето.
Щом с устни
отхапеш на името ми шепота.
Щом с поглед
отраднеш покоя ми...

И аз ще дойда - но няма
да съм толкова сладък
колкото копнежа за мен.

. -----------------------


Аз ти я взех - излъгах я
сама да да дойде при мен.

Аз ти я взех, братко,
и кръвта на сърцето ти
се стича по острите ръбове
на мъртвата ми съвест.

Аз ти я взех - полудях
по шепота й с цвят на докосване.

. ---------------------------

аз вече
твоите очи не виждам
във всяка лятна буря.

аз вече
твоето дихание не чувам
в събуждането на града
през ранна утрин.

аз вече вехна
превърнат
в думи неизречени

Ти още ме убиваш
чрез сянката
на спомена за тебе

. -------------------------------

Само сърцето може
да говори красиво,
устните винаги лъжат,
дори и неволно.

Но колко е сладка
лъжата на нечия тиха
женска усмивка.
Молиш се да те лъже,
докато светът изтече
в безпределното.

. ------------------

В копнение за твоята лукавост
все жаждам твоята усмивка -
и погледа премрежен е сладостна лъжа,
отровила отдавна моето сърце.
Бъди неискрена съм мен,
бъди неискрена със мен.

Аз зная че съм грозен
създаден съм за битки.
И в моя мъжки ум
Смърта чертае кривулици
с мастило от гореща кръв.
Ужасна твар съм -
Бъди неискрена съм мен,
бъди нескрена със мен.

. --------------------

Дори и ангелите
имат топли устни
чувстващи ръце
и готовност да следват
онази,
която ги проваля
до дъното на ада.

А тя - поетеса,
дева и блудница,
погребва любовника,
израща в затвора
съпруга
и си купува черна рокля
.. ах как й отива на белите рамене.

За Танца ми със Сянката
поканих с китара във ръка,
понесъл пръсти в тиха песен,
мойта собствена Съдба.

Ах - Участта последна
поглежда ме в лицето
с очите на любимата.

Звън последен,
забравен стих от песен.
Сън последен, сън
в безкрайна тишина

-------------------------

Във винената капка
търкулната небрежно,
Луната се оглежда.

Под бялата й светлина
във бавно нетърпение
узрявал е черешовия плод
превърнат в тази капка вино.

------------------------------

Безумец съм -
със затворени клепки
пристъпвам в пустинята.

Тя е пурпурни изгреви
скрити оазиси,
и пясъчни бури.
Кажи ми, душа,
защо я обичаш?

Заради трепета на Съдбата,
заради полета на стрелата,
заради целувката на Смъртта
и смеха на студените утрини.
Животът е ален залез,
потъващ между дюните.

. ----------------------------

Ограбих търговец на вино
и сега напивам слънцето
с дъха си.
То бърка посоките
и залязва със смях над Япония.

Ограбих търговец на вино
и танцува под моите стъпки
Пустинята нежна.
А сестра й - Смъртта -
в ухото ми шепне
влюбени стихове.

. ---------------------

От себе си страхувам се
когато съм щастлив.

Премного безметежие
изпълва с тишина
пресъхналите зеници.

. -----------------------------

Под нежния покров
на есенни листа
спи спомена за тебе
и вятъра
все твойто име ми шепти.

-----------------------

Танцуват
прашинки във сърцето ми
завихрени от пориви,
понесени от спомени,
покрили с плащ от ярост
окаяните дни на настоящето.

Крещят
неистовите мигове
на вътрешно прозрение
че само шепи думи
през пръстите изтичат
и времето - и то изтича
в поредния напразен
опит за величие.

Загърбил детство
и вперил зор
в неясното си бъдеще -
смехът горчив
остава ми едничкото
спасение.

Последната искра на волята -
за себе си да плача
ще откажа.

. ------------------------ .

В неспирното начало
на утрини пораснали
в отблясъка на вечни залези
аз своя лик така и не открих
Напразно ослепях от взиране
в очите бели на Безкрая.

. -----------------------------
ИИ ( строфите долу са съвместно творчество с SugarBabe//Радост Георгиева, която е съгласна общото произведение да не се публикува другаде, освен в Даная)

Дори във залеза
да изгори сърцето ми
аз свойта самота
не искам с теб да споделя

Заради теб...
Ще се превърнат мислите ми
в дълги дни очакване
И на Луната тъмната страна
усещам ще покълне
във кладенеца на душата ми.

