По пътя на спомените за Тъмната Лилия

----------------------

Анду Ведир от град Найсос с кротко любопитство наблюдаваше как огромното същество губи цвят и плътност и става полупрозрачно, изтъкано от светлина и безплътна енергия. В центъра му се завихри въртоп от устремени навътре по-тъмни спирали, които бавно оформиха тялото на Ранагонд. За момент магьосника и създаденото от него създание увиснаха в привидно равновесие между вещественост и ефирност – после то изчезна, а елфът докосна с нозете си червените плочки на площадата за посрещане. Ведир погледна през рамо към стоящия до него Малкар, питайки се какво ли е видял от трансформацията могъщият и древен мъдрец със своите вечно затворени очи. Знаеше се, че не е повдигал клепачи от почти век и причината със сигурност не се коренеше в някакво пристрастяване към непрекъснатото използване на магическия взор... Може би не искаше да гледа себеподобните си?....

- Поздравявам ви, Ранагонд-ен-Амарт! За мен е изключителен момент да посрещна скъп гост като вас и да ви предложа скромните възможности на невзрачната си личност! - домакинът направи широка, символична прегръдка, подсилвайки жеста си с още любезности към своя гост. Той на свой ред отвърна с подобаваща словесна изисканост, а малко след това в ритуала по оказване на взаимно уважение се включи и по-младият Ведир. Церемонията изглеждаше безкрайна, но Гарвана я понесе със стоическо спокойствие, а Анду съсредоточено наблюдаваше ужасяващата сериозност, с която Малкар изпълняваше всяка стъпка на сложния танц от жестове, слова и точно премерени паузи, които служеха за даване думата на събеседника или за подчертавене на някаква по-завоалирано изказана мисъл, намек...

Сякаш след цяла вечност елфът със вечно спуснати клепачи изрече:
- Моят дом е твой, моята чест е твоя, нека десницата ми ти бъде трета ръка! - Малкар се поклони повторно и черните му коси пробляснаха под последните лъчи на деня, отново посипвайки се от раменете му. На свой ред Гарвана за втори път сведе глава – на него и към Анду Ведир:
- За мен е проява на изключително уважение да бъда посрещнат от вас, дойстойни Малкар, и от вас, нагор`саак Ведир – той се изправи и тъжно се усмихна – но не мога да приема предложената помощ, велики мъдрецо, защото съм недостоен да стоя пред вас.
- С какво заслужих съмнението ви, велики дори в скромността си, Ранагонд-ен-Амарт? - отвърна с безупречна любезност домакинът им.
- Как да приема помощта ви, когато дори не заслужавам да видя погледа ви, доблестни Малкар.

В първия миг репликата на госта сепна попитания, но самообладанието му си каза думата и той не прояви по никакъв начин смущението си - само се усмихна и внимателно наблюдавалия го Анду разбра, че официалната част от срещата е отминала. Не бяха помръднали от местата си почти половин час, но младият нагор`саак се почувства така, сякаш туко що е прополовил пеша половината път до далечния Сирис. Загадъчният мъж до рамото му продължи да се усмихва:
- Може би го правя, защото когато бях млад, мечтаех да имам светли очи... помните ли, Ранагонд, как елфаните се усмихваха на искрите в лазурните ириси на Медкор.
- Помня, че се шегувахте, как сте му били завиждали - съгласи се Гарвана и на свой ред се усмихна с неприкрита носталгия по отдавна отминали времена, за които Анду знаеше само от разказите на по-възрастните елфи.
- Дааа, шегувах се с него, а той отвръщаше със същия весел блясък в очите, който сега усещам в теб, Ранагонд - поклати глава Малкар, прекрачваки невидимата граница между вие и ти. Нашият стар другар умееше да обича жените и да бъде приятел с мъжете. Когато се обърна към съня без сънища, загубихме велик другар....
- Не се осмелявам да оспоря очевидното. Той носеше душа от митрил и само прекомерните тревоги за благото на останалите изтощи жаждата му за живот – докато се съгласяваше със събеседника си, Ранагонд трепна почти забележимо и внезапно млъкна, впивайки поглед в елфа със затворени клепачи. Ведир долови дълбоко прикрита размяна на мисли, образи и чувства, долови умората на Малкар и отчаянието на Ранагонд. Последния вдигна ръка, сякаш можеше да спре другия:
- Моля за една последна услуга и нека тя изчисти всички лични дългове, които имаш към мен, стари приятелю! Направи ми този дар и отвори очите си, погледни светлините на залеза, моля те!
- Нима магическия взор не е достатъчен?
- Магията е основата на живота, но той е по-голям от нея!
- Значи е време да продължиш да летиш сам към бъдещето, Гарване.
- Преди десет години ти предложих същото и ти ми отказа. Сега не ти предлагам – моля те! Отвори очи, Малкар!
- Късно е! Нали помниш стиховете...

Звън последен,
забравен стих от песен.
Сън последен, сън
в безкрайна тишина

От могъщото тяло на елфа излизаше силен и звучен глас, но в самата интонация, с която изричаше строфите, личеше чудовищна вътрешна умора. Рецитиращият не искаше да крачи под дъбравите на Белерианд, отказваше съществуването си в свят, който дори не желаеше да погледне с нормалните си зеници. Вечно младата му плът не старееше, волята гореше с ясен пламък в гърдите му, но неговата душата - тя стенеше под натиска на вечността и дълга. Малкар отдавна усещаше всеки успех като проклятие, което неизмено се превръща в поредната катастрофа – дяволски кръг, от който няма измъкване!

Гарванът почувства всичко това, но можа само да поклати глава:
- Не сега, Малкар, под заплаха е самото съществуване на Вселената!
- За кой път? - усмихна се покъртително древният мъдрец и сведе лице, разпилявайки няколко черни кичура по ризата си – исках да го научиш от мен, а не от Анду или Арвен-ен-Нирнает. В този миг и на това място, пред Анду Ведир и пред теб, Своенравният Камък на Съдбата, аз се отказвам от участието си в Съвета на Белерианд и се оттеглям за съня без сънища.

Ранагонд-ен-Амарт остана за момент безмълвен, след което прокара длани по лицето си в някакъв странен, умиващ жест, който премина в приглаждане на косите му с цвят на тъмна нощ. За миг на стоящия до мъдреца млад елф му мина мисълта, че в някакво много далечно минало Гарванът е носел къса, много коса... после усещането отмина, а наблюдаваният внезапно пристъпи напред и прегърна Малкар. Мъжът със затворените от век клепачи отвърна на братската прегръдка, след което се отдръпна назад и прошепна:
- Пази се, Гарване, защото градския съвет на Сирис е избрал лейди Арвен-ен-Нирнает за свой представител на съвещанието, което свикваш. Пази се два пъти, защото най- доблестния елф, достоен за мой заместник в Ескус, е Илмен Галадор. . .... А сега сбогом!
- Сбогом! - отвърна Ранагонд и стисна устни, присви клепачи, когато другият кръстоса ръце и изведнъж се превърна в огромен, титаничен кондор, който с човешки смях разпери криле и отлетя на запад, след умиращото слънце. Някъде из зелените хълмове на своята родна земя, щеше да кацне и заспи, а съзнанието му и неосезаемата душа на гората щяха да се слеят в сън без сънища, сън пропадане в изумрудена бездна... а някой ден, някога и някъде, двойка елфи щяха на създадат нов живот, любейки се под нежния и ароматен ветрец, носещ се между стволовете на могъщите дървета....
... Защото и душата имаше своите пътища за победа над Вечността...

----------------- --------------------- -----------------

Тулкас-ен-Браголах се намести върху седлото и по навик провери връвките на калъфа за лъка и колчана за стрелите. В това време другата му ръка, в съвършен синхрон със стъпалата в стреметата им, насочи бръбмара-рогач наляво, към Ескус. Отдалеч градът представляваше неясно подобие на пресечен конус, пламтящ от отразената в езерото лунна светлина. Формата, материалите и размерите му издаваха ума на архитект, търсел постигането на проста и ясна цел – сигурност и защита. Масивните кули, извисяващи се с повече от сто и петдесет метра над езерото-ров и основният пръстен от стени и стрелкови площадки оформяха огромен тъмночервен замък с диаметър от почти триста метра, построен - като всеки елфически град - върху специално избрано място. Езерния остров, върху който укреплението се извисяваше, представляваше темето на свещенна скала с невъобразима твърдост, през която струеше първична, животворна енергия от самото сърце на Мюриън. Тази пречиста сила продължваше през Ескус и поддържаше небето над него винаги чисто и сияйно, а пък долу – в непрогледните дълбини под земята - принуждаваше носителите на огъня да строят своите мрачни тунели и шахти далеч от неговите основи...

Градът излъчваше мощ и величие, властно призовайки към себе си самотния ездач, напомняйки му със самия си вид, че на този свят съществуват и други неща освен светлината на красивите звезди и меката нощна тишина, мамеща със своята съвършенна безметежност. Ескус представляваше каменното въплъщение на понятието за дълг и за миг реещия се над езерото Тулкас почувства това с абсолютна яснота. И понеже интуицията му никога не го подвеждаше, той разбра, че е закъснял и Своенравният Камък на Съдбата вече е пристигнал, и го чака. Притеснението го жегна и той подръпна юздата на Ка`ару, при което жуженето на крилата му се покачи с една октава, а минута по-късно шестметровия бръмбър кацна с неподозирана за размера му лекота върху една от площадките на замъка.

--------------- ------------------------------- ------------------

Завари Гарвана, Анду Ведир и Илмен Галадор в зелената трапезария да отпиват от почти прозрачно бяло вино в малки нефритови чаши. Масата им имаше четири стола и на празното място стоеше пълна до ръба чаша, но Тулкас мигновенно разбра, че тя не оставено за него. Осъзна всичко и за момент остана неподвижен, вцепенен, неспособен на каквато и да е реакция. Ранагонд вдигна очи към него:
- Малкар си тръгна от нас. Завинаги! - с тези думи той отмести стола си, давайки знак на Тулкас да седне до него. Стрелецът като в сън видя как един мъник притичва с чаша за новия гост и разсеяно проследи отблясъците на лампите по сребристата козина на полуразумното създание. Понеже не посегна към бутилката, след кратко колебание мъника върна обратно на мястото донесения предмет и това докара неочаквана усмивка по устните на новодошлия:
- Малкар е трябвало да ги направи по-умни....
- Тогава един ден щяха да придобият Съзнание – отвърна тихо Гарвана - и щяхме да сме длъжни да им дадем свободата, на която има право всяко разумно създание... Той знаеше какво прави и кога да спре.... за разлика от някой други...
- Не бързай да се самообвиняваш, Ранагонд – отвърна безизразно Илмен Галадор – Съветът на Белерианд скоро ще започне съвещанието си и там ще се оценят последните ти дела.
- Тонът, който държиш, уважаеми Галадор – отвърна Тулкас – е недопустим. Малкар твърде дълго се колеба дали да подкрепи Ранагонд в неговия последен експеримент или да му се възпротиви. Можел е да го спре с един приятелски разговор насаме или да го подкрепи и да използва неизразимата си мъдрост и опит за успешния завършек на цялата история.
- Какво искаш да кажеш? - попита Илмен и очите му се присвиха, от цялото му изражение лъхна студ и добре прикрито, но доловимо предизвикателство.
- Малкар разговаря скоро с мен – отговори тихо Браголах – и сподели, че чувства своето колебание по този въпрос като най-голямата и непоправима грешка в предългия си живот. А личности като него са най-строги към самите себе си.

След думите му се възцари тежка тишина, в която Анду Ведир си помисли, че вече се досеща какво са си споделили Гарвана и Мелкас с онази дълбоко прикрита размяна на мисли, чувства и образи. В онзи момент го бодеше чувството, че го игнорират, но сега си даде сметка, че споделеното между двамата древни елфи наистина е имало личен и съкровенен. Искренната молба за прошка, неподправеното признание за сторена грешка се случваха изключително лично в елфическата култура и почти никога – по публичен начин.
Осъзна и друго – между Тулкас и Илмен се водеше битка за надмощие, която нямаше нищо лично с вечната борба за повече уважение

...............................................

Ранагонд ен Амарт - В Белерианд, гр. Ескус - НА (+0), 07.04.1435г.

Аш се загледа за пореден път в лежащата до него Миранда.Момичето спеше свито на кълбо с ръце под главата.Ръката му бавно се пресегна и я погали по гърба.Червените резки, набраздяващи гладката и кожа бавно избледняха под докосването му.Тя тихо простена, но не се събуди.Младежът се изправи и се замисли.
-Какво толкова намирам в теб момиче?-гласът му проряза тишината в стаята.-Какво по-особено има в теб?
Обличайки дрехите си, Аш се заслуша в звуците, носещи се из замъка. Балът явно достигаше разгара си.До ушите му достигаха смеха и закачките на гостите.Някъде там бе и Вируш.Многоокият можеше да почувства тъгата прикрита зад маската на арогантност и отегчение, излъчващи се от този странен негов съюзник.Вампир, така го бяха нарекли помежду си.Но въпреки насмешката криеща се в тези думи, той усещаше някакво странно привличане между тях двамата.С досада сложи на лицето си маската от черен плат и се огледа в огледалото.Обиците му тихичко иззвънтяха припомняйки му неотложността на наближаващите събития.Остана за миг загледан в отражението на Миранда в огледалото.Очите му се присвиха за миг и в спомените му изплува образ, картина, нещо случило се преди години.Години, за него времето не съществуваше.Той беше извън неговата власт.Погледът му се спря на малкия пясъчен часовник, поставен на бюрото му.Пясък........Пустиня........Смърт........Обещание........

Образът на Лилит го връхлиташе за пореден път този ден.Кроолун завъртя ядосано глава и с едно гневно махване на силните си черни криле се оттласна от земята.Луната осветяваше пътят му докато се рееше високо в нощното небе.На вратът му, на тънка, но здрава верижка се поклащаше малка кристална висулка.Ръката му я стисна инстиктивно когато споменът нахлу в съзнанието му с пълна сила.Сълза, малка кристална сълза.Демонът гневно застина насред полета си, вгледан в стиснатия си юмрук.Чедата на Фаетон не плачеха.Не страдаха.Не съжаляваха за постъпките си.Но в онзи паметен миг преди толкова много хилядолетия това се бе случило.Още помнеше надигащия се гняв, силата на заклинанието – превърнало се в проклятие.Проклятие предначертало съдбата му, неговата, както и тази на братята му.Бавно многоокият започна да се спуска към земята.Трипръстите му крака се впиха в нея и той закрачи към сенките на близките дървета.Гневът го облада внезапно, както често се случваше напоследък.Опашката му изсвистя и се стовари върху един от горските гиганти.Разнесе се глух звук и дървото падна пречупено на две.Последва го още едно и още едно, и още , и още , и още...
Гневен вик извади Кроолун от вцепенението.Ръката му рязко се пресегна и улови летящата към главата му смърт.Крилата му инстинктивно го обгърнаха и спряха дъждът от остриета.С гневен рев многоокият ги отвори и направи крачка към глупаците осмелили се да го предизвикат.За негова изненада кракът му потъна в пясък.Крилата му изплющяха и го оттласнаха от земята.В пристъп на безмерна ярост хилядите му очи се отвориха и впиха своя жаден, безмилостен поглед в нещастниците осмелили се да се изправят пред него.Виковете замлъкнаха изведнъж.Стонове на умиращи се понесоха в нажежения въздух и рязко замлъкнаха.До слуът на демона достигна плач.Кацайки плавно на земята, черната фигура се обърна и впи поглед в свлечената на земята фигура.Странните линии, невидими за обикновеното око минаваха покрай нея.За свое учудване той видя, че някои от тях се свързани с него.
-Призоваващо заклинание?-гласът на създанието бе изпълнен с изумление.-Аз, призован от едно обикновенно простосмъртно създание?-ръкатаму се пресегна и с лекота разкъса връзката между него и магьосника.-Поздравления простосмъртни, успя да ме впечатлиш.Хайде изправи се и ме погледни в очите, ако смееш.

Плачът се превърна в дразнещ рев, който накара пълзящата по земята фигура на млад мъж да се повдигне по посока на звука. Кръв протече от лявата страна на тялото, докато човека се изправяше с огромни усилия. Падналият наблизо ятаган, който носеше със себе си, му послужи за опора, на която да се облегне. Изправи се, лицето на младежа, превърнато в маска от неутешимата болка, мъка, тъга и страдание, се озари за миг в нещо като изкривена усмивка, породена от чуването на плача. Сивите очи на изправилият се призовател срещнаха тези на демона. За учудване на многоокия в тях той не прочете страх, а безумна смелост и дързост... Сила, това същество бранеше нещо с цената на собствения си живот.

-Призовах те, не заради себе си, а защото в теб беше последната ми надежда да отмъстиш за семейството ми, което пустинните войни убиха. Ако желаеш, вземи живота ми, но те моля, пощади този на детето ми, чийто плач чуваш в момента. Жена ми не може да се съживи, а аз дори и да умра, не ме интересува – мъжът отправи умоляващ поглед към застанолото пред него дете на Фаетон.

С нарастващо учудванеКроолун гледаше изправилият се пред него човек. Крилата му нервно потрепваха докато болката, пропила се в стоящия пред него, го изпълваше. Екстазът, породен от усещането, за миг попречи на думите да достигнат до съзнанието му. Многообройните очи по крилата се притвориха.

- Защо да изпълнявам молбата ти, простосмъртни?- в гласа му се долови известна доза любопитство.
- В душата на едно дете няма нищо от това, с което ти обичаш да се нахраниш.
- Напротив, ако убия нея ще се нахраня с твоя страх, с твоята болка, презрение, тъга.
- Грешиш, ако я убиеш, няма да изпитам нито една от тези емоции, защото ще сложа край на живота си със собствените си ръце, без да ти доставя удоволствие.
-Сигурен ли си?- с рязко свистене опашката на демона се уви около ръцете и гърдите на човека, издигайки го във въздуха.- Аз не мисля така, простосмъртни.
- Да, убийството на детето ми няма да донесе нищо повече освен безразличие.
- Нека проверим тогава.

Многоокият пристъпи бавно по посока на плача и отмести женското тяло, прикриващо детето. Две изумрудени зелени очички, изпълнени със сълзи се взряха любопитно в две кървавочервени кълба от омраза и плачът секна. Кристалната висулка, закачена на верижката на врата му се разлюля над нослето на бебето. За негова огромна изненада малкото човешко същество нададе радостен писък и я захапа.

-Малка гадинка, пусни веднага!

Ръката му се издигна за удар и замря във въздуха.Видението го сполетя, както винаги неочаквано и ярко.Цитаделата на Жриците на Първата, младо момиче с изумрудени очи, Лилит.Образът на майка му избуя ярко, толкова ярко, че го принуди да прекъсне видението.Едно му стана ясно.Това определено не беше обикновено човешко дете.Сили по-висши от него бяха предопределили пътят му.

- Хайде пусни ти казвам, ти малка човешка гад.-гласът му прозвуча някак особено.-Пусни го ти казвам.Ей ти, магьоснико накарай малкото зверче да ме послуша.
- Справи се сам, като си толкова могъщ.-в гласът на човека се усети ирония и известна доза злорадство.-Какво нима великото дете на Фаетон неможе да се справи е едно простосмъртно бебе?
- Определено мога да се справя смъртни, но не и по начина, по който ти се иска на теб.-многоокия освободи човека от хватката на опашката си и онзи тупна на земята.-Сега накарай малката гадинка да пусне.

Мъжът се изправи трудно, поотупа се презрително и с бавни крачки отиде до бебето.То го погледна с големите си залени очи и размахвайки ръчички пусна дрънкулката.Демонът внимателно прокара пръст по нея.Определено нещо в това дете бе необикновенно.Все пак това бе една от Сълзите на Лилит.Майка му проля няколко сълзи в онзи паметен ден.По-точно четири - по една за всеки от тях.Сълзите притежаваха страховита сила и не всеки можеше да ги докосва безнаказано, а още по-малко да ги използва.И ето сега едно дете - новородено човешко дете бе държало този страховит предмет и то без каквито и да е последствия...

- Как се казва детето ти, магьоснико?
- Хирве’Исил.-отговори човекът изненадан от странният въпрос.Ръцете му обгърнаха малкото, в опит да го защитят от демона.
- Хирве’Исил-многоокият се замисли за миг-Ледена Луна - подхожда и.
- Кръстихме я така, защото се роди при пълнолуние и притежава силата на водата.
- Силата на водата казваш.Интересно, много интерсно.-Кроолун бавно сви криле и вдигна лице към препичащото слънце.-Добре Фирифула’Дот ще изпълня молбата ти.Ще пощадя живота на дъщеря ти.”

Ашелон - В Руанор - НА (+0/1), 7/8,04.1435г.

Ед`Ел Ан ир Итил се загърна в черния плащ и смъкна ниско качулката си, така че от красивото й лице останаха да се виждат само плътните й, сочни устни. Преценяващо огледа полуприкритото си изражение в огледалото, неволно замисляйки се за своя живот. Изведнъж си даде сметка колко векове е обикаляла и наблюдавала събития, хора, войни, трагедии и мимолетни триумфи. За тази бездна от време, прекарана в скитане извън родния Белерианд, само веднъж на пътя й застана личност, достойна за уважение - графиня Д`Морейр. Арогантното поведение на надменната благородничка беше подтикнало младата елфана още при първата им среща да използва камата си. За нейно изумление крехката на външен вид Д`Морейр се оказа не-мъртва и понесе удара й без дори да залитне, с вбесяващата си усмивка на петстотингодишна сангуинка....

Младата и талантлива знахарка още помнеше веселите искри в очите на графинята, когато й се поклони в знак за уважение заради проявената дързост и смелост. Жест, който смекчи мигновенно гнева й, защото за един елф подобно признание винаги значеше много – то измиваше обидите по-добре дори от кръвта... Ед`Ел Ан ир Итил на свой ред се беше поклонила, все още стискайки камата си – невъзмутима и изпълнена с вътрешно достойнство. Продължиха невъзмутимо разговора си, сякаш нищо не се е случило – мигът на провокирано насилие отмина, но в елфата остана неописуемото чувство, изпитано при забиването на острието в чуждата плът. То постепенно покълна и породи желание да изпита същото усещане отново... и отново... и отново. Винаги амбициозна в преследването на повече уважение и респект, тя изведнъж осъзна, че желае да решава проблемите и по-един по-различен начин. Начин, който я превърна в убийца.

Пръстите й смъкнаха черната качулка от нежното лице, докато очите й разсеяно разглеждаха отражението на стаята в огледалото й. Замисли се какво ли биха казали родителите й, които я познаваха само като начинаеща знахарка, за втората специализация. Майка й и баща й навремето загинаха при обсадата на Ескус от изпълнените с мрак и разруха носители на огъня.

От малка Ед`Ел научаваше сама много неща, които я заобикаляха. Родителите й загубиха уважението на елфическата общност. Това ги принуди да вземат решение или за напускането на Ескус заради отношението на останалите събратя и посестрими към тях, или да се бият за родния Белерианд. И тогава градът функционираше като укрепление срещу носителите на Огъня. Семейството на току що родената елфа станаха жертви на битка именно за честта на родината си.
Ед`Ел отиде в Найсос, където се обучи да създава отвари, отнемащи и създаващи живот. Започна да печели уважение и престиж пред останалите елфи, но с доказването си като старателна и добра знахарка, получи специална поръчка, изпратена й от неизвестна дотогава за нея личност, живееща на Североизток. Елфата напусна родния Белерианд, което за нея се превърна в шанс да спечели уважение и престиж извън родината си, а разнообразието нямаше да й е излишно...
Професията си Ед` Ел ан ир Итил харесваше много, което й носеше само успехи. Научи се да разбира същността на услугите, именно чрез тях тя се сдоби в Ес Ток с две прекрасни магически ками, покрити със сапфири, сини като очите й. Ковач от там я помоли да излекува детето му от нелечима болест – услуга, за която той се издължи с безценния дар. Отначало на Ед`Ел й се струваше трудно да борави с тях, но се научи да се защитава, макар че не й се налагаше. До един определен момент беше така...
Погали внимателно отражението на брошката си, подарък от покойната й майка, в огледалото.....Свободното си време, докато живееше в Белирианд тя прекарваше в пътувания из страната, обиколи я немалко пъти. Научи се да пее добре, да рецитира поезия, да свири на пиано, дори да рисува. Създаваше различни рими, гласът й омайваше с невероятната си нежност. Музиката изпод фините й пръсти ту се лееше като спокойно течаща река, ту се превръщаше в бушуващо море.. Картините й сякаш съживяваха дърветата, езерата, лунните изгреви и залезите на слънцето. Платната й ги пресъдаваха така истински, будейки в незнайните наблюдатели чувство за хармония с природата – майка.

