По пътя на спомените за Тъмната Лилия

Тамара с решителни стъпки премина през антрето на палата си под дълбоките скланяния на главите на подчинените й млади слуги. Отиваше към крилото, в което се намираха покоите на съветника й Ашан. Предстоеше й обсъждане на действията, които щяха да се предприемат относно сестра й Джезбет. Въпросната личност за пореден път спомагаше за разбиването на трески на четири скъпи кораба, пълни със стока за Пунос. Целият екипаж се радваше на смърт като една цялост на телата си с изключение на пътуващите сулхини.
Осем сулхина – прецизно нарязани на парчета така, че да се виждат очите им, за да бъдат разпознати, пристигнаха в сандък за Тамара същата сутрин, придружени с бележка:
“Скъпа сестро, тъй като не се стърпях да не ти подаря нещо за Рождения ден, макар и по- рано, ти изпращам този скромен подарък предварително. Разбира се, за самият ти празничен ден ще ти подаря нещо по-хубаво. Целувам те, Тами и съжалявам, че малко съм поизцапала опаковката на подаръка ти. Бъди жива и здрава поне докато не се срещнем.”.
Писмото, написано с кръв, изкара от равновесие Тамара, която на секундата взе решението да говори възможно най-скоро с пустинните войни, славещи се с безпощадност към жертвите си и жестокост, която трудно можеше да се опише. За да преговаря с тях обаче, младата жена трябваше да обсъди със съветника си кога ще започват самите преговори.
Сред редица мисли и планове, Тамара стигна до вратата на Ашан, изкашля се многозначително и почука в случай, че нейния довереник е зает с лични ангажименти.
Дъбовата порта, инкрустирана с най-разнообразни фигури, се открехна, при което младата жена се усмихна извинително и невинно на мъжа, който се показа пред нея, разтърквайки очите си.
Ашан, облечен в свободно спускащ се халат от тънка материя, извезан със златни нишки и завършващ с тюл от коленете надолу, погледна въпросително жената срещу себе си с лек укор, че го е събудила без предупреждение. Той държеше сутрин, когато се виждаше с нея дневният му тоалет да е приключил и определено да е облечен със скъпите си дрехи.

-Добро утро! – виновно и леко троснато каза Тамара, което се оказа достатъчно показателно за съветника й, че ситуацията е напрегната.
-Добро да е, но виждам, че за теб, скъпа, не е така. Очите ти винаги те издават, поработи върху контрола на емоциите си, защото някога някой може да се възползва от тази ти слабост. А сега влез и ми разкажи какво се е случило, че да ме търсиш тук и да си толкова притеснена.

Тамара влезе бавно, а Ашан леко я погали по гърба, при което тя леко настръхна от нарастналото си напрежение. Мъжът целеше с това да я поуспокои и предразположи да говори. Определено успя, защото познаваше момичето достатъчно добре.

---

-Трябва възможно най-скоро да се срещна с пустинните войни. Положението с Кървавия дъжд вече е нетърпимо и извън контрол – решително и ядосано каза Тамара –Потопила е четирите ми кораба със стока за Пунос.Кралицата поръча специални благовонни масла, както и най-фини и скъпи тъкани материи, извезани със сребро, злато и пришити диаманти. Най-важната поръчка беше парфюмът, който правим по специална рецепта единствено за нея. Уникална сама по себе си, тази формула притежавам само аз. Нали знаеш, намерих я преди време в плаваща бутилка в морето, докато се разхождах там. – след лекото отклонение младата жена се върна към мисълта си – Екипажът или поне части от него ми се изпратиха обратно в сандък със специални поздрави от Джезбет – очите на Тамара се изпълниха със сълзи на гняв.

Ашан я прегърна и с успояващ глас каза:

-Мило дете, разбирам чувствата ти и ги споделям, но ако действаш веднага, Джезбет ще излезе победителка. Нейната цел е да те изкара от кожата ти, видимо успява, но не й доставяй радостта да те види така. – думите му излъчваха спокойствие, което обхвана и младото момиче след кратък период от време – Ще се срещнем още утре с пустинниците, защото трябва да ги предупредим да са всички на място за срещата. Изпрати пратеник при тях. Запомни, не трябва веднага да срещаш войните със сестра си. Трябва малко да изчакаш.
-Смяташ ли, че трябва лично да тръгна с кораба си и да убия Джезбет със собствените си ръце? – инатливо попита Тамара.
-Ех, дете си още, съкровище. Много път имаш докато пораснеш! Твърдоглава си като стадо камили, решени да не мръднат наникъде, докато не пият вода. – мъжът се усмихна леко, за да я разведри. – Поне една седмица, считано от днес трябва да мине, докато атакуваш.
Няма време за губене, Джезбет възможно най-скоро трябва да се спре, иначе ще се срути цялата ми търговска дейност и ще загубя всичко, градено с усилията на роднините ми от четири поколения насам. – троснато отвърна Тамара.
-Империята ти, скъпа, е твърде голяма, за да рухне с един удар и твърде малка, за да изчезва тепърва от историята на света. Все пак търгуваш с Двианор, Вестера, Белерианд, Пунос, Юрвиар и Метафия. Не може току така да приключат отношения с теб, още повече, че си единствен доставчик на повечето стоки.

----

Пратеникът на Тамара се завърна успешно макар и без изпратените на пустинниците дарове. Като смел сулхин, обкичен със златни накити от главата до петите Мемет Зейб не се страхуваше често да преминава през пустинята. Като един от най-търсените пратеници в Бурж не се притесняваше да говори свободно с поръчителите си.
Тамара и съветникът й похапваха, говорейки оживено,когато на вратата на залата за обяд се почука. След мълчаливото съгласие на момичето да се допусне посетителя двама слуги въведоха Мемет.
Той огледа обкръжаващите го тежки килими и златните обкови на мебелите така, сякаш заслужаваше този лукс. С лек поклон седна на масата, обгръщайки с огромната си длан малката златна виличка, предназначена за десерта, от който той безцеремонно си взе. С равен глас заговори директно относно въпроса, по който беше дошъл:

- Потомците на Рашан и Леара са много положително настроени към финансовата страна на предложението Ви. Съгласни са за среща, но има малък проблем - да отидете лично при тях. – ухили се нагло – Това, разбира се, е свързано с минаване през пустинята и крайно неприятни за дамата условия . Вярвам, че пътуването не може да се тълкува дори като невзрачен проблем.

Усмивайки се многозначително, Мемет насочи косия си прозрачен поглед към Тамара, при което тя пределно ясно разбра какво точно има предвид пратеникът и сочните й устни се разтегнаха в широка усмивка:

-Драги ми, Мемет, знам добре каква е цената на смелостта Ви, а също и на безпощадността, така характерна за ръката Ви – отвърна с обещаващ поглед тя- Ще Ви дам достатъчно пари, злато и накити, за да не идвате с мен на срещата.

Жегнат от отказа, сулхина се почувства обиден и сякаш отхвърлен. При мисълта за обещаните богатства обаче, в очите му заискряха игриви пламъчета. Наистина възнаграждението му си заслужаваше. Овладял обхваналите го моментни емоции така бързо, както съсичаше противник с ятаганите си, той отвърна:

-Уважаема лейди, Вие сте чудесен търговски партньор. Разбирате толкова добре нуждите ми, че дори се срамувам от прозрачността си. Ако са Ви необходими услугите ми, знаете къде и как да ме намерите.

Ставайки от масата грациозно, прозрачният му поглед се плъзна по цялото тяло на Тамара. С преценката на хищник и бързината на ястреб, Мемет погледна на нея като жена – дяволски красива и привлекателна. Отърси се от моментно обхваналата го огромна похот и попита:

- Как ще се развият нещата със заплащането ми?

Тамара погледна Мемет си, преценявайки, че е наистина красив мъж, но също и така скучен събеседник. С леко отегчение тя каза:

- Слугите, които Ви въведоха тук ще Ви дадат възнаграждението преди да Ви изпратят. – нескрит укор се усети в гласа й – Моля, друг път на нахълтвайте така в покоите ми без предупреждение и то за обяд. Не е етично, а притеснението ми е огромно. Имам странни навици, които ми е неприятно да се нарушават .

Отпрати закачлив поглед към Ашан, чието лице се озари в почти незабележима усмивка, докато Мемет излезе с видимо доволство и сияещи очи.

----


Ашан се усмихна игриво на Тамара:

-Скъпа моя, наистина знаеш какво точно искат мъжете от теб.
Знам, разбира се. Всички искат пари за красиви жени, наргилета и скъпи чайове и вина! – отвърна в същия тон младото момиче.

Благодарение на веселата глъчка, придружена с похапването на любимия десерт на Тамара, времето отлетя много бързо някъде към песъчинките на Халит и тя заговори сериозно:

-Хайде, драги да тръгваме, че ни чака работа – подкани го настоятелно, всмуквайки бързо от наргилето с аромат на ябълка.
-Ужасна работохоличка си понякога, мила моя. Вечно бързаш да вършиш много неща! Смятам, че е редно да си отпочинеш няколко дни след срещата ни с пустинните войни. Скоро е рожденият ти ден, какво да избера за малката ми принцеса – някой красив младеж ли? – закиска се Ашан.

За разлика от него, Тамара леко се намуси, спомняйки си как младежите, които той й подаряваше все бяха отлични любовници и нито един непорочен. Тя заяви нахално:

-Ашан, ако ще ми го подаряваш употребен, не искам, благодаря. Предпочитам да имам до себе си поне един неопорочен младеж.
-Много си развратна, мила моя, но така никога няма да срещнеш чиста и истинска любов – угрижено я погледна довереника й.

Тамара се замисли за миг, тъгата пробегна по лицето й, защото усети, че живота и чувствата й са твърде отдалечени от нея, а самотата е спътницата й... Завладяна от мисли за велики успехи, тя не си даваше сметка за наистина важните неща в съществуването на обикновените хора и защо те намират щастието за разлика от нея. Отърсвайки се от временната меланхолия, с престорена веселост отвърна:

-За какво ми е любов? А и нали знаеш, че където има материализъм, няма чувства. Никой мъж няма да ме обикне заради мен самата, а само заради положението и богатствата, които притежава рода ми.- продължи да играе фалшивата си роля чисто по детски – Хайде да тръгваме, че съм нетърпелива да науча кога и как ще действат пустинниците спямо Кървавия Дъжд.

Тамара никога не беше виждала пустинни войни, но знаеше доста за тях. Котешкото й любопитство я караше да изпитва силно желание да види пустинниците. Дали наистина са така красиви, силни, смели, непоколебими и жестоки?


Тамара Иш Икар - В Бурж, Даар, палата си - НА (+5), 12.04.1435г.

С огромно вълнение Тамара участва в подготовката на кервана, който имаше за цел да я прекара през пустинята до почти необитаемите от живи същества земи на пустинниците. Там можеха да се видят красиви оазиси, около които не стъпваше човешки крак. Младото момиче кипеше от нетърпение да потегли на път с цел, различна от търговски далавери, с което се занимаваше усърдно постоянно. Обикаляше неспокойно из скъпия си палат, четеше обичайните глупави писма за сключване на търговски брак с цел укрепване икономическите връзки между Бурж и други страни. Досега беше отказала четири такива брака – на богат княз от Загора, на млад граф от Метафия и на някакъв благородник, чиято титла не помнеше, май от Пунос. Отегчена до безобразие Тамара захвърли писмата в камината, която отопляваше банята й, за да има на разположение винаги гореща вода. Пламъкът лумна толкова силно, че тя се стресна. По някакви стари предания такова разпалване означаваше или много тежка битка или изпепеляваща до смърт любов. Разбира се, това говореха любовниците от харема на покойния й баща, на които тя даде свобода след смъртта му. За тяхна радост не ги проследяваше къде отиват след като излезнат от замъка. Тамара не харесваше жените изобщо, намираше ги за змии, с които нямаше обща тема на разговор. Единствените й контакти със създания от женски пол бяха само с подчинените й тъкачки на текстил. Работеше главно с мъже, също такива й прислужваха. Тях даряваше с приятелството и страстта си. Ако ситуацията се различаваше от настоящата, вероятно щеше да отдаде и любовта си на някой определен мъж.
Сама жена сред мъже за нея се оказа забавно и ползотворно за търговията й. Укрепи позициите си на световния пазар за платове, благовонни масла, козметика и храни. Младата дама от Бурж владееше лидерската позиция във финансовата сфера на Мюриън.

---

Най-трудната задача за Тамара покрай оживената подготовка на кервана се оказа избора й на дрехи, подходящи за път. Трябваше да е хем представителна, хем женствена, за да изрази неоспоримия факт, че е красива, амбициозна и решителна млада жена.
Около час разглежда огромните си гардероби с дрехи, докато накрая избра семпла роба, обшита със сапфири, които подхождаха на дълбоките й морски очи. Дължина под коляното – най-подходяща за път, очертаваше дискретно красивото тяло на момичето. Деколтето на робата нямаше нужната дълбочина, която подчиняваше всеки един мъж, но пък плътното прилепване на сатенената тъкан предлагаше много възможности за мечтание...
На тънкото си вратле тя сложи тънка сребърна верижка, изработена ръчно от известен бижутер, живеещ в елфическите земи. Колието завършваше с висулка във формата на сапфирено око, което стана основен водач при избора на обеци за тоалета. На нежните си малки ушички Тамара постави миниатюрни сребърни луни със същата изработка и висулка като украшението на нежната си шия.
Огледа се в огромните си четири огледала и с доволен вид се насочи към шкафчето й с обувки, което заемаше близо четвъртина от личните й покои, за разлика от гардеробите й, разположени на половината стая. Избра небесно сини сандали, обвоващи до средата добре оформените глезени на Тамара с нишки от сребро, преплетени със слонска кожа, която се славеше като най-скъпа в цял свят.
Младата търговка завърши тоалета си като спусна свободна дългите си до кръста руси коси, сплитайки малка част на небрежна полу-плитка полу-опашка за по-ефирен вид, напръсквайки се със скъпо за нея ухание – смеска от роза, лавандула и черешов цвят.
Разбира се, тя взе със себе си и още два резервни тоалета също в тон със сините й очи, но от друга материя – тафта, завършваща с тюл и коприна в комбинация с кадифе.


----

Керванът, с който щеше да се придвижва Тамара Иш Икар се състоеше от носилка, придържана от шест силни роби, доброволно приели да служат на красивата господарка, две двугърби сиви камили, на които стояха съответно няколко сулхина за охрана. Отделно на скъпа порода коне се придвижваше свита стрелци, придружена от копиехвълячи. Охраната на дамата наистина беше на високо ниво. На връщане тя се надяваше да откупи от пустинниците няколко техни войни, за да е по-сигурна безопасността й. Ашан стоеше в носилката до нея, нескривайки интереса си към мъжките полуголи тела на робите. Тамара, разбира се, се правеше на приятно разсеяна и попиваше всичко ново с погледа си.
Стигнаха до безлюдна местност, която будеше страх, но на нея се намираше прекрасен оазис, заобиколен от палми, подканващи да се спре изморения пътник и да полегне под тях.
Кервана спря, Тамара и Ашан слезнаха, за да може да пийнат вода, а също и да напоят животните в последствие.
Докато се разхождаха около оазиса се дочу странен шум, който ги наведе на много лошата мисъл за ОНЕЗИ твари, които се разхождаха из пустинята и уж бяха само мит за сплашване на децата от бабите им...
Охраняващите застанаха нащрек, а Тамара се заоглежда наоколо, докато Ашан направи няколко кръга около оазиса да разгледа за какво става дума. Забеляза странни следи, все още пресни да стоят върху пясъка. Огромни лапи, които едва ли имаха пустинните пуми или дребните скорпиончета...
Тъкмо се наканиха да продължат пътя си, когато се чу пукот и едната палма просто падна пред изумените погледи на пътуващите...

---


.........................................................

След взаимна консултация между Тамара, Ашан и сулхините се оказа, че през този период на годината въпросните същества са в процес на размножаване. Тава значително намаляваше интереса им към храната в сравнение с останалото време на годината.
Това успокои всички и те продължиха по пътя си към пустинните войни, с които имаха уговорка да се видят след точно един ден в близост до долината Анх, защото Тамара не знаеше къде точно се намираше седалището им.
За долина АНх всички бяха чували и се страхуваха от някакъв невидим демон или призрак, който можеше да ги убие. Тези, които отиваха там, никога не се връщаха за да разкажат какво са видели.. Носеха се различни слухове, че там има замък от благородни метали и скъпоценни камъни, покрит от пясъка и пустинните бури, както и жертвен олтар - спомен от отминало царство. Говореше се, че владетеля представляваше безумно красива жена, можеща да удави всеки с погледа си. Но всичко това се предаваше като приказка, мит или легенда от поколение на поколение. Никой не вярваше, че във всички истории имаше доза истина.

-------

Тамара - В Бурж, извън Даар, керван - НА (+6), 13.04.1435г.

Келд Мрачния или по-често наричан само Мрачния се разхождаше нервно напред- назад. Странна гледка представляваха схлупените къщурки от камък измазани с глина, които запълваха необятната пещера дълбоко в недрата под Белирианд. Странни бяха те с изписаните си с рисунки и руни стени някои от които не говореха нищо дори и на него. Странна бе и долината около тях преградрена с всевъзможни заклинания и капани, пазещи малкото жители от опасностите дебнещи из дълбоките тунели на планината. Но по странното бе това което идваше след тях. Могъщи и древни бяха тези магии останали още от времето на Войните на Чедата, но не те правеха впечатление. Всеки жител на това малко селце, едно от много пръснати из безкрайните лабиринти поназнайваше от магия. Разположени на около километър от селището те спираха всеки нашественик освен един Истинските владетели на това място – Носителите на Огъня. За тях имаше втора специална преграда, преграда която всекидневно бе проверявана и подновявана, преграда за която се грижеха всички без изключение, преграда от...
- Играчки - Келд поклати глава – спрeни от играчки. Умът ми все още не го побира.
- Кога ще спреш да се учудваш и ще започнеш да мислиш Келд Мрачния? Как мина проверката на втората преграда?
- Всичко бе наред, Учителю.-извръщайки се по посока на гласът, със сведена глава и подвивайки коляно отговори той . Очакваме утре робите да довършат новите занимавки и да приберат старите. Уверявам ви, че лично се грижа за изработката им.
- Много добре ученико, много добре. Нека присъствието ми не те спира да вършиш задълженията си.
- Както наредите, Учителю.
Без да повдига глава Келд се изправи и побърза да се отдалечи възможно най-далече. Тихата въздишка на наблюдаващият го увисна във въздухът когато в главата му отекна призив. Обръщайки се и тихо изпъшквайки той се запъти към централната къщурка на селището. Високата му и силна някога фигура сега поддала под тежестта на времето бавно се предвижваше подпирайки се на красиво оформена тояга. Дълга бяла брада сливаща се със също толкова дълги бакенбарди обрамчваше лицето му. Голото му теме бе покрито с татуировка продължаваща надолу по врата и плъзваща по все още широките , макар и вече кокалести рамене.Дългата му черна роба изпъстрена с руни и накичена с всевъзможни костици зловещо протракваше. Но очите му все още горяха с предишния нездрав блясък както преди повече от петдесет години и в съсухрената му десница все още се криеше сила способна да разтърси земните недра. Това бе Тол’Гар страховитият старейшина на това малко племе от хора , наследници на древните тъмни магове заселили се тук след Войната. Призивът го отведе до вратата на домът му, пред който стояха две здрави момчета, които побързаха да се поклонят и мълчаливо да отворят вратата. С леко пъшкане старецът се приведе и мина под окачените над нея черепи. Вътре цареше полумрак. Пръстеният под бе равно утъпкан, а във въздухът се носеше аромат на билки и восък. По полиците и етажерките на скромната покъщнина бяха наредени странни на вид пожълтели пергаменти и много книги. От тавана висяха нанизани билки и изсушени части на някои от обитателите на подземията, ползвани при различни ритуали. Едно младо момиче, облечено с къс панталон и лека риза без ръкави пристъпи напред вперила поглед в земята. Дългата и коса стигаше до кръста, а на лицето и беше изписано примирение. На вратът и имаше странна метална яка с изписани по нея знаци. Някои от тях съответстваха на тези на тоягата на стареца, а други с тези по стените на домът му.
- Господарю, Господарката ви търси, спешно е, Господарю.- гласът на момичето прозвуча уплашено и само миг след това тя се строполи на земята борейки се за глътка въздух сякаш малката яка около вратът и се беше затегнала и я душеше.
- Млада си ми още и глупава- старецът злобно изрита в ребрата давещото се момиче- но ще се научиш. Запомни на робите се позволява да говорят само тогава когато господарят им разреши.-последва нов ритник в ребрата на зашеметената девойка, която се преви, но поне душенето престана.- Нека това да тои е за урок. А сега се махай.
Лежащата на земята се опита немощно да сеизправи но болката и шокът се оказаха по-силни от нея и затова тя запълзя към единият от ъглите на стаичката подпомогната от изсвистяването на тоягата на старчето по гърбът и. Мърморейки проклятия по адрес на некачествените в тия дни роби Тол’Гар потропа с тоягата си по земята и една плоча засия с червен блясък. Стъпвайки на нея той се озова в осветена от свещи стая където още две момичета и едно момче облечени по същият начин като предното, със същите яки на вратовете се бяха свили в единият ъгъл на стаята и дори не трепваха. Погледът му обходи стайчето и спря на огромният нар на който завита с вълнено одеало лежеше жена с кожа сбръчкана като пергамент и млечно-бели очи. Цялото и лице бе покрито с гнойни ранички и гласът и тихо гъгнеше, но когато проговори той усети мощта криещ се в тази на пръв поглед тленна фигура.
-ТОЙ ИДЕ, ТОЛ’ГАР, ТОЙ ИДЕ. ИДИ И ГО ПОСРЕЩНИ. ТОЙ ИДЕ........
Приближавайки се до нея и сприсядайки на леглото и Тол’Гар се заслуша в непрекъснато повтарящите се думи на сляпата пророчица. Съсухрената му ръка легна върху нейната.
- Кой да посрещна, Гадателко Мирана, кой?- проскърца гласът му опитващ се да звучи твърдо. Но въпросът дойде късно. Хиляди камбани забихав главата му когато нещо доближи външната линия на селището и докосна първото от поредицата защитни заклинания.......