---------------------------------

Смъртта е съпруга на Безкрая
но обича безумно Живота.
Пустинята е нейна дъщеря,
но оазисите са й синове...
Да пием за влюбените жени...

Мълчанието
ме роди за теб.
Мълчанието
ме погреба в теб.

В тишината неизречена
душатата ти сляпа
мен разпознава
по звука
от стъпки заглъхващи.

Да - Мълчанието
ме погреба в теб.
невидим пристигнах
безплътен си тръгвам.

----------------------

И когато умра
положете ме
под водите на Мая
и пуснете бели лилии
да плават по нея.

Защото завинаги
ще остане сърцето ми
изпълено с любов.

В шепата на залеза
умират спомени
и отронени въздишки
вятърът понася
над градината
на кралицата.

--------------------

След хиляди
лунни изгреви
помня очите ти.

Студени сънища
и ледени утрини
носи ми вятъра

На утрото сляпа е
зеницата синя
и сънища спят
в душата ми пуста

Кънти самотата
в сърцето което
след хиляди
лунни изгреви
помни очите ти.

------------------

Не мога
да те намразя
дори когато те обичам.

Дори сега -
отронила се от сърцето ми,
не искам някой да те нарани.

------------------

Ти си красива
вещица.
Ти си смъртта
на моята воля.

Ах...
Нежния дъжд
на косите ти.
Нежния дъжд
на очите ти.

Ти ме погреба
в сърцето си.
Ти презря
моята изповед
в катедралата
на твоята плът.

Ах...
Нежния дъжд
на косите ти.
Нежния дъжд
на очите ти.

Ти ме превърна
в призрачна болка.
Ти ме превърна
в окови за себе си.

Ах...
Нежния дъжд
на косите ти.
Нежния дъжд
на очите ти.

Ти ми каза-
върви си завинаги.
Ти се разплака
още тогава-
преди
да затворя
вратата
след себе си.

Сега съм бездомен
и мокър.
Над мене
е нежния дъжд
на сълзите ти.

----------------

Всеки опит за святост

Всяка сутрин
пресрещам
с надежда и ярост
на Небето юмрука пламтящ.

Ето го Слънцето-
окъпано в огън,
подава клепач,
над хоризонта на утрото.

И приижда Денят
право в моите зеници.
Възкипява право в моите вени
първият лъч светлина.

Ала всяко посрещнато утро
е повторена грешка.
Всеки опит за святост свършва така:
- На тъмата потайната свита
в мойта сянка любовно се сгушва.

Точно там-
в мойта сянка,
родена
от първия лъч на Деня.

----------------------

ПЛАМЪКЪТ НА ВЯРАТА

От всички божества
единствено жените
дават онова,
което обещават
всички
мъжки
религий:
- безсмъртие

От всички божества
единствено жените
с усмивка превръщат:
смъртта в живот,
грубостта на мъжете
в бебешка сладост,
гнева в разкаяние.

От всички божества
единствено жените
хранят със своята плът
раздават щедро
своята плът,
и превръщат със своята плът
мига във вечност.

Вечер , когато целувам
челото на дъщеря си-
поглеждам към Нея,
към нейните пищтни
хълмове и долини.
И не мога да повярвам
че съм избранник.
Че пламъка на моята вяра
и магията на нейните
дълги нозе
... са създали това малко чудо,
разперило тиранично ръчички
напреки на леглото.

Мъничка бебешка пета
господарски поляга върху ухото ми .
Не смея да мръдна.
не смея да шавна.
О , какъв дар , какъв дар
за пламъка на моята вяра.

---------------------------

Обичай ме с гибелна ярост

Все такава те искам-
демонична,
безумна,
опасна,
смъртоносна
менада.

Давай- обичай ме
с гибелна ярост,
с неистова мощ,
с безумие и нокти.

Любовта между нас
е чуводищна.
Тя е
първичната буря,
земетръсния порив,
титаничния гняв
на възкръснали
Черни
Слънца.

Нека ме погубиш-
всяка твоя целувка
е разрив в гърдите ми.
Всеки допир е смърт.

..Ще те нахраня,
преди да родиш,
Богомолке...

...Нима е сутрин...
...Колко нежно-
във шепи събираш-
изпепелената ми плът.