------

Когато получи поръчката за специалната отвара, Ед` Ел ан ир Итил се зачуди как някой може да знае за нея извън територията на Белерианд. След като прочете писмото, чрез което се свърза поръчителката с нея, тя дълго се чуди откъде тази жена , при това графиня, знаеше за нейното съществуване. Североизточините страни й бяха твърде непознати и далечни, но копнееше да ги види. Подготви се да излезе за пръв път през живота си.
Очакванията й за въпросната благородничка далеч не се оказаха правилни. Напротив, посрещна я прекрасна млада жена, с дълги червени коси и дълбоки кървави очи. Красотата и излъчването й можеха да се нарекат достойни дори за съвършените елфски стандарти. Нещото, което обаче изуми Ед`Ел се оказа подредбата на замъка, в който живееше тази смъртна жена. Аранжировката на скъпите вещи, оказала се безупречна, излъчваше стил и желание за съвършенство от страна на благородната дама.

- Здравейте, красива тъмна елфа. Възхитена съм от Вашите способности, за които четох във забранените книги, защото знам, че ще ме попитате откъде ми е известно за Вас. С моето обществено положение не е трудно да се сдобия с тях срещу определена цена, дори и разбирам, че Вас, красивите творения на природата – елфите, не Ви вълнуват паричните облаги. Нещото, което аз Ви обещавам за услугата, която ще ми направите, за което искрено се надявам, е повече уважение и респект в благородническите среди. Винаги има нужда от добри думи, смятам, че са необходимо зло за едно по-добро бъдеще... – тънка усмивка премина през лицето на младата жена.
- Учудена съм от познанията Ви и за мен е чест да се запозная с жена като Вас, притежаваща нужното достойнство и гостоприемство безспорно – лека хаплива нотка се провря във формално учтивите думи на елфата. – За мен пътуването насам не е нещо необичайно, все пак моята професия изисква движение в различни посоки.

Лъжата, която каза елфата, остана привидно незабелязана от домакинята й, но определено Ед`Ел не се почувства добре от факта, че излъга. Просто не можеше да приеме факта, че нисшо човешко творение има такова отношение към нея. Почувства крайно голяма неприязън към тази графиня . Всъщност лека тръпка на страхопочитание пред студенината на гласа й премина през цялото тяло на елфата.

- Нека оставим лошити емоции настрана. Вярвам, че това се дължи на факта, че Вие, уважаема гостенко, сте пътували дълго и сте изморена. Затова нека Ви покажа покоите, в които ще останете, надявам се да са достойни за Вашия изтънчен и изискан вкус. Починете си добре, а тази вечер Ви каня на вечеря, за да обсъдим причината, поради която сте тук. – Със студено лице графиня Д`Морейр мълчаливо я заведе до стаята, която щеше да служи като дом на Ед`Ел ан ир Итил за известно време.
- Да, ще се радвам да се отдам на почивка. Благодаря Ви за поканата, скъпа графиньо, определено ще се възползвам от нея. – Ед`Ел стисна зъби, за да не се забележи постоянно нарастващата й неприязън и дразнение към благородната дама.
- Вие, Елфите, сте известни с това, че умеете да рецитирате поезия, да пеете божествено и да свирите превъзходно. Скъпа моя гостенко, Вие ще можете ли да ми посвирите на пиано тази вечер, аз не мога, но обичам да пея под съпровода на сребърната музика, която се лее от клавишите. Бих желала да ме научите да свиря по-добре на пиано, ако разбира се, това не Ви затруднява твърде много. – с равен глас каза Лукреция.
- Да, умея всички тези неща, които изредихте, уважаема графиньо, но за да се научи изкуството на пианото, трябва известно време, а аз се съмнявам, че Вие имате такова в излишък. – горда от забиващите се в сърцето на графинята думи, според елфическите виждания, Ед`Ел победоносно заключи.
- Времето ми, скъпа гостенко, е предостатъчно, за да науча всичко в този живот. Колкото епохи се смениха и ще се сменят, толкова време имам и аз – иронична усмивка се изписа на лицето на графинята – не съм като Вас, Елфите – да си губя времето през вековете. Не ме разбирайте погрешно, нямам нищо против расата Ви или лично към Вас, но просто сте твърде далече от нещата в света извън Вашия Белерианд. Поне лично аз смятам така, но ако греша, моля за извинение. Ще имате време да ме оборите довечера на вечеря. А сега моля заповядайте в покоите си. – лицето на графинята остана безизразно.
- Разбира се, ще се видим довечера. Благодаря Ви за всичко! – през зъби, прикривайки с огромни усилия яда си, отвърна Ед`Ел ан ир Итил и влезе в стаята си, затръшвайки леко вратата след себе си.

------


„За каква се мисли тази проклета графиня! И какви са тези нейни глупави приказки за това, че времето било достатъчно. Като всички хора, тя буди единствено отвращение с припрения си кратък живот и пълна липса на чувство за хармония”. Елфаната поклати глава, премахвайки лошите чувства с няколко дълбоки вдишвания, след което в пристъп на изключително великодушие реши все пак да даде шанс на графинята... Макар че се съмняваше в крайния резултат. Хората не ставаха за нищо, но можеше поне да се позабавляа с опитите на тази арогантна жена да научи нещо толкова трудно и съвършенно като изкуството на пианото.

Успокоена, Ед`Ел ан ир Итил се огледа в покоите, които й се предотстъпиха от графиня Д`Морейр. Дори за елфския стандарт, наоколо всичко бе сложено сякаш точно на мястото си. Леглото бе огромно, с тежки червени кадифени завеси, които идеално пасваха с цветовата гама на изящната дървена мебелировка.- изпълнено с балдахин, тя просто можеше да потъне в него. Мебелировката сякаш представляваше огромен пъзел, чийто парченца се допълваха съвършено точно на местата си. Резбата, направена от майстор във занаята, очевидно, не претрупваше допълнително интериора на стаята. Прозореца бе огромен, с точен размер, направен така, че да се намира съвсем по средата на стената, стъкленият материал се преплиташе с фино издълбана картина. Богинята Селена се виждаше през него така, сякаш нямаше преграда между стаята и външния свят - по-ясна от всякога. Елфата се зачуди дали тази тайнствена, заядлива и студена жена, не знаеше, че вярата й е свързана с Луната.
Погледа й се спря на огромен гардероб, пълен с дрехи , в който се намираха безкрайно много дълги рокли от различен стил, както и десен. Определено от отдавна преминали тенденции в облеклото, но модерни за времето си. Това насочи мислите на елфата към думите на графинята, които отекваха в главата й с пълна сила: „Времето ми, скъпа гостенко, е предостатъчно, за да науча всичко в този живот. Колкото епохи се смениха и ще се сменят, толкова време имам и аз” – наистина тази жена не беше обикновена. Имаше нещо в нея, което пробуждаше страхопочитание, а студенината й сякаш граничеше с дебел, невъзможен за разбиване лед...
Нещото, което привлече елфата почти така, както Лунните фази я влечаха, се оказа библиотеката. Книги, със стари корици, пожълтели от времето, леко накъсани по краищата страници от много препрочитания, написани от неизвестни или отдавна превърнали се в прах писатели, покриваха рафтовете на съкровищницата за знания.
Някои от изписаните листи, Ед`Ел ан ир Итил срещаше дори в Белерианд при старите магове, пазители, ковачи, поети.... на преломна възраст...
Обърна очите си в посока на огромно огледало, заемащо цяла стена, в ляво от него се намираше друга вратичка. С леки стъпки Ед`Ел Ан ир Итил отиде и открехна бравата – там се разполагаше не по-малко изящния и подреден Будоар, предвиден за гостенката.

„Наистина в тази жена има нещо необичайно, не е обикновена човешка твар. Има някакво странно излъчване, на моменти пробужда дори страхопочитание. Дали всъщност графиня Д`Морейр е истинска?...”

С тези разсъждения Ед`Ел ан ир Итил потъна в дълбините на съня, омагьосана от мекотата на копринените завивки и нежната ласка на слабата светлина, процеждаща се през тъмночервените завеси Сгушена в разкошното легло, обгърната от мекия полумрак на пурпурната светлина, тя се унесе и в този миг – на границата между будността и небитието на ума – сърцето й почувства с разтърсваща сила безутешната тъга, притаена под привидното спокойствие на замъка Д`Морейр..

----

Малко преди полунощ, съдейки по прегръдката на мрака, обгърнала небето навън, Ед`Ел ан Ир Итил стана от леглото. Все още сънена, очите й се зареяха по посока на Луната, която същата нощ се виждаше кристално чисто. Чувстваше обаче, че силата й е отслабена, потиснатата тъга, която усети преди да мине границата между будност и сън, достигна до нея с огромна мощ.
Докато взора на елфата изпиваше красотата на нощния пейзаж, наблюдаван през стъклената повърхност, на вратата й се почука тихичко. Учудена, Ед` Ел се загърна с полупрозрачна ефирна наметка, подчертаваща съвършеното й елфическо тяло, взе камите , скривайки ги зад гърба си и отвори. Млада слугиня с чаровна усмивка, през която се показа дискретно низ от перлени зъби, направи дълбок поклон:

- Извинявам се за безпокойството, милейди, но господарката ми заповяда да Ви обезпокоя с въпроса дали желаете помощ за Вашия тоалет тази вечер?
- Предай благодарностите на грижовната ми домакиня, но не желая помощ за облеклото си, ще се справя перфектно и сама. – с изтънчен жест елфата отпрати прислужницата – Ще дойда точно в часа на вечерята.

Затваряйки вратата след себе си, Ед` Ел отново пое дълбоко въздух, за да се обгърне в спокойствие. Върна се към прозореца, който отвори внимателно. Лъхна я нежен аромат и усети полъха на тънкия, но пронизващ вятър. Студ.. В цялата обстановка около нея се усещаше студ... Леден и убиващ. Градината под прозореца й бе с огромни размери, безкрайни розови пътеки и водопади. Имаше дори и нещо като малко езерце по средата, в него плуваха водните лилии, така красиви, с опияняваща миризма. Елфата се изуми от съчетанието на тези две цветя, това представляваше едно от най-изисканите съчетания, които знаеше. Определено графиня Д`Морейр притежаваше аристократичен усет за изтънченост и деликатно аранжираше всичко около себе си по най-правилния възможен начин.
Все още непробудена напълно, Елфаната усети, че скоро й предстоеше среща за вечеря с графинята. Отвори гардероба отново, усещайки опиянание от лъха на лавандула. Огледа внимателно всяка една рокля, дори самите дрехи имаха своя подредба – цветова и по време. Това направи силно впечатление на Ед`Ел, но вече не се учудваше, знаеше, че домакинята й има старателен, достоен дори за елфите вкус към красивото. Избра тъмно лилав водопад от коприна, изпод който се виждаха съвършено оформените нежни рамене. Същата тази мекота придружаваха и дълги малко над лактите ръкавици в същият царски цвят, извезани с нишки от ламе в областта на китките и по по краищата им.. Корсетът на роклята, извезан със злато в различни форми, сред които изпъкваха тези на цветя, очертаваше идеалния бюст и тънка талия на Ед`Ел ан Ир Итил. От кръста по дължината на стегнатите елфически бедра и силни прасци пресъздадения във формата на дреха усет за съвършенство, се разкрояваше като при всяко движение гънките подсказваха, че под ефирната тъкан се крие единствено идеална неподправена красота.
Към тоалета на Ед`Ел пасваше нежният мек блясък на тъмно лилавия аметист, който тя намери в малка кутия за бижута, привидно незабележима, но не и от зоркия поглед на елфата. Камбанката, при чието отваряне се чуваше кристален звън, криеше в себе си миниатюрни съкровища, явно неслагани никога. Всички украшения вътре блестяха с чистотата си, нито веднъж неукрасявали прелестите на собственичката си. Цветовете на къмъните и благородните материали, от които бяха направени, отговаряха на тайнствените, някои забравени облекла, подредени в гардероба на господарката на замъка.
След кратък оглед на различните, уникални шивашки творения, окачени по закачалките, Ед`Ел ан Ир Итил със задоволство забеляза, че и те не са обличани нито един път. Това беше и странно, и прекрасно в същото време. Говореше за усета на Графиня Лукреция Д`Морейр за това, че разбираше перфектно нежеланието на благородните дами да обличат вече носени дрехи.
За да не изглежда семпло, според вижданията на елфата, към златното колие с лилава капка, тя избра за допълнение малки капки от същия цвят и материал. Елфаната заврърза дългите си бели като сняг коси на дълга свободна опашка със златна шнола, която отпускаше само няколко палави кичура около красивото й лице с високи скули, подчертавайки съвършеното й носле, както и плътността на устните.
Прозрачните сини езера видяха отражението на Ед`Ел ан Ир Итил в огледалото, тя кимна одобрително на излъчването си.
Преди да излезе, тя прибра камите си във финия, едва забележим процеп между талията и ханша й, където свършваха връзките на корсета. Тъй като косата й бе спусната в по-голямата си част, малките нежни оръжия не се виждаха. С доволна и безупречна усмивка, младата елфа излезна от стаята, напръсквайки се с тънък парфюм, който избра старателно от масичка, покрита с различни ухания.

-----

-----

Докато слизаше по стълбите, запътвайки се към салона, който служеше за обща всекидневна, намиращ се малко преди трапезарията, Ед`Ел ан Ир Итил забеляза поставен на стената портрет на графинята, показващ я като млада девойка, рисуван в стил, отдавна забравен от художниците. Мистерията около младата господарка на огромния замък Д`Морейр се задълбочаваше. Дори стълбищата излъчваха съвършена подредба – дървената изработка беше точно на мястото си, поставените саксии с цветя не претрупваха излишно. Аранжиран по най-подходящия възможен начин се оказа парапета на лъкатушеща и преливаща материя, покриваща стълбите. Дори рамките на картините излъчваха крайно добра преценка за заобикалящите ги мебели.
На площадката във всекидневната Ед` Ел спря и се огледа любопитно. Огромна библиотека, както и масичка за четене, красяха антрето за гости. Позлатени пейки с изчистени орнаменти предлагаха комфорта си за уморените посетители или изпълняващите поканата си за вечеря аристократи. Малка масичка за кафе, на която вероятно се обсъждаха типично женските клюки, а и важните политически събития, уютно очакваше поставянето на цветя във вазичката, грижовно приемаща порцеланови чашки с кафе или чай, придружени от вкусни сладки.
Сядайки на табуретка със същите украси и изработка като пейките, Ед`Ел ан Ир Итил видя втора картина, изразяваща графинята в по-късна възраст, стояща на фона на розови поля, държейки една тъмно червена роза в бялата си длан. Дори на картината въпросното цвете беше в тон с роклята и бижутата на графинята. Стила на рисуване отново се оказа отдавна изчезнал от употреба.
Овладяни от комфорта на мястото, мислите на елфата се прекъснаха:

- Добър вечер, уважаема гостенко. Виждам, че не Ви е нужна помощ при избора на тоалет. Както и днес следобед, отново сте неотразима. Допадат ли Ви покоите? Или не са достатъчно достойни за Вашия изтънчен вкус? – равен тон, но с тънка иронична нотка придружи поклона си графиня Д`Морейр, отправен към елфата.
- Добър вечер, скъпа графиньо. Не ми е нужна помощ от така любезната Ви прислуга, която със сигурност помага много за Вашата визия.. Трудно може да бъде разбран вкуса ми за дрехи от човешките същества .- ирония процепи напрегнатата обстановка. - А сега нека отговоря на въпроса Ви. Да, удовлетворена съм от гостоприемството, което ми оказахте, давайки ми тези покои. Дори подчертавам, че съм изключително озадачена кой е направил цялата аранжировка на мебелите и всичко останало във замъка Ви, вероятно е някой елф. За хората това е непосилно, изисква малко време , но дори и то не е излишно за представителите на расата Ви..- надменност се усети при тези думи, придружени с ответен поклон.

Същата неприязън завлад Ед`Ел ан Ир Итил, но когато огледа графинята от глава до петите, заядливите думи, които искаше да й каже, заседнаха в гърлото й. Косата на арогантната благородничка стояха вързани в сложна прическа, даваща свобода само на два кичура, спуснати от двете страни на красивото й лице, малки черни правоъгълници проблеснаха на ушните миди на жената, сякаш засилващи веселите игриви искри в кървавочервените дълбини. Вратът й бе обгърнат от огромен ред черни продълговати камъни като по средата висеше огромен ромб. Всичко това – придружено от сребърен обков, чийто минимални пролуки се запълваха от искрящи червени рубини, подчертаващи както цвета на очите на притежателката си, така и дискретно насочващи погледа към пищното деколте на роклята. Черното кадифе покриваше бялата плът, подчертаващо стегнатия голям бюст и тънка обвивка на кръста. Излъчването на благородната дама говореше за сладострастие, огън и смърт. Това усети елфата и за миг се стресна. Погледа й несъзнателно и бегло мина по цялото тяло на дамата, наистина излъчваше плашещ магнетизъм и чар. От кръста надолу роклята на графинята прерастваше в мрак, чийто проблясвания се свързваха само с извезаната сребърна роза, дискретно покрита с червени листенца, сливащи се с цялостната изработка на дрехата. Материята на тази част от роклята беше шумоляща, но съчетанието между двете се оказа безупречно и сексапилно. Ръцете на графинята се покриваха от черни кадифени ръкавици до лакът, извезани с тънки сребърни нишки.

- Виждам, че сте любезна, както е типично за Вас, елфите. Радва ме факта, че удостоявате с внимание такива дребни детайли като подредба на мебелите и лоялността на подчинените ми. За Ваше съжаление обаче и аз, като Вас, не обичам да ми се помага за тоалета, просто това отдавна е отживелица. Ще Ви разочаровам отново, но наистина не познавам други елфи, освен Вас, така че в подредбата на моя скромен дом няма намеса представител на по-висша раса като Вашата. Правена е лично от мен, но какво съм аз във Вашите красиви сини очи? Просто човешко същество, което е гостоприемно. И именно за това, за мен ще е чест да Ви поканя да влезем в трапезарията. – арогантността на аристократката пропиваше тези думи.
- Да, смятам, че е време да обсъдим по същество престоят ми тук и затова приемам така височайшата Ви покана.- хапливостта на Ед`Ел остана нескрита.

Елфата се ядоса отново, усещайки в себе си желанието да убие тази
Влезнаха в трапезарията, дългата маса впечатляваше с изисканата подредба на блюда, прибори и различни видове чаши. Броят на приборите говореше за високия стандарт и отлична подготовка на обслужващия персонал. Чашите с различна големина предвещаваха най-различни питиета и безкрайно дълга вечер. Слуги се отправиха да дръпнат столовете на дамите, които седнаха една срещу друга, както се очакваше. Самите им места представляваха плетеница от сребро и тъмно червена мекота, даряваща с огромен комфорт седящите. Както навсякъде дори мястото за хранене излъчваше собствена атмосфера с безупречната си подредба, съчетавайки скъпи материали и елитни ястия. Куп слуги кръжаха тихо около масата така, че да не се забелязва присъствието им, което щеше да пречи на двете жени. Стаята се изпълваше с аромат на различни ястия, покрити с капаци. Двете дами се хранеха мълчаливо, така смятаха, че е правилно. След приключването с вечерята с изящен жест графиня Д`Морейр нареди на прислугата да оправи масата.
С гостенката се преместиха, все още без да си говорят в стаята за забавления и почивка. Там имаше огромно пиано с отворен капак, както и библиотека с книги на изкуството, огромна камина затопляше помещението. Оформено беше и място за танцуване, както и такова за игра на бридж. Изтъчени лули допълваха интериора на стаята, а бутилките изтънчени питиета стояха идеално изчистени и подредени в прекрасни дървени поставки. На диванчетата за сядане се разполагаха възглавнички като декорация. Малкия салон излъчваше тайнственост,но тъгата в него се усещаше най-силно от всички останали места. Сякаш тъжна мелодия, изсвирвана от клавир обгръщаше с ефирна паяжина стаята, убивайки дори и минималната искрица радост, пораждаща се от забавленията, които се намираха в нея.
Шумоленето на роклята на графинята отекна в помещението, тя застана на прозореца, заглеждайки се в Луната навън.

- Повиках Ви тук, защото въпроса, по който искам да говорим, е твърде дискретен, но сега, наблюдавайки Вашето поведение се съмнявам, че изобщо ще разберете същността на проблема. С надменното и арогантното си държание, както и тотална липса на обноски, подходящи за една благородна дама, едва ли ще ми помогнете. За съжаление преценявам бързо и правилно посетителите си, с което се гордея, но Вие, уважаема, ме разочаровахте ужасно. – равният студен глас изуми елфата с леда, който се излъчваше от него, провокирайки агресивност в нея.
- Значи съм си загубила времето, идвайки при Вас. Като всички останали човешки същества, Вие сте същата недостойна жена, както и незапозната с нравите на изтънчените създания като нас – елфите. Смятах, че аристократичнитедами имат изискани маниери, достойни за възхищение. Но виждайки отношението Ви, разстоянието между благородните същества и нас, елфите, се превръща в огромна бездна. Вие сте като всички останали хора – невъзпитани, живеещи краткия си безсмислен живот, търсещи смисъл в него, нарушавайки Хармонията. – ядът в гласа на елфата разцепи тишната, царяща в стаята.

В цялото й тяло се събуди силното желание да отнеме живота на тази, която я обиждаше по такъв груб и невъзпитан начин. Искаше да убива отново, жаждата за кръвта се засили още повече. Мрачни мисли изпълниха хармоничната глава на елфата, кичурите от косата й започнаха леко да настръхват, сърцебиенето се увеличи, докато изведнъж пред очите на Ед`Ел ан Ир Итил се разпростря мрак, в чиято сърцевина се виждаше кървящото тяло на арогантната благородничка. С бързо движение красивите ръце обгърнаха камите в прегръдката си, изваждайки ги рязко и скоростно от пролуката, в която бяха скрити, развързвайки няколко вързанки на корсета. За част от секундата острие прониза вдлъбнатината между гърдите на графиня Д`Морейр, която не трепна докато не видя втората бляскава смърт да се насочва към главата й, при което бързо и неочаквано избегна удара. Първата кама Ед`Ел ан Ир Итил извади, очаквайки тялото да падне покосено на земята, но за огромно нейно изумление отворената рана почти веднага зарасна. След парирането на втория удар, около милиметър от косата на графинята се оказа посечен, но тя оправи старателно спуснатия равномерен кичур, връщайки го на мястото, което му се полагаше при подредбата на прическата й.
Елфата отстъпи назад една крачка, ужасена от гледката пред себе си. Красива чаровна, но искрена усмивка озари лицето на Графиня Д`Морейр, игриви и весели искри заблестяха в очите й, докато се покланяше дълбоко на Ед` Ел ан Ир Итил, изразявайки по този начин възхищението си към нея. На свой ред, още стискаща кървавото острие в едната си ръка, а блестящият неопетнен метал в другата, елфата се поклони уважително на благородната дама.

Няколкоминутното мълчание се стори на двете жени като цяла вечност, не знаеха какво да си кажат една на друга, докато графинята не наруши мъчителната тишина:

- Грешала съм в преценката си за Вас, Ед`Ел ан Ир Итил. Проявата Ви на смелост и дързост е безспорно доказателство за това, че ще изпълните по най-добрия възможен начин поръчката, която имам. – усмихнат кървав поглед се впи в елфата. – Наясно съм, че си задавате въпроса как оцелях след точния Ви смъртоносен удар, затова ме чуйте внимателно. Аз не съм чудовище, а човек макар и немъртъв, най-точната дума за съществуването ми е Сангуин. Повиках Ви тук, защото имам сериозна зависимост към кръвта. Именно това е причината, поради която се нуждая от помощта Ви. За да се намали гладът ми за кръв, може да се създаде специална отвара, която да подтиска тази моя слабост. - внимателно обясни благородничката.