.....................................................................


Кроолун наблюдаваше малкото селище повече от час. Несъмнено това бе мястото, което търсеше. Всичките му пророчества се бяха оказали безполезни или почти безпомощни в тези мрачни тунели. Водеше го само кървавият му взор. Само той бе способен да пробие извратените заклинания изграждащи смъртоносната мрежа от капани на Носителите. Много отдавна не бе влизал тук. Всъщност твърде отдавна. Това място сякаш живееше свой собствен живот, отделно от създанията, които изпълваха мрачните коридори и галерии. Сякаш нещо се стремеше да държи настрана неканени посетители. Измамни тунели водещи до неминуема смърт. Странни урудливи създания бродещи по изпълнените със студ и вечен мрак тунели, които дори и магическата светлина едва пробиваше. Но въпреки всичко той бе дошъл до тук. Бе следвал целта си неотлъчно и безпогрешно воден от сетива недостижими за никой друг. Той не бе просто случаен беглец потърсил спасение в тунелите. Не бе безумен търсач на съкровища влязъл само за да намери неминуемата си кончина. Той бе много повече. С твърда крачка демонът се запъти право напред към селцето. Странна плетеница от линии изплува пред очите му и зловеща усмивка изкриви лицето на създанието. Обгръщайки се в крилата си демонът премина през редиците от магия. Резултатът не закъсня. Сякаш самият въздух се обтегна и времето спря за миг. Миг, през който върху него се изсипаха хиляди различни заклинания. Помитащи, смазващи, срязващи, изгарящи, мамещи. Земята под краката му затътна в ням протест срещу това мъчение, високо горе сталактити с размерите на волска талига западаха, на свой ред задействайки други капани втъкани в тях. Земята се отвори в отговор и процеп носещ дъх на сяра погълна всичко затваряйки се с оглушителен тътен превърнат в ново всепомитащо заклинание. Нито звук не се чу, нито вопъл, нито стон , всичко бе превърнато в една ужасяваща стихия, един Апокалипсис траещ не по-вече от секунда – две. Когато пушилката се уталожи, две кървавочервени очи продължаваха да светят в мракът. Разгръщайки криле демонът продължи напред. Изненедващо кракът му настъпи нещо, което издаде странен писукащ звук. Свеждайки глава надолу Кроолун впи поглед в земята и смехът му разтърси тези мълчаливи тунели на смърт и безумие. Ръката му вдигна малка топка не по-голяма от юмрук, скъсана от коктите на кракът му. Оглеждайки се наоколо пред изуменият му поглед се разкри неочаквана гледка. Видя палячовци, кукли, кубчета, млки къщички ,кречетала , топки, зарчета,костени дрънкулки и още много безполезни неща пръснати по целият под на пещерата.
- Занимавки за Носителите, а?-въпросът се изплъзна от устните му докато оглеждаше парчето плат в шепата му. Бледа магическа светлина се излъчваше от него и когато го пипна с пръст то издаде тъкно писукане. Магия бе използвана тук. Втъкана в безполезното нещо. Явно такава имаше и в другите. Бе чувал за това и сега разбра за какво служи. Защитните заклинания можеха да спрат всеки един натрапник с изключение на Носителите. Тези играчки бяха за да спрат тях. Детинско любопитство имаха тези Чеда. Понякога дори най-могъщите от тях уталожваха гневът си при видът на иначе абсурдни гледки или непотребни вещи. Захвърляйки съдраното парче плат Кроолун продължи напред. Заклинанията можеха да спрат всеки, но не и Чедо на Фаетон. Играчките можеха да отклонят Носител на Огъня но не и него. Той бе Кроолун – Кървавата Луна, водач на кланът на многооките и нищо неможеше да го отклони от неговата цел. Без колебание фигурата му се насочи към малката група човеци струпали се пред селцето. Беше време............

...........................................................................


Тол’Гар нервно стисна тоягата си за пореден път. Събраните около него тъмни магове и роби нервно пристъпваха от крак на крак. Всички бяха въоръжени ако това имаше някакво значение. Много добре знаеше, че нито закривените мечове, които робите държаха в потреперващите си ръце, нито заклинанията подготвени от учениците му ще са от особенна полза. Погледът му падва върху двете коленичили робини и в главата му се появи бледата надежда, че поне тяхната невинност и красота ще успее да уталожи любопитството или гневът на идващият Носител. Ако ли не оставаше им само да загинат или..... Не, мисълта за битка с някой от Господарите на Подземията веднага бе отхвърлена като невъзможна. Знаеше какво се случва с тези които нарушаваха неписаното правило в тези мрачни галерии. Дори и да успееха да победят в абсурдната схватка, друг щеше да дойде. Не за отмъщение. Мисли за такова нещо не се задържаха в главите на тези създания. Не, друг щеше да дойде от любопитство. Да види какво е било толкова отчаяно и достатъчно силно за да повали някой от събратята му. Щеше да дойде да задоволи собственият си любопитен нрав и да опита сам от това изживяване. Приглушено скърцане на изтерзана скла извади Тол’Гар от унесът на мислите му. По даден от него знак робите прибраха оръжията и се подредиха в две редици оформяйки кордон, а маговете скръстили ръце застанаха в средата привели леко глави. Самият той застана начело на цялата процесия и се подготви да произнесе първите думи за посрещането, но това което видя да се задава от мракът го хвърли в ужас какъвто не помнеше да е изпитвал някога. Огромната двуметрова рогата фигура с трипръсти ноктести крака, прилеповидни криле и дълга опашка определено не бе Носител на Огънят. С едно движение на силната си въоръжена с остри нокти ръка демонът разби застаналият на пътят му сталагмит и останките от скалният колос се посипаха в краката на застиналите в ужас човеци. Смразяващ страх се излъчваше от фигурата, и студ - невъобразим студ. Омраза пусна семенца в душите им и ужас покълна в сърцата им. Безпомощни да се противят на присъствието и волята му робите паднаха на колене стиснали гърдите или главите си, борейки се за глътка въздух, или пищейки в агония. Тъмните магове почувстваха как кръвта се изпарява в жилите им, заменена от бушуващият пламък на лудостта. Като един те подвиха колене и се преклониха пред него. Тор’Гал единствен стоеше прав стиснал своята тояга и гледащ в кървавите очи на Чедото Фаетоново.
- Господарю на Сенките, Повелителю на Омразата , Носителю на Страхът – заизрежда той всички познати титли, с които тъмните магове наричаха тези създания – каква огромна чест е за нас да Ви приемем тук в нашият скромен дом. Ние живеем за да Ви служим. Служим за да умрем по Ваша воля. Кажете ни, дайте ни възможност да Ви се подчиним.
- Добре казано човеко. И напълно в стилът на отдавна забравеното време. Много добре, приемам вашето гостоприемство, както и клетвата ви за вярност.
- За нас е чест да Ви служим, Господарю.
- Достатъчно любезности. Знаеш защо съм дошъл нали така?
- Да, Господарю. Вашето идване беше предречено и ние Ви очаквахме. Моля последвайте ме.
Кроолун се усмихна. Значи бе попаднал на точното място. Само една личност можеше да предвиди неговото появяване. Само една личност имаше дарбата да вижда неща забулени дори и за него. Откога ли не я бе виждал? Колко ли века минаха оттогава? Дали си бе останала същата или времето бе смазало и нея? Приемайки човешката си форма, многоокият закрачи бавно след старецът потънал в мислите си.

...........................................

Ашелон, Келд Мрачния, Оракулката - В Белерианд, Подземията на Носителите, селото на Келд Мрачния - НА - (+1/2), 8/9.04.1435г

----

През нощта към тлеещия огън се доближиха тъмни сенки – около осем опърпани фигури, носещи лъкове или тояги. Една от тях носеше къс меч. Злобна усмивка украси лицето на мъж, имащ видимото желание да убива и да се забавлява..

От шума на тежките стъпки Ванта се стресна, изцвили и се размърда, което събуди Димб изключително бързо. Тя рязко се изправи пред кобилката си, която също стоеше на краката си, но късно. Вече беше обградена в кръг и фигурите се доближаваха бавно към нея. По грозните им лица се изписваше само злорадство. Разбойниците спряха и главатаря им направи крачка към нея. Огледа я от глава до пети и се ухили доволно. С мръсната си груба длан той докосна лицето на Димб, която потрепери при допира му, отдръпвайки се назад в смесица от отвращение и уплаха.


- Кои сте вие? Какво искате от мен? – запита тя, възвръщайки част от самообладанието си.

Той се приближи съвсем плътно до нея и я обгърна с такава сила, от която Димб имаше чувството, че ще се задуши. Устните му се впиха в нейните в целувка. Зловонния му дъх накара момичето да се задави, което събуди смях в околните, а той спусна ръка по крака й, за да повдигне полата й.

В опит да отблъсне мъжа от себе си, ръцете й бяха хванати от двама други мъже, които се хилеха злобно. Погледите им, изпълнени с желание и страст, защото отдавна живееха без жени, изпиваха с поглед всяка малка частица, която се подадеше изпод надигането на дрехите на Димб.

Зловонният дъх на мъжа задушаваше Димб, той грубо я блъсна на земята, докато другите я държаха и започна да се съблича бързо. Очите му нетърпеливо шареха по оголените от него нежни женски бедра.

След като панталоните му паднаха на земята, мъжа посегна към момичето и в този миг падна безмълвен в краката й. Около него се оформи локва от кръв.

Камата, забита в гърба му от лявата страна, сякаш излезе сама и се върна в тъмнината..

- О, нападате красиво момиче и то без оръжие?.. Наистина вие, хората, сте изключително глупава, страхлива и неорганизирана сган, която не става за нищо друго освен забавление.

Угасващия огън освети полуприкритото лице, по което се разливаше все по-тънка и плащеща усмивка. Тя прерасна във злобен смях.. А движенията на фигурата изобщо не можеха да се видят или усетят..Очите й също...

Стреснати , мъжете пуснаха за момент Димб Рант О`Ер. Страх изпълваше сърцето й, но след няколко минути на ускорено сърцебиене тя възвърна частично хладнокръвието си, гушвайки се във Ванта.

Разбойниците не й обърнаха внимание и тя използва този момент, за да извади лъка си, в който смяташе, че ще намери сигурност...

-----

Трима мъже скочиха срещу стройната и бърза фигура, която се завъртя в странен танц и те паднаха, накълцани на малки парченца. Кръвта видимо доставяше удоволствие на тайнственият им противник, който със съвсем прости и леки движения разрязваше разбойниците. Една след друга формираните малки групички от тях падаха под ударите без възможност дори да стигнат до противника си. Един обаче успя да се скрие и да насочи лъка към убиеца на другарите му.

Отегчение личеше в движенията на тъмната фигура, която безгрижно след всеки паднал труп с кърпичка забърсваше местата, които случайно се покриваха с кръв. Насладата изпълваше сърцето на Ед` Ел Ан Ир Итил при всеки паднал краката й труп. Убиваше все по-бързо, все по-жестоко,а радостната възбуда изпълваше всяка частица на тялото й.

Когато качулката й падна, луната, леко подала се иззад облаците, освети празни светлосини очи, в които единствената искра се оказа нещо като кърваво острие, открояващо се на фона на стъкленото изражение.

- Тир ан Кармин – странните думи отекнаха в тишината и наметната фигура кръстоса камите си под формата на кръст, който се покри с червена светлина, наподобяваща живи струйки кръв.

Кървавата светлина се насочи към земята, върху която образува формата на петолъчна звезда, която зае територията, заобикаляща бягащите от ужас останали живи мъже. Вятър от остриета се засвистя от новосъздадената форма и наоколо се разхвърчаха кървящи живи меса, а виковете на болка огласиха цялата гора и дори отекнаха отвъд нея. Падащите части от хора окъпаха в кръв и Ванта, и Димб, но не и създателя си.

Скрилият се разбойник зареди лъка с три стрели и тъкмо се канеше да стреля, когато падна върху шумата, пронизан от тънко острие с триъгълен връх. Издишайки последния си дъх той видя влажните кафеви очи на Димб Рант О`Ер, която го гледаше със съжаление. Постепенно то прерасна в тъга. Поливайки една сълза, момичето промълви тихо:

“Не трябваше да избираш този път, прости ми, че отнех живота ти...” и прегърна Ванта, която утешително сведе красивата си муцунка на рамото на господарката си.

Ед`Ел ан Ир Итил не съумяваше добре да контролира желанието си да убива и хвърли камата си по посока на стоящото срещу нея момиче. Ванта първа усети свистенето на оръжието и отблъсна от себе си Димб, която също чу странен шум, но късно. Тънкото острие прониза момичето от лявата страна, малко над гръдния кош и тя падна от болка..

Елфаната се доближи до сгърчилата се от болка фигура и издърпа камата си внимателно. Обезумелият й поглед срещна очите на момичето, което се опита да се усмихне за благодарност. Зениците на очите й придобиха вече почти нормално изражение, докато пронизаното момиче полагаше усилия да каже нещо. Ед` Ел погледна около себе си труповете, както и последната жертва на лудостта си и се опомни... Обърна погледа си към Димб, която успя да събере сили за думите:

-Благорадя, ти спаси честта и живота ми. – очите й се изпълниха с благодарност и уважение.

Ед` Ел ан Ир Итил погледна Димб и с присъщата си арогнатна надменност каза:

- Не те спасих, защото си ми симпатична. Ти си човек, а вие не заслужавате да живеете в хармоничния ни свят. Просто ти връщам дълга за това, че уби същество, което можеше на нарани някоя част от тялото ми. Затова ще те оставя жива, а ти бъди благодарна, че проявявам такова уважение. Аз винаги връщам услугите и ми е неприятно да ги дължа някому...

Покривайки лицето с качулката си, Ед`Ел изчезна в тъмната гора, но Димб запомни очите й - така жестоки и сурови, но и благородни. Усети възхищението, което изпита към това красиво създание, но и неприязън към надменното подценяващо отношение, което проявяваше. Арогантността никога не водеше до добър изход, помисли си тя.

След краткият диалог между двете Димб изпадна в несвяст. На другия ден тя се събуди, когато слънцето клонеше към залезът си. Небето се къпеше в червена светлина, а срамежливи облачета, приличащи на усмихнати лица отиваха към заспиващото светило.
Момичето отвори очите си, Ванта го близна по бузката и спокойно продължи да пасе.
Умиращите лъчи се отразиха в лешниковите очи на Димб, а тя можа само да издаде тих стон, защото раната я болеше. Погледна превръзката и реши, че трябва възможно най-бързо да стигне до населено място, в което да смени изпоцапаното парче плат с ново.
Отиде до ручейчето, отпи вода, наплиска лицето си, изчака Ванта да се напои и се качи на гърба й. Погали сивата кобилка нежно по гривата, прегърна я отново и потеглиха бавно на път към.. неясно място...

----

Димб Рант О`Ер, Ед`ел Ан Ир Итил - в Белерианд, Загора на (+7) 14.04.1435 г.

Азидаха недоумяващо проследи с поглед дългата ивица плат, която се опъваше от ръката му към момичето, и дръпна, посягайки с другата ръка. В същия миг периферното му зрение забеляза проблясващите фигури на призрачни остриета и магии, около него се завихри вихрушка от невъзможно студени капки, които светкавично се превърнаха в ледени късове. Той инстинктивно вдигна ръце, за да прикрие главата си и болката от забиващите се късове магически лед го накара да се засмее, понеже не беше достатъчно силна, за да го нарани истински.
...Пясъкът внезапно се втвърди и пред сведения му надолу поглед неговите крака започнаха да се обвиват в синкавото сияние на магически лед, който светкавично се превърна в широка поляна. Инстинкът отново взе връх над ума му и демонът се наведе, удрайки пясъка мощно и яростно – с две ръце. Юмруците му минаха през тънката ледена кора , пръснаха финни, кристални зрънца и потънаха дълбоко в пясъка. Едва в този миг разбра, че това слабо, кекаво, хитро същество го е излъгало, защото тя не целеше да го обвие в леден пашкул, а просто да го отхвърли надалеч чрез създадената от магията й повърхност.
В мига, когато ледената кора под него го блъсна в гърдите и корема, той неволно отвори длани и отново ги стисна в опит да сграбчи някаква опора, но пръстите му стриха само шепи пясък. Последва мимолетна загуба на ориентация, хаос от звезди и дюни, разменящи си местата и кратък, почти безболезнен удар в отсрещната дюна.

----------------------------------------------

Хирве с леко очудване осъзна, че е успяла да влезе в битка на живот и смърт*, без да загуби дори частица от непобедимото спокойствие, на което толкова години я учеше Фирифула`Дот. Първата й реакция като магьосник се оказа елементарен, но бърз и неочаквано успешен ход, с който успя да увеличи разстоянието между себе си и нападателя. Видя го как пада в отсрещния пясъчен склон и още с докосването на земята се втурва към нея с ужасяваща скорост, която го превърна в губещо се под слабата лунна светлина петно. Разбра, че няма време за пресрещаш удар, че мълниеносно приближаващата се гибел няма да й позволи да оформи достатъчно мощно поразвящо заклинание и ще умре....

Ала точно в този миг тежкото, изнурително обучение замести липсата на собствен боен опит и тя направи просто, но ефикасно защитно заклинание на самата себе си. В следващия миг силуета й проблясна, появявайки се двайсетина метра настрани, а нечовешки бързия й нападател мина през мястото, където се намираше. Той подмина Липил толкова бързо, че слонът дори не разбра какво става, след което зави под почти прав ъгъл, без да губи устрема си, и отново се втурна към нея. Наближи я с такава светкавичност, че тя дори не успя да примигне, но защитното й заклинание се задейства от близостта му и я телепортира на двайсетина метра във въздуха....

.... Хирве не успя дори да се уплаши, защото Фирифула`Дот я беше подготвил психически за страничните последици, неизбежни при използването на школата на Хаоса. Даровете на тази Сила винаги носеха риск и опасност за разчитащия на тях и настоящето заклинание не правеше изключение. Тялото й определено щеше да приеме много лично контакта със земята след падането й от такава височина – но още при първите метри от пропадането ръцете й светкавично оформиха сложен сплит, а устните промълвиха в безмълвна скоропоговорка думи на забравен, мелодичен език. Резултатът не закъсня и на пясъка под нея се появи фигура, в чието лице младата загьосница зърна собствените си черти. Секунда по-късно протегна ръка с разперени пръсти към своето копие, а другата постави на корема си и веднага размени местата им, сви първата длан и отвори втората, при което почувства невероятно кратко замайване и световъртеж.

Озова се долу и видя как копието й, с което се беше разменила, така и не достига земята. Нечовешки силното същество го пресрещна във въздуха с чудовищно висок скок и удар, от който заклинанието-форма се пръсна в облак от рехава, бързо разпадаща се светла мъгла. Когато обаче противникът й се приземи, го очакваше копие на самия него – двете фигури се спуснаха една срещу друга и си размениха по удар....

.... Който се оказа достатъчен за новата форма-заклинание – ръката на оригинала мина през него и то сподели съдбата на двойничката й.... но в този миг Хирве разбра пред какво е изправена. Спомни си един урок на учителя й, в който я предупреждаваше, че могъщите бойци, както и Чедата, притежават качество, наречено “крепкост”. При първите то било следствие на пълното йм отдаване в пътя на Война и идвало като резултат от абсолютната хармония между плът и дух, мускули и воля. При Чедата съществувало като вродено качество, защото вместо душа жизнената им същност представлява тъмна или светла искра, отделена пряко от Фаетон. Подобно на съзнанието на войните, тази способност или вродено качество не се поддавали на копиране чрез магия.... и изпълвало ударите на тези бойци и същества със самата жизнена енергия на атакуващия....


- Ела ми, кучко! - прикъсна мисълта й с изръмжаване непознатият, втурна се отново срещу нея и тя за трепи път се оказа прехвърлена от защитното си заклинание на произволна, но достатъчно отдалечена от него позиция. Вече осъзнваше, че никой войн не може да се бие толкова примитивно, да се поддава така необмислено на гнева и яростта си.... а това означаваше, че е изправена пред тъмно чедо на Фаетон..... че е влязла в битка с демон....

-------------------------------------------------------

Азидаха за пореден път се втурна срещу нахалната човешка женска и когато тя пак му се изплъзна, просто изрева от гняв. Яростният му вик вдигна облак от песъчинки и го запрати срещу магьосницата, която едва успя да се защити, оформяйки около себе си завихрена пелена от водни струи. Миг по-късно опасноста отмина и тя, вярна на обучението си, реши да не хаби веднъж вложената магическа енергия и запрати водния си щит срещу демона.

Той приклекна и пое с цялата сила на тялото и волята си нейното блъскане и му устоя. Частица от секундата по късно, когато вълната го обтече и зад него се стопи в нищото, Хирве видя, че под всяко от стъпалата на демона има по един конус от пясък, който се разширява надолу. Даде сметка, че заради “крепкостта” на противника й неговата жизнена сила може да излиза без помощта на магия от пределите на тялото и да му осигурява опора дори върху пясъчните дюни. Мярна й се мисълта, че в края на краищата може и да не оцелее срещу толкова силно и агресивно същество, а първият й сблъск с Чедо ще се окаже и последен...