-----------------------

Прозорецът ми -
зазидана от лед
пролука във стената.
Не виждам там, каквото искам.

Все тъй Снегът се гърчи
в прегръдката на бурята
фучаща във душата ми.
И върху снежния перваз
на моето съзнание стърчи
замръзнал силует на гълъб
дошъл от твоята посока.

Къде е кацнало глупачето
и ти защо ме търсиш с гълъби?
Ти твоето послание до мене
прати по луди змеьове,
та огънят им да стопи очите ми,
та ураганът на крилете им
дано прогони снегопада
на душата ми.

Прати ми огнени каляски
и слънце, лудо слънце
дано отново кипне
в топла кръв сърцето ми.

Ела и ти подире
змеьовете диви.
Единствено за тебе
аз ще се събудя.

Защото ти заради мене
лятото във шепата си стискаш...

--------------------------

ЕЗИЧЕСКО

В сянката на твоето присъствие
чувам сърдечния тътен,
опустошаващ всяка фибра
от моето съществуване.

Паднал в безкрайната дължина
на твоите езически нозе
Аз мълвя:
Ето ме, мой идоле.

Ето ме - целия ти се поднасям в жертва.
Благоволи да сложиш малката си длан
върху своята нажежена собственост.
Превърни ме в чаша за своите устни.

Ето ме- захвърлил острието на своята логика
ти поднасям в дар своята съвест.
Своите убеждения, своя морал.
Бездушен звяр съм без твоята нежност -
подари ми я мигом, окови ме веднага.
Спри ме , защото не мога да тръгна за никъде...
без теб... мое нежно проклятие.

Ето ме- Загребвам с груби ръце
оскъдни глътки любов,
оставени от дъжда
в следата от твоите стъпки.

Ето ме- коленичил силует,
фанатично наметнал
върху мъжките си рамене
плащът на твоята гордост.

Ето ме- Ослепял от жажда за теб
пресичам на колене
пустинята на своето смирение.

-----------------------

ЗАЩОТО ДОРИ И ДА МОЖЕШ...

Не може да живееш без мен -
ще съм парещият спомен
ще съм сълзите за детството
ще съм сянката на слънцето.

Не може да мразиш без мен -
ще съм болката в сърцето ти
ще съм гнева в слабините ти
ще съм глада на очите ти.

Не може да обичаш без мен -
ще съм пясъка в косите ти
ще съм огъня на кръвта ти
ще съм вятъра и залеза

Не може да бъдеш без мен -
Ще съм нищетата на утрото
ще съм зеницата на луната.
ще съм името между устните.

Не може да си тръгнеш без мен.
Защото дори и да можеш..
аз не мога и след хиляди залези
да се науча да живея без теб.

------------------------------

Желание

Аз не искам така - диво и бързо!
- искам бавно да потъвам във теб.
- искам бавно да се вдишвам в косите ти
- искам бавно да се напивам с очите ти.

Аз не мога така - арогантно и гордо!
- искам бавно да се смирявам пред теб.
- искам бавно да коленича пред теб
- искам бавно да падам пред теб.

Аз не мога така - разумно и сдържано!
- Искам бавно да полудяваме.
-искам бавно да се прогаряме.
- искам бавно да се убиваме.

-------------------------------

Как?

Как се затварят
тихо усмихнати устни
с нежна целувка?

Как се потъва
безмълвно в разкошно
припламнали зеници?

Как се губи разум
в полуделите мигове
на неистова близост?

Научи ме,
защото никой
не може като тебе.

---------------------

Във лунната й тъмна белота,
в покоя на гладката невинност,
в дълбокото на крехката й младост.
Във сребърната й усмивка,
във свойто появяване и чезнене.
Във всяка своя фибра -
Жената е Луна.

------------------

" .... да те губя с безкрайно постоянство."

С безкрайно постоянство
загубвам те отново и отново
ти все изпадаш от сърцето ми,
отиваш си подобно капка кръв
избликнала от раната на устна,
прехапана с целувка.

В гранитната колона
на нямата ми съвест,
със силата на своята молитва
дълбаеш мойто собствено лице.
Без длето, само с нежни пръсти
едничък спомен ми оставяш
-и туй е мойто собствено лице.

Да помня твоето не мога,
че то е само:
неясен образ на желание
болезнено изтънчени черти
очи, в които гасне бурята от снощи.