Трябваше време на Ед`Ел да осъзнае току що казаното от събеседничката й. Стисна още по – здраво камите, тя разбра, че цялото това привидно арогантно отношение се е оказало един огромен тест на способностите й. Това нарани гордостта й, но поклона, искреността и признанието измиха всяко чувство на обида в нея, пораждайки възхищение към тази сангуинка. До този момент само тази жена успя да провокира агресивността и желанието да убива в елфата, но това й даде отговора, който търсеше дълго време – тя бе убийца в начина си на мислене, а действията й показаха, че наистина иска да отнема живот. Кървавата картина, изплувала за миг в ума на елфата, красноречиво говореше за това как ще балансира вътрешната си хармония Ед`Ел ан Ир Итил. Стрестната от откритието, което току що направи за своята същност, тя притисна остриетата към себе си. Състоянието на транс, в което изпадна, даде свобода само на няколко нейни думи.

- Тествали сте ме? Поздравления, уважаема сангуинке. Благодаря Ви, че дадохте отговорите на много неразгадаеми за мен въпроси дори за реалната ми същност... Ще изпълня поръчката Ви. – учтиво и примирено отвърна изпълнената с достойнство елфа.

Лукреция онемя при тези думи, дълбоко уважение се породи в нея към Ед`Ел ан Ир Итил. Възхищението, което изпита към елфата, притежаваща вътрешна хармония и гордост, присъщи на една благородничка, я наведе на мисълта, че може да й се довери.

- Да, тествах Ви.Единствено Вие преминахте успешно теста без да си тръгнете или избягате. Именно за това изпитвам искрено уважение към Вас. А сега, моля да ми посвирите на пиано, да изпием по една чаша старо червено вино и да си поговорим. – дружелюбно предложи аристократката.

Двете дами се запътиха към огромното пиано, чиято мелодия, излизаща изпод фините елфски пръсти, се разля в цялата стая, успокоявайки с нежността и чистотата си. Под съпровода на клавира Лукреция запя тъжна песен, която пронизваше дори най-студеното сърце с покъртителността, която описваше във звъна на тъжна сребърна камбанка.

---

Дните във замъка Д`Морейр се нижеха като топчетата на невидимата броеница на времето. След много молби от страна на графинята Ед`Ел ан Ир Итил остана за около две седмици при нея, започна да я запознава с изкуството на пианото. Лукреция се справяше много добре, практикуваше под зоркия поглед, както и осъждане от страна на капризния слух на елфата. Дните на идилия, спокойствие и вътрешен баланс обаче се виждаха някак чужди и далечни на старателната знахарка. Кръвта й кипеше, а движението за нея се оказа изключителна необходимост. Графинята я запозна с различни благороднически особи, но баловете отегчаваха с аматьорското присъствие на мними аристократи, безинтересни и скучни, както се и очакваше от човешкия род. Ед`Ел не обичаше хората, не искаше повече да стои край тях, макар че за краткия си престой удостои с присъствието си само един бал. Освен това, изпълнението на поръчката, поради която се намираше във замъка бе изпълнена. Елфата нямаше повече задължения в благородническия дом. Лукреция, усетила отегчението на младата елфа й каза един следобед, докато пиеха чай:

- Птицата умира, когато стои в клетка, нали? – попита благородната сангуинка.
- Да, така е. Когато крилата не се отварят и движат, следва само среща със смъртта, дори и кафеза да е златен. – мъдро отвърна Ед`Ел.
- Тъй като изпълнихте молбата ми, колкото и егоистична да е тя, сега позволете ми да Ви освободя от невидимия затвор на гостоприемството си. Ако желаете, останете, ако не, се върнете, когато искате отново да се видим или поради друга причина.
- Ще се възползвам от поканата Ви, за която благодаря. За мен ще е чест да се видим отново скоро, но сега, извинете ме, дългът ми изисква внимание. – допи чаят си елфата. Изправи се и с дълбок поклон мълчаливо се оттегли да се приготви за път.

На тръгване Лукреция обхвана двете ръце на елфата със своите, изпращайки я с думите:

- Всеки ден слънцето залязва, тогава ще очаквам идването Ви, стига да желаете това. И не забравяйте да следите крилатите създания за послание от мен. – усмихна се младата графиня – До виждане, скъпа надменна приятелко.
- Разбира се,ще следя полета им с взора на ловец – пошегува се Ед`Ел – До скоро млада и привидно арогантна благородничке.

Весел смях изпълни антрето на стаята. Така двете силни жени, превърнали се в приятелки при такива обстоятелства, се разделиха. Затваряйки вратата след излизането на Ед` Ел ан Ир Итил, тъга изпълни кървавочервените очи на графинята.

И тя си отиде.....Както всички други, идващи и отиващи си като сезоните същества в моя живот.. Дано поне Ед`Ел ан Ир Итил намери щастието. Пожелавам й да вкуси всички онези малки радости на живота, роден от светлината....

----------

Лукреция Д`Морейр и Ед`Ел ан Ир Итил; Вестера; много назад във времето.....

Слънцето безмилостно прижуряше над двамата ездачи.Времето сякаш бе спряло. Докъдето стигаше погледът имаше само пясъци. Ездачите бяха двама. Млад мъж, по скоро младеж на около двадесет и няколко години и момиче горе долу на същата възраст. И двамата бяха облечени в широки бели роби, а на главите си носеха бели тюрбани. На лицата им бе застинала онази хладна решителност, присъща на всички хора свикнали с трудностите в живота. Яздеха едногърби камили оседлани само с по една шарена черга. Животните се движеха бавно и целеустремено напред, като само от време навреме изпръхтяваха доволно, колкото да покажат, че определено не им се иска да са тук.
-Почти стигнахме. - момичето наруши тягостното мълчание. - След няколко часа ще се мръкне и ще се наложи да спрем за почивка.
-Знам, Мамба.Но въпреки, че съм пребродил тази земя надлъж и на шир все още немога да свикна с адската жега тук. Защо не останахме за повече време в оазиса?
-Трай там. Знаеш защо. - Мамба хвърли убийствен поглед към спътника си.
-Виж сега, не ми се сърди. - на устните на младежа се появи закачлива усмивка. - И аз сигурно щях да постъпя като теб. Ако бях момиче де.
-Абе я да млъкваш, че не отговарям. - гласът на момичето премина в съскане.
-Добре де, добре. Не се ядосвай. Просто ми стана скучно. Исках да...Мамба, внимавай!
Предупреждението дойде твърде късно. Една голяма щипка се показа изпод пясъка и без никакво забавяне се заби в гърлото на камилата. Животното издаде глухо мучене, след което рухна с разкъсано гърло. Само тренираните реакции на Мамба я спасиха. С елегантно салто тя се приземи на около метър от умиращото животно и се загледа в изпълзяващият от пясъкът гигантски скорпион.
- Алвиан, внимавай. Тези гадини винаги ходят по двойки.
-Знам, зна-а-а-а-м. - гласът на момчето премина в красък докато камилата под него рухваше. Той рязко се оттласна с ръце и се приземи на около метър от животното претъркулвайки се през рамо. Една огромна хитинова опашка завършваща с остър шип полетя към него. Чу се рязко изплющяване и един черен камшик се уви около жилото забавяйки го за миг. Алвиан се възползва и се претърколи назад, изправяйки се на крака.
-Проклятие, тия откъде дойдоха тук. - гласът му премина в заканително ръмжене - Сега ще ви науча аз вас гадове.
Отмятайки робата си, той изтегли мечът си от ножницата и полека се залюля намирайки баланс на все още нестабилните пясъци. Огледа се за миг за спътницата си и я видя как подскача наляво надясно около огромното петметрово туловище на противника си. Камшикът й плющеше по огромното туловище и оставяше грозни рани по него, но твърдата хитинова обвивка не можеше да бъде наранена току така, дори и от това необичайно оръжие. В другата си ръка Мамба държеше дълъг извит кинжал но той се съмняваше, че дори и отровата по него щеше да спре гиганта. С крайчеца на окото си видя как неговият противник изпълзява напълно от пясъка и по лицето му се изписа изумление. Това бе най-големият скорпион, който някога бе виждал. Сигурно беше поне седем метра, а с опашката и двете гигантски щипки изглеждаше още по-грамаден.
-Мамба, -гласът му леко потрепери - май тази тук е женска.
-Аз какво да направя? И без това тоя грозник скоро ще разбере, че не мога да го нараня и ще ме сгази. Така, че размърдай си задника и направи нещо. Веднага!
Алвиан погледна със съмнение към скорпиона, след което леко се усмихна. Лазурно-сините му очи заблестяха на яркото слънце, след което той обърна захвата на меча си и с все сила го запрати по посока на извисяващия се пред него гигант. Със свистене дългото добре наточено острие се заби право в едно от очите на му. Разнесе се яростно пищене, от което ушите му сякаш пламнаха. Видя как спътницата му отскача назад, крещейки диво, за да преодолее шокът от нечовешкия вик .Дори скорпионът, с който тя се биеше спря за момент.
-Светлина. -Алвиан вдигна ръка, в която слънчевите лъчи се събраха в ярък сноп, формирайки острието на меч. Без никакво колебание момчето хвана дръжката с две ръце и замахна напред. Сноп ярки лъчи излетяха от оттрието на оръжието пробождайки туловището на огромното чудовище. То изпищя отново и изведнъж се втурна напред опит да смаже нахалната мравка осмелила се да го нарани по такъв жесток начин. Войнът стоеше спокойно и когато огромните щипки се протегнаха с красиво салто се преметна над тях, стъпвайки върху гърба на налитащата смърт. С едно движение мечът му отряза огромната опашка и, продължавайки движението, потъна в хитиновата броня. Скорпионът направи няколко крачки засилен от инерцията и рухна на земята в облак от пясък и прах. Другият гигант спря за миг, защото пушилката му пречеше да види противникът си. Чу се исплющяване и камшикът на Мамба остави грозна следа там където бяха очите му. Ослепеното чудовище запищя и огромната му опашка започна да шиба напред назад в опит да промуши някой от враговете си . И двамата отскочиха настрани, избягвайки страховитата серия от удари.
-Леле, какво си се разбеснял толкова, бе? - гласът на момичето бе пълен със отрова. -Ела насам миличък, ела да ти дам нещо.
Ръката й рязко се изстреля напред, хвърляйки кинжала по ослепения звяр и с глух звух потъна право в едно от наранените очи. Отново се чу нечовешкият писък, който накара и двамата да изкрещят от болка. Скорпионът направи една-две крачки напред и рухна, внасяйки своят принос в пушилката наоколо.
-Мътните да ме вземат. С какво е намазано това нещо? - Алвиан гледаше със зяпнала уста.
-Отрова. Специалната отрова на Змиите войни. - в гласът на Мамба се долавяше нескрита гордост.
-Отрова ли? Какво отрова? Що за гадост е тая дето свали това нещо и то само за секунди?
-Не питай повече. Не мога да ти кажа. А и не искам. - змията войн се усмихна мрачно. - Имаме по-голям проблем. Вече сме пеша.
-А стига бе! Не думай. - Алвиан гледаше критично труповете на двете камили. - Кажи нещо, което не знам.
-Като например, че това доста удължава пътят ни ли? - момичето свали мехът си с вода.
-Едва ли толкова, колкото си мислиш. Метафия е само на два дни път от тук. -на свой ред той преметна през рамо своя мях и се запъти да прибере мечът си.
-Метафия е на два дни път езда, глупако.-Мамба едва се побираше в кожата си от яд. - На всичкото отгоре и ще закъснеем. А това няма да се понрави на Пазачите на Източната граница.
-Хайде де, те знаят че трябва да се появим. Тези дни. - в гласа на момчето се долови неприкрит ентусиазъм.
-Понякога се чудя мили мой, Алвиан, дали не си поел твърде много удари в главата по време на обучението си? - змията войн се изкиска докато прибираше кинжалът си.
-Нямаме време за шегички, "мила моя" - имитира я момчето - Не се знае дали от някъде няма да се пръкнат още от тези гадини.
-Хм, в това си прав. - тя нервно пристъпваше от крак на крак - Ако се появат повече от тези не знам дали и двамата заедно ще се справим с тях. В моменти като този ми се ще и Илл да беше с нас.

Алвиан изгледа спътницата си с нескрито изумление.Всеки който живееше в херцогство Метафия, или поне малко се интересуваше от светските клюки знаеше за непрекъснатата вражда между Ордена на Змията - пазещ Източните и Южните граници , и Ордена на Орела - пазещ Западната и Северната граница. Всъщност вражда бе доста неточно изказване. По-скоро съревнование. Всяка година Херцог Вируш де ла Вантери организираше ежегоден турнир, където войни от целия континент идваха да премерят силите си. Естествено Орелът и Змията не пропускаха възможност да покажат уменията си. И ето вече седма година двата ордена са съревноваваха за първенството, а това неминуемо изостряше отношенията между членовете им. Илл бе Орел отличаващ се с изключитено търпение. По-голямо от това на повечето си събратя, а като се имаше предвид колко търпелив бе един Орел това обясняваше как изобщо тримата се разбираха.
-Странно, че точно ти го спомена. Нали при последната ни среща му каза да върви на м... - Алвиан не довърши изречението, защото Мамба тихо изсъска. Погледът му се взря в посоката, в която гледаше момичето и неволно потръпна. Там в далечината изглеждаше сякаш пясъкът се движеше под формата на огромна пясъчна дюна.
-Проклятие, нима това е..- една малка ръка запуши устата му.
-Тихо в името на всичко свято. - Змията погледна тревожно приближаващата опасност. - Да се махаме от тук и то бързо. Дано да се задоволят само с труповете на тия гадини и да не ни преследват.

Алвиан само кимна с глава и двамата се понесоха напред в плавен бяг отдалечавайки се от мъртвите си животни и доскорошните си противници. Някъде зад тях се разнесе писък, последван от шум на трошене на кости и звучно мляскане, но те не се обърнаха. Имаха твърде малко време, за да се занимават с Пясъчниците. А и те не бяха най-страшното. То бе това, което идваше след тях...

................................................................

Мамба, Алвиан - южната граница между Метафия и Бурж - НА (+0), 07.04.1435г.

Дъждовните капки се процеждаха бавно по косата и лицето на Алукард. Елфът мълчаливо съзерцаваше бягащите хора и мислите му препускаха все по-бързо и по-бързо. Леман му бе избягал и това беше неприятно. Истинският проблем идваше от това, че човекът бе намерил начин да изкара проследяващата магия от тялото си. Ако знаеше това щеше да потърси друг начин за откриването му, но уви , бе надхитрен. Вместо да се ядоса отново, този път усмивка проряза устните на преследвача.Играта ставаше все по-интересна. Нямаше да му избяга, не и на него.Никой досега не бе успявал. Постепенно изпитият алкохол губеше силата си.До ушите му достигна тихо дишане и той се обърна.

- Привет, Саймън.-Кимару се поклони учтиво.- Дъждът носи толкова спокойствие и красота в себе си.Ако недостойното ми присъствие ви е приятно, бих помолил за компанията ви. Нали нямате нищо против заедно да съзерцваме красотата на дъгата.
- Ни най-малко!-Алукард се усмихна криво.- Историята, която разказа беше много красива и поучителна. Макар, че силно се съмнявам, някой от слушателите ти да проумя истинският смисъл заложен в нея.

Кимару не отговори. Подпрян на стената, той се наслаждаваше на дъгата минаваща над тях. От гърдите му се изтръгна въздишка на възхищение докато седемцветният багреник се простираше все по-напред и по-надалеч по небето. Едно мокро врабче долетя отнякъде и търсейки заслон от дъждовните капки кацна на рамото му. Чирикането му прозвуча весело на фона на бягащите напред назад търговци и докара усмивка на лицето на бардът. Ръката му бавно се пресегна и погали мокрият врабец който още веднъж изчирика и го клъвна по пръстите. Смехът на стоящият до него елф му прозвуча като музика. Развеселен от гледката Алукард скръсти ръце и се загледа в малката топчица живот скрила се в шепата на човекът. Врабецът изчирика още веднъж преди да се накокошини и да опръска лицето на Кимару със ситни капчици.

- Горкото.Сигурно е уморено и гладно.-в гласът му се долавяше нескрита печал.-Хей, приятелче, виж какво имам за теб.

Дребосъкът бръкна в джоба си и изваждайки ръка я разтвори. В нея имаше малко трохички останали от последното му ядене. Врабчето недоверчиво го изгледа, след което клъвна подозрително една от трохичките. Явно му се услади, защото бързо я глътна, а после стръвно нападна и другите. Елфът наблюдаваше странната картина и незнайно защо изпита щастие. Усмивка пробягна по устните му и ръката му се пресегна да погали малкото чирикащо от удоволствие птиче.

- Ранено е .Крачето му явно е пострадало.-Кимару бавно галеше перцата му.-Сигурно е бързало да се скрие от дъждът и се е ударило някъде.

Чак сега Алукард забеляза, че мъникът леко накуцва стъпил върху дланта на певецът. Явно се бе ударил някъде, защото при всеки миниатюрен подскок птичето надаваше и леко едва доловимо болезнено писукане.

- Нека погледна.-той смъкна черната кожена ръкавица от ръката си и галейки нежно пернатото го взе в дланта си. Гласът му премина в тихо тананикане, което събуди в Кимару забравени спомени.-Леко е пострадало. Провървя му, че те намери, поете. За щастие ще мога да му помогна.

Тихото тананикане премина е лека и плавна песен. Ръката му засия в мека златиста светлина обгръщайки врабецът. Притворил очи, Кимару слушеше бавният напевен тон, който незнайно защо му звучеше все по-познат и по-познат.

-Ан кар'ти неррен туеро-промълви елфът тихо, след което светлината засия ярко. Чу се радостно чирикане и след миг дребното врабче подскачаше весело по главата на елфът.

- Хей, я слез от там-гласът му бе весел и лишен от всякаква злоба. Слизай ти казвам ти малко пернато братче.

Врабецът сякаш не го чуваше. Той продължаваше да чирика и да подскача напред назад, след което изведнъж подскочи и пърхайки с крилца долетя до Кимару. Под смаяният му поглед мъникът се намърда в джобът му и той се засмя.

- Малкото ме гъделичка.-усмивката не слизаше от лицето му.- Май имам още няколко тохички в джоба си.
- Сигурно. Е поне на теб е благодарен.-в гласът на елфът се долавяше нескрито веселие.
- Саймън, аз...-човекът смутено пристъпи от крак на крак- такова благодаря ти.За себе си, а и за него.-той бавно спусна ръка в джобът си и погали врабчето по перцата.
- Няма нужда да ми благодариш, младежо.-Алукард се усмихна.- Не съм направил кой знае какво.
- Не, не е вярно! Вие благородни господине направихте едно добро дело. И макар, че това е присъщо на Вас благородните и възвишени...
- Няма нужда от тези думи Кимару.-в гласът на елфът се долови внезапна твърдост.- Направих това, което трябваше да направя. Не е нищо особенно.
- Но аз... Вие...
- Първо няма Вие. Просто ме наричай Саймън както всички останали. И второ, разкажи ми повече за този твой странен опонент, подарил ти своята флейта. Това, което ми каза по-рано днес много ме заинтригува. Самият аз имам известни заложби в свиренето и пеенето , но ти определено заслужаваш възхищението ми. А що се отнася до този твой странен познат, много бих искал да видя този, който се е оказал твой достоен съперник. И най-вече, много бих искал да послушам един ваш общ дует за да преценя дали наистина е толкова добър колкото казваш.
- Ами както желаете благородни...- Кимару забелязя неодобрението на събеседника си и преглъщайки продължи- както желаеш , Саймън. Вече ти казах как и къде се срещнахме....

Алукард слушаше внимателно разказът на Кимару. Но това, което отбелязваше умът му не бе пеенето, или стиховете казани по време на дуелът на бардовете. Съзнанието му запечатваше внимателно всяка една дребна подробност за опонента на неговият нов познайник. Всяка една дребна подробност.Кротка усмивка се появи на устните на Острието и много преди Кимару да привърши разказът си той вече имаше изграден план.

"Не след дълго и ще си в ръцете ми певецо на има Леман. Както казах по-рано, никой не се е измъквал, не и ако го преследва Алукард."

...................................

Алукард, Кимару - В Тиен-Мил Анмари, гр. Нуар-Тар - НА (+2), 09.04.1435г.

Прецени, че точно в момента един конфликт между двамата стари приятели съвсем ще влоши ситуацията:
- Сърцето ми се къса – намеси се решително Ведир – когато слушам как вие двамата встъпвате в омагьосания кръг на взаимното недоверие и негодуване. Ти, Тулкас си най-доброто острие на Белерианд и всички ние носим тежестта на неизплащаем дълг към теб, твоите ученици и последователи. Често пъти работата ви остава неоценена, без останалите елфи да могат да проявят необходимото уважение и респект за сторенето. Но без Илмен и останалите защитници повечето ни магьосници щяха да измрат по време на войната на Чедата, както и в по-ранните схватки с предишната цивилизация на хората. Лично той на три пъти ме е прикривал с тялото си от насочени към мен вражески заклинания... така че аз имам неизплащаем дълг и към двама ви! Да ви гледам как се наостряте един срещу друг ме изпълва с искренна мъка. Той млъкна, за да изчака ефекта от думите си и видя как гнева в погледите им се заменя с взаимна прошка. Тулкас дори кимна, затваряйки за момент очи:
- Думите ти са изпълнени с правдива горчивина и аз ги приемам като справедлив укор – той взе четвъртата чаша на масата и отля от нея на пода....

-------------------------------------- ------------------------ ------------------------------

След първия помен за Малкар, всички се разотидоха по стаите си, защото останалите от Съвета щяха да дойдат на другия ден. В коридора Тулкас настигна Ранагонд и помоли да му предаде нещо:
- Смея да предполагам, че предметът има емоционална стойност за личност, която ценим и двамата. Ето защо моля за вашето посредничество, уважаеми Ранагонд – с тези думи той протегна шепа, в която блещукаше медальон на митрилена верижка, представляващ миниатюрен златен кръг и затворен в него сребрист профил на женско лице. По бузата на неизвестно кога живялата лейди сияеше с мек блясък малка, изкусно вградена перла... но перлите нямаха форма на сълза и Ранагонд много добре знаеше какво представлява артефактът. Впи поглед в Тулкас, чудейки се дали мъжът срещу него наистина е толкова луд, че да...
- Влязъл си в пещерите под Белерианд? В Лабиринта, изграден от Носителите на Огъня. Там където царува мрак без сенки, огън без светлина?
- Да – отвърна простичко Тулкас – защото знам какво значи този предмет за Арвен-ен-Нирнает и ще ви помоля да й го дадете!
- Готов съм да приема, защото помня колко държеше тя на този медальон! Той все още й принадлежи - макар да е изпълнен с неконтролируема сила и въпреки обстоятелството, че тя го загуби преди хиляди години.
- Значи сте съгласен да го сторите?
- Естествено, че бих искал да го сторя. Но не бих допуснал да забравя кой всъщност й го е намерил. Освен това тя сама ще се досети, не мислиш ли? Само ти си способен на такъв подвиг!
- Да, тя ще се досети – въздъхна Тулкас – но никакъв жест от моя страна няма да я подтикне към разговор с мен!
- Това ли било? Значи тя не иска да общува с теб, стари приятелю? Нима се досещам...?
- Може би! Всъщност най-вероятно вече сте прозрели... Но дори и вие не можете да върнете времето назад....
- Не мога дори аз, вярно е! - той взе дланта на събеседника си в своята и сложи в нея медальона – но все още знам кога намесата ми ще навреди! Моят съвет е да поискаш от нея нещо, което не си искал никога и от никого!
- И то е?
- ... Прошка, Тулкас, прошка....
-
-------------- -------------------- ------------------------

Тя притежаваше одухотворено, меко излъчване на женственост, усещане за розкошност, която се простира отвъд чаровете на плътта. В обичайната наситена чернота на косите й се долавяше загатнат кестеняв оттенък, а очите й имаха тъмнокафяв цвят със златисти искрици в него. Притежаваше и разкошни, плътни устни, чийто ъгълчета таяха сладка и в същото време тъжна усмивка. В плавността на жестовете й прозираше странна смесица от достойнство, прелъстителност и детинска невинност...и болка.
Погледът й го позна и долните й клепачи се повдигнаха, излъчвайки едновременно радост, предизвикателство, закачливост и неясно предупреждение, което би оставило на дистанция по-неуверен ухажор. Но стоящият пред нея мъж много отдавна не помнеше какво значи колебание – той просто й препречи пътя и протегна ръка към нея, отваряйки длан, в която блещукаше медальон със скъсана верижка. Не каза нищо и на лицето й отново се появи странната, горчива усмивка на чувствителна личност, която е страдала твърде много. Протегна ръце и дланите й обхванаха неговата:
- Нима трябваше да рискуваш живота си, за да ми направиш този жест.
- Мириам..... – присви очи той – време е да те помоля за прошка!
- Аз, Арвен ен Нирнает, няма за какво да ти прощавам... а лейди Мириам не съществува от няколко хиляди години, мили ми Тулкас.
- Знам – отрони тихо стрелецът – но искам прошка именно от лейди Мириам. Моля те....
- Не събуждай тези спомени в мен, не искай това от мен – усмивката й угасна и пухкавите ъгълчета на устните й се извиха надолу, потрептвайки като пред плач. Пръстите й, завършващи с непривично къси за една елфана нокти, докоснаха вътрешните крайща на клепачите. На мъжа му се сви сърцето, но остана непреклонен, макар душата му да стенеше заедно с нейната:
- Налага се, Мириам. Трябва да си спомниш! Изцяло и с всичката болка ... за да ме прокълнеш или да ми простиш. Трябва да си спомниш всичко.....