- Ела ми, казах! - изрева демонът и отново се втурна към нея, а от яростта на волята му, всяка негова стъпка причиняваше гейзери от пясък нагоре по силуета му... ала този път не успя да стигне до нея, защото сякаш от нищото между тях се появи огромна крилата фигура. Чудовище с грива от разстопен метал, ужасяващи очи и крила, които вцепеняваха съзнанието й дори само като ги гледаше откъм гърба им – но в цялата страховита фигура имаше нещо странно познато и дори успокояващо.

Новото тъмно Чедо – защото можеше да е само такъв новодошлия – сграбчи главата на нейния нападател и се отмести, оставяйки тялото му да продължи засилката си към нея. Агресорът, неочаквано превърнал се в жертва, се обърна с краката напред във въздуха заради неочакваното препяствие, което спря само главата му, но не успя дори да изохка. Крилатата фигура устоя на инерцията и масата на първия демон и приклекна, тряскайки тила на плячката си в своето коляно. Чу се глухо тупване, след което Хирве очакваше да чуе протяжен предсмъртен хрип, но вместо това се чу едно неочаквано бодро изохкване.

- Тиииииииииииииииииииииииййй! - изрева крилатата фигура и магьосницата за пръв път чу някой да докарва звука на писък с дрезгав като старо коренище глас – Тиииииииииииииииииииииииййй! ХЕКОТЦЕ *

... И внезапно двете титанични фигури изчезнаха.... Просто се стопиха в сенките и магьсницата изненадано се заозърта, преди да осъзнае, че липсата им не е илюзия.

---------------------------------------------------------

Хирве, Леман - ден път от изт. граница с Метафия - (-11/10), 9/10.04.1435г

* ХЕКОТЦЕ - буквално преведено от маянски - самонабръчкващо се лайно.

След сблъсъка с демона Хирве няколко дни се чувстваше леко отпаднала и уморена, дори малко разсеяна. Леман непрекъснато се опитваше да се грижи за нея, но тя с усмивка го отпъждаше при всеки негов опит да сготви или нахрани Липил вместо нея. Спътникът й изглеждаше трогателен и мил човек, макар несъмнено да предизвикваше протворечиви чувства в земеделците, които все по-често виждаха по пътя си. В безлюдието на пустинята това не й правеше впечатление, но сега с всяка крачка земята под тях се издигаше, климатът ставаше по-хладен и свеж, а златото и охрата на Пустинята отстъпваха пред гори и ниви, чийто стопани впиваха тежки, втренчени погледи в него.
- Границата между Бурж и Метафия не е изкована с меч, сестро! - гласът му прозвуча дрезгаво заради напиращото огорчение – тя родена от разликите в надморската височина, климата и обитателите. Оставихме широко скроените души на твоите сънародници зад гърбовете си – той въздъхна тежко – тук обаче съдят различните жестоко и безжалостно!
- Целият Запад ли е такъв? - попита тихо Хирве, докато млад мъж с жена и дете се дърпаше от пътя на Липил и очите му шареха неприятно остро по слона и ездачите му.
- Поне селячеството е такова, сестрице. Все още се случват детеубийства на недъгаво родени – от суеверие или жестока пресметливост, че такова отроче е безполезно! Истината е, че човешкият род тъне в нищета и тя далеч не е само телесна.
- Това трябва да се промени! - прошепна тихо девойката, докато гледаше как момчето на селянина вдига от земята торба, голяма и тежка колкото тези на родителите му.
- Как, Хирве? - въздъхна Леман - когато на тази земя са се водили велики войни в името на доброто, могъщи крале са налагали световен мир, оказал се нетраен като собствения им тленен живот, велики религии са проповядвали взаимна обич и щедрост....и всичко се е оказало напразно!
- Нямаш право да си такъв песимист, Леман – поклати глава младата магьосница - Нямаш!
- Нямам ли? - усмихна се тъжно той - знаеш ли какво научих от елфите преди да ме пъхнат в техните магически лабораторий? Научих, че на изток от пустинята на Бурж и Белерианд има море, а отвъд него се намират други земи. И те се простират пет пъти по толкова, колкото е познатия ни свят!
- Но това прави почти десет хиляди километра! На света не може да има толкова много празно място и хората да не го населят!
- Има, Хирве, има! Казаха ми, че дори съществували още три такива големи суши като тази отвъд Бурж и Загора.... Но след Войната на Чедата почти целия свят се оказал в развалини, а познатите ни територии – последното място, където можело да се живее. Минали векове и хората, Чедата и дори те, елфите, се опитали да се разселят отново из Мюриън. Но се оказало, че целият свят е сак-каб-ба, убалайа йауанте.
- Какво значи това?
- Буквално преведено от езика, съществувал още преди елфическия – отвърна след кратко замисляне Леман – означава белееща се земя, забранено блюдо.

Отговорът му за момент обърка Хирве, но бързият й, трениран ум успя да схване смисъла на казаното и очевидния въпрос, който се пораждаеше от чутото:
- Но коя сила може да наложи такава забрана над всички разумни същества? И как реално е било наложено подобно всеобхватно ограничение?
- Елфите не пожелаха да ми отговорят на този въпрос! Само споменаха, че имало легенди, според които с помощта на могъщи артефакти и необходимия ритуал за умилостивяване тази забрана можела да се вдигне.... но с всеки мой въпрос по тази тема започваха да дават все по-мъгляви и неясни отговори – на лицето му отново се появи познатата горчива усмивка и той млъкна, а тя кимна неволно в знак на съгласие. Понякога зрънцето истина може да съкруши и най-ведрия оптимизъм, а в неговия ум имаше цяла пустиня от горчиви песъчинки...

...............................................

Момичето не каза нищо, само известно време гледаше мълчаливо пътя, но накрая реши да изрази гласно неодобрението си от начина му на мислене и от непрекъснатата му склонност да изпада в примиренчески фатализъм.
- Не разбирам защо ми казваш това. Мрачно е, а и отклони разговора от темата му. Въпросът ми е какво може да се направи за тези хора тук и сега. В сегашната епоха и с нашите усилия!

Решимостта в нейните думи като че ли за момент го остави обезоръжен, но след малко той поклати глава и отвърна с тон, в който се усещаше искренно състрадание към цялата вселена:
- Точно това се опитвам да ти обясня. Всяка промяна е към по-лошо! Преди двайсет хиляди години прадедите на тези хора са живеели далеч по-добре от нас, притежавали са кораби без платна и гребла, хитроумни изобретения с зъбци, пружинки и магически кристали, грамотността и познаването на вълшебството са били масово разпространени, социалните противоречия са се уреждали с пари и услуги, а не чрез кръв и бичове.... но виж ги сега!

Известно време яздиха в мълчание, всеки потънал в своите мисли, но накрая девойката отново продължи странният им, тъжен разговор:
-Ако приема думите ти, трябва да обърна Липил обратно и да се прибера у дома. Така ще спестя Истината и няма да има битки и войни, чийто невинни жертви ще се окажат пак обикновенните хора. Но работата е там, че не си прав.
- Защо?
- Защото за триумфа на злото не е нужно нищо друго, освен бездействието на доброто!

Не продължиха разговора си и прекараха останалата част от деня в лениво мълчание, което измори Хирве още повече, довеждайки до унасянето й в лека, неспокойна дрямка. Събуди се от настъпващия нощен здрач, загърната във връхната дреха на Леман, който внимателно, като по-голям брат, я беше облегнал на гърдите си и държеше лявото си рамо повдигнато за опора на главата й.Хирве искаше да се пробуди напълно, да се изправи и да иска обяснение за действията му, които според възпитанието й показаваха наличие на нечисти помисли, свързани с плътта. През краткия въздържан женски живот, който тя имаше, мъжка длан, рамо или ръка нямаха допир с нея. Единственото докосване, което достигна до усета й за това време, се състоеше в прегръдката на Фирифула Дот само веднъж, когато тя плачеше вследствие на това, че се провали във заклинание на Хаоса. Усещания като мъжко докосване, страст и плътско желание за нея бяха забранени. В школата в Даар ги учеха, че това е път към несъвършенството на душата и погубва концентрацията, с която се извършват илюзорните магии. Отказа се да спори с него, защото само докато сънливо примигваше с очите си, чу в просъница нещо, което той напяваше и клепачите й отказаха да останат отворени.
Събуди се отново в късна вечер, увита като пашкул в топли дрехи до весело пламтящ огън, дървета и равномерното дишане на заспалия Леман.

За миг й се приика да му се скара, че не я събудил при правенето на бивака, но после осъзна, че сигурно е спяла наистина дълбоко, за да не усети как грижовният й спътник я сваля от гърба на Липил. Призна пред себе си, че нейната отпадналост през последните дни наистина му дава повод да се тревожи за състоянието й и това я накара да си обещае, че сутринта ще стане преди него. Щеше да му приготви нещо вкусно още преди да се е събудил, доказвайки му, че вече се е възстановила напълно и няма нужда да се тревожи за нея. С тази мисъл понечи да се завърти на другата страна и да заспи отново, но нещо я спря.



Трябваха й няколко секунди, за да се разсъни напълно и да осъзнае, че главата й е сложена върху бедрото му, а той спи облегнат на едно дърво, за да може да я завива или по-скоро да й пречи да се отвива непрекъснато. Той дори не се разсъни, когато ръката му напипа ръба на наметката и я дръпна до ухото й, пречейки й да диша – изглежда, не осъзнаваше,чу пустинно чедо като нея въобще не усеща нощния студ в Метафия. Огромно притеснение обхвана Хирве и тя реши да стане с явната цел да прекрати тази физическа близост между тях, но в този момент почувства със сърцето си, че тази зараждаща се връзка е чиста. Пораждаха я искрените братско-сестрински отношения между двамата спътници и пълната липса на всякакви затаени мисли и подтиснати желания."


- Ще настинеш, сестричке – прогъгна сънено гласът му и отново понечи да я завие до темето, като най-накрая успя, отвивайки й краката до средата на глезените. Лъхналият отдолу студ я накара да се усмихне на ситуацията и с внимателни движения да върне наметката в старото й положение. После понечи все пак да му благодари, но точно, когато отваряше уста, Леман внезапно извика от болка....

Спътникът й внезапно се оказа изправен, с разперени пръсти пред лицето си, сякаш се опитваше да се предпази от неизразим ужас, който го караше да вие като животно. Той дори не осъзна, че крещи и описва с почти нечленоразделна реч яркоцветните видения, които разрушаваха със неистовата си сила последните остатъци от волята му. Пред обезумелия му вътрешен поглед горската поляна под краката му изчезна, заменена от потъналата в кръв палуба на пиратски кораб. Около Леман се понесоха писъци на съсичани моряци, вонята на шуртяща навсякъде кръв го блъсна в ноздрите, навсякъде имаше проснати трупове с грозни рани, през които прозираха черните им в тъмното меки вътрешности. Отвратително ухилени главорези доубиваха с демонична стръв ранените моряци от нападнатия кораб, а най-жесток и кръвожаден се оказа силует, в който той разпозна несъмнените извивки на красива жена...

- Леман?! - какво става с теб? - разтърси го за раменете Хирве, но той само се срути на колене и стисна с ръце очите си, а изпод ръбовете на дланите му започнаха да се провират блещуканията на стичащите се сълзи. През цялото време крещеше нещо на пуноски, но от време на време изричаше слова на общия език – и те се оказваха думи за кръв, клане и жена с ангелски черти и душа на чудовище.

- Сестра й ще я накаже! Сестра й е решила да я накаже! Виждам сянката на кама от пясък да пада в следа от стъпките на кръвожадната жена. Сблъсъкът е неизбежен!
- Кой, кого ще накаже, Леман! - тя не можа да го удържи и той рухна като отсечено дърво по гръб, замирайки за миг. После отново дойде в съзнание и се разплака. На Хирве й трябваха няколко секунди, за да проумее, че той плаче от безсилна ярост, защото крещеше на някакви мъже да оставели някакво момиче на мира, да не го докосвали с мръсните си лапи, защото възмездието е близо, възмездието им вече ги застига... ето в този момент, ето сега.... гърчещият се, изпаднал във властта на своите видения мъж се засмя дълбоко и гърлено от радост и от несвързания му коментар Хирве разбра, че нещо убива онези изнасилвачи бързо и безжалостно, до последния.....

- Смърт, навсякъде смърт..... - изпъшка Леман така, сякаш повдигаше огромна тежест с гърдите си и едва си поема дъх - Навсякъде смърт! Една кралица е намерена убита в обятията на мъж от чужда страна и сега от кръвта на пуносци реките ще прелеят..... Смърт. Смърт! СМЪРТ! Навсякъде СМЪРТ! Виждам доблесни пълководци, хванати гуша за гуша, виждам семето на омразата да покълва в Загора заради незаслужено, страшно наказание.... АЛА НАЙ-СТРАШНОТО ПРЕДСТОИ!

При тези думи Леман се оттласна с някакъв невъобразим гърч на тялото си от земята и се озова отново прав, а ръцете му оформиха с длани и пръсти сфера, в който той вторачи поглед, без да осъзнава нищо и никого около себе си:

До дето този лунен месец
над нас изцъклен гол и остър
окръгли се като корема на жена
да се намери правилното място!

Тогава Пръстен в Чашата пусни,
а пък на Нея непременно трябва
Короната да стане кървав обръч.
Коланът най-отвънка прави кръг
от сянка на Кинжал пресечен...

Че който стори точно тъй
ще може пръв да зърне
лика на Чедо Първородно
възвърнато за нов живот!


... Леман млъкна и рухна като парцалена кукла, а Хирве се спусна към него и взе главата му в скута си, бършейки сълзите му. Останаха така докато риданията му утихнаха и тишината отново се възцари над самотната им горска поляна, нарушавана единсвено от дишането им и съскането на горящите дърва в огъня. А над тях звездите блещукаха през тънкото було на нощните облаци, реещи се високо в небето, и се превръщаха в пъстроцветните сияния на сини, жълти и оранжеви глухарчета....

----------------------------------------------------

Хирве, Леман - НА - ( -4/3), 16/17.04.1435г. В Метафия, на 15,19, вътр. 4.

На следващия ден Тамара се протегна мързеливо и се пробуди в шатрата си. Огледа се за Ашан, но не го видя никъде и се зачуди къде е. Предположи, че е възможно да се задява с някой младеж дискретно. Оказа се, че бърка, защото след секунда той влезе, носейки прясна вода в две чаши от цветно стъкло. Досетил се, че тя се събужда всеки ден по еднакво време, той полагаше грижи да се чувства доволна дори и на дълъг път в пустинята.
Тамара взе чашата в малките си ръце и се показа навън шатрата без да съобрази, че е по полупрозрачна бяла ношничка, а отвън има само мъже.. Не че на нея й пречеше прекалено силното мъжко внимание, но това поведение показваше лошо възпитание. Ашан спомена, че не е добра идеята да излиза навън така и тя му се усмихна, радвайки се на загрижеността,която той проявяваше. Повика слугите си, докато съветника й излезе, за да я остави да подготви тоалета си. Той се зае на свой ред да оглежда нейната рапира и неговия къс меч, както и да ги почисти. Имаше навика всеки ден да ги почиства старателно докато заблестят .
Същият този ден слънцето прижуляше жестоко и сякаш изгаряше всичко под себе си. Но въпреки горещината керванът щеше да продължи пътя си.
Слугите й я загърнаха в суха кърпа и я заведоха до оазиса, който трябваше да играе ролята на място за къпане. Шестима слуги застанаха плътно около нея като всеки държеше в ръцете си по една наметка, за да се оформи кръг, който да премахне и минималната възможност някой да види дори частица от голото й тяло. Тези неща се виждаха само от многобройните й любовници.
Единия слуга смъкна нощницата й, започвайки да търка първо гърдите, след това гърба на момичето, а накрая краката, тръгвайки от пръсите им нагоре към бедрата и таза..
След краткото тридесет-минутно обливане с вода, извършвано от личния слуга с голяма стомна, той я намаза с благовонното масло, сътворено от цветовете на калия.
Силните ръце на младото момче обвиха тялото на Тамара с кърпа, а слугите разтвориха кръга с дълбоки поклони. За да не зацапа току що намокрените си и измити крака с пясък, къпещият я младеж взе на ръце господарката си докато я въведе в шатрата й.
Тя обичаше внимателното и нежно отношение и се чувстваше доволна. Слугата й помогна да приготви тоалета си. Той се състоеше в обличането на светло сини удобни шалвари, както и туника със същия цвят, изработени от ефирен непрозрачен тюл и тафта. Влезна друг млад мъж, който внимателно разреса косата й, като я свърза в дълга опашка, свободно спусната по гърба й. Два палави кичура се изплъзнаха и погъделичкаха носа на момичето. С деликатните си пръсти ги измести и се усмихна на забавната ситуация.
Сложи скромни бижута – малки кристалчета, сменящи цветовете си. Не искаше да дразни очите на алчните пустинни войнй с прекалено скъпи неща по себе си, защото нямаше сигурност, че ако подготви тоалета си с огромна пищност, както винаги правеше , ще се върне.жива и здрава в палата си. Обикновено държеше да изтъкне, че е дама на ниво с дрехите и бижутата си, но още повече показваше, че е жена със стил, собствено мнение и вкус.
По времето на подготовката на нейния тоалет, Ашан също подготви собствения си. Той винаги се обличаше в бяло.Сега носеше сатенена дълга роба, полуразкопчана за да се загатне стегнатостта на гърдите и корема му, за които редовно се грижеше да изглеждат добре. Обу панталони от същата материя, както и бели сандали, извезани със сребърна нишка.. Брадичката му – трудна за поддръжка, впечатляваше със съвършената си форма, а ръцете – с нетипична мъжка мекота. Бижутата му бяха не по-малко скъпи от тези на Тамара, но дори и той не се осмели да показва крайно голям разкош по време на срещата с пустинниците. Единственото бижу по него се оказа семейното му наследство – медальон от бяло злато. Тази ценност винаги носеше със себе си. За него представляваше много важен спомен, с който не желаеше да се раздели дории в съня си.
След двойната подготовка на тоалети и нагласа за предстоящата среща Тамара, Ашан и керванът им тръгнаха. Очакваха ги трудни преговори...