---------------------

НЕЯСЕН ВИХЪР ОТ ПЛАМЪЦИ

Може би... обещания,
дадени в женски сън
реални като мечтите ми
горещи като омразата
избликваща от очите ти
гледани от близо,
от толкова близо..
докато ме целуваш.


Луната наднича
ниско под стряхата
и побелява вселената,
в нежно утро зачената.

Неясен вихър от пламъци
оставят отпечатъци
от твоите зеници
в дъното на душата ми.

------------------

Лимонени утрини
и зимни дихания
рисуват зеници
в очите
на Времето.

То
е младо момиче
с жълта рокличка
в градина от хризантеми.

-------------------------

Усмихваш се -
гладна Луна
със сребърни хълбоци.

------------------------

Аз цял живот
вървях към Слънцето.
И тежките нозе на тъмната ми Сянка
все падаха върху следата
от стъпките ми неуморни.

Ала не е забравен,не -
не е забравен ключа
за твоята душа!
... Последният ми амулет..

------------------------

"Аромат на Праскова"

Целуната си -
отхапвам бавно от плода
зреещ в очите ти.

----------------------

Песъчинки сме
в детска лопатка.
И се кикотим тихичко,
по пързалката на пъпчето.

Нас бебешка длан
ни изсипва върху борда
на рибарския кораб на Времето

---------------------------

Посветено на моята неповторима и нежна С.

В мойте мисли
твоят образ се топи.
И те виждам
детска и порочна
и те виждам
вече не каквато си.

П.П. Която наистина се оказа такава само в илюзиите ми... Но колко дълго може да живее една илюзия, когато искаш да вярваш в нея.

А това е стихотворение на Ледена Луна. Някой да я познава?

Докосва вятъра и нашепва думите,
които иска да чуе всеки любим,
поддържащи огъня, спомена незабравим,
но тъжно превръщащи пламъка в пепел...

Гледа града и празните улици,
покрити с прах, създаващ дима..
Дори и гората угнетена мълчи,
изгубила някъде там мечтите си..

Красива тъга отразява реката
от слънцето, изгаряща в парата,
убиваща всеки грам живинка,
неподвижен е даже и ритъма..

Изгаря от горещината и задуха
и последната капка на нежността,
изсушаваща надеждната сълза,
живяла вечно в илюзорната визия...

Сухо, но ветровито плаче времето,
неспиращо тумора във всяка душа
на болка, разкъсваща в дълбочина..
Носталгия по несъществуваща красота..

Приятелите скъпи на къмпинг са
и си играят на помирители..
Уви, май сполучи тяхната
многообичана игра с думите...
Спечелихме забита дълбоко в гърба кама..
И радостни усетихме на кръвта вкуса...
Доволни сме, че получихме унижение,
а как ни идва от цялото сърце смеха...
Красиво е, когато паднем, потъвайки в нашата земя..
О, чудо! Подадоха за помощ честната ръка,
но някак си натикаха ни по-дълбоко в калта..
До гуша идва сладката хармония,
В лагера остана за дълго нашата тълпа...
Ето, дойде време по пътя да си ходим
в разпален огън или в преливаща вода..

------------------

Сърце на гордост - еквивалент опустошение,
душа – новостроено леденостенно уравнение..
Вина плюс гузност значи заедност с усещане за самота,
Гняв и яд равнява се на регресивно геометрично безразличие,
извадено от аритметичната прогресия на любовта,
а после следва нулево разбиране, накрая отрицателна величина...

---------------------

Гледам в очите ти, виждам трети лица,
усещам по ръката ти – с тях е била..

Отвръщам на усмивката ти – за други е тя,
слушам обясненията ти – галиш моята суета.

Надничам в мислите ти – другаде далеко са...

Изгаряш ме с огъня ти – студена е страстта,
пиеш от устните ми – изстинала е за мен кръвта..

Къпеш ме в сълзите си – не можеш да скриеш лъжа,
прегръщаш ме със силата ти – за други е нежността...

Покриваш ме с мечтите си – Стига, върви си сега!

Сбогом на красивите илюзии, няма я вече любовта –
за мен тя умря,погребана дълбоко в твоята душа.

---------------------

Само момиче гледа жълтата луна,
пролива поредна кървава сълза..
Потъва и се спира в тишина,
а плува в дълбоката река
на мислите, отнесени от вятъра
на нова падаща звезда..
Умирайки от думите,
да гони ту лудост, ту безумие...
Но този път не приказно красивата,
а млечно бяла бе нощта,
обляна в метеорна линия –
линията на смъртта...