Ужасът дойде във време на лудост и безмилостна проверка, отсяваща малодушните от онези, които носеха велика воля. Случи се в самото сърце на кървавата епоха, изтъкана от мрак, смърт, неравни битки, разрушение и отчаяние – в разгара на войната между Чедата Фаетонови. В онзи ден от всички краища на света черните орди дойдоха около града с червените стени, защото останалите пет града на Белерианд представляваха димящи скални площадки, а селищата на човеците из останалия свят отдавна не съществуваха. Нямаха къде другаде да насочат вродената си ярост, понеже схватките между ангели и демони се случваха навсякъде им Мюриън и бързината на тези двубои не позволяваше намесата на подкрепления и въвличането на организирани сили. С изключение на Ескус, на света вече не съществуваше нито едно място, будещо интерес за армиите на демоните и тъмните магове. Единствено тук все още се извисяваше укрепление, защитаващо безчет беззащитни жертви. Имаше поне няколко хиляди жени, деца и недообучени юноши и амо трябваше да прелеят през стените на червения град-укреплене с ордите си от създадени с магия същества...

В онзи ден разцъфна всеобща смърт и гибел, и разкъсано в пламъци небе, срутващо се върху последната твърдина на елфическия род. Димни облаци и завеси от пепел изпълниха пространството около Ескус от хоризонт до хоризонт, вулкани изригнаха, земетръси разцепиха гръдта на Майката Земя и урагани запируваха с живота, подлагайки го на потоп, мълнии и бесните гърчове на въздуха.

Надигна се пристъп – мътна вълна от омраза се изправи срещу последната твърдина на света. Към червените стени налетяха милиони мимолетни същества, създанени изцяло от магията и волята на стотици тъмни магове, предвождани от жадуващи разрушение демони. Последните разтърсиха небето с яростните си крясъци, в които се долавяше смразяваща кръвта неземна радост, родена от предвкусването на предстоящата сеч. Зад гърбовете им земята представляваше пепелище, горите горяха, реките се изпаряваха, по броните им висяха, закачени за косите си, глави на елфи и хора. Вятърът донесе ехото от радостните им писъци, в които се долавяха откъслечни фрази за делата им по другите краища на Мюриън.

Забучаха рогове, призоващи края на света и настъпването на вечния мрак. Земната твръд се разтресе под стъпките на безкрили планини-зверове, създадени със силата на магия, преплетена с черна омраза и желание за унищожение. Туловищата им закриха хълмовете, а от гърбовете им се надигна стена от грозни и полубезформени летящи неща, които се втурнаха към бойниците на Ескус. Вълната на пристъпа достигна границите на езерния остров, върху който се извисяваше града-крепост и невидимият стълб пречиста енергия, извиращ от скалата под стените, засия ярко, превръщайки се в златиста колона от светлина, насочена към небосвода. Чистата, пълна с живот сила, идваща от сърцето на Мюриън, изпари стотици не-същества, заличавайки самите заклинания, които ги изграждаха.

За миг облаците и дима над града изчезнаха и се мярна късче синьо небе, заобиколено от мрак и кървави облаци. Двете космически сили се сблъскаха и мигновенно се разрази буря, която заблъска по островърхите покриви на кулите и откритите площадки, както и върху ордите на демоните, изпълнили околното пространство. Извиха се въртопи, в сравнение с които обикновенните урагани наподобяваха нежни, летни бризове. Сгромолясаха се мълнии, които покриха пространството от хоризонт до хоризонт, заудряха по шпиловете на кулите и по гърбовете на създадените с магия планини-зверове.

Стотици хиляди крачещи по земята не-същества се хвърлиха в езерото и водата завря от бесните им движения, а в това време най-бързите им крилати „събратя по произход“ доближиха зъберите. От пет съседни хълма изригнаха стълбове мрачен огън, които на километър височина започнаха да се усукват около града в петорна спирала, растяща по часовниковата стрелка. Въоръжени с многоопашати бичове многооки зашибаха хиляди човеци роби, за да побързат с тикането на огромните катапулти, чийто лъжици можеха да запратят срещу укреплението цели канари.

А в централната кула на атакувания град се намираха най-могъщите магове на елфите, седнали в лотос по върховете на осмолъчна звезда. Обърнати с лице един към друг и преплели умове и воли, те сляха личната си сила с енергията на Ескус и използваха частица от съсредоточената мощ, за да превърнат езерото около острова в лед. За по-малко от миг дълбоката вода се превърна в синкава твърд до самото си дъно, а отнетата топлина се оказа концентрирана в огнено заклинание, което обгърна града в пурпурна колона, широка над половин километър. Дори ураганът над и около крепостта за миг отстъпи пред отприщената лудост, родена в яростния танц между леда и огъня.

Цялата първа вълна нападатели се изпари в абсолютното небитие и техните изображения в кристалното кълбо, поставено между осемте архимага, изчезнаха със слабо проблясване. Сферата показа как втората вълна не-същества мигновенно заема мястото на унищожените летящи или подскачащи по земята изчадия и без колебание се хвърля срещу кулите и стрелковите площадки. Безброй разноцветни нишки се протичиха към въоръжените с лъкове защитници, но - точно преди да ги достигнат - каменните плочи под елфите излъчиха синкаво сияние, което отблъсна залпа от магия, стрели, метални пера и отровни или разяждащи храчки. В ответен удар двама от осемте мага, наобиколили кристалната сфера, вдигнаха ръка и припяха с другите заклинание, което сля в едно дъжда от смърт и задържащато го синкаво сияние, излъчвано от стените и площадките. Сля двете срещуположни сили и използва енергията им, за да завихри млечнобели въртопи над главите на отбраняващите се. Вихрушките се разраснаха и обединиха, след което се превърнаха в избухваща навън светлина, която отнесе и втората вълна нападатели.

В този миг великанските катапулти изхвърлиха своите канари, а крачещите планини-зверове нагазиха в заледеното езеро, нозете им разтрошиха леда до самото дъно и бронираните чела на титаничните им глави блъснаха стените на Ескус. И силата на тези удари съдържаше тъй велика мощ, че каменната плът на замъка-крепост изстена, душата на камъка изстена и всички разбраха, че идва сетния час на елфическата раса. Тогава най-младата личност сред осемте велики поде нов напев и останалите вляха мощта си в това ново, отчаяно заклинание. Сричките се отронваха от прекрасните устни на тази особа, другите ги повтаряха, потапяйки съзнанията си в техния смисъл, а отвън пространството изпадна в смъртна агония. Скалата, върху която се извисяваше града, започна да вибрира до самите си корени, израстващи от сърцето на Мюриън.
Младата магьосница дори се изправи, разпервайки ръце към и около сферата, а огромните й като на нощен хищник очи не можеха да поберат блестящите тъмни зеници, излизащи отъд очертанията на клепачите. Дребното й, изящно тяло се изопна назад, дългите силни нозе потрепериха едновременно от слабост и екстаз, а малките като на дете длани се преплетоха с пръстите на стоящите около нея. Завършиха заклинанието в абсолютно единство на слетите си съзнания и магията, родена от общата им мощ, разцепи земята около скалата на Ескус. Появиха се пукнатини, които пробягнаха от езерото към хоризонта, разшириха се, разшириха се още и още и още и още, превърнаха се в бездни, в пулсиращо отварящи се и затварящи се разломи, широки по сто, двеста, триста крачки. От тях изригна магмен огън, който покри пространството около града от хоризонт до хоризонт, заличавайки и последното не-същество, родено с черна магия. Мигове по-късно стихията на Земята се укроти, но дори планините-зверове вече не съществуваха, гигантските катапулти догаряха, а каменното легло на езерото имаше друга форма.

Ала истинската битка едва сега започваше, защото демоните понесоха удара без да трепнат, губейки само по-слабите сред тях – а в техните очи това означаваше не загуби, а просто отсяване на негодните... почти услуга!! Тъмните магове пък се намираха далеч, съсредоточени около пет от хълмовете около шурмуваната твърдина. Пет хълма, избрани така, че гледани от високо, да образуват пентаграм, в чийто център е мишената им – Ескус. Именно в този миг започна истинския шурм и истинкото обстрелване. Демоните преодоляха като на шега по-слабите защитни заклинания, а истински силните магически прегради само ги отслабиха и забавиха - ала не достатъчно. Най-безумните и могъщите сред тях успяха да се изкатерят по стените или да се кацнат по стрелковите площадки, превръщайки битката в отчаяно меле.

Сблъсъкът от близо се оказа изключително неравен, защото демоните притежаваха вродена Крепкост, каквато и най-упоритите войни не можеха да имат - дори и с тренировки, които отнемат столетия. Почти навсякъде имаше нужда от няколко поразяващи заклинания и доста стрели със светещи върхове, за да падне един единствен „многоок“ или „носител на огъня“. Същата тази Крепкост, тази вродена мощ, правеше ударите на изчадията абсолютно опустошителни – един единствен замах можеше да унищожи групичка магове, освен ако някой войн, развил с непосилни тренировки своята Крепкост, не подложеше самия себе си пред пътя на пламтящия меч или половинметрова лапа с нокти-кинжали. Отделни единици от тези велики и доблестни елфически войни издържаха дори един подобен удар и никой – повече от два. Ала саможертвите имаха смисъл, защото въпреки титаничната си мощ, атаката на демоните не притежаваше организираност – всеки от тях се биеше сам за себе си. С цената на ужасяващи загуби, губейки много от най-добрите сред себе си, елфите успяха да отхвърлят своя враг отвъд подстъпите на червените стени, спасявайки своите семейства, деца, майки и съпруги.

В същото време петте стълба черен огън, усукващ се в километрични спирали около града, се превърнаха в тъмна паяжина, в сплитащи се по часовниковата стрелка нишки мрак, омраза и лудост. Петте групи на тъмните магове, оформящи лъчите на пентаграм около атакувания град, компенсираха краткия живот на своята раса с бройка и щедро разливане на жертвена кръв. Огньовете, чийто непрогледен дим се стелеше в обръч около града, пламтяха от дърва, напоени в телесните течности на хиляди и хиляди деца и девици. Скверни заклинания, способни да разрушат слабото съзнание със самия си текст, се издигаха към оскверненото небе със неравномерно усилващи се и заглъхващи писъци, хъркания и съсъци. Заклинателите мълвяха черните слова, съвкупвявайки се с робини или ги крещяха, докато забиват ножовете от черно желязо в собствените си тела, обзети от пароксистичния екстаз на безумната си магия. На този последен и безогледен в своята същност удар, осемте най-велики чародеи на елфите отвърнаха с висшето си магическо изкуство, наречено „Танца на равновесието“. И превърнаха мрака в светлина, омразата в спокойствие, лудостта в покой, яростта в тишина, смъртта в прераждане... И оцеляха, защото оставиха своите изпълнени с омраза врагове да се самоунищожат...

Оцеляха само демоните и техните водачи решиха вместо втори шурм с рогите напред да опитат с някакви други начини. Свещенната скала под града обаче правеше сенките в крепостта недостъпни за онези от тъмните чеда на Фаетон, които можеха да потъват и изплуват от тях. Само двама успяха да се въплътят по силата на някакво мрачно чудо, но се оказаха толкова отслабени, че войните, стрелците и полевите магове се справиха с тях без загуби. Неколцина носители на огъня щурмуваха сами крепостта пред скучаещия поглед на себеподобните си. Накрая бездействието от цял един ден, прекаран в обсада, доведе до свади между отделните родове, а и вътре във всеки от тях - това принуди най-великите тъмни Чеда да разпуснат събратята си...

........тя е положила глава на рамото му и риданията й късат нещо в него, мачкат душата му, а клепачите му са стиснати, защото мъжете не плачат. Опита се да я утеши:
- Вината е моя, Мириам, вината е моя. Моя е грешката, която доведе до всичко останало. В онзи ден аз подведох теб, Илмен и родителите на онова момченце. Провалих всички ви.
- Така е.... – прошепна тя с мокри от сълзи лице, притиснато в рамото му – но не ти се сърдя, не мога да ти се сърдя. Не съм единствената, която загуби всичко в онази епоха на отчаяние.
- Така е – съгласи се той и премигна бързо няколко пъти, задържайки сълзите си, защото на неговата възраст мъжете не плачеха – но искам да ми разкажеш отново какво стана.
- Аз.... всичко споделих.
- Не, мила, ти имаше сили само да докладваш пред нагор`саак Ранагонд. Умът ти изложи точно всеки факт, но това не значеше нищо, защото в този момент душата ти беше мъртва.
- Прав си...но нямах право да плача тогава – подсмръкна тя, сгушена в него и за миг му заприлича на онова младо девойче, с което се гонеха под дъжда, обкичени с цветя – нямах право да се отдам на мъката си, защото всички изпитваха трудности.
- Така е, но от тогава изминаха хилядолетия и през това време болката в теб и мен само е растяла. Време е да я споделим един с друг, Мириам
- Време е да я споделя, Тулкас....

Изминаха векове и хилядолетия, докато елфическия народ се възстанови от загубите и пеленачетата се превърнат в юноши, а спасените по време на Войната младежи станат майки и бащи. С помощта на много труд и всеотдайност, извиращи от сърцето на всеки елф, останалите пет града на Белерианд отново възкръснаха: изтънчения Калхедон, строгия, но щедър Ес Ток, мъгъщия и любопитен Найсос, човеколюбивия Перинтор и мълчаливия Сирис. Ала имаше вреда, която се оказа непоправима – макар да оцеляха без помощта на ангелите, елфите завинаги се превърнаха в техни съюзници според мнението на демоните. И докато човеците с техния кратък живот просто забравиха всичко, превръщайки оцелелите откъслечни спомени в легенди, то елфите помнеха. И демоните знаеха, че те помнят... помнят, че са им устояли!
Такова нещо не се прощава, а носителите на огъня се оказаха най-злопаметните тъмни чеда на Фаетон. С помощта на първичната си мощ, труда на роби и сътрудничеството на оцелелите тъмни магове, те създадоха в дълбините на Белерианд зловещ Лабиринт, напомнящ във веществения свят на едно от любимите им мрачни нива от съществуването на Вселената. В тези безкрайни тунели и шахти, изпълнени с черна светлина, чудовищата се разпореждаха като пълновластни господари, прогонвайки дори останалите родове демони. За свое разочарование изчадията откриха, че не могат да подкопаят или дори одраскат основите, върху които се намираха шестте града на елфите. Нещо повече - тук-там намираха и други свещенни скали, които се оказваха или твърде малки, или недостигащи повърхността на белия свят. За носителите на огъня това нямаше значение - дори само съществуването на тези места ги изпълваше с неугасима ярост и жажда за насилие.

А за един демон няма нищо по-естествено от това да се отдаде на потребността си да убива. Започна истинската битка за оцеляването на Белерианд, която промени живота на елфите дори повече отколкото опустошителния, но кратък сблъсък с тъмните орди от Войната на Чедата. За няколко хиляди години те научиха носителите на огъня да си стоят в подземията, но всички осъзнаваха, че това изобщо не е победа, а постигнато с мъки равновесие. Несигурно и често нарушавано примирие, което може да продължи докато бебетата, родени след Войната, достигнат възрастта на великия Малкар... или докато нечий пъсти пуснат горящата съчка, чийто огън вече докосва кожата....

.... Някакъв мъник притичва до тях, изправя се на задните си нозе и я дърпа за роклята. Речта му се състои от сто думи и той си помага със жестове. Сребристата козинка по ръцете му проблясва, докато се опитва да разбере защо тя плаче. Тулкас го погалва по полегатото чело, почесва го зад късите, остри ушички и му казва с топъл глас да отиде са поспи.... толкова е рано, че още е тъмно – ще мине поне час, преди небето да посивее на изток. После ръката му се връща нагоре и прегръща жената през гърба, облягайки я върху себе си. Стената зад него леденее, но той дори не е в състояние да го осъзнае, потопен в разказа й:


В онази привечер светлината неусетно се отцеждаше от притихналото небе. Розовите кореми на облаците постепенно потъмняваха и сенките между неподвижните клони на дърветата преливаха в безвучни синкави петна, разливащи се по още топлата земя. Царуваше спокойствие, което внезапно се срути пред нечовешки крясъци на ярост и гняв. Между скалите се мярна фигура от огън, която със скок, дълъг над трийсет разкрача, се метна срещу крехките силуети на своите преследвачи. Първият от тях го простреля със стрели, чийто върхове засияха с неизразимо чист, бял цвят... и после още и още и още веднъж, а в това време вторият елф мина пред стрелеца, изваждайки тънкия си, прав като лъч светлина меч. Острието гъвкаво се изви и посече плътта от огън на демона в края на скока му, след което войнът с небрежно елегантно движение се отмести от отвения удар и посече десния крак на чудовището, който избухна в пламъци, мигновенно израствайки отново. Защитникът знаеше това и атакува отново, поразявайки с два удара ръцете, всяка с размерите на дебел клон, щом посегнаха да го загребат отляво и дясно. Лапите изчезнаха и се възстановиха със същата бързина, но чудовището изрева, побесняло заради самия факт, че наглият дребосък пред него притежава Крепкост, която му позволява да нанася такива удари. Новият прилив на ярост напълно заличи приликата му с каквато и да е човекоподобна фигура – раменете се покриха с тежки плочи, пораснаха нагоре и насрани, главата се изгуби между тях, а мордата се превърна в бронирана, безока и безуста плоча между титаничните плещи. Ноктите по безпръстите длани се издължиха и удебелиха, достигайки размерите на къс меч... иззад пламтящата фигура от жив огън израстна неимоверно висока скорпионова опашка... и атакува другите двама спътници на закрилника.

Този похват, роден в побърканото му от злоба съзнание, досега винаги значеше победа, защото елфическите бойци се жертваха заради другарите си, той ги смазваше и после стигаше до стрелеца и магьосника. Враговете му понякога пробваха да пращат срещу него и огнените му събратя само войни, но последните ставаха лесна плячка на засади, когато са сами... и сега, заради другарите си, наглят мечоносец щеше да загине и да освободи пътя му напред. Осъзнаваше през алената пелена на яростта, че така ще стане.... но не се получи...
Войнът се отмести от пътя на атаката му, а магьосницата замахна с два многоопашати бича, създадени от магия. Нишките многоцветна светлина се впиха в него и за миг го задържаха, разпадайки се заради неговия огън и яростно напъване да се освободи. Дори не залитна, губейки само частица от устрема си.... ала това се оказа достатъчно за наглите, подли, наговорили се как да действат дребосъци. Стрелецът заби в него няколко стрели, сияещи с ледено сияние, забавяйки го още повече и защитникът се възползва, пристъпвайки право в пламъците му, плътно до него – великолепния, ядосан, петметров носител на огъня с ръце като дънери и нозе като колони.... дребосъкът пристъпи и от упор го промуши с меча си дълбоко, дълбоко, много дълбоко, до черния център на пурпурната му същност.... демонът успя само да изреве от ярост, преди родният му Мрак да го погълне... завинаги.

В тишината, родена след схватката, съзерцавайки изчезващия в нищото пламък на тъмното фаетоново чедо, магьосницата промълви:
- За момент си помислих, че ще му позволиш да те удари, защото така е редно!
- Мириам – отвърна войнът – дори сега не одобрявам бойния ти план, с който го победихме. Мисълта, че съзнателно се отдръпнах от пътя му, когато тръгна към теб и Тулкас, тепърва ще ме гложди!
- Илмен, дори в заревото на своя гняв, демоните си остават лукави същества. Те осъзнават прекомерната готовност на мечоносците-защитници да се жертват. Възползват се от нея, убиват ви, а после прегазват и останалите от патрула. Виждаш, че погубихме изчадието! Сега можем да продължим преследването!
- Преследването свърши! - поклати глава стрелецът – отвлеченото бебе вече го няма.
- Точно това е искал да си помислим в случай, че го победим. Липсата на детето обяснява защо изчадието оставяше толкова явни следи зад себе си – изрече бавно жената - прикривало е стъпките и магическото присъствие на свой събрат или тъмен маг. Трябва да се върнем назад и да видим къде съучастника на този носител на огъня е взел детето.
- Не знаех, лейди Мириам – въздъхна тихо Тулкас - да имате обучене на ловец? Но мъдростта в предложението ви е толкова голяма, че аз, с моя скромен опит, съм готов да ви отстъпя водачеството в тази област.
- Не е време за прословутия ти сарказъм, стрелецо! - промълви жената, накланяйки глава на една страна. Жестът й накара стоящият до тях войн да пристъпи неспокойно, защото нито мястото, нито времето позволяваха спътниците му да се отдадат на вечната елфическа игра – борбата за повече уважение и респект. Покашля се:
- Най-близкият вход за мрачния лабиринт под Белерианд е точно пред нас. Но ако правилно разбирам лейди Мириам, туко що победеният от нас демон ни е отвлякъл вниманието! Следователно тъмният маг или вторият демон се е запътил с бебето към „дупката“, която зее в дъното на сухата клисура Снитяз. Не може да отиде по-далеч, защото ако се трансформира, за да разпери крила, от бебето няма да остане дори пепел.
- Ако бъркаме? - попита жената.
- Охранителните заклинания, които нагор`саак Ранагонд сложи около „дупките“, ще го засекат, щом мине покрай тях.
- Каква полза да знаем, че си е тръгнал - тропна с крак тя - щом едно дете ще бъде принесено в жертвоприношение, или ще отрасне като роб. Не бих го допуснала. Ще се разделим! Илмен ще тръгне за сухата клисура Снитяз. Аз ще продължа до входа пред нас, а Тулкас ще се върне назад по следата.
- Не съм съгласен да се делим – кимна към стрелеца Илмен – но тя е права. Изчадията ни надхитриха и трябва да заплатим с живота или съвестта си. Аз предпочитам да умра, отколкото да съществувам, обсебен от мисълта, че не съм сторил всичко по силите си.
- Някой от нас тримата ще пострада заради твоя план, Мириам – отрони тихо Тулкас, но така, че да го чуят събеседниците му – ала най-лошото е, че този безумен план е най-доброто, което може да се измисли след моята грешка. Именно аз трябваше да се усъмня в една тъй ясна и очевидна следа....
- Тъй да бъде – усмихна се тъжно жената – ако някой от нас пострада, смъртта или болката му ще тежат на твоята съвест, Тулкас ен Бграголах.
- Знам! На война е така!
........... ............... ........................

Започнало е да съмва и замъка-укрепление неусетно се изпълва със звуци на живот. От някъде долита сребърното гласче на флейта и тъжно-сладостния й глас се преплита със горчивината в думите на Арвен ен Нирнает. Нейната история има край, който той знае наизуст, защото е чел онзи нейн доклад стотици, хиляди, десетки хиляди пъти. Но сухата, лаконична последователност от събития, описана там, няма нищо общо с това, което сега чува от нея. Чакал е много време, за да чуе пълната история и нищо не може да отклони вниманието му...