----

---
Малко преди да стане пустинната вечер и слънцето да обагри със смъртта си небето, керванът стигна на мястото на срещата. То представляваше пустош между шейхствата Фужейр и Даар. Малко по-надалеч се намираше долината Анх., където трябваше според уговорката да се състои срещата. Но пустинните войни, излезли на лов уж случайно, пресрещнаха Тамара и керванът й. .Те горяха от любопитство да видят какъв багаж носят със себе си пристигащите, но изричното нареждане от господаря им означаваше, че ако нарушат обещанието си ще умрат. Така че двамата голи мъже, прикрили само една част от тялото си с парче плат и носещи трупа на пустинна пума, както и белезите на кръв, спряха и огледаха пътниците. Единият издаде странен звук, който трябваше да представлява нещо като вой на койот, за да предупреди за идване на гости.
Стояха и наблюдаваха безмълвно посетителите. Докато Ашан стъпи в мекия пясък, двама сулхина със студени погледи, застанаха от двете му страни. Той подаде ръката си на Тамара, за да слезе от носилката, а в същия миг четири свободни търговеца застанаха около нея. Отделно личните й шест евнуха я дообградиха, а двама застанаха и до съветника й. Останалите спътници под формата на малка пехота , образуваха кръг около вече импровизираната основа за него.
Двамата пустинници кимнаха във знак на поздрав и след минутка мълчание зад тях се появиха сякаш от нищото още пустинни войни.
Тамара изумено загледа идващата групичка, състояща се от еднакъв брой жени и мъже, всички почти напълно разсъблечени. Телата им лъщяха на слънцето, но оръжията им просто заслепяваха – толкова чисти и поддържани, което й се стори нетипично за хора, убиващи други такива постоянно.
Ашан стоеше напрегнато до нея, защото знаеше, че пустинните войни са непредвидими в действията си.
Групата дойде наблизо и всички кимнаха леко на Тамара. Главните им водачи – мъж и жена се отличаваха с това, че дрехите по телата им не бяха така оскъдни. Жената носеше типичния къс меч за сулхините от дясната страна на кръста си, а в окото на Тамара се наби миниатюрната кама, намираща се в левия ботуш на момичето. То имаше стегнато тяло, вързана на висока опашка черна коса и предизвикателни игриви зелени очи. Дрехите й представляваха змийски кожи, комбинирани с парчета от козина на пустинна пума. Мускулите на жената определено изпъкваха повече от обичайното, но това правеше изгледа й красив и респектиращ.
Придружителят й беше облечен в същият тип дрехи, с тази разлика, че освен меча си имаше и малка брадва. Неговото тяло представляваше главно стегнати мускули, а спуснатата му черна коса вдъхваше страх и говореше за сурова жестокост.
Черните му очи сякаш представляваха бездънни дупки, които давеха всичко в себе си, но завършваха цялостният му плашещ изглед. За разлика от жената, само по осанката му можеше да се разбере, че е изтъкан от коварства, а броят на убийствата му е огромен, почти колкото този на звездите в небето нощем..
Ашан владееше перфектно емоциите си, но дори и той, предвид солидната си бойна подготовка сметна, че не трябва да влиза в конфликт с нито един пустинник.
На свой ред двамата водачи на малката група огледаха бъдещите си събеседници така, както хищник гледа жертвата си преди да я убие, но оцениха ситуацията вм момента като неподходяща за действия от тяхна страна.
Младият мъж моментално си представи Тамара без дрехи и гледката определено му хареса, но не показа с нищо похотта, която изпитваше. За негово съжаление обаче и спътницата му проявяваше сексуален интерес към красивата млада даарска търговка.
Жената-войн се усмихна и каза с равен тон:
-Нашият повелител ни изпрати да Ви въведем лично в покоите си, защото там не може да влизат външни хора без разрешение - не могат да стигнат доникъде.
-Щом е така, водете ни, но не знам до колко можем да Ви имаме доверие, уважаеми посрещачи, но без риск няма успех, нали? – отвърна Ашан като метна поглед на сулхините и охраната да са в бойна готовност задължително, но най-вече да си пазят взаимно гърбовете.
-О, ако искахме да Ви унищожим, досега да сме го направили, уважаеми гости – отвърна спокойно младият мъж-войн.
-Е, ако ни убиете, няма да имате финансова изгода по простата причина, че не сме взели нищо със себе си, докато не се договорим с повелителят Ви – усмихна се радушно Тамара – Ще бъде ли възможно да ни се представите, след като ще сме спътници малко време?
След няколкосекундното дебнене и от двете страни, както и овладяването на доста силните емоции, обхванали, както войните, така и гостите им, жената-войн отвърна спокойно, че не е никакъв проблем за нея да представи себе си и спътника си.
-Името ми е Евдокия, а на спътника ми е Гуру. Ще извините неучтивостта ни, но рядко ни идват гости просто така и най-вече с пренощуване. – отвърна нахално жената, облизвайки леко с език устните си. Това се придружи с тих и почти незабележим кикот от останалите войни.
-Приятно ми е да се запознаем, Евдокия, но не мисля, че ще пренощуваме в ничии покои, защото имаме достатъчно много важни неща за изпълнение след срещата с Вашия повелител. Аз съм Тамара Иш Икар, но за това явно се досещате. Тук не се разхождат много жени, явно не оцеляват дълго – каза арогантно Тамара – а това е съветника ми Ашан, който е изключително очарован да се запознае с Вас.
Ашан се усмихна във знак на съгласие без да каже нищо. Евдокия и Гуру се подразниха от видимото им подценяване, но се досетиха какви точно заповеди имат и подтиснаха желанието да нарежат на дребно новодошлите..
Пристигнаха мълчаливо до една голяма пясъчна дюна. На пръв поглед покритото с пясък място създаваше илюзията, че няма нищо под него. Евдокия извади меча си, завъртайки дръжката му в невидим кръг и се отвори голяма стоманена врата. Пред учудените погледи на Ашан и Тамара се разкри сякаш безкрайно стълбище, което от двете си страни се охраняваше от пустинни войни.
Всички минаха покрай пазещите, които сякаш разкъсваха с поглед дрехите на Тамара, а Ашан не можа да прикрие възхищението си от техните полуголи стегнати мускулести тела.
Минаха по дългото стълбище, на което от двете страни имаше различни врати, сякаш самото подземие представляваше огромен лабиринт.
Големият коридор се видя на Тамара без изход, докато не стигнаха до масивна врата, обкована с желязо и стомана, с инкрустирани златни и сребърни орнаменти. Тя се пазеше от две огромни същества, които приличаха на великани, които видимо по никакъв начин не можеха да се наранят. Те се ухилиха и оголиха острите си стоманени зъби, които сигурно прехапваха всичко. Вдигнаха ръце до главите си във знак на поздрав, защото се оказа трудно да се поклонят до нивото на Тамара. Телата им представляваха желязо в човешка форма. В края на пръстите им се показаха остри железа, които заемаха мястото на ноктите им - отдавна извадени.
При вида им Ашан и Тамара се стреснаха, но не показаха страх, а само отвращението си към превърнатите в метал хора.
Гуру видя реакцията и каза равнодушно:
-Те сами избраха да са такива. Племето им идва от място, което никой не знае къде се намира. Хранят се с човешки същества, а някои от тях се трансформират и във вълци или ликантропи. Желаят да помагат на нашия повелител, защото той е спасил преди години семейството на господаря им от няколко скорпиона, които знаете, че се разхождат покрай нас. От тогава ни даряват с лоялността си..
-А-ха, разбирам. – с усилие отвърна Тамара, преглъщайки, за да навлажни сухото си гърло, защото едва сега си даваше сметка всъщонст къде отива и с кого ще трябва да говори. За пръв път се усъмни в успеха си на преговори. Усмихна се с много усилие и в очакване на още нови изненади.
Вратата се отвори широко и стаята заслепи с блясъка си. Такъв разкош трудно се срещаше. Навсякъде в помещението имаше кристални лампи, много злато по стените и мебелите и много същества като пазещите вратата, подредени в две редици, оставяйки малко място в средата за разминаване.
Подът на въпросното помещение се покриваше от много различни видове камъни, някои скъпоценни, други полускъпоценни, но всички те засилваха блясъка на цялата стая. Явно това трябваше да са личните покои, както и охрана на така наречения повелител на пустинните войни.
Постепенно двете редици се разредиха в помещението, за да направят път на влязлата група.
Пред погледите на Тамара, Ашан и всичките им придружители се разкри невиждана от тях гледка до сега. Трон, изработен от чисто злато, а на стената зад него висеше кожа на пустинна пума, както и два кръстосани кристални меча, които сякаш заместваха слънчевата светлина. Тя не проникваше отникъде. От двете страни на трона имаше втори такъв, но от бяло злато с вградени скъпоценни камъни. Това говореше за голямо уважение към личността, стояща на него.
На златния, който впечатляваше с резбата по него – изрисуваните мотиви вплитаха в себе си коварството на пустинната пума и злобата на кобра, както и хитростта на скорпиона, дебнещ жертвата си.
На съседния трон се изобразяваше пустинна орхидея, изработена от многобройни скъпоценни камъчета, някои по-големи, други по-малки.
Мълчаливото възхищение на новодошлите от заобикалящия разкош се прекъсна почти мигновено. Сякаш от нищото се появи красива двойка. Мъжът – с леко прошарена коса, кафяви като какао очи, силна и респектираща осанка държеше внимателно в големите си ръце, които можеше да се сбъркат с лапи, малка нежна деликатна ръчичка с малки фини пръстчета и изключително дълги нокти. Въпросната длан, губеща се в мъжката такава, измежду грубите пръсти, принадлежеше на нисичка леко закръглена жена с овално лице и сякаш неслизаща от него усмивка. Тя видимо носеше дете в утробата си.
Големите за лицето й очи искряха от радост като нажежено желязо, а миглите й впечатляваха с огромната си дължина. Косата на дамата на предполагаема възраст двадесет-и-една години сякаш искреше въпреки прибраността си в две опашки.. Тя трудно се придвижваше заради бременността си и затова стъпваше с малките си стъпала бавно и внимателно. Излъчването й можеше да убие всичко живо около нея , което се осмелеше да се доближи прекалено близо. Тънката й усмивка плашеше, но и излъчваше суровост, макар и омекотена от овалните черти, подсилено от привидната детинска аура.
Мъжът, който държеше със странно обожание ръката й, излъчваше студена жестокост, а на фона на нейното плашещо очарование, той определено сякаш унищожаваше само с поглед. Студенината на двойката караше дори хората с кипяща кръв във вените им да застинат.
Мъжът внимателно настани в по-малкия трон жената пред преклонените погледи на подчинените си и изумените такива на гостите си. На свой ред той също седна на неговия трон и впи проницателния си поглед в Тамара, придружен от тънката усмивка на избраницата си.
Тя от своя страна загледа любопитно нетипичното за пустинниците облекло на пристигналите с преценката на естет.
Получи се крайно неловко мълчание, което Тамара, вътрешно раздразнена, прекрати със спокоен глас:
-Уважаеми повелителю на пустинните войни, понеже не знам името Ви, искам да благодаря за честта, която ми оказахте със съгласието си да се срещнем лично и да обсъдим бъдещите си взаимоотношения, от които вярвам, че ще имаме взаимна изгода.
Мъжът не обичаше прекалено големите формалности, а и не ги разбираше, затова хвърли кос преценяващ поглед към говорещата жена и отвърна рязко:
-Не обичам формалностите и фалшивата учтивост, затова да говорим направо. Ние с Вашия пратеник се договорихме освен предварителните три съндъка със злато, да получим след като изпратим хората си още седем сандъка със скъпоценности. Пустинните войни са изпълнителни, силни и убиващи безжалостно, но само и единствено по суша. Това ще е първата ни битка по вода.
Тамара разбра, че с учтивост не може да спечели нито грам уважение от този човек, който явно се интересуваше само от финансовата страна на нещата и смени възпитаните си обноски с директни искания и условия.
-Знам, че войните Ви не са пригодени за битка по вода, но тъй като на мен ми омръзна корабите ми да бъдат потапяни от “Нощен бриз” и екипажа им да се връща в .. разполовено състояние, искам сто пустинника да се качат на борда на следващия търговски кораб, който ще пътува към Белерианд. При среща с Кървав дъжд, настоявам целия й екипаж да бъде унищожен, а лично тя да се запази жива. – директно посочи исканията си младата даарска дама – В случай на загуба от Вашите войни, което ме съмнява, ще изпратя още три сандъка със злато и скъпоценни камъни за компенсация с оглед на това да останем в добри отношения.
Този път жената, стояща на трона до пустинника, погледна сурово към Тамара, която се осмеляваше да се усъмни в силата на нейните деца и подчинени. С нескрито разочарование отвърна:
-Щом имате съмнения относно нашите войни, тогава защо сте тук и защо трябва да пощадим животите Ви за някакви си седем сандъка с богатства? – Ако не вярвате в уменията на хората ни, не смятам, че изобщо трябва да продължим преговорите си.
Ашан усети, че нещата не отиват на добре и с благ глас каза на ядосаната дама, придружен от нисък поклон:
-Скъпа красива повелителко на пустинниците и тяхна майка, моля да извините спътничката ми, която е доста уморена от дългия път и наистина е малко объркана. – погледна укорително Тамара, която и този път щеше да затвори преговорите с типичната си арогантност ако не я придружаваше той- Тя смята Вашите войни за най-силните и достойни противници за “Нощен бриз”, както и непобедими бъдещи герои. Именно затова извинете припряността й, но тя иска да предложи доста по-висока цена за услугите на хората Ви. Няма съмнение в победата на пустинниците над някаква си банда главорези и затова предлагаме след приключването на мисията, което безспорно ще е успешно, да Ви възнаградим с още пет сандъка злато и скъпоценни камъни. Искрено се надявам на съгласието Ви, но ако е недостатъчно, ще оценим още по-високо хората Ви.
Под погледа на красивите очи на Ашан и външността му, жената омекна и дори се усмихна с нетипична за нея веселост. След споменатия брой богатства очите на Повелителя засияха в очакване на новите скъпоценности.
-Съгласен съм на тези условия, но моля да приемете молбата ми да останете да пирувате с нас сега в името на бъдещите ни отношения. – предложи господаря – Но нека и се запознаем. Аз съм Мамет, син на Рашан, а това е обичаната ми съпруга и майка на децата ми Нигяр.
-Приятно ми е – аз съм Тамара Иш Икар, а това е съветника ми. Приемаме поканата Ви с голяма радост – приключи разговора младата даарска търговка.
-----
Откриването на пира започна с танца на умели жени, които повдигнаха много бързо настроението на гостите и по-точно мъжкото такова. Тамара откри общи теми с Нигяр, но през цялата вечер погледа й следеше всяко движение на Гуру, който определено й направи силно впечатление, а желанието й да бъде с него тази нощ се оказа непреодолимо.
На свой ред около даарката се въртеше и Евдокия, която обаче като усети, че въпросният обект на нейния интерес е насочен главно към мъже, се запъти към няколко свободни търговеца, които с радост откликнаха на нуждите й за ласки.
Ашан на свой ред прекара вечерта в задълбочени разговори с Мемет, свързани с бъдещите планове и на двамата. Той наблюдаваше мълчаливо няколко красиви младежа, които за съжаление не откликнаха на вниманието му.
В разгара на вечерта, когато всички пийнаха повече вино, Тамара и Гуру се отделиха от останалите, наслаждавайки се един на друг през цялата нощ. За първи път се случваше за нея да има интимни отношения с пустинен войн и определено това й хареса. Можеше да се срещне още няколко пъти с Гуру на четири очи, мислеше си тя, но верятността беше твърде малка.
Следващата сутрин целият керван замин към Даар, а водачката му с доволен вид очакваше скорошното унищожение на кораба на сестра си. За съжаление не знаеше, че битката е крайно неравностойна и за краят й определено нямаше яснота.
----

Убежището на пустинниците и на път обратно за Даар; Тамара, Ашан, Мемет, Нигяр, Гуру, Евдокия; (+7)

След като приключи тренировката си с рапирата сутринта Тамара се завърна в покоите си с явната цел да получи така желаната и облекчаваща баня. Пред погледите на слугите си тя просто съблече дрехите си, пъхайки се в предварително затоплената вода, изпълнена с най-разнообразни благоухания, сред които се усещаше най-силно аромата на роза и алое.
Слънцето плуваше сред необятната и ясна синева, за да дари с усмивка малките бузести облачета, разхождащи се сякаш незаинтересовано из бездънното небесно море. В Даар вече кипеше движение, въздухът се изпълваше с най-различни аромати, сред които преобладаваше мириса на черно кафе и съставките, изпълващи така обичаното от всички наргиле. Редуваха се портокалово ухажване, пъпешова сладост, изкусителна ябълка и динена свежест. Градът се събуждаше. Скоро започваше фестивала за Вкуса. На него се представяха най-различни плодове, по-точно сортове, донесени от всички познати краища на Мюриън, които се опитваха от всички и пробуждаха съответно търговски взаимоотношения.
Сапунени мехурчета изпълваха помещението. Тамара с детска усмивка наблюдаваше сменящите им се цветове. Тя събираше в ръцете си пяната от водата, издухвайки я внимателно с кадифените си устни, за да се превърне в още радостни мигове за нейните бездънни сини очи.
До нея стоеше фруктиера с червено и бяло грозде, сорт Мускет – най-скъпото познато до момента удоволствие, сътворено от лозите в Пунос. Тамара си откъсна едно зрънце и го изяде. Сока му изпълни цялото й тяло със сладост. Тя си спомни как преди пет години съвършено красивата й и възпитана майка я научи как да яде гроздето като дама в Метафия, която се славеше като страната с най-добри маниери. Тънката й бяла ръка взе второ зрънце гроздово удоволствие, но този път бяло.
Тъй като по своята същност тази територия представляваше елита на обществото, събран в херцогства, графства и княжества там не се допускаха хора без обноски.
Целта на добрата и вече покойна майка на Тамара се състоеше в това дъщеря й да се превърне във великолепна дама, достойна да наследи търговската империя на баща си. Амбицията на Лейди Аксиния де Юранда се простираше далече отвъд погледа на невръстната тогава Тамара – тя искаше детето й да даде едно ново начало в Мюриън въобще, пробуждайки усещането за равноправие между мъжете и жените.
Уви, майката на младата търговска императрица се разболя тежко и потъна в бездната на спомените изключително рано.
Тамара тежко изживя загубата, която обви сърцето й в ледена стена. Тя остана съвсем сама под грижите на баща си, който се затвори в себе си. След смъртта на майка й, той също умря духовно. Само че младата даарска дама дотогава не знаеше, че в момент на слабост така обичания от нея родител потърси утеха в чужди женски обятия.
Едно от извънбрачните деца на царицата на Пунос – не по-малко развратната от майка си графиня Алесандра Джовани.
Влюбен в пламтящите й като въглени очи и огнени страсти Охмад иш Икар се ожени за нея без дори да изчака да премине траура по първата му съпруга. Тя, типична потомка на майка си, постоянно сменяше любовниците си. За разлика от родственичката си обаче, в началото на брака си с младия мъж, който правеше всичко за нея, засищайки дори неустоимия й сексуален апетит, графиня Джовани не сменяше партньора в ложето си... Докато не роди дете – Джезбет – със същите пламтящи очи, придружени от буйни коси, успокояващи всеки ненаситен и ревнив любовник. Тогава тази жена се прояви далеч не като майка, а напротив – като повърхностна лека жена, сменяща постоянно любовниците си.
След даряването на живот на това същество, бащата на Тамара обърна всичкото си внимание към Джезбет, която измести и Тамара, и майка си от сърцето му. Търговеца Охмад иш Икар забрави всичко друго, сякаш се влюби повторно в дъщеря си . Тя също много го обичаше, но не се възползваше от многото неща, които той можеше да й предостави. Единственото й желание се състоеше в това Джезбет да се научи да се бие перфектно с две саби.
Още като се запозна с Тамара малко след смъртта на майка й, тя не я хареса. За разлика от пиратката доведената й сестра въплъщаваше в себе си финеса на благородничка, красотата на истинска дама, ум, подобен на този на баща й – достойна наследничка на търговската му империя. Възпитанието й разкриваше нейното съвършенство.
Тамара от своя страна изпита неприязън към изваяните студени черти на Джезбет и очите, сякаш пламтящи с пламъка на тъмна жестокост, покваряваща всичко. Силата на тогава малкото момиченце, стоманената му воля и ум като остриетата на всяка от сабите й, говореха за перфекционизъм във всеки един аспект от личността й. Това пробуди непоносимостта на Тамара към Джезбет.. Ревността, която изпита към любимката на баща си, изигра допълнителната си роля за утвърждаването на омразата й.
При моментно нахлулите спомени за миналото, погледа на къпещата се жена се превърна в ледено стъкло, а светлинките на дълбоките й очи угаснаха. Гроздовото зрънце между нежните й пръсти беше смачкано, а сока му се стече по фината длан, изтичайки в ароматизираната вода.
Мразеше Джезбет и тя трябваше да умре от нейните ръце в двубой.. Както правеха навремето – уж сестринска тренировка. Основната цел се равняваше на смърт за едната и живот за другата. Съревнованието им беше безкрайно и дори сега то си оставаше непроменено.

------

След като излезе от топлата баня, мокрите стъпки на Тамара я заведоха в покоите й, където двама слуги я обгърнаха в мека хавлия, а един започна да разресва водопада от злато. Тя направи лек жест с деликатните си пръсти и ги отпрати. Искаше да остане сама.
Загледа отражението си в огледалото и разреса внимателно косата си. Пода около нея се покри с водни капки, но тя не им обърна внимание. Смъкна нежно от тялото си кърпата и видя срещу себе си усмивката на красива жена.
За тези пет години Тамара се превърна в наистина много красива дама, с която безспорно майка й щеше да се гордее, стига да можеше да я види. Обноските й наистина станаха безупречни и достойни дори за родния дом на майка й.
Прибра внимателно косата си в сложен кок, чиято тайна знаеха малко жени. Внимателно намаза цялото си тяло в благовонно масло – този път обаче, вместо ежедневния аромат на Роза, Тамара избра Орхидеята – символ на майка й, за да остане спомена за нея през целия ден.
Облече лека копринена рокля, разкриваща хубавите й рамене, загатвайки за приятни форми и спускаща се ефирно малко под коляното. Тя не планираше да излиза извън палата си, защото имаше твърде много неща да свърши, а Ашан го нямаше да й помогне.Той се намираше извън Даар. Обу удобни бели сандали, с върви до глезена, завършващи с пеперудена панделка. На нежните си шия и уши сложи елегантен комплект големи бели пеперуди, сътворени от елмаз, завършващи работния й тоалет.
С грациозна походка Тамара влезе в огромна стая, чието пространство се запълваше от огромни библиотеки, две бюра, изработени от бял дъб. На работната маса стоеше прекрасна фина писалка, както и огромно количество бели листа за писане.
Тамара седна, поглеждайки прекрасен пейзаж от шейхство Коимбра на стената срещу нея. Тя обичаше да ходи там. Научаваше много нови неща и се запознаваше с различни хора, но най-вече си почиваше. На това място спокойствието или поне привидното такова лъхаше от всички възможни места, помещения и природни картини.
Младата жена загледа писмата си, които наистина заемаха голяма част от бюрото. До болка познатите текстове я дразнеха и тя дори не се опитваше да прочете всичките. Но едно нещо привлече мигновено вниманието й.
Описанието на продадените нейни стоки и тези на шейх Ахмед Ал Кубейси. Броят на сулхините, които работеха за тях двамата беше равен. Само че въпросният й конкурент заемаше челни позиции в сърцата на даарци, защото притежаваше всички характерни особености на народа в техните очи. Той сякаш притежаваше пазара на текстил, защото всичко в тази сфера се свързваше с него. Дали коприна или сатен, кадифе или лен, шейха водеше в продажбите на тези платове и в търговската сфера се радваше на огромна известност, неподлежаща на конкуренция. Това обаче, важеше в границите на неговото шейхство – Фужейр. В останалите водеща роля имаше тя.
Разбира се, нейната водеща роля се забелязваше в производството и продажбата на благовонни масла, различни парфюми, накратко най-разнообразна козметика. Другата сфера, в която Тамара имаше предимство представляваше сграда, пълна с жени, които шиеха модели на облекла по поръчка на аристократи от цял Мюриън.
Сулхините, които служеха на търговската дама купуваха стоките й. В много случаи обаче продаваха на нея или друг виден клиент разнообразни артефакти, антики и уникати, които намираха по време на дългите си пътувания из пустинята, по море и най-вече извън Бурж.

----

Тамара; Бурж, Даар; (-5)

Когато наближиха градските порти на метафийската столица, Серрат установи, че е гладна. Досега на няколко пъти Семел успяваше с помоща на преносимия си шкаф да й сготви ястия като от нищото, но този път девойката очевидно желаше да вкуси от местната храна. Освен това в далечината се виждаше опашката, която чакаше да влезе в града и това накара Семел сговорчиво да кимне:
- Както желаете, милейди – след тези думи той отби от главния път към странично предградие, подмина няколко съвсем прилични на външен вид страноприемници и спря пред доста схлупена и мизерна на вид сграда.
Конюшнята към хана се оказа под всякаква критика и Серра реши, че мястото е абсолютна развалина, но с облекчение установи, че в самата гостилница е чисто и подредено, макар и не особено уютно.