-----------------------

Въздушни кули – срутват се на пясък...
Без смисъл мисли прогонват се от вятър...
Слепците гледат – очи умират в блясък...
И глухи чуват – подхлъзват се на плясък...

Светци неземни – по дъното се реят
Набожни роби за демоните пеят...
Накладен огън – превръщасе на прах,
а всичко живо със себе си играе шах...

Ума убива бедното сърце,
а волята горката – стана за мезе...
Игра на котка-мишка с глупостта
и спомена се пази зорко от гордостта..


Идеи много в презумция една,
Новороден умира в болка и тъга,
Подложен от безвременни мъчения,
живеещ перпендикулярно на реалността...

Светът върви обратно някъде,
не мисли никой, само суета...
Илюзия, че хубаво се влачиш
дълбоко и бездънно в калта...

Но не, не се говори за депресия,
Несвързан е бъртвежа на мъртвата душа...
Цари велико кралско безразличие,
Погледнато през цветни стъкълца...

---------------------------

Горчилка. Изстрел. После кървава луна.
Кръвта била най-сладка при пълнолуние...
Живот, погубен от безумие...
Живяла някога една душа
в сърцевината на гърдата ти...
Но няма я отдавна –
уби ли я или пък тя умря сама?
Потъпкана с ритници,
замеряна с камъни на думите,
изречени от неразбиращите същества...
Немислещи за нищо, имитиращи съдбина
и вярващи в дедите си, следващи път на Сатана...
Умирайки, затваряха очите,
потъвайки в тяхната дълбочина,
погубена и заменена с празнота...
Писък! Нещо отново изгърмя...
Убийство, погребение в облачната далечина...

-------------------------

Виждам подигравката в стъклените ти очи
на миналото, гонещо настоящото бъдеще,
виждам лъжа, лицемерие, използвачество
безумно към невинна, наивна и бедна душа.

Не вярвах, че и ти си като тях – другите,
с намазани до непознаваемост гримирани лица...
Поредната капка на бездънно разочарование
и измамена, заблудена от собствена суета...

Виждам твоите насмешливи погледи
с неизказаното иронично намигане,
Самохвалство, на базата на какво е това?
Била останала единствено самотата и болката...

Така е, но не и в твоята фалшива душа,
залъгваща се, че е различна, не в целокупността
на дъждове наводняващи, бури, гърмежи и падаща слана
върху земята, изсушена до безобразие от думите...

А сълзите ти?! Сълзи ли бяха или импровизирана игра
с теб в главността на ролята спасител, даващ обичта...
Последни думи, комбинирани с безкрайно безразличие
и ти ме излъга, а бил ли си изобщо искрен преди това?

Съмнявам се, остава чувство унизително
за слепваш парченца счупени от розови листа,
които дори не бяха истински, а част от подредеността
на живота ти, работа, проблеми, имаше и любовта...

Остана едничкото, но чисто болезнено мъчение
на спомена, когато бяхме заедно и имахме крила...
Махни се, използвай нея другата, за мен остава светлина,
макар невидима на фона на непроменена минала тъмнина...

Ще понеса и подигравките, а и обидите,
напомнящи,че сива, но кървяща бе обичта...
Типична за недорасла, наранена наивница,
такава е за теб любимата жена... от мен... довиждане...

-------------------------

Не съм просяк, молещ за остатъци
от отдавна изгубена любов,
не прося минути на нежно внимание
и после забит в гърба двуостър нож.

Вървя по улицата на разбитите мечти
и виждам просещи, съжалявам ги...
Не исках и аз да съм като тях,
но уви, така май се получи...


И в душата ми - само чувство на яд,
раните сякаш станаха по-кървящи...
Разбрах какво е да живееш в кивот
и да погребваш по-дълбоко живота си...

Струи кристално безразличие,
а маската на болка е това,
но аз съм все още истинска,
макар и с почупена душа...

Не искам да съм просяк, даващ ръката си
за трохички или хапчици радостно щастие,
не стигнах и до просешка тояга, успокоително...
поне малка част от достойнството ми остана...