Вторият похитител се оказа тъмен маг... или поне трупът в краката на красивия младеж със жестоки очи принадлежеше на човешко същество. Тлъстините, издуващи ризата около кръста, можеха да принадлежат единствено на представител от тази жалка раса. Мириам с удоволствие щеше да го убие, ако главата на тъмния маг вече не се търкаляше в нозете на непознатия хубавец. Той се обърна към нея и тя видя от дланта му да стърчи бебешки крак с полюлюващи се от края му нишки разкъсани сухожилия. Един поглед й стигаше, за да разбере, че пред нея стои велик многоок.
Той захвърли ужасяващия си трофей и подигравателно кимна, без да я изпуска от очи. Пръстите му потрепнаха в същия миг и от неговите гърди, лице, очи, слабини и длани изригна истинска стена от синкаво-виолетови мълнии, които... срещнаха върховете на гора от ледени сталакмити, израснали по нейна воля в момента на удара му. Енергията, вложена в атаката, пръсна ледените конуси на хиляди късчета, които тя запрати срещу него, но той с яростeн замах отхвърли, създавайки вихрушка, която почти стигна до нея. Въздушната струя посече като поток от невидими остриета летящите висулки, тревата, теметата на камъните между тях и зад нея, но тя се изплъзна, телепортирайки се стотина метра зад гърба му.
Лявата й длан се протегна напред и нагоре с разперени пръсти и земята под краката на демона се превърна в лепкава, плътна сивозелена маса – едновременно камък и растение, което го всмукна надолу, обхващайки го до кръста. Другата й ръка удари, свита в юмрук, дланта на лявицата й и изчадието почувства върху него да се стоварва мощта на самата земна стихия. Ударът го вкопа няколко метра в земята и той изрева от ярост и унижение. Гневът му изригна и образува кратер, от чието дъно той се надигна с рев и пламъци, които изпариха пространството около него и втечниха скалите около входа на Дупката. Елфаната нямаше къде да се прикрие от това масово унищожение, дори мигновенното прехвърляне през пространството нямаше да я отдалечи достатъчо далеч от безогледното, сляпо изливане на магическа мощ около многоокия. За това не се прикри – разтвори юмрук и го сви отново по посока на противника си, докато другата ръка легна на корема й, след което размени местата им. Озова се в единствената точка, където полудялата стихия не можеше да я порази – нейния център!
Демонът не осъзна, че се намира там, където преди миг е стояла неговата противничка. Разширяващата се сфера унищожение, причинена от собствената му ярост, го обезплъти и оголи суровата му жизнена същност. Пред елфаната се възправи титаничен силует с трипръсти нозе, лапи с остри и закривени нокти и очи от които излизаха пламъци, с грива от разтопен метал и разгръщащи се прилепови криле от чиято вътрешна страна замигаха стотици и хиляди очи с изкъклени зеници. Великанската фигура разкърши рамене и криле и магьосницата осъзна, че го вижда единствено чрез магическия си взор, съзира го застанал сред пространство, повтарящо всеки предмет от местността около нея, но покрит с извиращи от него пламъци... И всъщност това наистина представляваше долината около нея, но възсприемана в едно различно, скверно и изродено ниво на обитаване.
Отвращението и растящото чувство за обреченост я накараха да потрепне, но тя стисна зъби и затвори напълно очи, уповавайки се на умението, което представляваше магическия еквивалент на войнското умение да ставаш едно цяло със Вселената. Събуди своето "Пророчество" и го противопостави на хилядите очи, впиващи се в нея от вътрешната страна на демоничните криле. Мигновенно битката премина в нов етап, където отделните удари започнаха да се сливат в гибелно коварни финтове и подлъгвания, защитните сфери да се разпукват с лукава крехкост, а капаните, привидно защитните ходове и лъжливите атаки да се завихрят в полудял калейдоскоп на гибелта. Реалните и потенциално възможните изходи на битката се разляха около тях и за момент двамата врагове се озоваха сред море от свои образи – изгарящи, замразяващи, посичащи, промушващи, изпепеляващи своя противник, или умиращи и търпящи същото от другия. Приличаха на погълната от омраза двойка, която танцува изпълнен с насилие танц, застанали между две огромни, успоредни едно на друго огледала.... после образите, в които тя убиваше него, започнаха да чезнат... с милиони, хиляди, стотици... и така до угасването на последните единични видения, в които оцеляваше с помощта на дори най-сигурните защитни маневри.
... Разбра, че умира, почувства слабост и падна на колене, неспосбна да осъзнае дали наистина го е сторила, или вижда самата себе си в някой от последните проблясващи видения, където е жива и магическото й пророчество оказва съпротива срещу безбройните очи по крилете на многоокия. Изпита тъга заради плода в утробата й, който щеше да загине без дори да е успял да наедрее... утеши се с мисълта, че има и други животи, същетвуват пътеки, които чакат и могат да бъдат изминати днес или след векове... и в този миг магическия й взор видя че врагът й се готви за атака, който нямаше нищо общо с потребностите на битката в този отрязък от времето и пространството. Ужасена усети, че многоокият се готви за удар, който всички наричаха с презрение и страх „Довършването“. Вместо да изпие енергийната й същност, натрупана през този живот, демонът искаше да заличи душата й, сякаш никога не е съществувала.
Осъзна, че точно това ще се случи и изстена, защото означаваше, че вече е победена и прекършена във всеки един аспект - „довършването“ можеше да се приложи само на пречупени противници, а от всички същества, които можеха това скверно нещо, единствено многооките го имаха като вродена и охотно използвана способност. Извика, защото заедно с нейната душа, завинаги щеше да бъде заличена и тази на плода, покълнал в утробата й. Изкрещя, защото не и оставаше нищо друго, освен да пристъпи отвъд граници, толкова невъзможни, че дори не се бяха мярнали като видения сред хаоса от образи, роден заради сблъсъка на магическите им пророчества.
Просто погледна демона в очите, сияещи с безумен пламък на лицето му и пъхна ръка в пазвата си, сграбчайки медальона, скрит там. В едно от виденията това водеше до гибелта й, защото отключването на енергията, скрита в артефакта, искаше опит, който тя не притежаваше. Дланта й стисна златното кръгче, в чийто център изпъкваше митриления профил на жена, с търкуваща се по бузата й сълза от вградена перла. Ала никоя перла нямаше формата на капка, никоя перла на света не притежаваше безгранична сила, способна да бъде насочена както към Светлината, така и към Мрака. Сила, която тя не можеше да събуди, защото боравенето със Светлината искаше опит, а пък Мракът - макар да се използваше лесно - винаги си имаше цена... само че никоя цена не можеше да се сравни с това да те заличат завинаги от потока на раждане, смърт и прераждане...
- Тииииии.... - изкрещя многоокият и нанесе „довършването“, ала в същата нищожна частица от мига тя успя да прегърне неговата родна стихия, черпейки сили от черно-бялата енергия на медальона в ръката си. От нея във всички посоки и нива на Вселената– от вещественото до изцяло енергийните – изригна сияние от черна светлина, което разкъса паяжината, изплетена от очите по крилете му. Избликът на тъмна енергия я вдигна във въздуха, предпази я от неговия заличаващ удар и едновременно с това я ограби, унищожавайки живота на плода, покълнал в утробата й.

Именно в този момент, лейди Мириам се превърна в Арвен ен Нирнает. Гневът, болката и яростта й се сляха в река, потоп, чудовищтна вълна от тъмен порив за унищожение, които блъсна многоокия и го събори на колене, а той с нечовешки писък на омраза се изправи, оформяйки между ръцете си меч от толкова силна черна светлина, че за миг заслепи и двамата. Острието на меча погълна омразата й без остатък, сякаш представляваше процеп към съвсем отделно от тяхната Вселена и напълно празно измерение – място, което не може да бъде запълнено и заситено.... После насочи острието към нея и закрачи, а около фигурата му вещественото ниво на Реалността се разпадаше... ала противничката му сама пристъпи към него, превръщайки се в танцуваща фигура от течно сребро, с дълги нозе, завършващи с малки стъпала-остриета и буря от черни нишки, извиращи на мястото на косата й.
Сблъскаха се – нейния бесен танц на елфана, обърнала се към мракаq срещу неговите криле и безмилости съсичания на тежкия, черен меч в ръцете му. Сблъскаха се, обсипвайки се с удари, магии, пророчество и омраза. За миг изглеждаше, че тя ще победи, но се натъкна на неговия последен и най-могъщ коз – издръжливостта.

Можеше да победи с бесните си атаки, чрез мрака, извиращ изпод дългите й по три педи нокти, заради яростните ритници на своите уродливо дълги нозе и гърчовете на черните нишки, извиращи на мястото на косите й.... можеше, ако не беше неговата издръжливост, недостижима за смъртно създание. Почувства как силите я напускат и силата на тъмнината бързо се изчерпва, при което направи още нещо, невъобразимо за нея до тази вечер – отстъпи, влизайки в лабиринта на ностелите на огъня.

- .... значи така – нещо ще се скъса в гърдите му и изведнъж усеща, че не може да си поеме дъх, а ръцете му, с които е прегърнал плачещата жена, треперят неконтролириумо. Нужни са му секунди, за да се овладее поне мъничко:
- Значи така... – сърцето му пропусна един удар.... – усетила си как нашето дете умира в теб...
- И не само това – слабите й ръце се вкопчват в него със силата на отчаянието, с яростта на давещия се – не само това усетих....

Там долу я погълна чернота, несравнима с обикновенните сенки. Пристъпи в царството на носителите на огъня, пространство на мрак без сенки, пламъци без светлина. Място, напомнящо на изчадията за едно от любимите им нива в съществуването на Вселената... точно там пропадна по своя воля и дори магическият й взор се оказа почти толкова безполезен, колкото зрението й на същество от плът и кръв. Някаква друга, непозната до този момент сила я водеше из безкрайните тунели и шахти, из безконечните кривулици, които се деформираха и променяха по волята на някакво свое, сякаш живо съзнание.
Започна да различава оттенъци вътре в черното, силуети, очертания и присъствия на самотни, уплашени или агресивни съзнания. Повечето се отдръпваха от нея или скимтяха в краката й, но имаше и аури на мощ, толкова осезаемо непреодолими, че ги отбягваше от далеч, преди да се е сблъскала със съществата, които ги излъчваха. Вървеше и вървеше, смътно припомняйки си някаква отдавна загубила цел – да се измъкне към свят, в който има светлина, истински цветове, топлината е нежна, водата.... те гали....

Те гали.... като опакото на дланта, която в мрака докосва бузата й. Шепот на развеселен носител на огъня, нейното отрицание – не, тя е елфана, тя е негов враг, по-добре да я убие на мига, да я разкъса... и тихият му смях. Той можел да различи кога си има работа с възбудена тъмна вещица. Косата й била като коприна – шепота му уви кичурите й около тежката му, мъжка длан. Била по-сладка дори от жените от неговия собствен демоничен род... ухапа я, а тя уви бедра около кръста му и чернота, пурпурна като биенето на сърцето й, я отнесе.

Събуди се изведнъж, отметна масивната ръка от гърдите си и се изправи в ниската пещера, където носителят на огъня я беше отнесъл в морния й сън. Описа спирала с дясната си ръка и в ръката й бавно, тежко, с нагнетяване се оформи топка безплътен, тъмен огън, който тя с другата си ръка изтегли, оформяйки късо, виолетово копие от концентрирана енергия. Демонът само отвори очи, очи без ириси и бяло и с усмивка се изпави, пристъпвайки без да се пази към нея. Дланта му легна на корема й и магията й меко угасна, докато пръстите и ноктите й се впиваха в раменете му....

Събуди се пак, заслушана в мъртвешката тишина, която изпълваше бърлогата. Чу само собственото си дихание и осъзна, че демоните не дишат насън. Отново се изправи и в черното различи черните линии, обрамчващи сред мрака могъщото тяло на непознатия, огромните очертания на слабините му, които я изпълниха с похот и желание за убийство... двете желания се сблъскаха в душата й, разъсаха я на хиляди парчета, освободиха затворения дълбоко спомен за мига, в който загуби детето си... исташе да отмъсти и да се люби, да забие нокти и да целува... с тих стон отстъпи назад, обърна се и хукна без да гледа из безкрайните тунели шахти на подземното царство.
Осъзна се насред нищото, с кървава резка на шията, където вержката на медальона я беше порязала преди да се скъса, закачена за някоя нераност по стените. Опомни се свита на кълбо, плачеща и трепереща, защото до нея идваха стъпки, познати стъпки.... миг на ужас и надежда, безумна, отчаяна надежда, а после пред очите й блесна слаба и нежна светлина, грееща от магическата сфера в ръката на приятел. Пред изпълнените й със сълзи очи от вечния мрак изплуваха лицата на Илмен и Галадор.
Осъзна, че е спасена миг преди да пропадне с усмивка в бездната на безсъзнанието...

.... Осъзна, че стои на колене пред нея и тя прегръща главата му, притискайки я към корема си. Обърна със силните си ръце бедрата й, притискайки слепоочие към сърцето й и прошепна:
- Ще се оттегля от Съвета, Мириам.
- Не го прави. Не изменяй на убежденията си заради мен, моля те Тулкас.
- Не мога да понеса да сме един срещу друг. Но не мога й да предам доверието на Ранагонд. За това единственият ми избор е да се оттегля от Съвета.
- Никога не бих поискала това от теб – тя се приведе, обгръщайки плътно главата му – защото умея да обичам. Аз не съм като гордата унищожителката на планините-зверове. Някога Силтари имаше най-нежното сърце на този свят, но лечителят в душата й умря под тежестта на амбицията да бъде могъща магьосница и майка на велики нагор`сааки.

.................................

Ранагонд, Арвен, Илмен, Тулкас - В Белерианд, гр. Ескус - НА (+1), 08.04.1435г.

В неспирното начало
на утрини пораснали
в отблясъка на вечни залези
аз своя лик така и не открих
Напразно ослепях от взиране
в очите бели на Безкрая.

Време...Какво беше това нещо? - Безкрайно дълги нощи и дни, изпълнени с насилие, отнемане на невинни животи..Безумна ревнива завист и ............. вечна самота..... Проклятието и изборът.. Да бъдеш демон единак, бродещ през вековете, минаващи, забравящи се.. Празни дупки без дъно, изпълващи се частично със сълзите на мъртвите, кръвта на убитите и липсата на чест в предадените... Живот или съществуване? Разликата изглеждаше толкова тънка, че дори Страндед не я правеше понякога.Усещаше близкото присъствие на Агофелту – този така добър манипулатор и глупак, който преди коленичеше пред Лилит, молейки я през истинските си мъжки сълзи, тя да остане с него завинаги....Първата......прокълнатата, тя го унижи, подигравайки се с малко останалото му его. Архане я мразеше, но си представяше каква силна ярост имаше в омразата на брат й, но и болка. Нищо не можеше да го спре той да убие така обичаната от него жена именно защото все още изпитваше силни чувства към нея, искаше я само за себе си, дори мъртва.
Болката.....чувстваше я така близка и ясна, сякаш се намираше в момента в главата на брат си. Знаеше, че са на кратко разстояние един от друг, но нямаше да се видят, такава бе природата им, избора, който направиха – самота, дистанция, следващи една цел – смъртта на Лилит. Ако оцелееха, щяха да потърсят смисъл в други неща – чувства на любов, приятелство, семейна близост, положителни емоции и усмивки..Някога. Оцеляването.....Думата кънтеше в главата на младото момиче, оставяйки ехото си- непостижима цел.. Мрак обхващаше съзнанието й все повече, тя го знаеше и не се бореше срещу него, губеше се смисъла и причината, размазани в тъмната картина на лудостта и отчаянието.. Превърната в машина за унищожение, както и братята й, място за съжаление, разкаяние, състрадание... нямаше. Никога срещнали такива чувства към тях самите, единаците не ги приемаха за съществуващи, както и не ги употребяваха.
Самота.....горчиво-сладка, красива в грознотата си, недогоняема във вечността.. изгасила светлината в душата, покрила с невидими тънки, но непрогледни завеси малкото парченце, останало от нещото, наречено сърце- ограбено, премазано, разкъсано на частици, грижливо
стъпкани след това в прахта на съществуването.
Завист и ревност се вплитаха в една трънена плетеница, прерязваща всеки рядък нещастен опит да се премине, погубвайки с достатъчно красиво унищожение. Пред празния поглед, мълчаливо виещ към луната преминаха картини на смърт, болка, убийства, битки, унижаващи подигравки, предателства, жесток смях, сринати мечти и илюзии, в които Страндед беше главното действащо лице. Спомените изпълваха отново главата й, усмивките,превърнати в гротескни гримаси, думите, пронизващи с грубостта, сърца, изпепелени от мъката в тях, вулканите, изригващи и поглъщащи всяка жертва, осмелила се да мине по пътя им.; Болести, унищожаващи родове, семейства, деца и родители, привличащи с покъртителността си, очите, удавени в море от сълзи.. Това се смяташе за красота от Страндед, изпълнена със състрадание към нещастните човешки същества, отдаващи се на емоциите си, дараявайки ги със смърт, която ги спасяваше от мъките им. Истината обаче беше, че тя ревнуваше – щастието й, отнето от Лилит, виждаше в хората, които убиваше с жестокост, невидяна и от най-жестоките й братя – Еракатан и Лантайерел, непостижима дори за могъщия Джаневней и подлия Агофелту. За разлика от тях, тя действаше, не мислеше, не кроеше планове, а просто убиваше. Рядко сътворяваше стратегия, но тя винаги се оказваше печеливша.
Два лешника гледаха към Луната и тази нощ, безброй черни пера се разсипаха при кацането на поредната висока скала в близост до Тиен-Мил-Анмари. Силните й криле я заведоха до там, знаеше, че един от храмовете на жриците на Първата се намираше именно някъде в това място. Протягайки се в опит сякаш да хване в дланите си богинята Селена се отдаде на мрачното желание, изпълнило цялото и тяло. Мечтата й бе да достигне до главния, където се намираха най-силните, кръстени от чедото на Фаетон жени. Другите изглеждаха слаби пред тях. На този етап обаче унищожението на скромния малък храм я удовлетворяваше. След кратък миг, може би на размисъл или забрава, тя се отдели внимателно от земята, политайки към светещото нощно кълбо, разположено на по-нисък хълм, покрит със зелена растителност, излъчваща спокойствие и съвършена красота. Там се намираше „младия” пети храм на Първата, кокетно сгушен в близост до гората. Светлинките на факлите, окичили сградата, привличаха винаги досега хора, искащи да потърсят покой. По върховете на кулите на цитаделата проблеснаха лъковете, важна част от въоръжението на охраната, пазеща свещеното място..

-----

Ярост и Отмъщение... Отпушени за пореден път от прехвърлените спомени в главата й за низост, унижение, подигравка, използване, лъжи, покрити със сладки думи без грам действителни движения.
Малката частица от огромното сърце, което притежаваше някога, много отдавна,сякаш застина на мястото си, обвивайки се в каменна пелена, окичена с ледени шушулки.
Душата й се изпълни с омраза и гняв, насочвайки се скорострелно към
здравата малка сграда, пазена от няколко женски стрелеца. Тихо свистене се чу в близост до тях и те погледнаха към небето – черна сянка летеше към тях, стреляха многократно, уцелиха лявото рамо и десния крак на Архане, която в своето безумие, изпълнена с омраза и мрак, не чувстваше болка. Замъгленият й поглед виждаше само кръв и размазани трупове пред себе си. Минавайки през първите две стражи, Страндед действа с катарите си, главите им хвръкнаха така леко от телата им,сякаш разрязваше лист хартия на две, те дори не разбраха как се случи така. Кръв оплиска лицето на демона, пораждайки изкривена усмивка по него, размазваща иначе красивите благородни, светли черти. Без мисъл, машината за убиване се насочи към втората група стражи, стреляли по нея. Кръвта струеше силно, но я опияняваше екстаза от сеенето на смърт. Тези жени-стрелци ги споходи подобна участ. Разсечени на две трупове паднаха от кулите на храма. Предсмъртните писъци развалиха спокойствието на нощното небе, събуждайки дори най-дълбоко заспалите...
Кацайки между труповете, Страндед се ухили злобно и зачака отварянето на вратата на малката сграда, което почти мигновено
стана факт.. Рискувайки здравето й да се влоши пагубно, защото
доста пъти използваше способностите си да причинява различни болести, тя докосна леко стените на малкото светилище, дарявайки всички вътре със силна заразна болест, причиняваща масов мор.. Тялото на демонката вътрешно изстена,Страндед изпита жестока физическа болка, а раните й се разтвориха, ставайки по-дълбоки, отколкото бяха.. Коленичи възнак, но с усилие се изправи с помощта
на катарите си. Още няколко използвания на силата да причинява болести, може би щяха да се окажат пагубни за нея, нейните възможности също имаха граници, макар и неписани, но тя
чакаше с готовност да умре в името на отмъщението, което искаше да
причини на всяка цена.
Четири жени се изправиха гордо пред нея, въоръжени съоветно със: сабя - качи - Нено на 33 г.; с малки елегантни кинижали - Инанана - 34 г.; жезъл, притежаващ силата на огъня - Майсена на 47г. и Шоку - на 30 г., притежаваща умението да се бие с катари.. Тези дъщери на Лилит, пристигнали от главния храм, създадоха малкия пети с огромно чувство на отговорност, както и изпълнени с достойнство, готови да защитават до край покоя на Първата, жертвайки и предавайки живота си в нейните ръце. Това бяха най-възрастните последователки, обитаващи това светилище.

----

В храма цареше безредие, писъците огласяваха нощната тишина. Млади момичета бягаха в панически страх, чудейки се какво става и дали ще оцелеят. Току що приети за обучение в храма, те за миг загубиха разсъдъка и целта си, но само една се спря, спомняйки си каква точно цел имаше като дъщеря на Първата – Валентин. Стъпила по средата на мястото, където се скупчиха най-много момичета, тя пое с достойнство задачата да спре бягащите,карайки ги да се отърват от младежкия си страх:

- Скъпи сестри, ние сме тук, защото сме достойни дъщери на Лилит. Нашата цел да пазим името ни с цената на безсмислените си животи, които са единственото, можещо да ни доближи до величието на Първата – красивото, истинското, първородното чадо на Фаетон, славещо се с прелестта на гласа си, косите, очите, нежността на кожата си, силата на ума си. Длъжни сме да следваме пътя си, който ще ни доведе до нея.
Достигайки до ушите на младите и панирани жени, те спряха, за миг през главите им мина върховното унижение, което изтърпяваха чрез бягството си пред някакви си писъци. Гордостта и отдадеността им отстъпиха място пред страха за собствените им невзрачни животи, неструващи нищо, ако не опазеха и разпространяха името на Лилит... Ако не достигнеха до пълното съвършенство.

- Нашата майка и учителка никога не е бягала, винаги е срещала опасностите лице в лице, дори се осмели да се изправи пред могъщия Фаетон с цената на живота си. Тя очаква от нас да я събудим, да съберем частите от душата й, да я изпълним, за да докажем, че сме достойни за нейни дъщери, че точно ние сме тези, които я разбираме и ще я прославим. Какво тук значат някакви жертви, щом са за нея? Ние трябва да се бием до смърт, независимо от противниците си. Дори да са демони, те ще паднат под нашата вяра в нея. Нека спрем бега си, породен от глупостта ни. Да помолим майка ни Лилит да прости човешкия ни страх, създаден от това, че сме все още млади, тепърва стигащи до съвършенството, което трябва да имаме, за да е горда с нас. Дано унизителната ни слабост да се измие с водите на времето и да докажем, че точно ние сме истинските дъщери на Първата. Да се бием до Смърт с врага!

Бурни ръкопляскания огласиха главнотопомещение, където се намираше олтара, на който се извършвахажертвоприношенията. Мълчанието се разруши от общия вик:

- В името на Лилит ще се бием до смърт! – гордостта в тези думи притъпи и най-малкото и незабележимо чувство на страх. Сякаш огън се разпали в малката зала и всички тръгнаха към изхода, където се намираше врага.