Вътре неколцина пияндета вече дремеха на бара, но по масите тепърва започваха да сядат пътници като тях и поне засега имаше достатъчно свободни места. Разположиха се на тази, която се намираше възможно най-далеч от вратата – може би за да не привличат излишно внимание, което се оказа напълно непостижима цел заради Семел. Мъжът изглеждаше меко казано странно с прикрепения към гърба шкаф, а оръжията му определено привлякоха погледите на присъстващите. Втъкнатите в пояса му къс и дълъг меч с извити и широки остриета изглеждаха нетипично за този край... пък и за който и да е..

Прислужницата пристигна с учтива, леко изкуствена усмивка и попита какво ще желаят уважаемите пътници, а Серра, която не скри, че са чужденци, помоли за най-безобидното като подправки и вкус ястие. В отговор момичето изброи няколко специалитета и си направи труда да ги опише като съставки и начин на съставяне, при което Семел неочаквано се намеси:
- Простете за въпроса, но вашият готвач има диплома, нали?
- Ами... нямам представа! - смути се сервитьорката и реакцията й предизвика приветлива усмивка по лицето му... нещо, което Серрат виждаше за пръв път в този мълчалив, винаги сериозен мъж. Леко развеселен, той даде монета на момичето и поръча почти половината меню, след което започна да разкопчава прикрепващите каиши на преносимия си шкаф.

.....................

С приближаването до столицата на Метафия сутрешните пътници се увеличаваха, а това означаваше все повече любопитни погледи, отправени към слона й. Възрастните подвикваха уплашено-възхитено след него, а по-дръзките хлапета се осмеляваха да го пипнат, разбягвайки се в същия миг с весели писъци. Липил, достатъчно умен, за да разбере, че му обръщат внимание и децата се закачат с него, започна да вдига високо хобота си и да издава тихи, едва доловими за човешкото ухо тръбни звуци.
Веселбата продължи, докато Леман не прошушна на собственицата му, че шанса да предизвикат безредици на портата е съвсем реален и е по-добре да изчакат преминаването на сутрешната навалица. Хирве се съгласи с него и отби от пътя, който на това място вече минаваше през широко разпростряло се предрадие на столицата. Естествено се загубиха веднага, но осъзнаха това едва когато за втори път се озоваха пред някаква схлупена, зле изглеждаща страноприемница, наречена „Еднокрилия Щъркел“

Тя почувства, че корема й къркори и се обърна към спътника си:
-Лем, братко, нека починем малко, защото съм много гладна и изморена.
- Добре, милейди - с равнодушен тон отвърна той и тя усети, че момента не е поддходящ за типичните между тях весели диалози. За това само кимна на тъжния си спътник, след което отново насочи вниманието си към олющената фасада на „Щъркела“. Мястото определено не изглеждаше добре, но за сметка на това малкия й, фин нос долови смесица от аромати, обещаващи повече от прилично хапване, а в момента това изчерпваше всичките й желания.

Слязоха от слона и понеже той се оказа прекалено голям за конюшнята на гостилницата, Хирве го вкара в тясна, павирана като уличка пролука между две съседни къщи. Чак след това, съпроводени от чирикането на поне десетина хлапета, успяха да влязат в ханджийницата, за да закусят.

Хирве пристъпи грациозно във вътрешността на гостилницата и смъкна качулката си, за да огледа по-добре обстановката, при което неволно разкри на присъстващите красивите, екзотични черти на лицето си. Тук-там седящите по претъканите маси се сръгаха в ребрата при вида на хубавата непозната, но усмивките им замръзнаха при вида на вървящия след нея спътник. Той имаше типичната физиономия, телосложение и походка на южняк, а под пътническото наметало дългата флейта в калъфа на бедрото му изглеждаше като ножницата на тънко и леко оръжие. От онези оръжия, които са предназначени изцяло за дуели и никога няма да ги видиш на кръста на достатъчно улегнал мъж. Някакъв шишкав тип дори промърмори с леко изнервен тон, че не всички, които идвали от Пунос, били търговци, след което побърза да се изнесе.

Останалите мъже, особено неколцина по-млади селяни и дребни търговци, останаха на местата си и очите им продължиха да впиват в екзотичната красавица, която изглежда не си даваше сметка за въздействието, което оказва на околните. При всяко нейно движение изпод голямото наметало дискретно се подаваше частица от коприненото й облекло отдолу, а това докара едно особено едър младеж до такова състояние на духа, че долната му челюст увисна. Присъствието й причини спиране за момент на разговорите в кръчмата, а в настаналата тишина се чу нежното подрънкване на бужутата по тънките й китки и шия. Мекият звън и златист блясък на златните гривни и обеци сигурно предизвика нервен трепет сред по алчните и определено накара неколцина да присвият хищно и лакомо очи...

Леман я следваше, безмълвен и тих като сянка, но постепенно погледите започнаха да се откланят към него и хората се запитаха дали този странник ги привлича или отвращава. От него се излъчваше едновременно съвършенна доброта и обещание за невъобразима опасност, тъй страховита и неизбежна, че хапките заседнаха в гърлата им. В израженията им се четеше готовността да го приемат, какъвто е – заради тъгата на усмивката му и съвършенната светлина и милосърдие, струящи от очите му... ала усещането за тегнещо над него невъобрзимо проклятие ги караше да се подмокрят от суеверен ужас.


Спътниците се огледаха внимателно и обиколиха кръчмето напред-назад, но единствените места едно до друго, които откриха, бяха на маса, заета от младо момиче и мъж на средна възраст с благо изражение и чифт страховити мечове. Хирве обаче го игнорира и се вгледа в стоящата до него красива млада дама с тъмни очи и коса, която отпиваше с доволна усмива от чашата си с бяло вино. Жените за миг срещнаха погледи и си кимнаха, подсъзнателно давайки знак, че всяка одобрява другата като достойна за компанията й.

Уверена, заради вече видяното в очите на непознатата одобрение и покана, Хирве се приближи към нея:
- Добър ден, лейди и вие, господине! Извинявам се за неудобството, което Ви причинявам с неучтивата си молба, но предвид ситуацията не ми е педоставен друг избор. Възможно ли е да седнем със спътника ми при Вас и да изтърпите за кратко компанията ни, докато хапнем? - извинителният й поглед се насочи отново към Серра, а после към Семел, преди да допълни за всеки случай - Пътят ни дотук се оказа доста дълъг и изтощителен, затова и имаме нужда да се подкрепим.

Семел вдигна глава и ги изгледа внимателно. Не че имаше нужда - така или иначе бе свършил с огледа още когато влязоха, но ей тъй, от учтивост. Серрат от своя страна се усмихна мило, удовлетворена от учтивостта на младата дама, и кимна:
- Разбира се, заповядайте!
"Гостите" се разположиха на свободните места, като Леман застана до Семел, а Хирве до Серрат, която влезе в ролята на символична домакиня и махна на прислужницата, за да привлече вниманието й. Докато момичето с подноса идваше към тях от другия край на гостилницата, принцесата внимателно подхвана разговор в типичен тиен`милски маниер:
- Надявам се, че в Метафия ви харесва!

Хирве се замисли за миг колко много значения, намеци и скрити въпроси се крият привидно простичката забележка на събеседничката й. Самата тя не успя да разбере дали тъмнооката дама е чужденка в тази страна или всъщност е тукашна и очаква от нея потвърждение, че родината й е красиво място. Накрая реши да бъде пряма и отвърна с безгрижен тон на затаения в чуждата забележка въпрос:
- Тук е толкова различно, че ще е грешка да сравнявам земята и хората с родния ми Бурж. А и нямам време, за да опозная нещата в дълбочина, понеже идвам да посетя мои близки познати.

Тя се замисли, дали няма да досади, и направи пауза в обясненията за себе си, за да разчете изражението на събеседничката си. Откри във финното лице на събеседницата си деликатно като женски дъх одобрение и това я подтикна да продължи:
- Казвам се Хирве`Исил и пътувах сама през пустинята, но срещнах този господин, който се оказа добър другар в тежкия път до тук. След тези думи Хирве отново млъкна и погледна към спътника си, давайки му възможност да допълни нещо. Той обаче се оказа далеч не толкова словоохотлив:
- Бард съм и пътувам сравнително често. Казвам се Леман и съм родом от Пунос.
Той не промълви нищо повече и Хирве`Исил почувства, че трябва да помогне на тъмнооката дама в поддържането на разговора:
- А на Вас Метафия харесва ли ви?

Серрат се усмихна, чудейки се дали събеседницата й приема диалога като словесна игра или като възможност за постепенно опознаване. Можеше да се окаже случаен пътник, но съществуваше и реалната възможност дамата срещу нея да е във някаква връзка с важните хора, които я очакваха.... по точно очакваха дъщерята на баща й. Реши да смени тактиката и да прояви на свой ред прямота:
- Аз съм Серрат`Тин Норуме и със съветника ми сме на неофициално посещение в Метафия - реши, че ще е прекалено да вмъкне думата "дипломатическо" между „неофициално“ и „посещение“ и само се усмихна, очаквайки реакцията на седналата срещу нея непозната дама.
.
В този момент Семел реши, че ще е подходящо да прехвърли вниманието си от яденето към новодошлите, които изглеждаха твърде проницателни личности, за да си позволи игнорирането им. Даде си сметка, че този път няма да мине за мълчаливия страж на високопоставена, млада дама, която за пред хората го нарича свой съветник.
- Името ми е Семел Серенин, Тиел`Маллари.-реши да използва древното име на Знаещите, така или иначе никой нямаше да разбере значението му. Усмихна се леко и кимна първо на дамата, после и на загадъчния й спътник.

Леман реагира първи, спомняйки си за всичко научено при елфите - иначе умни и безжалостни, когато им се налага, те се бяха оказали щедри учители и разкавачи. В някой от по-новите им истории се споменаваше мимоходом за някакви "знаещи", а човекът на масата туко що се нарече такъв:
- И какво точно означаво "знаещ" - попита Леман, верен на природата си на бард.

Хирве`Исил на свой ред се сети за един от преподадените много от давна уроци на Фирифула, в който бегло се споменаваше за някакви “знаещи”. Информацията от онзи урок нещо й се губеше и тя съжали, че на времето не е проявила достатъчно старание. Пропускът можеше да се компенсира с няколко въпроса към неочаквано заинтригувалите я събеседници, но реши да не им натрапва толкова директно любопитството си.
Затова извади наргилето си, помоли и получи разрешение да го запали, след което започна бавно и старателно да всмуква от ароматния му дим. Реши да се придържа към досегашната си стратегия - наблюдение и неангажиращи разговори, а въпросът на Леман и позволяваше да осъществи първото без никакви усилия. Усмихна се дружелюбно и зачака реакцията на едрия мъж.

Семел Серенин сигурно щеше да се задави, ако имаше само 70-80-90 години зад гърба си, но половин век жизнен опит в повече си каза думата и той само се усмихна полувесело, полугорчиво. Прецени, че късмета си прави шеги с него, пращайки срещу него човек, който знае езика на Вътрешните Острови. ":
- Нещо като дворцова титла. Учуден съм, че познавате този древен език.
- Съвсем бегло...има сходни думи с езика на митичните елфи, който днес май се използва само от учените и бардове като мен.
Семел понечи да отвърне нещо любезно, с което да отклони деликатно разговора към друга тема, която не засяга собствената му личност, но в този момент разговора им се оказа грубо прекъснат от крясък на съседната маса. Непознат господин с тъмно палто и червена като кръв брада и коса сочеше към Леман и от устата му излизаха нечовешки по сила крясъци:
- Ей, ти, говньо! - мъжът трябваше да е влязъл туко що, защото тренираната памет на Семел му подказа, че до преди минута не го е имало в кръчмата – на теб говоря, пиклив пуноски педал! Сега ще те е...а!
С пребледняло лица, дали от гняв или притеснение, шишкавият кръчмар се опита да предотвати начеващата разпра, но съжаление гласът му изневери. Вместо гневно сгълчаване или дебелашка шега от полуотворените му устни се чу неразбираемо пелтечене.
- Кво, кво? - прогъря гласа на широкоплещестият червенокос мъж – защитаваш т`ва лике, така ли, `веее!

- Не е нужно да ме защитава който и да е – отвърна тихо Леман и се извърна, посрещайки със спокоен поглед вторачените, безумни очи на предизвикващия го. За момент останаха така, с впити една в друга зеници, след което барда се усмихна тъжно-горчиво, а по лицето на другия започнаха да пробягват мимики на ярост и ужас. За миг изглеждаше, сякаш онзи направо ще избяга, но после обзелото го чувство изведнъж се превърна в своята противпоположност и той се разхили. Направи го тихо, само с очите, докато устата му се изкриви в подобие на радостно озъбване, което ужаси Хирве и Семер:
- Шшш, ти - непознатия изсърба шумно слюнката, събрала се в ъгълчетата на устните му... - ма ти как тъй `ша мъ гледаш със съжаление бе, еййй. Как бе, плъх е...н? При тези думи побойника запретна ръкавите на ризата си и тръгна към масата им, но помощника на кръчмаря му препречи пътя.

Хирве`Исил прецени с привидно равнодушен поглед цялата сцена, всмуквайки от наргилето си, което винаги носеше със себе си и й помагаше да се концентрира. През главата й преминавха бързо мисли какво точно да използва, за да предпази максимално хората от предтоящото насилие. Най-удачно и безопасно й се видя да се обърне към водата.... Но момента не се оказа подходящ или вероятно тя закъсня твърде много с мисълта си за действие...

Помощника на кръмчаря, казваха му Грег, се оказа едрото момче, чието чене увисна при влизането на Хирве в помещението. Младежът се вгледа тъпо в разгневеният мъж пред себе си и заплахата от опасната им близост един до друг бавно се процеди в ума му. След две, три секунди осъзна, че другия може да е бесен, но той е значително по-едър и това му даде смелост. Младият юнак дори нададе тихо ръмжене и стисна юмруци, но това накара побойника само да се озъби:
- Искаш да ме удариш, а, Говедценче? На удри, бе, лайне - червенокосия удобно повдигна брадичка в абсурден, ненормален жест на подкана.
- Ей, гу'синчо сп'и са ся, ч' шъ ядеш бой.Тъй да зна'ш, ъхъ , ъхъ- изхъмка по скоро на себе си едрият младеж и размаха заканително юмрука си.

... Ръкомаханията и недвусмислената подкана за започване на бой накараха наблюдаващата острани Хирве отново да погледне нащрек към младежа и очевидно гневния му противник. Остави чашата си и кръстоса своите финни пръсти в готовност за действие при първия знак за ибухването на предстоящото неизбежното насилие. Едрият младеж изглеждаше ясен в намерението си да защити един клиент на работодателя си от друг, но червенокосия носеше в себе си някаква тъмна, зловеща непредвидимост. Изглеждаше опасен, а не просто пиян и ядосан...

Серрат също се притесни и погледна над рамото на събеседницата си, но веднага се успокои, защото с периферното си зрение забеляза, че Семел рови с леко капризно изражение из чинията си. Спокойствието му я накара да повярва, че ситуацията не е истински рискована и парчето месо на вилицата му е далеч по-важно. Тя дори се усмихна, когато видя с каква съсредоточеност сдъвква поредната хапка с изражение на гастроном-педант. Той на свой ред забеляза интереса й към него и отвърна с намигване и едва чута, иронична забележка:
- Почти идеално, но все пак леко жилаво. Можеше да се сготви по-добре.

Младежът се поколеба и това изглежда вбеси червенобрадия, защото онзи грабна най-близкия дървен стол и го разби в главата му. Нормално същество трябваше да се срути от такъв удар, но Грег възприе това по-скоро като покана за откриване на танците.
В следващия миг тежките му юмруци се стовариха върху главата, раменете и гърба на червенокосия, всеки един последван от яростни закани и клетви. Освен сила, младежът вкара в атаката си и толкова пиперливи псувни, че стоящият наблизо войн на име Алвиан успя само да се изчерви. Колкото до спътницата му - жената войн Мамба - тя се гордееше с острия си език, но въпреки това чутото я накара да остане със зяпнала уста...

... Ударите се посипаха с невероятна сила, но скандалждията не си направи труда да ги отбягва, а вместо това реагира по накакъв много странен начин. Тежките юмруци на момчето се стовариха от всички страни върху него, но той сякаш..... като че ли.....
- В името на Светлината, та той се наглася на ударите му- гласът на Алвиан потрепери в странна смесица от страхопочитание и изненада.

Изведнъж се разнесе смях - груб, ужасяващ смях.... в ушите на присъстващите прозвуча като дрезгавия кикот, който чуваш на пет години... Когато пияния ти баща се хили на нещо смешно, което прави с ножа си на любимото ти куче... А после червенобрадия хвана ръката на момчето и я стисна. Разнесе се писък и нещо черно-червено потече между широките му, груби пръсти.
Смехът се засили, превърна се нещо неописуемо... чиста радост от правенето на онова, което можеш добре и ти доставя удоволствие заради самото правене... по-ниският мъж се приведе, хвана по-високото от него момче за костта на глезена и го метна зад себе си с такава сила, че пищялът остана в ръката му, докато пищящият му противник се размаза в тавана...

Червенобрадия спря само колкото да разкърши врат, сякаш сега се събуждаше от твърде продължителен сън, след което пристъпи в старата си посока и посочи заплашително с пръст по посока на Леман. Нямаше нужда да изрича закани, за да стане ясно какво смята да стори след няколко секунди....
- В името на Светлината, човече какво направи- изкрещя Алвиан, щом се опомни от страховитата гледка и се изправи, отмятайки стола под себе си настрани. Стоящата до него Змия-Боин само изсъска и го последва, като едновременно с това разви от кръста си своя змийски бич с плавно, нежно и ужасяващо любеобвилно движение.

Семел видя всичко и забеляза как мъж и жена войни се канят да атакуват нечовешки силния простак преди да е стигнал до събеседника му. Прецени, че няма да сварят и барда ще се окаже забит до кръста в дъските на тавана, а от тази мисъл някак загуби апетит. Грабна дълия си меч и прескочи масата, замахвайки в движение срещу грубиянина. Острието проблясна като мълния и удари ръката на червенобрадия между рамото и лакътя... но това не доведе до никакви последици. Плътта остана непокътната и мечоносецът едва не зяпна, защото можеше да се закълне, че удареният не е използвал древната техника, наречена “крепкост” Обаче... силата на удара му трябваше да разполови всяко същество, което си позволи лукса да го понесе без пълно съсредоточаване на тяло и воля в неразрушима за момент цялост.
- Мммм.- измърмори сам на себе си и направи ловко странично приплъзване, с което увеличи дастинцията между себе си и своя странен противник и в същото време го накара да застане странично спрямо уязвимата Семер.

- В името на Херцог Вируш Де Ла Винхазър, арестуван си! - като войн от ордена на Змиите Мамба имаше право да въдворява ред из земите на Метафия и точно сега смяташе да се възползва в пълна сила от правомощията си! Тя се опита да надвика какфонията на тълпата, която се опитваше да напусне кръчмата, писъците на паникьосания кръмчар и гневния рев на червенокоисия, предизвикан от атаката на мъжа със извития, едноостър меч:
- Спрете веднага! Хей, ти, веднага свали меча, защото следващия удар е за теб! - в потвърждение на думите й нейният многоопашат камшик с плющене описа дъга с плющене и отровните му жила се впиха в гърба на червенобрадия, разкъсвайки дрехи, плът, сухожилия и кости....
.....Или поне тя така си помисли.....

Избухнаха пламъци на местата на удареното и дрехите се свлякоха на изпепелени дрипи от тялото на странника, разкривайки нечовешка, хипертрофирана мускулатура, която пред очите им продължи да набъбва и натяга- сякаш под бледата кожа растяха огромни, движещи се питони.... А после едно лице с изцяло черни очи, без ириси и бяло, се обърна към дамата с камшика:
- Оооохааааа, хуууубавоооооо.... целувки с език! Ййееее, куклоо, цуни ме през лицето! `Айде пак замахни!

Сем се ухили и кимна към острието на оръжието си:
- На моя меч му няма нищо, значи проблемът е в теб. Значи ще пробваме нещо друго! - той стисна дръжката здраво с две ръце и скочи напред в класическо, старо, мушкане. Съществото дори не си направи труда да блокира и Сем разбра защо. Острието понечи да се забие, но някаква сила вътре в тялото на непознатия го отклони навън и то направо отхвръкна от плътта му със странично разрязване в посока навън. Освен това още при излизането му от прореза избухнаха пламъци и раната мигновенно изчезна!

Това означаваше, че съществото притежава чудовищна, нечовешка „крепкост“, но това въобще не притесни Сем, който едновременон се усмихна и присви очи:
- Май ще ни трябва нещо по-специално за теб, а? - изхаби ценно време за реплика, целейки да разконцентрира противника си, но вместо това той се оказа изненаданият, защото онзи нападна с ужасяваща сила и бързина. В отговор на предизвикателството му съществото просто ритна срещу него.... през пода! Дъски, едри буци чакъл и пръст полетяха с ужасяваща сила към него и той едва ги отбегна с ловко претъркулване настрани, веднага последвано от мощен скок нагоре. Точно под него мина с грохот половината конструкция на кръчмарския плот, а миг по късно противникът му просто загреба с една ръка външния зид и го срути върху него. Щеше да загине, но опита, събран от вековното бойно обучение, го накара в последния миг да отскочи в правилната посока... жив и все пак леко сащисан! Ако не друго, червенокосия му определено разбираше идеята за предизвикателното общуване твърде буквално.