---------------------

Закърпвах части от себе си, кръпка по кръпка,
да стана цялата идеална за тебе, реална жена,
но ти не ме разбра и такава не ме пожела...
А имахме мнима връзка, илюзия моя бе това...

Обичам те, борих се, че дори и сега...
когато не виждам даже и смисъла...
Защо го правя – исках те, искам те,
да сме заедно винаги, във вечността...

Не вярвах в нея, повярвах заради дума една,
изказана от теб, ти искаше... оптимистка...
но уви, явно не се доказах пред тебе така...
исках да приемеш индивидуална жена...


И среща ме утрото със студ, мокрота.
Лежа на леглото с възглавницата сама...
Поздравява ме отвън с капки дъжда,
пълнещи останалата в мен празнота...

Зашита от кръпки безбройни досега,
с конците на болезнена самота
и иглата без отвор, само с една страна...
Свърши макарата на моята душа... умря...

Сбърках, останах сама
на края на вечността,
където изчезват мечтите
и умират в реалността.

Убих се, за да убия заблудите,
размътващи болната ми глава.
Останах сляпа, но усещам другите
пламъци, изгарящи душевността.

Не искам да чувам смеха
на мислите си в лудница
вечно запечатана от самота
на красивата нежна сивота.

А виждах цветове,
чувах и птиците.
Лъжливи звуци
в лъжовна страна.

Усещам, че давя се
в океана на реалността,
Която е безсмъртната
съдница на една игра.

Лъжи, илюзии, безличие
плетеница от черни цветя,
Наричам ги приказни,
надарени са с красота.

Излъгах се, че има величие
накрая, че стигам вечността,
която я няма още никъде,
породена е от някаква лъжа.

Живеех във фалшивата истина,
новата истинска моя лудница,
Имам приятелка – лудостта,
залостена вечно с мен до смъртта.

------------------------------

Обикнах те дълбоко, обичам те, без смисъл,
реално едностранно и невъзможно е това.
Живея явно в света ти на илюзии,
където не фигурирам истински в реалността..

Далече си от мен, както винаги досега,
за пореден път се чувствам и съм съвсем сама.
А ти не го разбираш, не искаш и да промениш това,
живееш си така, сякаш никога не ме е имало…

За теб сигурно е така, не чувстваш самота,
но продължаваш все още да ме заблуждаваш,
дори и сам вярваш на думите си при това,
а всъщност капка истина няма в тях, само лъжа.

А думите ти са просто думи безсмислени,
реално неизпълнени – от всички тях нито една….
И аз, като наивната глупачка обичам те,
продължавам смело напред да страдам сама.

---------------------

Със сивите сенки се сливам,
изчезват цветните картини.
Усещам сивото ежедневие,
появяват се сиви чудеса.

Виждам сивото безличие,
цветните снимки в сивите им рамки.
И наоколо става сиво -
студена, безжизнена сивота.

Очите в мен са пустиня,
не виждам нищо, само сив път.
Лицата изчезват безспирно,
няма мечти – само една сивота…

Наоколо – сива жестокост,
животът – сиво безсмислие…
И мрачни, и тъжни са хората,
загледани тъпо в една сивота.

И аз съм поредната сива сянка,
мечтая за красота, мечтите – сиви форми.
Виждам и чувствам сивото бъдеще,
изчезвам като всички в сивота.

------------------

Отивай си, не искам да докосвам
с устните си каменна студенина
на статуя, изваяна от илюзии
и восък, разтопен от лъжлива пустота...

Не искам в себе си да виждам нечия заместница,
потънала отдавна с покварената си душа
на изповедница – глуха, сляпа за обичта
подтискана ,потъваща дълбоко в мрачното съзнание...

Отивай си, не искам да усещам
с ръцете си студената целувка на леда.
Не искам да гледам и очите ти,
красиви и безумни, пълни с празнота.

Не искам да усещам допира
на симулирана от теб игра
на думи, скроени уж от самота,
подтискаща на пламъка страстта...

Отивай си, не искам да съм другата,
скрита в сенките черни - на тъмнина,
опитваща се да топли винаги сърцето ти,
но неразбрала има ли го там в гръдта?

Не искам да се чувствам сякаш, че крада
за себе си от теб моментите на вечността,
запазени в лентата на кадъра ти,
поразмазан от собствения фотоапарат...

Отивай си или оставай, ала истински:
омръзна ми от този безкраен маскарад.
Ако ме искаш истинска – обичай ме,
но мен, не грешницата на нощта...