В този момент обаче болест изведнъж покоси бягащите по посока на Страндед. Съборени от незнайна зараза те изпонападаха с оръжия в ръце. Смъртни викове огласиха покоя на Лилит, труповете покриха мястото, сгърчени в агония. Болка разкъса вътрешностите на жените, кръвта им пропи земята под тях. Тъй като храма се намираше на зелен хълм, той се покри с червен килим от мъртви цветя. След масовата смърт останаха само четирите главни, те бяха излезли извън храма и тях нямаше как да ги достигне силата на болестта. Битката щеше да е на живот или смърт. Чуха предсмъртните писъци вътре в храма, кървави сълзи обляха лицата им, капейки по земята, оцветявайки я в кървав цвят. Стиснаха зъби, за да прикрият стенанията си на болка от смъртта на сестрите си, прехапаха малко езика си, за да не говорят, при което кръв протече от лявото ъгълче на нежните им устни. Действията им показваха една цялостна завършеност и синхрон между тях. При гледката, усетила мълчаливите викове на болка и омраза, смехът на Страндед се разнесе наоколо, унижаващ с подигравката
си, отпратена към човешкия род, покосяващ със злобата си, способен да унищожи всичко, ако представляваше оръжие.

- Тази нощ е подходяща за смърт, скъпи дами. – тънка усмивка се очерта по лицето на демонката, подканваща за действие, изпълнена с доволство и нескрита омраза.

В лешниковите очи на Архане се разгоряха искрите на кървави пламъци, леко насмешливи, леко весели и игриви. Тя чакаше.
Способна и да умре, и да оцелее. Живяла винаги в риск, борила се с огромни, видимо непобедими противници. Страхът за нея бе непознато чувство, но безумната и смелост се равняваше на безкрайност.. Границата между смъртта и оцеляването в многовековното й съществуване изумяваше с невидимата си тънкост, равняваща се
на конец за шиене. Страндед не помнеше истинската си същност, не броеше колко дни, нощи, изгреви и залези минават. Когато се изтощаваше от неспирни битки и убийства, спеше известно време. В главата й грееше ярко само спомена за предателството на Лилит, всичко нейно, трябваше да се унищожи.. Както и самата тя, всъщност...

----

... Нападна първа и без предупреждение. Катарите й се разтроиха с недоловим съсък, стрелкайки се към сърцето на най-близката жертва, но тя изненадващо успя да блокира с жалката си катана. Страндед мигновено се възползва от неуспеха си, като приклещи извитото острие надолу и мушна право напред с лявата си ръка, но младата жена се отмести странично по посока на своето ляво. Освободи оръжието си, описвайки с него пълен обратен кръг на часовниковата стрелка, съсичайки отдолу нагоре втория удар на демонката....
Жрицата докосна земята с пръстите на лявото си стъпало и с „потапяне“ завъртя петата по посока на отместването си, а после инерцията й преля, пренасяйки центъра на тежестта и кръговото движение на десния крак около оста на тялото. Стори го елегантно и чисто, в синхрон с посичащия отдолу-нагоре удар на сабята си. Демоничната й противничка прехапа език, за да подтисне болката, избухнала в лявата и ръка, при което от двете ъгълчета на нежните й устни потекоха тънки струйки кръв.. Нанесе обратен замах с дясната, но смъртната продължи отместването си, поддържайки подходяща дистанция. Тя обърна режещия ръб на оръжието си надолу и в момента, в който десният й крак ставаше отново опорен,
нанесе късо и рязко съсичане. Двете атаки се пресрещнаха под прав ъгъл и по-голямата дължина на сабята позволи на собственичката си да дари противничката си с още един безнаказан удар....
В този миг обикновен смъртен шеше да загуби двубоя, оставайки без двете си ръцe, но могъщото чедо на Фаетон успя да понесе ударите – в сблъсъка на агония и екстаз, с премрежен от черни петна поглед, Страндед се остави на увличането, породено от собствения й обратен замах. Озова се достатъчно близо до своята противничка и заби тройката върхове на левия си катар в корема й. Жрицата изохка и дланите й се разтвориха, изпускайки дръжката на сабята, а демонката с наслада дръпна назад левицата си и кръвта оплиска бедрата й, а коленете им се преплетоха в сложна червена плетеница, ухаеща на смърт.
...Нечовешките инстинкти я предупредиха да вдигне нагоре освободеното си от чуждата плът оръжие и да се завърти кръгом, отбивайки в последния миг катарите, стърчащи от ръцете на втората жрица. Шестте остриета се преплетоха за момент, който се оказа напълно достатъчен на Страндед, за да стъпи през коляното на втората
си противничка. Чу се гаден, хрущящ звук, крака на жертвата се обърна наобратно и тя рухна с писък на болка и ужас, който демонката сподави чрез двоен удар през шията. Главата на нещастницата се търкулна в нозете на последните две жрици, които твърде късно осъзнаха, че тяхната противничка нехае за шепота им, с който се опитваха да подтиснат магическа й сила. Глупачката, стискаща огнен
жезъл, дори мълвеше самонадеяно проклятия, които трябваше да направят нея – гордо чадо на Фаетон, видяло и учасвало в много битки, изтърпяло ужаса, видяло болката, дало най-тежката клетва, уязвима за последващи, смъртоносни заклинания. Безумните жрици на Първата не разбираха, че тази нощ нейните катари са решили да танцуват със сърцата им, да се измият в кръвта им.
... Четвъртата жрица запрати по нея чифт кинжали с отработено елегантно движение, което й позволи да метне почти едновременно още една двойка остриета. Когато посягаше към следващите ками за хвърляне, посестримата й насочи жезъла си към Страндед като копие, от чийто връх бликна струя огън. Демонката ловко избягна магическия удар и първите четири летящи остриета, парира последните две
и мина диагонално между жриците, съсичайки гърба на едната и гърлото на другата, чувайки със задоволство хриптящите предсмъртни звуци.... Те паднаха с глухи тупвания на земята, а тя се обърна към тях и се засмя, защото гледката й доставяше удоволствие. Лунната светлина заливаше със сребро труповете и превръщаше шуртящата кръв в черни фонтани и миниатюрни тъмни езерца, разливащи се сред мекия килим на тревите. В угасящите им очи се четяха фанатични искри, безумна надежда и радост, че са умрели в името на Лилит.
Възприеха се като жертви за достигането на нейното съвършенство. Умиращите знаеха, че посестримите им ще я пробудят и тя ще живее отново заради тях, даряваща красотата си навсякъде. Така, загледани в Луната, душите им излезнаха от телата, заканвайки се вероятно за бъдещо отмъщение към демонката. Тя стоеше и продължаваше да се усмихва щастливо като ангел, какъвто някога беше.

Колко... колко красиво!!” – мислеше си мрачното дете на Фаетон. Страндед. Изведнъж усети как тялото и волята й затварят многобройните удари, получени по време на битката. Изпита огромно изтощение, толкова силно, че пожела да заплаче, ала само горчиво се усмихна. Стисна зъби, докато ставите й се наместваха болезнено, кървенето спира, а умората я залива на гигантски приливни вълни, пред които накрая волята й започна малко по малко да се огъва. Накрая не можа да издържи и рухна върху кървавия тревист килим, където лежаха още топлите трупове на доскорошните й противнички. Лешниковите очи на Страндед се покриха с черна пелена и тя изгуби съзнание. Загледана празно в Луната, тя се усмихна с усилие, защото бе унищожила един от храмовете на Лилит и то най-младия. А смъртта на девици най-много нараняваше и радваше сетивата й. Блажена усмивка на лудост озари лицето й, след което тя изморено заспа дълбоко.

-----

Страндед - В Тиен Мил Анмари, хълма, на чийто връх е петия храм на Лилит - НА (+1/2), 8/9.04.1435г.

И тя си отиде. Както всички край мен си отиват, макар и не завинаги... Мразя разделите, с всяка такава по частица от мен умира. Беше хубав ден, когато я видях за последно – Надеждата. Беше дошло време да се разделим с нея, тя отиваше там, в града, за който избягвам да мисля, за дълъг период, без сигурност дали ще се върне изобщо отново – града на забравата. Поредната нова и същевременно стара, бягаща от реалността тук, но отиваше там някъде в друга и далечна от настоящата. Загубих я и тя избяга от живота ми. Едва ли скоро ще се видим, но спомена за нея ми е ясен, сякаш беше вчера, а мина доста време. Вече пораснах, тя винаги ми напомняше, че не съм.
И все пак, когато свикваш да губиш тези, които обичаш по независими от теб обстоятелства, изпадаш в пълна апатия и се наслаждаваш на красивата самота, тя става най-верния ти приятел. Хората си отиват, никой не се връща...Надеждите също. Падат като есенните листа и изгниват, докато не потънат във земята. И тази искрица надежда няма да се върне, остават спомените и горчилката, която за момента е прясна и трудно се пие... В очакване на следващата светлинка в
монотонността на огорчението... просто усещам безразличие и виждам само мрак и сивота, оставам си самотна романтична душа, както винаги ... Много важно, не е време за самосъжаление.. Ненавиждам моментите, когато пътищата се разделят, а те винаги идват. Усеща се само празнота и липса. На всеки се е случвало и ще се случва... Но тя – и тази любовна надежда... ще ми липсва, обичах я, обичам я, беше ми скъпа... А другатапреди нея... още не съм я прежалила..Но не е толкова важно, всъщност е без значение... Негативнияжитейски опит, колкото и да е малък, учи на много неща и помага... в повечето случай.
Довиждане, скъпа, незабравима моя част от огледална душа. Но огледалото майскоро ще се счупи или поне се е почупило
малко... времето ще покаже и ще излекува, но не в този живот... И аз ще си отида някога и ще я видя в следващия може би... Може би - сиво безличие и празна глава без очи и усмивка... Тъгата ме убива, а
липсата ти, Любими, ме изпраща в полето на мъртвите души и изгубени сърца, накъсани на малки парченца. Обичам те.

Мислите на девойката се лееха като река, тъжни като дъждовните капки, които се давеха във времето, когато водата прииждаше, а коритатата преливаха. Това криеха любимите моменти на Димб`Рант О`Ер. Искаше да избяга от чувствата си и страха си от трагичен
завършек любовна история, за която искаше да се бори, но най-вече от ужаса й да порасне. Изборът й бе ясен – щеше да пише поезия и да отрази събитията, на които станеше свидетел писмено. Искаше да изпълни мечтата си, дори и на цената на вътрешните си противоречия.

--------

- И ти ли ще ни изоставиш като сестра си? – гласът на възрастната жена бе изпълнен с яд и гняв. – Само че твоят мотив е много по-лош от нейния. Бягаш заради мъж, защото не можеш да се пребориш с чувствата си... А тя просто си тръгна от алчност. Отивай, но ако решиш някога да се върнеш, не ме търси. Ти не си ми дъщеря отсега нататък. Не искам да чувам за теб, нито дори да идваш на погребението ми. Тръгвай, нещастно момиче.

Гласът на майката трепереше. Жената едва сдържаше сълзите си, горчивината пропиваше думите, а лицето й пребледня подобно на мъртвешко. Разплака се, но стисна зъби, за да притъпи болката. Знаеше, че и тази й дъщеря ще си тръгне от нея, но не искаше да го приеме. Любовта.. чувство, което някога и тя изпитваше й отне и двете деца, макар че тръгнаха по различен път.

- Да, бягам. От себе си, както и от чувствата си, но най-вече от невидимите окови, които са ми поставени.. – с равнодушен тон
отвърна момичето, а сълзите изпълниха празните й очи. Тя не ги усещаше. Те се стичаха и падаха по пода, попити от семплия килим, покриващ студените камъни. – Искам да знаеш, майко, че те
обичам и ще пиша стихове за теб, а сигурно и разкази. Затова тръгвам – да намеря истинското си аз и да изпълня мечтата си – да обиколя света, научавайки много неща, а после да ги опиша, защото единственото, което ме радва в живота ми е това, че пиша, листите са моите приятели. Но ще изпълня молбата ти, от този миг нататък няма да те потърся повече, нито ще притеснявам баща ми.

Момичето излезе с бавни крачки, докато мокрото й лице съхнеше. Пристъпи извън къщата без да се обърне. Както нямаше да се обърне и в бъдеще. Възрастния мъж я погледна с тъжните си очи, червени от пролетите му сълзи. Обичаше я, а тя си отиваше.

- Избра ли правилния си път, дете? И имаш ли силата, за да
го следваш? – горчиво и болезнено попита мъжът – Използвай нещото, с което можеш да се гордееш и единственото, което ти остана – сърцето, дори и разбито на хиляди парченца. Събери ги и намери себе си. Това е мечтата ти, знам го от много време. Пиши, твори и учи новите неща, за които така бленуваш. Но не забравяй, един ден разумът ще те изостави, тогава сърцето, както става винаги,
ще те подведе. Тръгвай сега, знам, че искаш час по-скоро да избягаш, знам, че много нови хоризонти ще покориш. Но не забравяй за нас, моля те.

Момичето прегърна баща си, а топлите им сълзи протекоха. Нямаха нужда от обяснения, от извинения, разбраха се безмълвно. След кратък миг на близост, тя се отдръпна, тъжна усмивка огря лицето й, правейки празнината в очите й още по-дълбока. Възрастният мъж й подаде дисагите с усмивка, която приличаше на изкуствена гримаса на маска, нескриваща мъката, болката и ужаса от раздялата, страха от загубата...

Тя тръгна към конюшната без да поглежда назад. Рискуваше всичко, но знаеше – в името на нейната мечта да бъде писателка и да обиколи света или поне всички кътчета, които можеше за един живот. Без любовта, която изгуби, без сълзи, които изсъхнаха след раздялата със семейството й и с празен тъжен поглед напред.

- Ванта, ела – извика кобилката си. Животното остаряваше
видимо, но бе стояло плътно до момичето през израстването й. От бебе до сега, когато се превръщаше във зряла жена. - Пред нас стои безкрая.

За всичките си 25 години тя постоянно четеше за различни светове, хора, събития.. Книги намираше сравнително лесно, защото баща й по професия библиотекар, отговаряше за всички книги. Като романтична натура гонеше илюзиите, живееше със заблудите, а единствената й приятелкаси остана Самотата. Разбира се, имаше и красиви и радостни моменти, бледнеещи на фона на всички лоши, които постоянно изникваха в главата й, вечно изпълнена с угрижени мисли за неразбираеми неща като смисъл на живота, тлеенето на душата и други подобни все от този тип, трудно разбираеми за другите. Можеше да се нарече прекалено задълбаване.
Сега, на тази възраст започна да осъществява мечтата си – щеше да пътува,по-точно да бяга, погребвайки и последните чувства на любов, които имаше.. Убивайки надеждата, изразяваща се за нея в безброй разбити частици на огледало, грижливо стъпкани в прахта на живота й и предателството на сърцето. Все още непораснала, изживяваше разочарованията тежко, а любовните.. е, за тях пишеше и я държаха постоянно нащрек за забиване на кама в гърба. Все пак нямаше приятели от много време насам.

Старата посивяла кобилка, далеч от романтичната й представа за буен жребец, дотича бавно при Димб`Рант О`Ер. Нежната бяла ръка на момичето я погали внимателно зад ушите, след което й даде морков, който Ванта изхрупа с голямо удоволствие. Дните на животното бяха преброени, но тя единствено щеще да придружи младата жена по пътя й, чрез който щеше да опише различни истории, а стиховете й щяха да се чуят по различни места.Тя вярваше в това, значи така щеше да стане.
Кобилата изпърха, доколкото имаше възможност за това. Димб се качи на петнистия сиво-черен гръб на Ванта, погали я и легна на гривата й.

- Тръгвай, спътнице, по който път избереш. Ти си втората ми приятелка, след Самотата..- ръцете обгърнаха внимателно врата на животното, а бледите женски бузи усетиха допира на посивялата мека грива.

Черната качулка на плаща изпадна, откривайки лице с неправилен овал, слабо забележими скули, плътни устни и малки кафяви очи, излъчващи огромна празнота. Цялостното излъчване на момичето можеше да се сбърка с надменна сериозност и арогнатност. Тя нямаше благороднически корен, но имаше някакво аристократично излъчване, необяснимо за нито за нея, нито за родителите й.Всъщност от кафевите очи на момичето струеше огромна тъга, убиваща чара на малката трапчинка и иначе веселата красива усмивка. Бледото лице се ограждаше от немирни кестеняви кичури, които се простираха на дължината на гърдите на момичето. Светлина огряваше меките копринени начупени кичури, сякаш бяха лъчите на Слънцето, макар че притежателката им определено предпочиташе студената светлина на Луната, защото я чувстваше близка.
Спокойствие се излъчваше от цялата осанка на младата жена, което клонеше към пълно безразличие. Лека усмивка се оформи по устните на Димб, сякаш палаво слънчево зайче мина през тях, но в следващия миг тя потъна в тъгата си от скорошната раздяла и най-вече от безумното й бягство. Тя искаше да изчезне и да потъне, защото не знаеше вече коя е всъщност. Тръгна на път, защото търсеше безкрайно много отговори, нови знания, но най-вече искаше да намери себе си.

Отиде си, замина някъде далече,
остави мен - нещастното човече..
Безбройни са парчетата на суета,
а вярата умря, заместена с лъжа..
Отиде си, дори не ме попита
дали ти болка си ми причинил
и аз избягах, но късно е вече
остава само спомен мил....


Нашепвайки си тези думи, младото момиче заспа дълбоко, носено от Ванта, кояго се стараеше доколкото й позволяваха възможностите и възрастта да гони вятъра и да отива точно наникъде. Не много дългата й коса се развяваше свободно зад гърба й в ритъма на вятъра. На места, където духаше прекалено силно и наметката се повдигаше от тялото на Димб, на кръста й проблясваше малка фина кама, уви, за рязане на пощенски пликове. Нещото, което умееше да прави е да стреля с лък право в целта. Но не използваше това си умение често. Само когато се налагаше.

------

Димб`Рант О`Ер - В Белерианд, Загора - НА (+5), 12.04.1435г.

Джезбет гледаше с празен поглед хоризонта пред себе си - вода, небе,
сумрак.. Вълните се биеха бясно в малките морски скали, изграждани
дълги години.. Усещаше полъха на предстояща буря. Вятърът препускаше с бясна скорост, биейки нежното й лице, по палубата екипажа бързаше да скрие всичко необходимо, което можеше да се отнесе от студената вихрушка и ледената вода, превръщайки в отломки дори най-красивите,големи и видимо стабилни кораби. Много бури бяха минали пред очите на младото момиче, което въпреки крехката си възраст от седемнадесет години вече две лета прекарваше на кораб. Не слизаше на никое пристанище, защото просто не искаше. Ако се нуждаеше от провизии, изпращаше човек от екипажа да ги донесе. Единственото разнообразие, което имаше, ако можеше да се нарече така, бяха безкрайните битки между корабите или хората, които обикновено завършваха по един и същи начин – реки от кръв, потоци от скъпоценни камъни, благородни метали , най-фини тъкани, и трупове зад борда. Голяма част от откраднатите неща отиваха за закупуване на оръжия, дрехи, храна, а понякога и момичета за по една-две нощи. Като капитан на „Нощен Бриз”, но най-вече като жена, Джезбет знаеше, че щом подчинените й са мъже, имат и специфични нужди.
За да й бъдат верни, трябваше да им угажда. А тя им даваше всичко
необходимо – храна, вино и жени. Обичаха я, подчиняваха се и изпитваха възхищение към смелостта, дързостта и силата на духа й.
Загледана някъде далеч, тя чу в близост до себе си уплашени писъци. „Страх?” Ядосана, жената се обърна бързо, поглеждайки презрително младежът, осмелил се в присъствието й да прояви слабост, която по нейните виждания значеше само смърт. Очите й пламнаха за миг, съсичайки със финес хлипащото младо момче с вроден страх към бурите. Умъртви го бързо – с два удара, по един от всяко оръжие на кръста си, за да не пречи на мислите й. Опръскана с кръв, Джезбет отново зарея погледа си далеч отвъд бушуващото море и разцепваното от светкавици небе.
"Бурята е красива" , мислеше си тя – огнени камшици режеха на две черно-сивите облаци, които пищяха под ударите. Гърмежите отекваха надалеко отвъд видимото пространство. Дъждовните капки тежко се стоварваха във водата, предизвиквайки сякаш на двубой морската необятност. Момичето не чувстваше мокрота, а раменете и вратлето на Джезбет се измиваха от кървавата милувка , стичаща се по цялото тяло на девойката. Усмивка озаряваше лицето на жената, която я правеше още по-красива и даваше вид, че тя е щастлива. Капитана на „Нощен Бриз” приличаше на ангел, но по същността си тя се оприличаваше с демон, сеещ смърт след себе си. Студенината й можеше да се сравни само с ледената вода, върху която плаваше кораба.
Бичовете на природната стихия не се укротяваха. Ревът им отекваше дълго време след сблъсъка между разрязващ удар и противяща се „жертва” под формата на облак. Весел луд смях отвръщаше на
този особен вид борба. Джезбет се радваше на капещите сълзи на небето. Разтваряше ръцете си и под форма на танц приветстваше стихията, сякаш я поемаше в себе си и изтъкаваше празнотата на душата си. Необяснимо опиянение изпълваше сърцето и размътваше съзнанието на момичето, когато около нея сякаш всичко се рушеше с трясък, пукот и мълнии, които раздираха небето.. В падащите капчици тя виждаше и чувстваше утехата, която никога не получаваше, те я обгръщаха нежно в мократа си мекота, завладявайки я отново и отново. Изпълваха девойката напълно, прониквайки и излизайки до и от най-скритите кътчета на душевността й, където нямаше частица човечност. Дори да се появеше някоя случайна, се унищожаваше бързо от хаоса в отхвърленото женско сърце, облечено в кръв и покрито със спомени за безбройните отнети човешки животи.
Пустотата....Началото и края на всичко, което Джезбет познаваше – безкрайна, необятна, недостижима и безцелно пълзяща, но стигаща навсякъде, дори в най-далечните и забравени от божества, ангели, демони и хора кътчета. Бушуването на вълните успокояваше момичето по странен начин. Загледана в далечината, невидима за човешкия взор , младата жена – пират изпита тайнствена тягост и сърцето, или поне остатъците от него, се пропиха от лошо предчувствие, което можеше да доведе до гибелта на нея и екипажа й. Това не я притесняваше, целият си живот Джезбет прекарваше в търсене на нови и по-големи предизвикателства, граничещи най–често със смърт, но именно тези усещания запазваха черния живот на момичето, изпълнен с най-чиста омраза и желание за унищожение на всичко онова, което беше причината тя да се превърне в бродеща, плашеща корабите в морето сянка, излизаща от бриза на нощта. Убийствата й бяха безчетни, оскверненията на хора - неизброими, а причинената от нея болка не можеше да се измери.
Въпреки всичко това, тя успя да запази достойнството си – на родено от наложница, превърната в последствие в съпруга по сметка на богат
сулхин, можещ да си купи всяка красива жена. След като се насити на майка й, баща й я изостави, което обаче доведе до
самоубийството й. Огорчение беше тома, което чувстваше Джезбет. Знаеше, че баща й обичаше майка й, но не разбираше защо той я остави да умре, вземайки под крилото си само детето. Колкото пъти искаше да открие истината, не уцелваше подходящия момент, защото темата се избягваше и накрая тайната на отглеждането й потъна във земята със затварянето на очите на нейния баща. Отношението му към нея винаги бе добро - изпълняваше прищевките на дъщеря си, усещаше интересите й. Именно затова я записа да се обучава при най-добрите учители, доказали се като елита на битките с хладни оръжия.
Бурята бавно започна да утихва, когато Джезбет почувства пронизващ студ. Ледена вода покриваше всяка малка частичка от женското тяло, чийто сетива се възбудиха бързо от желанието за топлина... Мокротата позволяваше да усети и най-слабото вятърно подухване, но когато пронизванията станаха нетърпими, тя с бавна крачка се прибра в каютата си, минавайки пред замръзналите погледи на мъжете, невярващи на очите си, несвикнали все още с особеностите на това създание, макар че вече две години плаваха плътно с нея във всички възможни посоки, търпейки и най – необичайните капризи.