.... Междувременно Алвиан вече беше стигнал до двете жени и, смутолевейки в опит за извинение, ги прегърна и притисна до себе си, след което с неимоверно усилие на тренираното си тяло успя да отскочи с тях на безопасно разстояние от сблъсъка между биещите се. Семер само кимна, свикнала на какви ли не изпълнения от страна на фанатично настроените телохранители на баща й, но Хирве ядосано погледна към младия войн, понечвайки да му се сопне. Щеше и да го стори, но грохота от минаването на половината конструкция от кръчмарския плот през масата им определено я убеди, да задържи изблика си на язвителност.
Неочаквано разразилата се битка очевидно беше на живот и смърт и тя трябваше да предотврати своята гибел и тази на колкото се повече може същества – още повече, че нещо в червенокосия й напомни за нейния собствен сблъсък с едно неописуемо силно и безжалостно.... нещо! Ако интуицията й се окажеше вярна, войните, които защитаваха нея и Леман се намираха в изключителна опасност и тя трябваше да им помогне. А и този път атаките определено не се насочваха към нея и имаше време да се подготви за нещо по-сериозно! Така че устните й започнаха да мълвят началото на дълго и мощно заклинание.....

В това време Семел едва успя да отбегне още няколко невероятно силни и мощни атаки на червенокосия, безрезултатно пресрещайки всеки замах на ръцете му с острието на меча си.
В един момент осъзна, че ще загуби ако не вземе инициативата и това го подтикна да премести върха на дръжката в лявата си длан. Рискува и за една много малка частица от секундата наклони позицията на тялото си леко напред, като едновременно с това подпря върха на острието върху палеца на дясната ръка. Влезе в позицията, само за да излезе от нея с нанасяне на много специален удар... .

..... Хайаку Ватари Рю. Учитору но Мегами....

Фигурата му се размаза, щом тръгна с десния крак и премести центъра на тежеста върху левия, а когато заби меча в тялото на чудовището, само неговата ужасяваща „крепкост“ не позволи прекратяването на битката с този великолепен удар. Вътрешната съпротива отново отхвърли острието настрани и навън, но въпреки това този път то разкъса много по-дълбоко огнената му плът. Раната зейна, разкривайки гледката на оголената, изградена от чист пламък същност на демона – защото очевидно създанието беше такова – и това накара Семел да се усмихне победоносно. Той завъртя острието зад себе си в привидно уязвима позиция и тихо прошепна сам на себе си:
- Аз съм острието, което обгражда богинята с кръв.

Съществото изкрещя частица от мига по-късно, когато червените защитни пламъци се смениха със синьо до ослепяване избухване - избликна чиста енергия от воля за живот и затвори раната за сметка на Крепкостта, която притежаваше чудовището. Изглежда за пръв път се почувства сериозно наранено, защото само за миг снагата му се удължи и утъни, лицето стана още по-бяло и по челото пробягнаха назад и нагоре по темето дълги въргули - костни гребени, твърде плитки, за да се подадат от кожата....
Като на сън, толкова бавно..... Семел осъзна, че първият истински писък на създанието - викът на неподправена болка - е нещо съвсем реално, което минава подобно на прозрачна вълна през пространството и някак успява да нарани дори безжизнените същности на вещите около тях.... а бягащите към изхода на кръмчата хора просто се разхвърчаха с лекотата на парцалени кукли.

Болката, която му нанесе, съществото я излъчи навън, убивайки всичко, неспособно да устои на този психичен взрив.... Гредите над главите им се превърнаха в ситен прах, а покривът дори не се срути - просто се превърна в студена пепел! ... Усети, че макар да издържа с върховно усилие на въздействието, то го изхвърля надалеч и за момент размътва всичките му сетива!
За миг полетя, после се приземи почти прилично, претъркувайки се с задно-раменно, и се изправи готов на всичко - но не и да види почти петметрова колона от жив златист пламък с подобно на лъвска маска лице и лапи, чийто нокти изглеждаха дълги почти колкото меча му.
В следващият миг неясна заради бързината си фигура пробягна зад полуделият Носител на Огъня и острие от ярки слънчеви лъчи се заби в неговия гръб. Създанието се извъртя и стовари страховит удар в празното пространство, тъй като новия му нападател се оттегли със същата будеща възхищение скорост. То понечи да го последва, но попадна в пресрещащия удар в лицето, нанесен с многоопашатия камшик на жената войн от ордена на Змиите. Тя веднага повтори удара, този път на нивото на кръста и го потрети през краката, покривайки противника си с плетеница от тънки, бързо избледняващи следи. Те не толкова нараняваха, колкото забавяха и омаломощаваха жертвите, изпълвайки плътта им с магическа отрова. Белезите припламнаха в многобройнини пламъчета и тя му нанесе нови, покривайки димящата кожа на демона с лабиринт от бледи черти!

В един миг болката и гневът избухнаха неконтролируемо в главата на създанието и то ги отприщи във вълна от помитаща омраза, болка и гняв, ала сега дойде ред на нейния спътник. Алвиан вдигна яркия си, всъщност направен от светлина меч и обви създанието в сфера от слънчеви лъчи. Тя задържа избухналата от демона разрушителна енергия и я върна към самият него, наранявайки го за пореден път.

Това предизвика нова болка и тя ново изригване, на свой ред върнато обратно назад от плетеницата на ярките лъчи.... и така отново и отново. Само за миг всичко се превърна във все по-бързо пулсираща сфера от Светлина и Мрак, възпиране и напор! В един момент двете енергий се сляха във взрив, който щеше да ги заличи заедно с квартала, в който се намираха, но за щастие в този миг се намеси Хирве`Исил!

.... В последния момент, осъзнавайки какво ще се случи, тя се изправи и с лек жест активира внимателно подготвената мощна илюзорна магия, която обгърна всички присъстващи с вторична реалност, според която се намираха сред обширен водовъртеж насред бушуващо море. Водната стихия ги обгради в огромните си, ледени длани и пое в себе си абсолютно унищожителни взрив от многократно нагнетени една в друга Светлина и Мрак, в които се беше превърнала болката и гнева на Носителя.

Отприщената енергия се оказа многократно по-силна, отколкото ако я нямаше задържащата клетка от слънчеви лъчи – тя ги заля всички като огнен до синьо водопад, изригващ във всички посоки, като лавина от ярост и мрак, като ураган от светлина и спокойствие, като всичко на света! Щеше да ги помете, но стените от завихрена Вода, меката мощ на създадената от Хирве вторична реалност омекоти удара и – макар самата тя да се разпадна като заклинание - ги спаси всичките!

Алвиан, Мамба и Хирве се надигнаха сред пламъци и сияещо под краката им стъкло - в него дървени греди, овъглена човешка плът или парчета от пода висяха сякаш в безтегловност, уловени като мушички в кехлибар. А срещу тях, надигайки се от плитка яма, се възправи нещо колосално, направено от мрачен огън, с ръце-шицпи, дълги три метра и рамене, скриващи бронираното лице някъде помежду си. И – сякаш това не стигаше, за да е пълен кошмаро, но ТО имаше и дълга колкото него, петметрова скорпионова опашка, в която определено имаше нещо различно от обикновенна отрова.

За момент всички замръзнаха, вцепенени от съвсем искрен респект, след което Алвиан успя да реагира пръв и – преглъщайки слюнка в пресъхналата си уста - завъртя дръжката на оръжието към себе си. Слова древни и забравени се посипаха от устните му и обвиха острието, след което замахна с него и от върха му излетя лъч от нажежена до бяло чиста енергия, която се опита да прониже създанието. Войнът видя, че крайният резултат не се получава и завъртя леко ръката си, при което тънката, ослепително бяла линия се пречупи в хиляди други, а те за миг образуваха ярка паяжина около чудовището.

Отговорът не закъсня - съществото скочи срещу него и замахна с опашка, а мечоносецът мигновенно прекъсна магията си и отскочи, едва избягвайки еднометровия скорпионов шип. Той се заби в земята до стъпалото му и - защото вътре наистина имаше нещо различно от отрова - в мястото на промушването земята изчезна, заменена се от плътен, черен Мрак.

Тъй истински, че от обратната страна на всички предмети - обратната на тази, която беше обърната към мястото на промушването - засия светлина!

Мракът, излъчен от жилото, хвърляше сянка от светлина!

.... И Алвиан, макар и отскочил от директното поразяване, почувства удар, какъвто не беше усещал никога досега.... Почувства болка, каквато не знаеше, че е възможна да се изпита.

Хирве, едва поела дъх от активирането на могъщото си заклинание, реши да помогне на Алвиан, защото видя, че се намира в огромна опасност! С бързо движение на лявата ръка направи илюзия-реалност, добавяйки към угасващите искрици светлина по меча му живителния блясък на своите ледени струи. Обединената сила на отслабената Светлина и притеклата се на помощ Вода пресрещнаха разширяващата се сфера чист Мрак и я забавиха достатъчно, за да може войнът да се оттегли настрани. В същото време с другата си длан направи просто, но скъпо струващо като разход на магическа енергия защитно заклинание на война с извития, едноостър меч. Ситуацията не позволяваше правенето на тънки сметки и тя щедро, без да мисли за по-предстоящото си чувство на абсолютно изтощение, го обви целия в нещо като ледена броня, която не ограничаваше движенията му.
Освен това видя, че той очевидно се готви за някакво много силна атака и реши, че защитното заклинание не е достатъчно. Без да мисли за себе си, тя насочи и двете си ръце към него и обви острието на оръжието му в смъртоносно, синкаво сияние!


Семел й кимна с благодарност, защото моментът беше от тези, в които вечният спор между магове и войни, за това кой е по-добър, трябва да отстъпи на по-практични действия. Благодари мислено и на останалите войни, защото тяхната безумна смелост му позволяваше да отдели няколко скъпоценни мигове за сериозен размисъл:
- Тъй, тъй. Лошо! - прошепна тихо, оглеждайки размера и движенията на новата фигура и си даде сметка, че се налага да измисли нещо принципно ново, ако иска да доведе битката до успешен край! Въздъхна и застана в същата позиция - все пак, това беше единствената техника на Хайаку Ватари Рю, предвидена за такива... Неща!

"Ще ми трябва атака от ниво Шин Кири! Ще ме заболи и самия мен, но нямам избор!"

- Влагам живота си в този удар! Съсичам с душата си! - прехвърли меча в дясната ръка и стисна края на дръжката, повтаряйки позицията огледално на предишната. Миг след това тръгна напред и движението се случи прекалено бързо дори и за собственото му съзнание, което го създаваше и изпълняваше! Мечът проникна с такава ярост – съвършенна, пречистена от ненужен гняв, ледена ярост - че „крепкостта“ на демона не издържа и допусна острието в самата сърцевина на същността му.

Учитору но Ками... удар, пригоден да заклещва Синове на Фаетон - както предишният се използваше за Дъщерите Му. Последните притежаваха ум и ловкост, но отстъпваха на своите Братя по сила! Умни, но не толкова силни, те си правеха труда да отбягват атаките, докато Синовете се пазеха по-малко и получаваха по-тежки удари. В конкрентия случай това позволи на Семел безпрепятствено да вложи максимума от своята собствена „крепкост“.

Осъзна, че мечът е потънал до дръжката в кръста на демона, а върха на острието стига до мястото, където при простосмъртните е стомаха. По надълбоко просто не можеше да промуши, затова нададе вик „ки- ай“ и - с върховно усилие на волята и тялото си - стори невъзможното! Извъртя острието и превърна самото изтегляне на меча в широко, абсолютно опустошително съсичане в посока навън и надолу! Стори го с цялата мощ на „крепкостта“, която притежаваше като войн – и вложената във вторичния удар Шин Кири причини рана, започваща от гръбначния стълб, минаваща през хъбока и таза, и стигаща до средата на бедрото!

Противникът му изръмжа изненадано и се превърна в разлитащ се облак наранени пламъци, а той се отдръпна, преодоля кратък, но мощен изблик на умора и прибра оръжието си в ножницата.
- Аз съм острието, което огражда Богът в болка - прошепна го тихо, сякаш споделяше с унищожения си противник някаква очевидна, но въпреки това неразбираема тайна.

После с крива усмивка погледна ръцете си и установи, че въпреки защитното заклинание на магьосницата плата и косъмчетата по предмишниците просто липстват – най вероятно защото близостта до огнената същност на демона ги е изпепелила. Дланите му съществуваха все още единствено заради собствената му „крепкост“ - което даваше повод за гордост, но също така означаваше, че се нуждае от шивач.

Сем не обичаше да носи дрехите си без ръкави. Смяташе, че някак разваля първото впечатление на хората за него!

След секунди обаче осъзна, че не е единствения, чийто дрехи са пострадали. Бардът, май се казваше Леман, изгледаше направо зле, защото наметалото и всичко под него се вееше по тялото му във вид на в жалки, обгорели почти напълно дрипи. Тъкмо заради това обаче изглеждаше много подозрително обстоятелството, че самият той не е дори одраскан. Поетът просто седеше на земята – може би защото столът му вече не съществуваше – и кротко гушкаше в скута си припадналата Семер. В наблюдаващите се пораждаше странното, но упорито чувство, че тя е жива и цяла, защото е била прегръщана от него по време на битката между останалите и чудовището. Абсурдното усещане се подсилваше от начина, по който певецът тъжно зяпаше безформения слитък разстопено стъкло в непокътната си ръка. Изглеждаше леко разочарован, тъй като мътнопрозрачната буца представляваше всичко, останало от бутилката с прилично като качество, пуноско бордо!

Самото му присъствие накара всички освен спътницата му Хирве да се запитат за няколко неща! Например защо не е избягал, щом не може да се бие или прави магии... как така е жив.... и... - този въпрос май се оказваше най-заинтригуващия - ... защо Носителят на Огъня се заяде точно с него!

.........................................................

Хирве, Леман, Семер, Семел, Мамба и Алвиан - НА - ( -4/3), 16/17.04.1435г. В южните покрайнини на гр. Метафия (на 15,19, вътр. 4).

---

Всички идваха и си отиваха от живота й. Така беше преди, така беше и сега. Смъртта съпътсваше винаги близките й хора, а самотата ....Нещо нормално за сангуинката. Тъгата я придружаваше винаги. Чувството за глад идваше и отминаваше така бързо, както безбройните бури, минали през очите й разрушаваха спокойствието на краткияя живот на хората.
Самотата.. така близка и скъпа като бижу, продадено на прекалено висока цена от малкото добри търговци. Тъгата - желание за щастие, прекалено бързо унищожено от грозните картини на преживяванията, които се разпростираха навсякъде около Лукреция Д`Морейр..
Любов, разбиране, радостни мигове – толкова рядки, че тя дори не си ги спомняше. Изместени от съзнанието й, сангуинката потъваше в тъмните краски на забравата. Дори можеше добре да си представи как вероятно изглеждаше така известнотата сянка на слънцето. Или поне Лукреция така си мислеше заради чутите от нея преди векове неща.
Загледана в скъпият подарък, получила от последното място, където остана сравнително дълго време – за човешкия живот, тя отново си спомни за краткотрайните мигове радост, любопитство и емоции, които изпита.
Скъпата вещ, представляваща фруктиера от кристал, украсена с малки бели цветенца, преплетени в странни чувствени фигури и изразени движения, отразяваше красивото й бледо лице. Бялото отражение плашеше с тъгата, която излъчваше, а мъката, изписана на него наистина не можеше да се опише.
Лукреция прокара дланите си в кръгово движение по фината изработка с изключително необичайна нежност за същество като нея. В очите й заискряха сълзи заради скорошната раздяла, привързаността й наистина се забелязваше от всичките подчинени на сангуинката.
Съдината се изпълваше преди с изключително голям брой сладки неща, които Лукреция обичаше приживе, но сега не можеше да усети вкуса им. Сетивата й притъпяваха всякакви усещания на сладост. Тя изпразни преди фруктиерата, която сега притискаше с любов към сърцето си. Обвила ръце около подаръка си, тя не усети кога настъпи деня и заспа със сълзи на очи в каретата си.
Сънуваше красиви цветя, кули от цветно стъкло, радостни хора се разхождаха по килими от нежност и свежест.. Виждаше спомените си насън – тези, които имаше
дакото беше истинска..Жива.. сега вече минало, което не можеше да се върне.Спеше, плачеше и сънуваше желанията, на които отдавна забравяше да обърне внимание.

--

Спеше вече половин ден, когато започна да се смрачава и в просъница видя лицето на Ашелон де ла Винхазър. Той се появи изневиделица в мислите й, а спомена за него стана изключително ярък. Въпросния граф й подаде ръка, която тя с охота пое и се събуди..Надникна през прозорчето на каретата си – навън се смрачаваше, последните слънчеви лъчи с трудност проникваха през издигналата се мъгла и струпалите се сиви облаци. Нощта настъпваше..С нея и нещата, които Лукреция трябваше да свърши.
Границата на Пунос вероятно се приближаваше – около час път до там, може би два.. Графинята почука във знак на кочияша да спре. Очите й, все още замъглени от сънеността й, се разтвориха широко, когато стъпи на земята.
Около нея се простираше прекрасен пейзаж – много дървета сплитаха клоните си в странни съчетания, освен това имаше и скали, в които се намираха доста пещери. Наблизо ромонеше малко поточе, което Лукрециа предпочиташе просто да погледа, за да се наслади на красотата му. Нещото, което й направи силно впечатление, се оказаха безбройните сенки, които ужасяваха с гротескните си форми, въпреки че съпътстваха все неща като дървета или странно изкривени хълмчета, сякаш надвиснали над мястото.
Лукреция нареди на прислугата си да смъкне част от багажа й- малко съндъче, обвито с тъмно червена панделка – специален подарък от граф Де Ла Винхазър за нея. С деликатната си длан тя отвори капака и отвътре изграчи черен гарван със светло сиви очи. На шията на птицата имаше винена панделка с малка бележчица на него. След отварянето на листчето хартия, тя прочете следния надпис: “На графиня Лукреция Д`Морейр, изключително скъпа моя приятелка с пожелание завинаги да си остане така красива и нежна като капката роса, появила се след буря. Скъпа, приятелко, моля Ви ако имате нужда от помощ, пратете Неро до мен, аз ще дойда незабавно на мястото, което определите. С уважение и искрени почитания: Граф Ашелон Де Ла Винхазър”.
С лека усмивка и нескрито възхищение графинята прочете бележката. Наистина приятелят, когото тя наричаше така, имаше изключително силно чувство за галантност и знаеше как да впечатли една дама. Но.. беше безскрупулен и не можеше да изпитва чувства. Това нейно впечатление се затвърдяваше всеки път, когато четеше писмата му, пропити с негативни мнения и изключително студена учтивост. Той също като нея не можеше да мине за човек, но тя не знаеше и какво всъщност представляваше графът на Метафия..Така млад и опасен, че отблъскваше с изключителното красивото си жестоко излъчване. Пръстите му – фини като на пианист, усмивката му – плащеща с иронията и арогантността си, а кожата му – бяла като платно, унищожаваше и най-малкия полъх на човещина в него. Косата му, винаги поддържана, блестяща и чиста, сякаш представляваше низ от малки въженца, можещи да удушат абсолютно всичко.
Подобно на него, гарвънът му плашеше с необичайните си очи и изключително черната, нетипична дори, перушина. Всяко перо – остро като стрела, лъщеше на лунна светлина и сякаш чакаше сгоден случай да се забие в нещо и да го убие на място. Дори малката панделка.. допълваше зловещо грачене на птицата. От графа и подаръка му лъхаше смърт, неподправено усещане, които дори Не-мъртвата Лукреция усещаше.
Нежните си студени пръсти тя прокара по главата на гарвана,който издаде доволен звук. Слизайки по крилата му, тя спря внимателното движение на ръката си и отскубна едно перо от птицата, която изграчи с нескрита болка. Графинята остави животинката в сандъчето й, защото знаеше, че тя няма да излети и седна в каретата си, задържайки вратата отворена. Извади лист и мастилница, написвайки следните думи до Ашелон: “Скъпи приятелю, пиша Ви не защото имам нужда от помощта Ви, а защото искам да се срещнем в Метафия след два дни в полунощ, на мястото на първата ни среща, за да получа информация, от която имам нужда. През дългите години, когато не получих писмо от Вас, изпитах необичайна липса от височайшата ви скъпа компания. Ще се радвам да се видим и да поговорим по някои неотложни въпроси. С уважение: Лукреция Д`Морейр”.
Тя слезе от каретата си с помощта на кочияша си и нежните й малки крака отново стъпиха на земята, покрита с килим от цветя и мека трева. Отиде до сандъка и гарвана сам излетя и кацна върху лявата й ръка, на която се намираше пръстена й – във форма на роза с черни листа, който представляваше печата на дамата. Графинята завърза своята бележка на врата на гарвана и го целуна нежно по главата, изпращайки го в преследване на луната по пътя към Ашелон Де Ла Винхазър.
И до днес тя хранеше голяма симпатия към него, но знаеше, че ако го беше обикнала, щеше да страда отново, затова и не допусна емоциите й за него да надделеят над тези за Виторио, който никога нямаше да забрави и дори след хилядите лунни изгреви помнеше очите му така, сякаш ги гледаше пред себе си.