--------------------

В последно време е студено някак си,
настива се от пронизващата мъгла,
очертаваща силуети на мними приятели
и сенки, излизащи на светлина...

Напоследък сякаш се чувства апатия,
показваща фалшива симпатия
и усмивки, нарисувани с двуостра кама,
казващи истини с благородна лъжа...

Безкраен филм с различни актьори,
някои велики, други - просто играли,
лапащи хонорари с многоцифрен залог,
игра на комар с разцъфтяващ живот.

---------------------------------

Отново от житейската чаша отпивам
сладко-горчив уж натурален сок,
наричат го коктейла „Живот”,
сервиращ се с черна маслинка..


Вкусвам глътка, после две
и следва някакво опиянение,
а всъщност давя се в течността,
представляваща кръв на обречена...

И пия, пия до пълното забвение,
докрай поглъщам горчилката….
Смеейки се, виждам как кръвта тече
искайки да стигна на дъното вечността…

Събуждам се изведнъж, в неземен сън,
незнаеща къде съм, реалността ли е това?
И чувам смеха на демоните в главата си,
усмихват се, игра ли е действително това?

Не знам, но ми остава нещо и само това –
пиянството, забравата и болката сега,
участвайки в панаира на своята суета
и край, изчезва маслинката в моята уста…

----------------

Пореден ден на черешова диета
и утрото те среща с повехнали цветя
на мрачни, но реални сънища,
с усещане за глад на изгубена душа...

Вън слънце грее, пеят птичките,
не духа вятър, има задушаване
от прекалено голямата горещина -
докосва те изпепеляващо деня..

Излезеш ли, косата сплитат ти лъчите
на свелината, заслепяваща и мисълта
за чудно нещо, истинско и... приказност,
но жегата те връща на твоята земя...

А там те чакат горчивите череши,
презрели от прекалена светлина
и ружи, доскоро живи, но умрели
от прекалено напояване с вода...

--------------

Когато се събудиш, не виждаш цветята,
които до преди си виждал в съня си,
когато се събудиш, не виждаш луната,
която е била красива, докато си спял...

Когато се събудиш, не виждаш дъжда,
който си усещал някак по гърба си,
когато се събудиш, не чувстваш аромата
нито красива, опияняваща миризма...

Вървиш някъде някога, мислиш, че е деня,
а то се оказва някаква там дупка в съня,
който не искаш да прекъсваш просто така
и минаваш бързо, не мислейки, че е реалността...

А то не било, ами си пропуснал картината на живота си,
която си оцветил в измислени твои цветове,
смятайки, че точно те, със сигурност са правилни
и сам си си вярвал на гонене със самотна суета...

Когато се събудиш, не чуваш птиците,
пеещи красива, нежна и чиста мелодия,
А виждаш само някакви черни гарвани,
чакащи да изкълват твоята мнима съдба...

Когато се събудиш, не виждаш светлината,
която ти даваше слънцето само в съня...
И тогава не чувстваш никаква топлина,
която ти даваше в сънното мечтание лъча...

Когато се събудиш, не чуваш и думите,
които ти нашепваше нечия скъпа душа...
Събуждайки се, сякаш умираш сам някъде,
малко по малко, угасва твоята светлинка...

Когато заспиваш, си мислиш за случките,
запълващи твоята объркана, болна глава,
изчезваш някъде там, в далеко отвъдното,
което ти отне всичко без да знаеш това...

Когато се събудиш, виждаш истината
на твоята достигната уж сбъдната мечта...
Когато се събудиш, разбираш, че си сама,
както винаги си била сред тях – другите...

-------------------

Апатия отново, безумие и вечна самота,
това е белега на хода на реалността.
Обичаш, грешиш, разбира се, пълна заблуда е това,
защото няма чувства истински в смъртта,
с която през агонията досигаш дълбоко дъното
на разбитата на парченца стъклена мечта.


Мечта да бъдеш с някого, обичан при това,
а ето истината – реално безразличие и суета,
желание да промениш уж към добро съдбата си,
да намериш обич и дори да не чувстваш самота,
а в крайна сметка живееш си със заблудите
и тъй, до края на живота ти, за теб света..