След като се изсуши и легна в се сгуши в топлите завивки, подканящи я да потъне в прегръдките им по-скоро, Джезбет започна да планира бъдещите си действия, имайки в предвид информацията, с която разполагаше. Информаторите вече не бяха сред живите, защото тя ги убиваше винаги след като изкопчи нужната си информация. Жертви ставаха целия персонал на кораба, който младата жена ограбваше и потопяваше в кръв. Среща очи в очи с Кървавия гарван значеше чисто и просто смърт, тя нямаше милост, защото човешките й чувства стояха погребани в дълбините на сърцето й, а острия разум на младото момиче постоянно работеше, създавайки нови форми на коварство. Плановете, които кроеше обикновено се свързваха с унищожаването на проспериращата й сестра, която мразеше и заради чиято майка баща й спомогна за смъртта на нейната собствена. Познаваше сестра си и можеше точно да предположи какво ще направи и как ще действа, но
не знаеше как точно мисли сестра й в момента, защото от последната им среща бяха изминали две години. Помнеше ясно омразата, която пламтеше в погледа на Тамара, превръщайки сините езера на очите й в кипящи води.
Толкова еднакви и различи жени... сестри, които се мразеха, познаваха се отлично и знаеха, или поне предполагаха с голяма точност коя как ще постъпи във всеки даден момент.

Кораба с платове потегля утре. Това значи, че до три дни плаване при добри природни условия ще е на мястото, където съм аз, но ако не са добри, значи четири. Значи времето, с което разполагам, за да закупя провизии за екипажа, че са на свършване, но ще пратя Донет, който все пак отговаря за прехраната и виното на екипажа, а и познава моите вкусове. Това значи, че имаме само един ден плаване до най-близката страна – Белерианд, а после още един да се върнем на това място. Все пак поръчката е за Двианор, който е на четири дни плаване от Бурж. Хм.. платове. Сигурно ще са доста скъпи материи...Да, ще й причиним много загуби, най – вече финансови. Тя ще сложи четирима сулхина в екипажа под прикритие, защото е наясно, че в Двианор се изисква много пазарене. Отделно ще има към двадесет човека охрана, а още към сто и осемдесет екипаж, общо двеста и четири души ще има на кораба. Мда, моя екипаж се състои от сто и един, което значи приблизително по двама нейни на един мой. Лесно ще паднат.
А аз ще се погрижа лично за сулхините, чиято гилдия ме
излъга за първия кораб, който купих. Освен това искам да изпратя
главите им на Тамара, защото скоро има Рожден ден, трябва да й подаря нещо хубаво.

С нескрито доволство Джезбет заспа, потъвайки в дълбините на съня си, галена нежно от копринената мекота на завивките. Засънува странен сън: "Тя тичаше по морските вълни, гонейки бягащи
облачета, постоянно променящи формите си. Слънцето неспирно преминаваше от изгрев във залез, променящо цветовете си постоянно. Всичко край нея се окъпваше в различни цветове, вариращи между оранжево и червено, а тя тичаше. Изглеждаше като малко момиченце с разпуснати коси, с игрива усмивка.. В един момент стигна на необитаем малък черен остров, излезнаха странни красиви фигури пред блесналите й очи – наистина много красиви, съвършени и нечовешки зли. Тя усети това само при вида на злобните им усмивки. Изведнъж се премести в кървава дупка, където насред всички стоеше майка й... Ужасена, без очи, на тяхното място стояха празни кухини, от които излизаше кръв. Майка й зашептя нещо, но Джезбет не разбра какво, разплака се в съня си така, както може само малко момиче. Пред уплашения и ужасен поглед на детето майката се разкъса на части от фигурите край нея, които се разпръснаха със злобен смях. Изчезнаха в сенките, а пред плачещия поглед на Джезбет се разкри нов друг свят – с високи кули и големи стени, пазени от елфи...Белерианд..Загора.." Какво ли имаше там, което така привличаше момичето– пират?
Девойката се събуди рязко, обляна в студена пот, стресната
до смърт от лошия си сън. Кошмарите бяха така чужди на жената-пират, а изведнъж започнаха да се появяват, не знаеше защо. Джезбет стана, с грациозна походка отиде до малкия прозорец на каютата си, отдавайки на спокойното пиене на чаша червено вино, която обикновено я приспиваше и стопляше... Обгърна за миг с двете си тънки ръце тялото си, за да се нормализира състоянието й. Морските вълни се успокояваха и сякаш я викаха с тих плач. След няколко минути безцелно празно взиране към просторния хоризонт, простиращ се пред момичето, Джезбет със ситни стъпки се върна в ложето си, където отново детински се сгуши между вълнените одеяла, които погалиха нежно тялото. Тя заспа постепенно успокоена, за да може да посрещне утрешния ден успешно и свежо, защото я чакаха много отговорни неща за вършене.

-----

Джезбет Иш Икар - В морето между Пунос и Бурж - НА (+2), 9.04.1435г.

Колелата на каретата трополяха по паважа на площад Тиго, а седалките леко подрусваха двамата пътници в нея. Първият от тях представляваше огромна маса от подпухнала плът, облечена в коприна и дантела, покрита с пот и украсена с малки очички, потънали в лицето като стафиди в загорски козунак. Другият пътник притежаваше младост, добър вкус в облеклото, подчертаващо стройната му фигура и безупречни маниери. Говореха за трудностите, свързани с дипломатическия пост във великия град Кория:
- Прочетох досиетата на крал Скирас и кралица Венрида. Имам чувството, че неговото е писано от садист, а нейното от развратна “мама” - пророни тихо двайсет и една годишният граф Тало, а едрият му събеседник гръмогласно се засмя, след което сниши глас.
- Писани са по всички правила на шпионажа и всеки ред е сурова истина.
- Вярвам ви! Не не мога да повярвам, че поданниците им одобряват подобно поведение!
- Тоест? - попита дебелакът, бършейки месестото си лице с вече прогизналата носна кърпичка.
- Разбирам, че селяните и занаятчиите искат да живеят като благородниците, а последните искат да си позволяват волностите на висшата аристокрация. Но това, което другаде е тайна завист, тук е открито възхищение от нечия порочност или кръвожадност.
- Това е, защото не познавате този народ и земята му. Ако искате прозрение, би трябвало да я обходите на кон или да се спуснете с лодка по река Ирия.
- Боя се че нямам, достатъчно време – поклати глава стройния граф Тало и си позволи лек сарказъм – но бихте могли да ми предадете вашите лични впечатления от подобно пътуване.
- Племеннико – въздъхна в ответ старият, дебел мъж – преди двайсет и една години, когато сестра ми те роди, изглеждах както ти сега. Тогава между нашата родина и Пунос имаше туко що сключен военен договор за взаимна помощ. Нашият господар ме прати тук, за да разбера доколко може да се разчита на тукашните и аз съвестно изпълних своето задължение, запознавайки се с този народ отблизо.
- Чувал съм, че е било наистина много непосредствено това запознанство – подсмихна се младичкият събеседник и другият развеселено кимна:
- Сигурно мога да събера малко градче с копеленцата, които съм създал по селските им карнавали. Но не това е важното, защото... – граф Вати млъкна, тъй като каретата внезапно спря и секунди след това вратичката се отвори, а чифт яки ръце разгънаха стълбичката за слизане. Конярът подаде ръка, предлагайки опора, и Тало с отвращение видя как стареца приема помощта, смъквайки се от каретата с пъшкане. Последва го, стискайки зъби и обзет от неочакваното решение никога да не допусне такава разруха с тялото си.

Няколко минути по-късно, в кабинета на Вати, подновиха разговора си на чашка горещ шоколад, примесен с мед. Изглеждаше парадоксално да се пие тази гъста, гореща и прекомерно сладка напитка в съсипващата жега на град Кория, но наслаждението, изписано върху лицето на Вато, говореше достатъчно... Старецът се настрои за дълго говорене, защото потъна в облегалките на креслото си и повика със звънчето слуга, който донесе стол за подутия му от подагра десен крак. Колкото до младия му събеседник, той се въоръжи с необходимото търпение, надявайки се да научи нещо полезно:
- Река Ириа, мойто момче, олицетворява самата природа на страната Пунос, защото напуска планините със скокове от скала на скала, но след хиляда километра спускане на югозапад пресича крайбрежните равнини, изпълнена с величествена ленност. Тук пролетта бързо отстъпва на жежки лета, чести дъждове и предълги, изпълнени с изобилие есени, а пък зимата трае кратко, но носи невъобразимо свирепи, гръмотевични бури. Самото естество на Пунос съдържа едновременно примитивност и изтънченост, неконтролируема енергия и способност за изпадане във величествено бездействие... и естествено влага тези си черти в характера и физическия облик на своите човешки обитатели.
- Не вярвам в теорията, че земята определя характера на хората – възрази меко граф Тало, но Вато само махна с ръка, давайки знак, че не иска да бъде прекъсван за глупави възражения. В момента се опитваше в границите на няколко изречения да даде впечатления, трупани цял живот:
- Те са красиви хора! Имат овални и симетрични лица, матова кожа, лека и гъвкави снаги, както и непридвидим характер... особено жените. И да – харесвам техния дух. Лесно можеш да ги запалиш за нещо ново, особено за работа, която обещава трудности, прекомерна сложност и извънредна печалба. Ще видиш, че с радост влагат сили и хъс, но вечно будните им умове бързо се отегчават от всяка монотонност. Жаждата за разнообразие подтиква хората в тази страна към необуздани празненства, карнавали и пиршества, често пъти организирани и провеждани при най-малкия повод...
- Не останах с впечатление, че са чак толкова безметежни тези пуносци. Знам, че охотно се впускат в кървави разпри!
- Така е, но то е защото за тях чувствения, нежен секс и най-бруталното убийство са двете страни на една и съща монета. Насилието присъства в ежедневието на селянина, занаятчията, търговеца и благородника, наднича нощем през пролуките на капаците, избухва по време на семейни вечери или успешно замества публични зрелища като любимия им театър.
- Значи си бил доволен. Те са свирепи войни и е хубаво, че са ни съюзници.
- Не съ... съвсем – отвърна на пресекулки болният от подагра, защото в този момент глухоням слуга забиваше скалпел във вена от вътрешнта срана на десния му глезен – Вярно е, че мъжете на Пунос обладават безрасъдна смелост в личните си дела и конфликти, сатанинска жестокост към падналия противник, както и непобедимо великодушие към вдовиците и малолетните деца на враговете си....
- ... Но...
- Но са почти негодни за войници в организирана войска. Може да наемаме от тях и да ги размесваме с нашите селяни – резултатът ще е повече от добър, защото тукашният земеделец и занаятчия борави с камата и меча толкова добре, колкото и с ралото или шилото. Животът в тази разпокъсана държава, изпълнен с непрестанни обрати и повсевместна липса на стража, която да пази честта, живота и имота на обикновенния човек – това ги е направило родени бойци. Но си е направо отчайващо да видиш полк, съставен изцяло от пуносци.
- Аха... това обяснява защо Кория е била завладявана четири пъти за последните три века от войски на съседите си, но всеки път това е завършвало с крах за завоевателя.
- Именно. Пуносци нямат равни, когато водят партизански действия и за нас това е повече от добре. Дано никога не се научат да водят завоевателни войни – засмя се граф Вати и бебешки пухкавата му длан легна върху купчинката със захаросани бадеми. После, докато дъвчеше, допълни с пълна уста:
- Между другото... имаш лична покана от кралица Венрида за аудиенция.
- Нека позная.... - намръщи се Тало – поканата е устна и срещата е за полунощ в покоите й
- Именно, почваш да схващаш! Онова, което не трябва да забравяш е, че тази вече попрезряла жена на средна възраст има високи изисквания.... гледай да не я разочароваш.

---------- ----------------- -----------------------

Домакинята прескочи обичайния флирт и още със затварянето на вратата зад него скъси разстоянието помежду им, започвайки с обидна дързост да къса копчетата на ризата му. Младият посланник стисна зъби от ярост, но гневът бързо се стопи, когато осъзна, че между ръцете му се намира доста хубава и очевидно разгорещена жена. Кралицата имаше стегнати бедра и плосък корем, гърдите й изглеждаха като на младо момиче, а чертите на лицето притежаваха вродена хармоничост и симетрия. Усещането се разваляше от чудовищната жестокост и егоизъм, прозиращи във всеки жест, дума или поглед, и дори в начина, по който падаха надолу ъгълчетата на плътните й, лакоми устни...
.... Останалата част от вечерта се превърна в шеметна вихрушка от плът, маково вино и изритани на земята копринени чаршафи. Нощта изтече в щедро видение за похот и сладострастие, завършило с щастливото, доволно мъркане на жена, която заспива сгушена в прегръдката на новия си любовник....

--------- ---------------- -----------------

... Но малко по-късно, вече потопен в собствения си сън, граф Тало усети опасност. Почувства заплаха, тъй страховита, че почти се събуди....


........................................................................


граф Тало - Пунос, гр. Кория - НА (+0), 07.04.1435г.

Утринната мъгла се разпадаше на топящи се в топлината на деня парцали, а гласовете на загорки се носеха нагоре и надолу по течението на река Пресна и изпълваха пространството с песни, смях и гърлени викове. Младите жени тъпчеха с боси нозе чергите и одеалата си, а ледената вихрушка на въртопа ги блъскаше почти до коленете. От време на време някоя приклякаше и със загладена цепеница бухваше по няколко пъти надигащата се заради течението на водата шарена тъкан. Навсякъде се носеше мирис на домашен сапун, пръски пяна, звуци от подсмърчане и девичи кикот.
В пълната си залисия усетиха странниците едва, когато те излязоха от прикритието на крайбрежния храсталак. Дузина синеоки лица, увенчани с руси коси, се обърнаха към непознатата двойка, зяпайки ги с нескрит интерес. Нечаканите гости имаха тъмни коси и очи, кожата им сияеше с нечовешка белота, а чертите им излъчваха недостъпна деликатност и благородство. Усмихваха се по начин, който едновременно очарова и ужаси загорки, като най-младата от тях дори начена с внезапно разтреперан глас тиха молитва към Лада и Белогун.
Излизащите на пресекулки думи докараха весели искрици в погледа на незнайния странник, и тих, прелестен смях от страна на спътницата му. Странна мелодия и сребристост се носеше от този смях, омая и чар, който мина като топъл вятър през сърцата на домакините й. Разнежи ги, сякаш пред тях стоеше родната им сестра, а не ужасяваща и красива, могъща вила-самовила. После тя млъкна, а застаналият до нея русалия направи крачка пред спътницата си и се извърна, протягайки към нея ръка с обърната нагоре длан – тя подаде своята и заедно запристъпяха надолу по брега на реката.
Загорки за пръв път виждаха толкова красиви същества – дългоногата снага на жената грациозно се полюшваше при всяка ситна крачка, а мъжът имаше широки рамене и тесен кръст, масивни ръце и леки, прецизни като на рис движения. Но най-странно стояха дрехите им – тя с нейната бяла, почти прозрачна риза, спускаща се до петите, а той със зеления си панталон и риза. Стигнаха до реката и спряха, раздавайки щедри усмивки и ласкави, изпълнени с добрина погледи. Обаянието им не позволи на жените да се разбягат с писъци, но въпреки това повечето русокоси глави стояха наведени и единствения звук идваше от ромоленето на реката. Накрая пришълката проговори на родния им език:
- Студена ли е водата, сестрици, да нагазя ли в нея? - копринения й глас погали попитаните, а мекотата и топлината в огромните й като на котка очи минаха от жена на жена, спирайки се накрая на онази, която преди миг мълвеше слова към Лада и Белогун. Тя отвърна едва когато момичето до нея я ръгна почти незабележимо с лакът:
- За нас ледена, за тебе хладна, Вило-Самовило. За тебе дом, за нас река – прости ни, че на Пресна й напиваме водата. Дваж ни прости, че идваме да се къпем и перем. Триж ни прости, за дето с язове й преграждаме пътя.
- Просто да ви е, люде,.... само не взимайте повече, отколкото Майчица Природа може да ви даде.
- Голяма е мъдростта ти, Вила-Самовила, а ние сме прости жени и каквото ни речеш, това ще сторим.
- Не за повели съм дошла, ами да ви се порадвам. Дарове нося за децата и майките, момите и момците, за старците и пеленачетата.
- Велика щедрост храниш в сърцето си, Вила-Самовила, защото ние, бедните, не ще сможем да ти се отблагодарим.
- Малко ми трябва, сестрици. Билки сберете, венче свийте, в косите ми го вплетете. Попейте ми, с добрина ме стоплете, защото студа в сърцето и глада в душата е най-силен.
- Добре си ни дошла, стопанке на гората. Каквото имаме, твое е – отвърна момичето и се поклони, последвана в жеста си от останалите загорки. Елфаната отвърна на жеста и по детски малките й длани легнаха под лявата гърда, върху сърцето, в знак на благодарност за предложеното гостоприемство. След това събра полите на ризата си и нагази във водата, при което загорките за миг се люшнаха назад, но останаха на мястото си, пленени от усмивката й. Тя навлезе между тях и, като застана пред най-младото момиче, погали с крехката си длан русите плитки, спускащи се по сукмана му:
- Не коса, а злато си сплела, девойко. А очите ти са по-сини от небето. Защо се срамуваш да ме погледнеш – нежните й пръсти повдигнаха брадичката на загорката и едно широко като месечина лице с лазурни ириси се обърна нагоре към пришълката. Момичето се разтрепери, защото от близо вила-самовилата разтърсваше и плашеше с нечовешкото си съвършенство. Принудена да се взре в идеалният овал и изящтната брадичка, в малките, плътни устни и огромните, красиви очи на пришълката, тя се почувства някак нелепо, грубо скроена. Дори носът на странницата изглеждаше другояче – преливаше от надочните дъги плавно-плавно, надолу вървеше фин и прав, а върхът му се намираше близо до основата на лицето. И някаква власт, усещане за непреодолима мощ се таеше в погледа и усмивката на непознатата, което разтрепери девойката и тя едва намери сили да пророни:
- Зорница ме зоват, господарке. Бъди милостива с мен....
- Че защо да не съм милостива, Зорнице? Я виж каква хубавица си станала, пък като се роди коса нямаше – тона, с който елфаната произнесе последното, го накара да звучи едновременно мило и смешно, докарвайки кикот сред наобиколилите я загорки. За миг суеверния ужас и страхопочитание в околните се смениха с по-меко, топло възхищение и желание да се угоди. Тя използва промяната по най-ловкия начин и отново погали девойката по косата:
- Дедецът ви още ли се казва Борян, девойки?
- Още, прекрасна вила-самовило
- Ами водете ме при него, защото гласът му е сладък като мед, а всяка негова дума е скъпоценен камък.
- Мигом ще го сторим – отвърна събеседничката й с смелост, която ужаси самата нея, обърна гръб на елфаната. Излязоха на брега, последвани от останалите загорки, но в този момент се обади русалията:
- Девойки-звездици, платнищата ще си забравите във водата, въртопът ще ги отнесе, майките ви ще се карат, пък ние ще сме виновни - гласът му се лееше меко, пропит с добрина и търпение, сякаш говореше мъдрец на преклонна възраст, ала в тембъра му се усещаше добре стаена сила. Имаше басовото звучене на могъщ мъж, който може сам да пренесе през брода на реката натоварена талига, метнал я на гърба си. Той нагази в реката и всяко негово движение излъчваше небрежната грация на лениво разхождащ се лъв. Спря се в средата на реката, вдигайки едно одеало, след което с едно усукване на тъкънта я изцеди почти до капка. Повтори това още няколко пъти, мятайки влажните вързопи на брега, след което излезе на техния бряг и тъмните му като нощ очи заискриха весело:
- Да не си забравите прането, девойки, инак Пресна ще го отнесе. В отговор те само закимаха, защото ако вила-самовилата ги очароваше и ужасяваше, то русалията направо ги караше да си глътнат езиците. Награбиха си товара набързо и ги поведоха към селището...

----------------- ---------------------- --------------------------

Малките деца се щураха, надничайки между лактите и коленете на възрастните, които се тълпяха около странната двойка и шушукаха възбудено. Откъдето минеше погледа на вила-самовилата или русалията, хората започваха да пристъпват от крак на крак, обзети едновременно от почуда, възхищение и искрена боязън. Дори по-възрастните, които помнеха предишното гостуване на странниците, разтревожено мърмореха под нос или хокаха хлапетата да се приберат по колибите. Суматохата постепенно се усили, обхващайки почти всички жители на село Връбница, после изведнъж се възцари тишина, защото вратите на най-голямата колиба се разтвориха и от там излезе дедецът Борян. Старецът едва пристъпваше, подпрян на дълга, дъбова тояга, дългата му брада стигаше до пояса, а по бялата риза аленееха шевици, избродирани от грижовните му снахи и внучки. Дълбоки бръчки покриваха неговото лице, и снагата му се превиваше ниско, като за поклон пред целия млад, пълен със сила свят наоколо - ала в очите още просвяткваше синия огън, който преди петдесет лета караше коленете на момите да омекват, само като го зърнат. Ала сега твърдостта на тоя поглед се раждаше не от юначество, а от прекомерна мъдрост и от безстрашието, с което старите мъдреци очакват неизбежното...

Тълпата се разтвори пред пътя му и той застана пред гостите на селището, впи поглед в тях, след което изведнъж сведе глава и падна на едно коляно:
- С добро ли идвате, Нимтари ен Явана, или с нещо сме прегрешили, стопанке.
- С добро сърце сме пристигнали, мъдри Боряне, успокой тревогите си. И вземи стани – не върви създание, толкова близо до съня без сънища, колкото си ти, да се покланя на други го.
В отговор на поканата, изречена с ласкав глас, старецът се изправи и отново се поклони:
- Добре дошли във Връбница, Нимтари ен Явана.
- Ласкател си ти – засмя се чаровно елфаната – но признавам, че преди петнайсет лета приех да ме наричаш така, макар че друго е истинското ми име.
В отговор старецът въздъхна:
- Велика чест ни сторихте в онези дни, учейки ни на вашата прекрасна реч. Ала за жалост мърцина възрастни от онова време останахме да помним, макар да минаха само петнайсет лета.
- Видях това – кимна гостенката – и се почудих, че толкова прелестни девойки още не са задомени. Къде са другите старци, мъдри Боряне, къде са ви момците, де са зрелите жени и мъже в селото? Защо само тук-таме зървам познато лице?
- Ох... въздъхна тежко дедецът - питай княз Дамян и тримата му сина. Иди питай хранените хора, които води за дружина.
- А княз Владимир? Онзи, който държи укрепената скала оттатък езерото?
- Той почина, Нимтари ен Явана, а пък дъщеря му се омъжи за неговия пълководец – Черния Душан. Сега двамата колят и бесят оттатък езерото, а често прескачат и насам. Господаря Дамян вместо да ни пази, отвръща със същото в оттатъшните села... - старецът млъкна и след думите му се възцари тишина, която наруши русалията:
- Тъй значи... Съвсем са се разпасали тукашните князчета... ще се наложи да им настъпим поясите, дето нарочно си ги влачат по земята – тонът на думите му се изля равен и почти равнодушен, ала всички усетиха и другото – стаения гърлен тембър, притаената нечовешка мощ в тоя красив и широкоплещещ, строен като върба младеж. В погледа му се четеше недоволството на същество, което е видяло безброй лета в предългия си живот и чийто силни ръце са сложили и свалили повече човешки господари, отколкото са звездите по небето.
- Тези ще махнеш, могъщи Сарн Атрад, други ще станат като тях. Нищо не може да се стори...
- Защо мислиш толкова черногледо, дедец Боряне? - протътна тихо, но мощно гласът на елфа.
- Защото вие идете от скрития далеч на север Перинтор, където живеете заедно с човеци. Носите ни могъщи цярове и мъдри книги за врачове и мъдреци. Фиданки ни дарявате - чудни дървета, с прекрасни плодове, които ценим много, макар семената им да не покълват в нашата почва. Ала от юг идват други люде, които се наричат търговци и разменят всичко срещу всичко. В началото купуваха жито, смола, кожи, месо, козе мляко, дърво и ни оставяха брадви и масло, и синьо масло за лампите, сол и вълнени дрехи. Ала сега продават само железни мечове на князете, а те воюват с оръжието помежду си и грабят от нас всичко, което им трябва. А най-подире пристигнаха люде, които се зоват лихвари и почнаха да дават пари назаем на владетелите ни... а в замяна ни взеха всичко...
- Ами вие защо не се опълчите?
- Опитахме.. и селото почти загина.... избиха мъжете и момците, а жените и девойките трябваше да се крият в гората, за да спасят живота и честа си. Челиченци пък направо се обезлюдиха... сега в къщите им растат бурени! - гласът на стареца прогърмя от безсилна ярост – няма как да ги спрем, изедниците!
- Може, може... – тихо, но страшно пророни елфът, който стареца наричаше Сарн Атрад – може, дедец Боряне. Всичко може, само стой та гледай....