---

Лукреция НА (-10) - пътя между Пунос и Метафия

Два силуета бавно изплуваха от пелената на гората, минаха по откритата полоса и застанаха пред портата на дървеното укрепление. Стражникът на портата присви очи при вида им, обзет от внезапно и неприятно предчувствие, но нямаше истинска причина да обявява тревога. Само се надвеси над бойницата и понечи да им се развика – ала точно, когато си поемаше дъх за крясък, те свалиха качулките си и вдигнаха лица към него. За миг остана безмълвен, давайки си сметка, че наблюдава самовила и русалия, застанали на нищожно разстояние от него. Накрая страхът от Черния Душан – по стар и по-реален от всичко друго, взе връх и той им извика да си вървят:
- Господярят е заръчал да не пускам никой освен него и свитата му! Които и да сте, вървете си!
- Да си вървя от къде? – попита русалията – нима гостенинът може да кани и отпъжда стопанина на дома?
- Последно предупреждение! След това ще стрелям по вас! – той наистина запъна стрела в лъка си, воден повече от страх и ужас, отколкото от реална смелост... ала когато понече да се прицели в говорещия натрапник, мъжът вдигна ръка и произнесе нещо, която загорецът на бойницата не разбра въпреки съвършенната отчетливост на отделните слова

Меалю изрече заклинанието, допълвайки го с почти небрежнен в своето изящество жест:
- Тъмнина, твоят смирен любовник те призовава! – мигновенно вселената се превърна в топла, мека и ласкава присъственост, недосегаема за твърдия блясък на обедното слънце. Внезапно лъконосецът над портата се почувства така, сякаш е отново в утробата на майка си, завит през глава със съпругата си, потопен в милваща го от всякъде, сгряваща и хладка в същото време, непрозрачна вода. Чувството много се различаваше от страховития студ, усетен в последната битка с войните на княз Борис, когато наетия от Душан заклинател обгърна бойното поле в мрак.
Ала и едното и другото представляваха магия....

.......................................................................................


Лорани Буздан почувства изригването на чуждата мощ и изскочи от стаичката си на бегом, грабвайки в движение жезъла си. Изтича по стълбите към външния двор и в този миг приливната вълна на враждебното заклинание го обгърна отвсякъде. Реагира инстинктивно и направи най-обичайното, най-привичното нещо, онова, на което учителите му преди толкова много години го научиха най-напред. Съсредоточи се, обърна се навътре в самия себе си и освободи от затвора й малката, кипяща от свръхомраза и леден студ сърцевина на душата му. Всички маски паднаха, всички преструвки, че е заклинател от далечния юг се срутиха и той разкри истинската си същност:
- Отварям себе си през гърба, за да минеш през мен, О, МРАК! – извика го на стария език, съществувал преди Чедата на Фаетон да познаят плътта, изкрещя го и от тялото му изригна във всички посоки ударна вълна от Чернота, Омраза, Гняв, концентрирана сфера от чиста енергия за унищожение, която се опита да превърне Тъмнината в Мрак.

Почувства мощта на елфическия магьосник и разбра, че битката ще е тежка и трудна, ще е сблъсък не само на директна мощ, но и на самите им разбирания, ще е своебразен спор за разбиранията и представите им за Вселената. За намиращия се някъде там, пред него белерианец светът се намираше в динамична хармония, а Светлината и Тъмнината, Небето и Земните Ядра представляваха само проявления на Ян и Ин. За Буздан обаче такова разбиране граничеше с безумието – защото само Мракът съществуваше истински. Нему принадлежаха щедростта и възмездието и....

... И в този миг разбра, че няма да има битка. Не защото с елфическия му враг имаше още един магьосник. А защото втория нападател всъщост беше жена... и той с безкрайна яснота разбра коя е тя:
- Коахау`Щан Каха-Палуна`Шибил – промълвиха ужасено устните му и повториха името й на елфически Арвен ен Нирнает ... Кралицата на Сълзите. Успя само да извика и в този миг чу песента й.

Да те превзема няма как,
защото да воювам не умея.
Ще те засея със пшеница
и ябълки във теб ще засадя

Словата се понесоха през и отвъд преградите, които той и неговия противник издигаха срещу взаимните си удари. Песента й премина през самата тъкан на Вселената и я промени – избухна светлина от всяка частица материя и отнесе неговия твърд и жесток Мрак, и призованата от белерианеца мека като котешка лапа Тъмнина.

Ще има пролет, лято, зима
На есен - цялата в бръшлян -
ще чакаш ноеврийски дъждове
Тогава само мънички врабчета
във шепите ти каменни ще има.

Песента и свързаната с нея прииждащата от всякъде светлина го лишиха от цялата му магическа мощ и плениха неговия безсмъртен господар – един още млад, но изпълнен с могъщество многоок, на който той служеше с цялото си сърце и душа.

В отговор крилатото създание изкрещя от гняв, разби покрива на главната кула и се устреми към небето, в опит да се отдалечи с летене... ала не стигна далеч, защото в този момент заклинанието на жената достигна крайната си цел.

И всеки нов април от твоите стени
ще сочим с пръст към жеравите бели.
И черна кръв където се е ляла
ще тракат те със клюновете дълги
от радост за всяка своя нова рожба.

... Сякаш цялата обич, прошка и състрадание се стовариха върху него и нажежена до бяло целувка от любов и споделеност докосна основата на тила му. Егото на Лорани Буздан потрепери като листо пред топъл вятър... не като паешка нишка пред горещ до безумие ураган.... и той забрави името си. Забрави, че е човешко същество, отделено от останалата част на Вселената със здравите стени на собственото си съзнание, плът и душа. Светлата, съвършенна безпределност мина през него и печисти всяка фибра на съществуването му от отровата на съществуването сам за себе си.

Не - да те превзема няма как!
Не съм дошла за тронната ти зала!
И не със меч във теб пристъпвам, мила
Към тебе идвам отново да те съградя.

И тъмният маг Лорани Буздан, доброволният слуга на демона, пищяш сега над главата му, пожела да бъде трева... ябълково дръвче, житен клас.... С последната искра на ума си, разтварящ се в безпределната добрина и хармония, той проумя, че безмълвната каменна крепост, за която се разказва в песента й, е неговата душа...

Вселената много нежно потрепери и пренареди тази част от себе си, която вече желаеше да е нещо друго, да е трева... ябълково дърво, житен клас... и същото сториха и останалите човешки същества около първото, пускайки нежни като детски ръчички коренчета и вейки, вплитайки пръсти в земята дори и през дебели греди и тавани, протягайки нежни листа към слънцето горе.. За едно дихание хората в укреплението се превърнаха в растения доброволно, излъчвайки огромна, колосална, неизмерима по своята мощ светла вълна от кротко примирение, обич и споделеност, отказ от съсредоточеността на егоистично съществуващите разумни създания....

... А демонът горе изпищя и се срути, когато беззвучния зрив от Светлина се надигна, заля за миг целия свят и го потопи като идващо отдолу му море. Всичко излъчваше непоносима яркост, всяка частица съществуваше без дори петънце мрак, ала истинската болка му причиняваха съзнанията на съществата, които доброволно, в израз на някаква чудовищна саможертва, се отказваха от остриетата на своите умове и воли.

Рухна на земята от почти тридесет стъпки височина и веднага се надигна, опитвайки се по какъвто и да е начин да се измъкне от това непоносимо място – ала опашките на нечий магически камшик се увиха около омекналите колене, дръпнаха ги рязко и в следващия миг омоломощения демон се озова прикован към ствола на дървото, което само до преди няколко дихания беше самия Душан Черния.

Деветте проблясващи в сребристо жили стегнаха крайниците му със сила, която би изтръгнала писъци дори от пустинен войн-отшелник – ала не чрез увреждане на тялото можеше да му се причини болка. Той беше многоок, макар и млад, ето защо в цялата вселена имаше само едно нещо, което можеше да му причини болка без преди това просто да го унищожи.... И сега, в този миг, получаваше именно това...

Абсолютно ново, непознато и абсолютно непоносимо, неистово в своята интензивност усещане....

Светлината можеше да го убие, но само Белотата можеше да му причини страдание....

Океан от светло примирение и кротка саможертва се надигна плавно около него и той потъна в него...


И запищя.....

--------------------------------------------

Арвен ен Нирнает - В центъра на квадрант (14,24), (където първо се означава хоризонталния ред), укреплението на Душан Черния - НА (0), 20.04.1435г.

Ванта препускаше дълго през непознати места, докато не се изтощи напълно. Възрастта на животното не позволяваше твърде дълги пътувания, а силите му изчезваха.
Сивата кобилка носеше на гръб господарката си, а тя стоеше все още в безсъзнание. Кръвта й се съсирваше бавно и също така изтичаше.
Остарялата Ванта спря в близост до малка рекичка с чиста прозрачна вода, в която лилиите срамежливо се носеха по посока на вятъра.
Кобилката коленичи в близост до водата и загледа с тъжния си влажен поглед Димб. Тя изглеждаше като мъртва – бледа, с леко посинели устни и затворени очи.
Ванта плачеше мълчаливо за младото момиче, тръгнало с такъв ентусиазъм да гони мечтите си и да търси щастието си.. Сега Димб лежеше неподвижно, облята в кръв и само пресеченото й дишане показваше, че е жива. Умираше...

---

Назад лежат отломки
на миналата гордост,
предадена от алчност
за огън наместо дим...
Искри изгарят всичко
с пламъка неукротим...

Дълбок гърлен глас отекваше насред черната дупка, в която се намираше безплътният дух на Димб. Той се рееше и гледаше с празни очи под себе си. Виждаше опожарени села, бунтуващи се хора, воюващи армии, потапящи се кораби. Всичко се обхващаше от безумна лудост, родена от бездните на Тъмнината, подкданваща за смърт..
Алчостта завладяваше хората, а завистта се настаняваше трайно в сърцата им. Това наблюдаваше мълчаливо Димб, докато нещо не просветна в цялостния мрак – тялото й, лежащо върху Ванта, която жално цвилеше.
Младата писателка изведнъж си спомни през какво мина с кобилката си, как тя я отглеждаше през целия й живот...Видя усмихнатото лице на баща си, когато той й подари сивата Ванта.
Спомни си за всички пъти, през които заедно с него стреляха с лъкове по дървената кора, която представляваше мишена, създадена лично от него. Димб усети присъствието на майка си, която винаги с усмивка я посрещаше и готвеше всичко, което момичето обичаше, угаждаше й за много неща...
Спомни си дори и наглата усмивка на Санкир, който често я обиждаше за някой нейни навици, но признаваше уникалността й като личност. В съзнанието й изплуваха и хубавите спомени, които имаше с него, макар че те бледнееха пред лошите такива, но я крепяха по някакъв необясним начин.
Момичето беше израснало бързо, изживя много неща преди да вземе решението си да избяга от болката. Спомни си колко пъти падаше духом, но и с каква страст, желание и воля се изправяше пак, за да продължи напред с още по-голяма сила.
Винаги мислеше, че живота е низ от нови изживявания, познанства и моменти, които не се повтаряха никога отново. Димб искаше да се бори за мечтите си, да остави следи след себе си, да се запомни в историята. Тя мечтаеше да пише и да твори, да се бори за свободата – личната и тази на близките й, независимо в каква форма се криеше тя. Момичето искаше да докаже на себе си, че живота не е просто игра с победители и победени, а нещо уникално.

За тази цел трябваше да живее и да се бори, не да умира в най-неподходящите за нея като жена момент и място. Искаше да види отново лицето на странната непозната, която я спаси и рани, да се срещне отново с родителите си, да открие и опознае нови градове, страни, хора и поети... Трябваше да се бори за живота си и да продължи напред.
В душата й изведнъж се появи сила, която я караше да отвори очите си и да погледне с усмивка всичко около себе си, да се порадва на малките неща, които осмисляха същността на душата й. Започна бавно да размърдва очите и устните си, а Ванта, усетила, че господарката й се връща при нея, зацвили радостно.
..........

Момичето изпита силна болка в лявата част на тялото си. Усмихна се трудно, защото именно това усещане показваше, че тя е отново жива. Отвори бавно кафявите си очи и усети сухотата на езика си, изпръхналостта на устните и схванатостта на крайниците си. Изпита огромно желание да утоли жаждата си... Нямаше сила да отиде близо до водата, защото не можеше да слезе от гърба на кобилката.. Опита да се смъкне от седлото на Ванта, която радостно изцвили за пореден път като я почувства жива господарката си, но не успя, защото раната й я сряза и сякаш се разтвори още повече.
Отново потече кръв, а Димб успя само да доближи дясната си ръка до рамото си, за да притисне мястото и поне да намали кръвотечението. Не усещаше лявата си длан, докато не опита да я раздвижи.. Пропищя от болката, защото тя я прониза рязко и все едно кама се заби на раненото място.

----

Агофелту описваше странни пируети във въздуха, защото се чувстваше безкрайно отегчен. Летеше незаинтересовано в небето и гледаше със стъклените си очи всичко под себе си с огромно пренебрежение..... Чувстваше се празен и безличен. Това му се случваше за пръв път и той не знаеше на какво се дължи промяната в обичайно жестокото му състояние.
Предполагаше,че причина за това е липсата на нови негови убийства , защото му омръзваше да гледа еднакви агонизиращи лица, искаше да срещне нещо различно.....
Трите му крила се сблъскваха силно с вятъра, срещу който се движеше и разпръскваха огромни черни пера навсякъде около него. Обикновено Агофелту летеше по посока на вятъра, но за разнообразие този път правеше това в обратна посока, което го забавяше допълнително.
Докато играеше този особен вид игра, той наблюдаваше земята под себе си, за да види нещо необичайно. Стъклените му очи стрелкаха с поглед и търсеха нови неща, което се оказваше доста трудно заради дългите хилядолетия живот..

Какво ли не срещна през това време? Всичко и нищо..Еднообразие, което не показваше нещо различно...Еднакви действия, емоции, думи с различни лица....... Предателства, интриги, кражби, убийства, които показваха липсата на разум, честност и вдъхновение в човешките същества. Интересно му се виждаха само моментите, когато страдаха, защото го правеха по различен начин с необичайни последици..Реакциите, които наблюдаваше тогава се оказваха така различни и еднакви, че го караха да мисли и да си спомня времето, когато с горда осанка, обляна в светлина, летеше и закриляше тези създания.....Правеше това незабележимо за техните ограничени съзнания и погледи, но усещаше радостта, която изпитваха, а сега просто ги мразеше и се стремеше да ги унищожи.....Те го заслужаваха.

След като извърши поредния пирует в облачното небе, отегчения му поглед забеляза под него странна светлина. Снижи полета си, приближавайки се до малкото импровизирано петънце..
Стъклените му очи се насочиха към необичайното нещо. Оказа се някаква неопределена бяла аура, която се излъчваше от момиче, облечено в сиви дрехи, облегнато на кобила в преклонна възраст.
Глупавото същество по неговите представи, което видя, притискаше лявата си гръд с ръка в неуспешен опит да спре кръвта, бликаща от отворената рана.
Обязденото животно на свой ред дразнеше ушите му с постоянното си цвилене. Единака любопитно се доближи към земята и кацна на сравнително голямо разстояние от обектите на интереса си, виждайки очертанията им съвсем ясно.
Момичето едва дишаше, а гърдите й учестено се повдигаха, а кръвта бликаше неспирно. Сивата кобила спря да цвили, доближавайки се до човешката твар и с влажни очи гледаше как живота на господарката й си отива.
Агофелту използва трансформираща магия и се превърна в красив млад мъж, загърнат в черна наметка, с искрящи очи и нежна усмивка. Започна да наблюдава как момичето запълзя отчаяно към водата, защото не можеше да се държи на краката си. Стана му много забавно и едвам сдържа гърления си смях, който щеше да вдигне шум..

Колко лесно можеше да я убие, точно с един пръст, но защо да го прави? Тя умираше и нямаше смисъл да я дарява с върховната милост на бързата смърт. В ангелската му част нищо не трепна, защото сърцето му стоеше дълбоко погребано в неговата същност.
Отдавна беше минало времето, когато искаше да помага на хората, сега в тях виждаше някакви червеи, които пълзят и не стават за нищо освен за риболов може би..


----

Димб пълзеше към водата, защото Ванта нямаше как да я сложи отново на гърба си без помощ. Момичето искаше да стигне до живителната течност. Имаше нужда от някой, който да я спаси, но знаеше, че е съвсем сама в гората. Трябваше да оцелее някак си, но не й идваше никаква идея как да се пребори този път със смъртта. Правеше нещата механично, рефлексите й я водеха, съзнанието й се размътваше, а мрак я обхващаше отвътре докато не усети движение зад гърба си и се обърна. Стори й се, че вижда нещо в далечината..
Самотният силует идваше към нея, но тя смяташе, че това е мираж. Усещаше, че изстива, а движещата се фигура е бъдещата й вечна спътница. Примигна няколко пъти, за да прогони илюзията, но силуетът приближаваше.
Димб се зарадва, защото вярваше, че е срещнала ангела си хранител, който ще я спаси. Желаеше да се върне към живота с всяка фибра на своето крехко тяло. Мечтаеше за ново начало..........

----

Пред нея се изправи млад мъж, на около двадесет-и-шест години, загърнат в черна наметка, който впечатляваше с
с играещите в стъклените му ириси пламъчета . Той се усмихна злобно, но тя си въобразяваше, че усмивката му е приветлива и дружелюбна..
Застана на съвсем малко разстояние от нея, а очите й светнаха, озарени от плаха надежда.

- Ще ми помогнете ли, Моля!! – едвам размърда устни Димб.
- Боли ли те? – младият мъж обгърна с топлата си длан брадичката й, надигайки я към устните си..
Момичето кимна и сълзи от болка потекоха по лицето й, погалвайки нежно дланта на Агофелту, чието лице се разтегна в гротескна гримаса. Единакът впи устни в нейните и ги захапа докато не протече кръв. С ръката си стисна леко челюстта й така че да я заболи и отвърна:
- Ти си пътница към отвъдното, а аз нямам намерение да преча на пътя ти за там, нито да го улеснявам. Това заслужавате Вие, хората.

Младият мъж се изправи, оставяйки Димб да кърви от болка, а очите й да сълзят и със зловещ смях продължи по пътя си. Личеше си, че цялата ситуация му е изключителн забавна. С галантна походка обърна гръб на момичето, мятайки й с пренебрежителен жест за Сбогом и изчезна в далечината така, както се беше появил - от нищото. Вятърът отвя и последната надежда на младата писателка за спасение – тя остана като смразена точно пред потока - крайната цел на пълзенето й.
Слабото момичешко тяло се предаде на болката, свлече се във водата, която моментално го покри с водни лилии , а на повърхността остана само нежната глава на Димб, обградена с красиви кестеняви кичури.

Последната искра на волята –
за себе си да плача, ще откажа.....

---

Агофелту се отдалечи и полетя с доволна усмивка към луната, защото срещна нещо сравнително различно и интересно, а това го правеше щастлив... Още едно досадно човешко същество умираше благодарение на него.

Със спомена бъди проклета,
и радостта ти нека се покрие с тъмнина......

----
Димб Рант О`Ер и Агофелту; на (-3) Вестера

- Какво е това? – попита младият, як мъж, стискайки в една си ръка ловното копие, а в другата повода на огромно, давещо се в пяна и лай псе.
- Това е баща ти! – отвърна Сирач, чиракът на Лорани Буздан и след миг отскочи стреснат заради предсмъртния писък на ярост. Гърлото на младия Душан зина и от там изригна крясък, гневен крясък, от който ушите на околните звъннаха. Мъжьт се олюля от заслепението на яростта си, но успя да пристъпи сред плетеницата на корените, пробили ложето на неговия родител и мащехата му... А в предверието видя малко дръвче, в което нещо му напомни с внезапно присвиване на сърцето за най-голямата му еднокръвна сестра.... Изкрещя отново и на хранените мъже от дружината им трябваше време, докато уловят членоразделната реч в тези гневни викове:
- Искам смърт! Смърт! Сега, веднага!

................................................................................

Намериха русалията и семейството му за по-малко от час, от които половин отиде, за да пребият местния знахар, който отказа да съдейства. След като Душан Младия му изби зъбите, горкия човек се съгласи да ги заведе до дървото-къща на самовилата и мъжа й. Обаче през цялото време се влачеше, спъваше и цивреше и всъщност накрая белериандецът намери тях. Изглеждаше като всеки един от народа си – красив, широкоплещест и добронамерен. А мъжете на Младия просто се нахвърлиха върху него като глудниа побеснели от глад кучета и го насякоха. Мъжьт очевидно не беше войн и поради това, въпреки предимствата на по-бързото си тяло и ум, просто не можа да им се противопостави. А пет минути по-късно нахлуха в дървото-къща, убиха двете му деца и изнасилиха майка им. Накрая набодоха главите на цялото семейство на копия и привечер се озоваха в село Тръстикино, карайки всичко живо да си глътне езика от уплах.
Дедецът на селото им каза да си вървят, преди Стопаните да са дошли, но в отговор Душан Младия го изкорми с ловното си копие:
- Не само, че няма да си вървя, ами ако някой от вас тръгне да бяга, ще заколя семейството му! А ако тръгнете да бягате с децата и жените, далече няма да стигнете! И утре всички ще дойдете с мен, за да ми поправите крепостта! Само да сте посмели да ми се опълчите!

...........................................................................

Неколцина наистина се опитаха да избягат, но гончетата на новия княз ги настигнаха и сдавиха, а после хората му ги довършиха. След като окачиха телата им до главите на изкланото белериандско семейство, никой повече не посмя да се опълчи и привечер на другия ден цялото село се замъкна към скалата-укрепление. Там - под заплахата на провесените трупове и глави, пък и заради насочените към тях лъкове - селяните започнаха да секат дърветата, по чийто стволове се забелязваха плашеши подобия на зелени лица... Суеверния ужас ги давеше, но когато господарят им забрани да секат едно от дърветата, понеже било баща му, на повечето направо се подмокриха.... А после стана и по-лошо!

............................................................