Вървиш по път, обсипан с остри бодящи стъкълца
на разбитата парченце по парченце твоя мечта,
която смяташ, че ще има свое реално покритие
някога, далече, в реалната ти стъклена мечта,
а тя беше цяла, блестяща, уж нечуплива досега
и ето сбъдването й: агонизираща до болка е сега...

----------------

Наоколо сякаш вие глутница
на неспиращи и сиви ветрове...
Завъртат вятърната мелница
на хаоса жестоко в нечия глава..

Играят си с листите,
возейки вихрушка суха
на неспирно колело,
порочно, неизмислено...

Спират с още по–голяма сила,
когато свърши тяхната игра,
за да започнат нова дяволска -
с цел - поредната им руина…

Наяждат вълците с мършавина,
останала след тяхното върлуване
в безкрайна гонитба на заблудите,
с перпендикулярната им кривота.

---------------------

Боли! Сърцето в болка се къса,
но аз знам за моята ориса
на болка и вечна красива самота,
защото има губещи в доживотната игра.

Отново и отново чувам глухото „Обичам те”,
сърцето ми пак за пореден път се свива
в спазъм, последван от пълна апатия,
родена от ирония, просмукана със самота.

Да имам вяра? Имам я, но в миналото,
че ме чакат по-добри и по-светли времена.
Измами, болка, а после пълно безразличие,
това ме чака, знаех го преди, знам го и сега..

Дали да плача? Наивно би било това
и е без смисъл, нищо няма да променя.
Не искам и не смятам, че заслужавам това –
сълзите ми отдавна са дълбоко пресъхнали...

Излязох, не, разбих своята ледена стена
и сбърках, поредна голяма грешка бе това.
Без чувства най-добре разбираш какво е щастие,
в противен случай усещаш студена самота.

Боли! Виновна съм си – като някоя наивница,
сляпо вярваща в нещо, каквото е любовта,
но нея няма я, тъй както я няма и обичта,
а има просто някакво усещане и болка след това...

Мечти, фантазии, заблуди и илюзии сливат се
в болка, мъка, тъга, сълзи и самота
от допускане, че има чувства, сбъдване и наивността,
която води до поредна дълбока рана в твоята душа.

Е, да ви се невиди и на стиховете, и на поетите, и на чудото. Да се мае и чуди човек. Ето и нещо от мен. Кратичко е, но аз си го харесвам най-много от всичко, което някога съм писал.

Сърцето ми - разкъсано на хиляди парчета.
Душата ми - се гърчи във агония.
Безброй сълзи - мечти неизречени,
се стичат по лицето ми.
Ръцете ми - със пръсти сгърчени -
като животински нокти
впиват се във вечерния мрак.
Вик на болка и безумие надавам пак.
Омразя, Ярост и Тъга,
ще шепнат устните ми,
докато обгръща ме
воалът на Нощта.
Буря, Земя и Огън, Чуйте Моят Зов!
Хаос, Смърт, Злини и Разрушения,
Подчинете се на Моята Воля!

---------

Очи , изпълнени с празнота,
изгубени в бездна на безумие..
Предадена усмивка, срещна самота
в новото си бъдеще, изпълнено с тъга.

Изчезнаха мечтите, сменени с илюзии
за допир първи и последен с любовта.
Умират чувствата, пораждайки заблудите
за минало и бъдеще в играта на реалността.

Очи безкрайно тъжни и изгубени,
навяват болезнен спомен за радостта.
Дълбока сянка на настоящата съдба,
допуснала представата за грешна красота.

Пред дома ти ще застана...
Нозете ми ще враснат във пръстта...
На клони двете ми ръце ще станат,
за да те милвам, когато се прибираш
Вечерта...


*---*---* SHMILY *---*---*

Нещо ми подсказва,
че днес Ние - с Вас -
Двамата ще се съберем
на Едно място -
във вашият Дом...
Отворете вратата
и ще се убедите!
Аз съм длъжна да ви обясня
Предисторията на
М о я т а Лудост
Моля се!
Чукам....на Вратата
на Съдбата!
Чакам
Аудиенция
със Случайността!
Обещана ми беше
С р е щ а
с безСмислието,
на което няма да присъства
Илюзията
на Разумното...

Отиде си!
Смъртта зловеща
от мене те отне!

Съдбата мрачна
тъма ти отреди
и в шепите ми бащини
посърнал цвят
сега си, сине!

Прости ми,
че вместо ти на мене -
аз на тебе
казвам
Сбогом.