Сирач, ученика на Лорани Буздан почувства, че нещо не е наред и в следващия миг разбра, че е късно да реагира. От небето безвучно пикираше огромен бръмбар-носорог, яхнат от стрелец, опънал до скъсване лъка си. Стрелата сочеше право в младия черен магьосник и той дори за миг не се усъмни в готовността на ездача да го простреля при първя намек за начеване на заклинание. Така че само си позволи гневно да присвие очи, питайки се как толкова голямо и масивно същество може да контролира почти свободното си падане само с разперване на елитрите и вътрешните криле.... Всъщност не би могло, ако не бяха ездачите....мамка им, проклети елфи!

Не каза нищо, наблюдавайки безмълвно как от небето по-бавно се спускат още един бръмбар и два небокоста от най-малките. Десет човешки боя над двора на укреплението плуващите в етера морски костенурки разтвориха усти и протегнаха опашки. От предния и задния им отвор надолу увиснаха тънки паешки нишки, по които се спуснаха седем белериандеца, които със сигурност бяха от тъй наречените “остриета”. Във втория небокост обаче имаше още три места и тъмният чирак с прикрита въздишка зачака кой ще излезе от там.

... Загорци още вдигаха изненадано глави към небето и по-бързите протягаха ръце към оръжията, когато всичко свърши. От устния и опашния отвор на втория небокост се мярнаха два белодрехи силуета, които скочиха - не, направо се стрелнаха надолу без помощта на паешките въжета - и след миг се приземиха на нозете си без никакви видими поражения! Не носеха дори кожени брони, а в ръцете си държаха прави и тънки ножници! Сирач знаеше, че в тях има изработени от велики майстори-ковачи едноостри, прави мечове. Мечове, способни да издръжат без разпадане нанасянето на невероятни удари- такива, в които войните влагат огромната си жизнена енергия. Едино единствено подобно съсичане или промушване щеше да премине наведнъж през всичките му защитни заклинания, дори да са напълно разгърнати..... можеше единствено да се надява на милостта на този, който щеше да слезе последен. Някой достатъчно важен, за да свалят заради него втория небокост на земята....

.......................................................................

Оказа се жена! Красива жена с мека, разкошна хубост и тъжна, почти състрадателна усмивка, заради която Сирач, ученика на Лоран Буздани, усети напъване в червата. Позна лицето й, защото с нея плашеха децата, родени и отраснали в мрака на Лабиринта. Човек можеше да развесели Носител, да се покори пред Многоок или да удовлетвори капризите на Асмодей, но не можеше да се надява на милост от Коахау`Щан Каха-Палуна`Шибил!
- ....Ааххх! – извика тъмният чирак, защото стоящото наблизо “острие” реши, че той се заглежда твърде упорито в Посланничката на Сирис. Кинжалът в ръката на белерианеца просветна в светкавичен замах и съсече изотзад връзките на лявото му коляно, събаряйки го по лице пред нея!
- Мило... – не успя да произнесе думата докрай, защото коравите пръсти на “острието” затиснаха трахеята му, предотвратявайки в зародиш всеки опит за произнасяне на заклинание! Докато се давеше, гърчейки се на земята, чу някъде на десетина метра от себе си вика на Душан Младия.... позна гласа, но не и изригващото чувство на страх и слабост.... младия княз не познаваше тези чувства.... до този миг!
- Пусни го, Уидан ен Ломудаер, нашият пленник се опита да каже думата “милост”. Сигурна съм, че иска да живее и няма да прави глупости!

Твърдите пръсти се оттеглиха от гърлото му и той успя да се надигне на ръце, сядайки с пъшкане върху петите си. Осмели се да вдигне очи към Арвен ен Нирнает и видя в зениците й болката, която тя изпитваше заради онова, което ще му причини. Това го ужаси, защото си даде сметка, че състраданието й позволява да наранява много по-болезнено, от който й да е разгневен или скучаещ демон. Справедливостта можеше да е много по-безмилостна от чистата жестокост:
- Повелявам ви присъдата на съдиите от Ес Ток! Княз Душан Младия и хранените му хора са признати за преки извършители на убийството на Мейда Линай, Дерл Линай и невръстните им деца: Наила и Телиан. Също така сте признати за преки извършители на изнасилването на Меида Линай. Обявени сте за “неизличимо болни” в душевното си израждане и ще ви бъде оказана последна милост!

Неколцина предсмъртни изхълцвания подказаха на втренчения в лицето на жената Сирач, че “остриетата” бързо и чисто вършат онова, заради което са наречени по този начин. Стрелците с техните бръмбари-носорози и могъщите мечоносци-защитници само даваха допълнителна сигурност на раздаващата правосъдие посланничка на Сирис. Истинската работа по екзекуциите я вършеха кинжалите на седемте мълчаливи мъже....

- За теб, Сирач Друума, ще има истинско наказание, тъй като нямаш право на последна милост! Заради доброволната ти служба при Лоран Буздани и Душан Младия, заради всички черни жертвоприношения, предателства и демонопоклонничество.... присъждам да бъдеш отведен в Сирис и лишен чрез съответните ритуали от магическата си сила. Тя даде знак на стоящият зад него Уидан, който го зашемети с премерен удар по тила, сложи на земята отпуснатото му тяло и освободи от колана си дълго, тънко въже....

- А за всички останали, които са виновни заради равнодушието си и не са вдигнали ръка срещу злините срещу невинни! За всички, които са отгледали мъжете, които служеха със сляпо усърдие и злоба на Душан Черния и Душан Младия! За всички онези, които с такава лекота могат да бъдат слуги и господари, жертви и мъчители.... За всички тях е следното наказание!

Тя огледа втрещените селяни, преди да довърши:
- От този миг нататък, докато изтекат дванайсет луни на небето, Белерианд оттегля закрилата си от Загора. Щом искате свободата да убивате и насилвате, ще си я получите! Русалиите и самовилите повече няма да спират ничия свада и междуособица. Може да се колите помежду, да се бесите и грабите! Ако запалите нива, ще призовем дъжд, чак когато пламъците заближат дърветата на Гората! Ако убиете нечий деца, ще ги погребем вместо вас, само за да не им глозгат костите дивите животни! Ясно да е!
- Милост, стопанке! – изплака някаква жена, но Арвен поклати тъжно глава в отрицание:
- Милост за онези, които я заслужават! След дванайсет луни старейшините на оцелелите села може да отидат на север, в Перинтор и да молят за връщане на закрилата! Ала урокът трябва да бъде научен! ..... Мъката ми ще бъде с вас, сестри и братя мои!

..........................................................

Арвен ен Нирнает - В центъра на квадрант (14,24), (където първо се означава хоризонталния ред), укреплението на Душан Черния - НА (+5), 25.04.1435г.

На Виторио му отне кратко времe да събере багажа си и още на деня след срещата си с барон и баронеса Амбиенте пое на път. Той не се нуждаеше от много неща, взе най – необхдимото: пари, маска, любимия си талисман и малко дрехи. Естеството на пътуването изискваше дискретност и той без колебание взе със себе си своя верен до смърт слуга, служещ му толкова отдавна, че дори не си спомняше откога се познаваха.
Другият му придружител се наричаше Тотем - древно създание с глава на куче, змийски език и тяло на гущер. То изпитваше безсловесна, пълна привързаност към Виторио, който преди двеста години го намери ранено и умиращо на границата между Загора и Бурж. Сангуинът се привърза към нещото по странен и необясним начин дори за самия него. Грижеше се за него с голямо старание.
Тотем лежеше ранен под жаркото слънце безпомощен и гладен. В стремежа да се нахрани и запази живота си, нещото беше влезнало в неравна битка с доста пустинни войни, които по абсолютно същата негова причина го нападнаха. Раниха го тежко навсякъде, но дори с много отворени рани и забити по тялото копия, Тотем оцеля дълго време. Смъртта вече танцуваше около него, докато Виторио, случайно минаващ през тази част на пустинята не го видя в далечината.
С многовековни очи на войн, сангуинът прецени, че нещото, лежащо по средата на Халит със сигурност притежаваше изключително силен дух и инстинкт за самосъхранение, въпреки че в момента се предаваше на слабостта си.
Поради тази причина Виторио взе под опеката си нещастното същество с неясна история и родови корени.

--------

Тотем винаги скриваше следите на сангуина като изяждаше трупът на жертвата, чиято кръв Виторио изсмукваше- отличен партньор в убийствата на господаря си, който много обичаше. Със същата тази страст обаче то захапваше големи парчета месо от храната - най-често тела на безпризорни или пияни хора, които не оказваха съпротива.
Именно ужасният съюз свързваше в тясна връзка двете чудовища.

------

Каретата го чакаше, запрегната с шест черни коня - чистокръвни жребци от най-скъпа порода. Вътрешността на купето се покриваше от мека червена кожа, а прозорецът с необичайни орнаменти се обгръщаше от лъскави черни воали. През тях светлината винаги се процеждаше с червено-лилав оттенък, когато ги докосваше светлината.
В тон с луксозната вътрешна обвивка на возилото се намираше и външният блясък на чистите, полирани черни врати и позлатените стойки, на които стъпваха пажовете, когато пътуваха с Виторио.
Слугата, изпълняващ ролята и на кочияш, носеше лилав смокинг от кадифе и удряше периодично със заучена и точна жестокост конете, ако оказваха някаква съпротива на командите му. Видът му плашеше заради восъчния тен на кожата и дългата червена коса, прибрана на опашка, стигаща до кръста му. Шапката във формата на цилиндър покриваше очите му, които проблясваха на моменти със студена сива светлина.
Подобно на благородния сангуин и подчинените му се отличаваха с убийствено спокойствие, което пораждаше страх, граничещ с ужас.

------------

Пълната червена луна осветяваше пътя, като тънки струи светлина дискретно се промъкваха през затъмнените стъкла на каретата. Виторио гледаше замислено как бързо отвън се сменяше снежния чист пейзаж с разкалян такъв. Напомняше му отчасти на неговия живот и по-точно докъде беше стигнал с желанието си за безсмъртие...
Спомни си как през юношеството някога живото му сърце трептеше възбудено при среща с красиви момичета, които той успешно прелъстяваше и как старателно убиваше жените, изпивайки кръвта им сега - като сангуин.
Виторио имаше 3 деца, за които разбра твърде късно - две дъщери и един син, починали от недохранване и тежко заболяване. Не изпитваше съжаление за тяхната загуба, защото бяха негови копелета – плод на забавленията му, но знаеше, че трябва поне да ги споменава и оплаква след смъртта им.
Жестокостта изпълваше чудовищната му същност, но малката човешка частица в него, обичаше безумно само едно същество – плод на неговия егоизъм.
Всички неща, които Виторио смяташе за емоции, стигаха до уважение към себеподобните си и чувство за равнопоставеност с достойни противници за дуелите му. Техният брой се сменяше непрекъснато и се погребваше някъде в дълбините на паметта...

----------

Студът щипеше лицето на херцог Артонос, когато отвори очите си. На прозореца се очертаваха мразовити фигури. Слънчевите лъчи се процеждаха през цветните стъкла, но го дразнеха много. Зениците му се присвиваха при допира на слънчевата милувка върху нежната юношеска кожа.
С помощта на слугите, херцогът подготви тоалетът си за обяд. Слезе галантно по огромното стълбище в трапезарията, където масата беше покрита с най-различни деликатеси, а приборите за хранене заслепяваха с блясъка си. Прислужниците бързо сновяха навсякъде из цялото помещение, сервирайки на всички присъстващи. Те трябваше да спомогнат за създването на усещане за лукс и разкош, въпреки че финансовото състояние на рода в онзи момент се разклащаше..

На семейство Артонас винаги гостуваха важни особи - поети, художници и много приближени на тогавашния крал. Основната връзка помежду им се състоеше в кроене на заговор за сваляне на властта от престола.
Те искаха да има централизирано управление на буржоазията, която да владее икономическото благосъстояние на страната.

Същият ден на обяд запознаха Виторио с избраната за него годеница – глуповата, силно гримирана и с тотална липса на чар, но потомка на много богато семейство. Още при вида й херцогът изпита неприязън към херцогиня Мойра Де`Лакроа, но въпреки това добрите му маниери и флиртове спрямо нея останаха на ниво. Направи му впечатление лошия стил на обличане, който тя притежаваше, но въпреки всичко се налагаше да й отправя приятни за ушите комплименти. Тя се поддаваше изключително лесно и главата на херцогинята бързо се замая от думите.
Готовността й да стане негова съпруга се превърна в идея фикс и от този момент нататък дамата започна да я преследва чак до смъртта си в стремежа да се омъжи за херцога.
--------------

С течение на времето представителите на това движение, кръстено „Artisan Poeta” изчезнаха по различни начини - някои починаха от старост и във забвение, а други намериха смъртта заради мисията срещу краля. Не само те създаваха планове за заговор, тях също ги следяха тайни шпиони постоянно по най-разнообразни начини и места.

----------------

Обедното гостуване приключи надвечер след обичайните сладки с чай и игри на бридж, придружени с клюкарстване и кокетство.
Слънчевата светлина не спря да дразни Виторио през целия ден и той започна да се чувства странно. Смяташе, че това е някакво специфично заболяване и реши да отиде на преглед при известен и начетен лекар още на следващия ден...Но това начинание така и не се осъществи.
Вечерта херцогът изпита нужда отново да пие и да забрави станалото преди две нощи, когато присъства на ужасното събитие с Елизабета. От тогава той умишлено прекаляваше с алкохола и постоянно се намираше в странно опиянение, което дори не приличаше на пиянско...
Нито живееше, както преди, нито спеше нощно време – въртеше се заради кошмарите си, ставаше от леглото и отново се напиваше. Не изтрезняваше дори за миг, но кожата му не се зачервяваше, а очите му не заблестяваха от алкохола – в него нямаше и полъх на пиянство. Младежът не желаеше да се сблъска с действителността, че любимата му вече я няма и бягаше...Типично за юноша като него, искаше просто да изчезне в небитието или дори да умре, вместо да продължи напред, но не можеше. Нещо го дърпаше назад и не му даваше мира, не обръщаше внимание дори на промените в тялото и съзнанието си.
През нощта, след поредната изпразнена бутилка силно вино, кървава пелена замъгли съзнанието на херцога, удавяйки го в мокрите и празни очи на Елизабета преди настъпването на смъртта й. В паметта му стоеше запечатано ясно молещото лице с побеляващи устни за изпълнение на дадената клетва.
Изпи на един дъх оставащата четвърт бутилка вино и в главата му всичко се вплете в една голяма черна дупка с безкрайна река от кръв, която отнесе оставащото му трезво мислене някъде по течението.
За миг Виторио започна за чува зов на плачещо пиано и тъмно изкушение от струните на стара виола. Музиката се преплете с неразбираеми за него думи, а сърцето му се преизпълни със състрадание към всички хора и желание да ги остави безкръвни, за да спести мъките, които изпитваха от земния си живот.
Тези неща той виждаше така ясно, сякаш се намираше в тайните подземия на херцогиня Елизабета Батичели, наслаждвайки се заедно с нея на изтезанията, които изживяваха пленените по една или друга причина хора. Изпитваше необяснима страст от тази гледка на болка, смърт и миризмата на кървава пот.
Смехът на любимата кръвопийца отекваше във всички помещения за мъчения, докато тя държеше като хищник в прегръдките си Виторио, който й отвръщаше с абсолютна подчиненост.

----------------

Стоновете на удоволствието, което изпитваха двамата при поредната оргия, в която юношата участваше заедно с ненаситната херцогиня, която се извиваше като струна под ласките му, изпълваха напълно съзнанието на младия любовник.
Чак сега – пиян до безпаметност, той проумя, че никога повече няма да види отново Елизабета, че тя си е отишла завинаги от света, който той познаваше и че единственото, което му е останало са спомените и дадената клетва в едно с изпълнението й. Тогава той потъна в бездната на кървавото опиянение, отчаянието, безконечната мъка и оплакване на мъртвата, вече изчезнала любов. Сърцето му замлъкна..

Мълчанието
ме роди за теб.
Мълчанието
ме погреба в теб.

Човешкото в херцог Артонас беше убито от болката и депресията. Трансформацията го обхвана, а зверския глад за кръв започна преследването на даденото обещание към Елизабета Батичели във вечната гонитба с времето, което го погълна изцяло.
От този миг на вътрешно прозрение и неистови крясъци на самота, Виторио се превърна в чудовище на нощта. Гласът на разума му замлъкна, а сърцето си той погреба в забравената и неизвестна дупка на спомена за отминалите дни...
Същата тази нощ той се превърна в истински не-мъртъв.

--------------

В съзнанието му изплува спомена за снега, покрил телата на роднините му, които Виторио уби след собствената си физическа и психическа смърт.

Отворил по нов начин очите си - като звяр, Виторио спря да мисли и се поддаде на животинските си инстинкти. Пелена от мрак обви всичко в херцога. Тя ставаше все по- плътна и още повече замъгляваше малкото останала съвест на младия благородник.
Апетитът му за кръв се превърна в силен глад и неудовлетворена потребност. Колкото повече живот поемаше, толкова по-ненаситен ставаше за всичко, свързано с желанията му.
Сангуинът уби баща си, а след това майка си без да се замисли за момент или да изпита някакво чувство за вина. Кръвта им дори му се услади и той се насочи към малките и братя, напълно обезумял.
Това се случи сутринта след метаморфозата му малко преди изгрев слънце.
Беззащитните деца чуха писъците на родителите си и изтичаха да видят какво се случва, при което едното падна и се оказа на средата на локва от кръв. По-малкото дете погледна с ужас към майка си, чиято окървавена глава с широко отворени очи се държеше от чудовищна сянка с ръце, чиято голяма част представляваше остри животински нокти.
Децата започнаха да бягат, излизайки извън имението, докато мъртвата прислуга гледаше цялата гротескна картина на преследването с широко отворени и мътни очи.
Писъците им огласиха отиващата си нощ, а снегът омекотяваше следите на обречените, покривайки малките стъпки на бягащите без посока. Нямаше изход за тях.
Виторио ги застигна бързо, защото като сангуин скоростта му се увеличаваше пропорционално на количеството изпита кръв.
Докато бягаха, братчетата смятаха, че ги преследва чудовище, но когато нямаше накъде да отидат, спряха и се вгледаха в ужасяващото лице на батко си.. Застанаха мирно, стъписани от гледката и се разплакаха, усетили, че краят им наближава. Искаха да видят лицето на брат си, да го запомнят такъв, какъвто беше, но с това всичко приключи.

- Бате, какво има? – въпросително, тъжно и изненадано попита то, докато голямото плачеше, а Виторио не чу нито дума или хлипане от страна на малките деца.

Сред сълзи и молби за пощада, обезумелият като звяр откъсна главата първо на плачещото дете, за да замълчи, а след това и окървавеното от братската кръв вратле на говорещото момче и телата им паднаха безжизнени върху тънката снежна покривка. Безпаметността на Виторио не му даде възможност дори да запомни лицата на братчетата си с усмивка, за момента той ги ЗАБРАВИ, виждайки само Храна.
Първите слънчеви лъчи процепиха мъгливото облачно небе, допирайки кървавата длан на родоубиеца. Ласката им, която той чувстваше преди и палаво го гъделичкаше, сега го изгори с такава омраза, която сякаш излъчваха труповете, които заобикаляха Херцог Артонас. Той се скри на тъмно в имението, обляно с кръв, примесена с миризмата на Смърт. Поогледа се за миг и се стъписа..
За първи път от три нощи изтрезня и с ужас погледна какво е направил. Слънцето вече прозираше, когато Виторио видя през тъмните завеси как все още сипещия се сняг затрупваше детските телца, послужили за негова храна. Едва сега той разбра, че в това се състояха останките на най-близките му по кръв хора. Снегът жестоко се сипеше и с всяка снежинка убиваше живота на херцогът.
В смесица от безумен смях и неутешими сълзи той рухна, свит на топка под перваза на прозореца, покривайки се със завесите. Не желаеше да се събужда или да живее, но проклятието, което се стовари върху него изискваше жертви и не даваше право на избор.

--------

Снегът сега, докато излизаше от Юрвиар, валеше, както тогава – на големи парцали и покриваше бързо висотите на планината, която Виторио напускаше, за да търси Лукреция с отдавна изчезналата, както мислеше той, страст за нещо.
Тогава телата на близките му се покриваха така, както сега случайните камъни, осяващи пътя на каретата – пречки за неговата мисия.
Студени сълзи протекоха по бузите на Виторио. Това бяха неговите братя и родители, изчезнали отдавна в небитието – убити от него както плячка от звяр. Семейството му се състоеше от четирима мъртъвци, послужили за жертва в егоистичната му цел да изпълни мечтата на първата си любов.
Спря да мисли и се унесе в дрямка, за да избяга отново от нежеланите за него спомени, както винаги правеше...

------

Мина една нощ, докато конете закараха по най-прекия възможен път групата спътници в Юрвиар.
Спряха на втората нощ от пътуването в един хан, който знаеха от преди, че е с добра кухня и приятна атмосфера, създадена от красиви жени и отлични цени за всички предлагани услуги.
Още със спирането на каретата двамата мъже усетиха напрежението от минаването на границата. Оказаха се във военна обстановка, създадена от дългогодишната вражда между Юрвиар и Двианор дори и във заведението, където хората ходеха, за да се забавляват..
При влизането във заведението гостите на хана се стъписаха от спокойният и ужасяващ вид на идващите, който носеше полъха на големи проблеми...
Някои ги познаваха от преди и веднага излезнаха, а други изпитаха необясним страх, виждайки такова изваяно съвършенсто. Групата новодошли нямаха аура, а просто излъчваха всепоглъщащ мрак, носещ разруха..

---

Виторио; В Юрвиар на (-2) 16.04.1435 г., на път за Двианор, там са на (-1) 15.04.1435г.