------------ --------------- -----------------------

Черния Душан и княз Дамян се появиха в селото още същата вечер, в разгара на празненството, организирано от загорци за дошлата им на гости вила-самовила. Дойдоха заедно, но без хранените си хора, боси и гологлави, а зад тях крачеше русалията с нехайната си походка на разхождащ се лениво лъв. Късата му черна коса проблясваше под играещите пламъци на огньовете, а тъмните му очи горяха в студен гняв, който двамата вървящи пред него човеци усещаха с кожите на гърбовете си.Страхът сковаваше техните крачки, а ужасът заличаваше всякаква мисъл в обърканите им съзнания – пред очите непрекъснато изникваше картината, в която стражите им се разлитат като парцалени кукли, пометени настрани от пътя на съществото зад тях.
Не посмяха да обърнат назад дори когато елфът строго им нареди да коленичат пред масата, на която дедецът седеше до Нимтари ен Явана и още шестима гости от далечния северен Перинтор – последните се оказоха до един човеци, взети от тукашните земи и отгледани в онзи вълшебен град.
Двамата мъже паднаха на колене пред дедец Борян и гъдуларите спряха свирнята си, а певците онемяха - възцари се страшна, дълбока тишина. Гласовете на двамата князе прозвучаха глухо и задавено, докато молеха старейшината на селото за прошка. Той търпеливо ги изслуша, след което махна великодушно със сбръчканата си от възрастта ръка:
- Просто да ви е, княз Дамян и на тебе, княз Душан. Прост човек съм аз – не се полага да ви съдя за стореното като владетели. Ала имам една молба- изгонете южняшките лихвари и търговците, които ви продават оръжия и наемници. Не се старайте да се изядете един друг, защото е речено, че докато има вили-самовили, няма да се въздигне човешко царство в пределите на Загора... и мен ако питате – по добре е така.

Коленичилите мъже не отговориха веднага, само се спогледаха – изведнъж и едновременно, след което кимнаха заедно към стареца в знак на съгласие. Той обаче знаеше какво им се върти в главата:
- Знам, че то вашето не е като обикновенна свада, защото сте велевластни мъже! Ала има нещо общо между вашата война и боричкането на двама момци. А то е, че никой не иска първи да пусне ножа. Тъй ли е, питам?
- Тъй е, дедец Дамяне – процеди тихо Дамян, а мълчащия до него Душан само изхъмка недоверчиво, защото жизненият му опит го учеше, че на тоя свят мечът е единственото истинско решение на всички проблеми. Нимтари ен Явана разчете безпогрешно какво притаява в сърцето си и се намеси:
- Тоя, който само за смърт мисли, няма право да създава живот, Черни Душане. За това ще ти река, че от тая вечер до две лета напред ти отнемам способността да зачеваш деца. След туй ще мина през земите ти и ако видя, че си станал добър човек, ще ти върна мъжката сила. Само да видя обаче, че продължаваш да струваш бели и съсипии за простите люде, ще те дам на Сарн Атрад, който в момента стои зад тебе. Пък той ще те излекува, както се лекува бясно куче....
Думите й предизвикаха приглушени възклицания на ужас, защото на този свят наистина имаше по-лоши наказания от смъртта и в момента виждаха да се прилага едно от тях. Душан обаче се оказа корав човек, само се усмихна:
- Меден е гласът ти, елфано, нежен като коприна и красив като сребро... ама говориш като накой разпитвач от тъмницата ми. Пък не на мене тия. Ти като ме прокълнеш, чуждоземните врачове ще ме излекуват и ти, хубавице, ще станеш за смях по всички краища на вашия легендарен Белерианд.
- Що думаш, безумецо – скочи на крака дедецът – как смееш да предизвикваш стопаните на Гората в лицето. Мигар това наказание не ти е достатъчно, че продължаваш да изпитваш търпението им?
- Свършва им се времето на твоите гости, старче – гласът на велевластния човек, свикнал цял живот да заповядва, се извиси – една шепа народа са, пък ни казват как да живеем, кое е добро и зло... Не, тая няма да я бъде – той понечи да се изправи, но изведнъж изохка и се струполи по лице на земята. Разнесоха се уплашени възклицания, които утихнаха, когато елфаната заобиколи ниската, дълга маси и грациозно присви дългите си нозе, коленичейки до падналия:
- Сам си го причиняваш, княже Душане – тя се усмихна и седна на земята, слагайки главата на парализирания в скута си. Тялото и изглеждаше дребно като на дете и само женската гръд и лице подказваха, че не някое момиченце се държи майчински с приличащия на мечок, огромен мъж. Финните й пръсти го погалиха по лицето:
- Смърт, омраза, гняв, кръв, мрак... докъде ще те отведат те, голямо дете – тя се приведе и прошепна, докосвайки с устни ухото му – чичо ти е мъртъв от двйсет и четири години. Не можеш да му отмъстиш, като убиваш и измъчваш колкото се може повече себеподобни. Това няма да върне твоите родители, братя и сестри, нито униженията, които си изтърпял. Сега си върви и се моли след време да срещнеш мен, а не Сарн ен Атрад. Върви... върви сега, прибери се в своя дом и прегърни жена си. Шепота й галеше слуха му и звучеше по-сладко дори от този на любимата му държанка... ала предупреждението, заплахата и обещанието, затаени в него не го преклониха. Макар и безпомощен, той успя да помръдне глава и да просъска тихичко:
- Твоят русалия може да е велик войн, но дори най-могъщите могат да умрат в съня си! А вие сте двама! Само Двама! И когато се прибера, ще пратя най-добрите си батури да ви погубят. Какво ще кажеш, а вещице?
- Само едно – целуна го тя нежно по бузата – ако ни убиеш в съня ни, ще дойдат тъмните ми събратя .... а те чистят бурените заедно с билките...

-------- --------------- --------------------

Тя го освободи от магията си и му позволи да си тръгне – мрачен, гневен, ала и проумял простия, ясен урок, който вила-самовилата му предаде. Колкото до княз Дамян, той се оказа по-сговорчив и сърдечен човек и остана на празненството. Скоро разгърди ризата, сгорещен от леещата се медовина и разчувстващите песни на гъдуларите, които ставаха ту весели, ту тъжни. Извиха се хора, на които след много подкани и закачки се включиха и елфите, а накрая Нимтари ен Явана пя и гласът й омагьоса сърцата на загорци по-силно и трайно от най-могъщите заклинания. Постепенно небето на изток посивя, а после и посивя, при което хората се пръснаха по-колибите и землянките си, а гостите приеха поканата на дедец Боян да спят в скромния му дом.
На другия ден двойката елфи останаха във Връбница, за да лекуват, а човешките им спътници се пръснаха по околните селища, за да е видят с близките си, които бяха напуснали преди повече от петнайсет години. След това дните се превърнаха в седмица, а тя в месец, изпълнен с врачуване, преподаване на различни изкуства и занаяти, посаждане на фиданки, отгледани във магическите разсадници на Перинтор и избиране на надарени човешки деца, които щяха да тръгнат заедно с тях по обратния път.
Оставаха три дни, преди края на гостуването им, когато най-добрия ковач-човек, отгледан и обучен някога в Перинтор, обяви оставането си. Нимтари, Сарн, както и останалите пет човека от групата им уважиха неговото желание и си устроиха тиха, кротка церемония по изпращането му. Пиха елфическо вино в малки чашки и си легнаха рано, за да може утре стъпникът и из да тръгне рано за родното си селище, откъдето се беше върнал само за да се сбогува с тях. Вечерта се очертаваше мека и топла, и оставиха вратата на колибата отворена, за да полъхва вътре свежия нощен ветрец....
...Но малко по-късно, вече потопена в собствения си сън, Нимтари ен Явана усети опасност. Почувства заплаха, тъй страховита, че почти се събуди....

................................................................

Нимтари, Сарн - В североизточния част на квадрант (14,24), (където първо се означава хоризонталния ред), село Връбница - НА (+0), 07.04.1435г.

Роклята за път бе спасение на всяка благородна дама, изразено в невероятна, гениална кройка, сравнима със сложния механизъм, движещ вселената. Тази специално бе изключително удобна и дори красива, в тъмно зелен, малахитов цвят. Трудното в роклята за път бе само в един мъничък детайл – обличането. Не че бе нещо прекалено сложно, но изискваше малко повече време. Роклята бе едновременно стегната и свободна, и същата тази кройка, която я правеше толкова удобна за носене, я правеше и толкова комплексна за обличане.

Серра вече я бе облякла, и бе стегнала двете чанти с багаж, които щеше да носи... Изумително малко за официално дипломатическо пътуване, но за това така беше по-добре. Щеше да пътува сама със Семел, който бе изчезнал преди десетинат минути, за да вземе своя багаж.

Тя седеше в удобното кресло в кабинета си, почивайки след приготовленията. Хвана десетината папки с документи, стана и ги напъха в едната чанта. Отвори вратата и леко повиши тон из широкия коридор.
- Семел!
Затвори вратата и се обърна към бюрото си.
Той седеше върху креслото й, разположен скормно, но величествено, и я гледаше. Нямаше и следа от усмивка, но нещо блестеше в очите му.
Умът й веднага насочи очите й към прозореца. Дори пердето не се движеше. Бе прилежно затворен, както и допреди миг. Как?
Обърна се към него и го изгледа ядно. Устната му трепна.
- Е, забавлява ли се?
- Нещо повече, ще взема със нас нещо прекрасно заради това удоволствие.-„не трябва
да ползвам шинсаку за такива неща”.- Виж пред вратата.
Завъртя се, отвори вратата и погледна отвън. На прага стоеше един увит със син плат шкаф. Обърна се, откривайки, че Семел всъщност е до нея.
- Какво е това?
- Това е моят кулинарен шкаф.-не се ухили, но нещо в тона му потрепна.- С него пътувам, и смятам, че ще ви бъде особено приятно с него наблизо.
- Не се и съмнявам.
Изсумтя и изтика багажа си навън, махайки на слугата в края на коридора. Той притича бързо и взе чантите, слизайки бързо по стълбите. Тя се обърна и почти заби нос в шкафа, метнат на гърба на Семел.
- Внимавай!-дръпна се назад и объркано зяпна затворената врата на стаята си. Обърна се и го видя да слиза надолу по стълбите след слугата.
- Слушам, милейди!
Последва го с едва сдържана усмивка. Сега огледа внимателно дрехите му, различни от стегнатия костюм вчера. Носеше широк, дълъг диплест панталон, завързан с платнен колан, с нещо като джобове, които показваха белия плат под панталона. Странна дреха със същия цвят беше на плещите му, с тесни, но не прилепнали ръкави, поръбени със златно и със малки платнени плочки по обратната страна на дланите. Върху това носеше късо наметало с висока яка. Късият, извит меч вече беше втъкнат на кръста му.
- Семел, какво е това облекло?
- Това е пътната ми дреха, милейди. Като вашата рокля, но далеч по-лесна за обличане.
„Откъде пък знае той как се облича пътна рокля?”
Семел се усмихна, следвайки слугата надолу, балансирайки със обемистия, макар и лек шкаф върху гърба си. Момичето го бе приело много по-леко дори от Тин някога, и бързо свикваше. „Доста детински изпълнения имам, обаче”. Е, какво пък толкова, беше забавно.
В конюшната ги очакваха три коня. Един за багажа, един за Серра и коня на Семел. Багажния кон бе яко животно със солидни, дебели крака, но без обичайната тромавост, присъща на този тип. Конят на Серра бе много красива сива кобила, със топли, весели, но кротки очи.
Конят на Семел бе сякаш напълно безличен. Тъмносив, сивкаво-черен по-скоро, с празен поглед, стройно тяло и без нито една муха около себе си.
Слугата завърза багажа на Серра върху товарния, и Семел след кратко колебание прикрепи и своя шкаф отгоре. Огледа коня внимателно, сякаш му поверяваше живота си. Серра с усмивка се качи на Хиацис, сивата кобила, погали гривата й и установи, че Семел вече се намира върху седлото на безличния жребец. Как се движеше така?
Той изведе коня си пръв, и тя го последва, след като завърза юздата на товарния отстрани на седлото си. Мерна с поглед син продълговат калъф, закачен отляво на седлото на Семел. Той извъртя леко коня и я изгледа.
Зелената рокля изпъкваше силно върху сивата кобила, а красивото й, крехко светло лице сякаш грееше между черните кичури. Погледът й блестеше, когато вдигна очи и погледна една от малкото по-високи кули в града.
- Тръгваме, Семел.
- Добре, милейди.-завъртя коня и го насочи към голямата порта. След минута вече бяха извън Науар-Тар. Семел я поведе по големия път към Метафия – вече бяха на път.


20 часа по-късно.


Дъждът бе спрял преди час, и макар да се бе изсипал за много малко време, миризмата на вода все още се носеше и напластяваше във въздуха.
Конете бяха започнали да се уморяват, но Серра не се притесняваше – имаха предостатъчно време и можеха да се движат бавно докато стигнат място, където могат да починат.
Семел яздеше спокойно, отпуснат върху седлото, сякаш седеше в креслото до огнището, но това абсолютно му спокойствие загатваше за абсолютно внимание. Серра бе забелязала, че той е толкова безгрижен и безличен във всяка ситуация, че бе ясен за разбиране в определени моменти. Макар да не се оглеждаше, беше ясно, че е нащрек.
Серравече усещаше тъпа болка в краката си от непрестанното яздене, макар да бе на седлото от съвсем малка. 8 часа непрекъснато яздене я бяха изтощили. Можеше да продължи още, но болката в краката й щеше да се засилва. За сметка на това, въобще не обръщаше внимание на мократа си пътна рокля, която, макар и отчасти водоупорна, бе просмукана с влага.
Бавно около тях започна да се разстила сива, гъста мъгла, макар и не толкова непрогледна, колкото тези по-близо до езерото Ерван. Виждаха ясно няколко метра напред и Семел не промени много позицията си.
Докато минаваха покрай прекършено от гръм дърво, Сем трепна и конят му спря само от това движение, като по заповед. В следващия миг десният му крак бе върху седлото на коня, и той се оттласна от него пред коня на Серра, улавяйки нещо сребристо по пътя.
Серра трепна и не успя да успокои бързо уплашеното животно. Дръпна се назад и се вгледа в мъглата, там, откъдето бе дошъл кинжалът, предназначен да промуши гърдите или гърлото й.

От гъстите валма сива влага се промъкна висока фигура, облечена в червено-кафеникави одежди. Две дръжки на мечове стърчаха зад гърба му, горящите му очи бяха впили поглед не в нея, а в Семел, странната дреха стоеше необичайно добре върху високото му, но не много мускулесто тяло.
- Виж ти, виж ти. Какво имаме тук.-ухили се злобно и очите му присветнаха злобно,
загатвайки не само за злорадство, но и за чиста, неподправима лудост.
- Кой си ти и какво желаеш?
- Името ми е без значение. Тук съм, за да убия онова момиче.
- Няма да го допусна. Можеш да напуснеш веднага или да умреш. Изборът е прост и не би трябвало да ти отнеме много време.
Серра усети нещо много странно в гласа на Сем. Той не заплашаше, не обясняваше, той просто съобщаваше факти.
- Това не би било допустимо. Изглежда ще се бием.
С тази реплика две дълги прави остриета бяха в ръцете му, отпуснати пред тялото му в свободна позиция. Късият, извит меч на Сем вече блестеше през призмата на капките.
В следващия миг двамата се срещнаха в средата на разстоянието между тях, и движенията им бяха извън това, което човек би могъл да възприема. Движеха се прекалено бавно, за да изчезнат, и прекалено бързо, за да се виждат ръцете и мечовете им, превърнали се в сребърна мъгла, малко по-ярка от истинската.
Но само движенията на телата им подсказваше няколко неща на Серра – лудият мечоносец с лекота удържаше Сем и дори го отблъскваше и контраатакуваше майсторски.
Може би бяха минали секунди, може би минута, но в един момент двамата просто спряха, неусетно отдръпнали се на 3-4 метра един от друг и гледайки се, с празни, но плътни очи. Всеки се опитваше да погълне другия в тиха схватка на съзнанията.
Лудият мечоносец прекъсна тишината с предизвикателно махване с ръка, все още държаща парче сивкава стомана.
- Значи това е Хайаку Ватари Рю. Впечатлен съм, че успяваш да се справиш с толкова късо оръжие.
Семел не отговори веднага. Не трепна, не ахна, не издаде и звук, нищо не се промени, но Серра усети ужасяващо силно, че нещо не е наред.
- Да, това е Хайаку Ватари Рю.
Сякаш доволен от отговорът, лудият мечоносец кимна и в следващия миг просто се разми. Сем пресрещна атаката му с широк, бръснещ удар, но изведнъж се оказа принуден да мине изцяло в защита. Двата меча на противника му очевидно го заливаха с прекалено много, и той не можеше дори да отвърне поне на част от ударите.
В един миг, движенията им се забавиха и почти се проясниха – Сем бе подпрял меча си с обратното на ръката си, и двата меча на противника му се бяха впили в опит да прегризат стоманата в ръцете му. Избута острието и отблъсна противника си назад.
- Серра, калъфът!-викна, и тя реагира с абсолютно празно съзнание, сякаш знаеше какво ще поиска преди това. Синият калъф вече летеше във въздуха, когато лудият мечоносец се хвърли пак в атака.
Ръката на Сем трепна и късият меч в ръката му полетя към противника му. Той замахна силно, и го премахна от пътя си, но губейки един миг, в който Сем сграбчи синия калъф, разкъса го и измъкна прибрания в него меч.
За разлика от хвърленото острие, това бе около почти три стъпки сантиметра, колкото остриетата на противника му, с по-голяма извивка и по-дълга дръжка.
- Тачи!-просъска лудият и замахна с двата меча в два следващи се един друг удари към главата и раменете на Сем.
Той се отдръпна, и остриетата просвистяха пред лицето му, без да го докоснат. Бе станало прекалено бързо, за да може Серра да го види, но някакси го усети. В този миг Семел контраатакува.
Ударът му бе насочен към главата, и сякаш бе само с мисъл по-бавен от удара на противника му. Другият вдигна двата си меча и посрещна острието.
„Блокира го с лекота” помисли си Серра.

Хайаку Ватари Рю*

Ни Шин Кири**!


В мига, в който трите меча се докоснаха в една точка, обаче, се усети силен пулс. Ръцете на лудия мечоносец увиснаха, и мечът на Сем просвистя, разкъсвайки одеждите на противника му, който отскочи назад. Плисна кръв.
Не бе мъртъв. Нараняването всъщност бе просто драскотина, но драскотина от гърдите до кръста, разрязала дрехата му на две и потънала на половин сантиметър в кожата му.
Той гледаше, вместо противника си, ръбовете на двата си меча и предалите го ръце. Семел също се бе втренчил невярващо в сивите остриета, отпуснал меча си встрани.
- Невероятно... Ръботете тук са наранени... не фатално, но са наранени. А ръцете ми просто не издържаха на втория удар...
„Втори удар?”
- Мечовете не се прекършиха!-Сем зяпаше сивите остриета като дете, разбрало, че някои неща не са такива, каквито изглеждат.-Но... освен ако остриетата не са такива...
- Значи това е Хайаку Ватари Рю, Ни Шин Кири?
- Да.-Сем кимна.
Лудият мечоносец се ухили.
- Красива техника.- Сем трепна пак***, мечоносецът махна с ръка и им обърна гръб. Мъглата се завихри около него.- Размислих. Скучно е. Тръгвам си. Това ще го довършим някой ден.

Изчезна в мъглата преди да успеят да реагират.

- Сем?
- Всичко е наред, милейди. Само че...
Бе слязла от коня и стоеше пред него. Той се вгледа в острието си и го прибра в ножницата, след като изчисти кръвта с една кърпичка.
- Този удар би трябвало да разсече и двата му меча.
- Какво беше това?
- Хайаку Ватари Рю. Моят стил, създаден на Он`Нор он Хатамото Юнмей преди около 450 години. Най-бързият стил в историята на меча. А техниката бе Ни Шин Кири, двата истински удара.
Серра кимна. Стилисти. Бе чувала за тях. Но бе чувала и за чародеи, древни сили и богове... все неща невероятни и невиждани. И сега един стилист стоеше пред нея и се оплакваше, че мечът му не е разсякъл мечовете на противника му.
- Щом неговите мечове издържаха... би трябвало да са същите като моите.
Серра реши, че това едва ли е нещо хубаво.



ГалРам прибра мечовете си и изчезна в мъглата, доволен от случката. Свърза се с номер девет.
- Отказах се да убивам Серрат`Тин Норуме. Влизаш в играта, твоята цел е Сейнал Толумин, висш Тиен`Мил Анмарски съветник.
- Тъй вярно.-младежът от другата страна на магическата комуникационна връзка се ухили и прокара език по устните си.


....................................


Серра,Семер - В Тиен-Мил Анмар - (+4), 11.04.1435г.

* Школата на бързото разбиране, или Школата на разбиране на Бързината.
** Две Истински (божествени, от сърцето) Съсичания.
***Кири, или съсичане, звучи много близко до кирей, красиво.

Връбница бе тиха и спокойна. Една единствена сянка се промъкваше в тъмнината. Къщурката, в която спеше елфическата гостенка, не бе охранявана. Единствените патрули бяха около лагера на княз Дамян, но те бяха твърде далеч. Пък и наблизо да бяха, пак нямаше да забележат тънката фигура, плуваща из мрака.
Тя се вмъкна в колибата и бавно приближи леглото, в което елфаната спеше. Вдигна ръка, в която светна огромното, подобно на брадва острие. Жертвата помръдна в съня си и почти се събуди, миг преди острието да се спусне надолу, разполовявайки цялото легло заедно с нея, без обаче въобще да вдига какъвто и да е шум.
Разрезът бе толкова добър, че леглото остана закрепено на четири крака, макар и срязано.
Кимашичи Тайони се измъкна в тъмнината на нощта и потъна в гората до селото.
Няколко войници обаче, отклонили се от пътеката, за да споделят близостта си, имаха нещастието да попаднат на нея. Все още бяха прави, и в миг се оказаха с мечове в ръка, но все едно бяха вързани на пода – две огромни остриета проблеснаха за миг и ги разполовиха с пренебрежителна лекота. Кръвта опръска красивото, тъжно женско лице, огряно от лунната светлина.

................................................


Нощта в полевия лагер на Трибод Ресхал Равини бе най-изнервящото за войниците му време. Опитните юрвиарски стрелци се чувстваха в свои води през деня, когато врагът можеше да бъде забелязан отдалеч и елиминиран с точен изстрел, но в нощта, когато при реално нападение единственото, което оставаше на войниците е близкият бой, нещо, в което макар и да бяха добри, не се чувстваха добре.
Затова и лагерът бе огрян от светлината на десетки факли, и грееше два пъти по-силно от съседния, в който почиваха пехотинците на Пайган Салар Касаго Драдний. Те започваха и завършваха всяка битка с тежка брадва в ръка и не се притесняваха да допрат острие в това на врага. Може би отчасти от страх към страховития им командир.
Ресхал Равини, друга страна, бе с година по-млад от Драдний, но по опит му не отстъпваше и се грижеше за войниците си, печелеше битки, с колкото се може по-малко загуби.
Третият лагер бе колкото другите два, взети заедно, заради стотиците колесници и коне, наредени около шатрите. Това бе лагерът на младия и амбициозен Асваран Салар Ледиар Санаск. Той бе добър в битките, и водеше често воините си към победа, но при по-дълги кампании не можеше да предвиди ходовете на противника.
Огромното тяло на Тоуглър Денбър се появи иззад един постови, и положи ръце върху раменете му. В следващия миг прекърши врата му и деликатно се промъкна покрай падащото тяло, доколкото бе възможно от размерите му.
В близката шатра спеше самият Равини. Денбър се вмъкна вътре и прободе три пъти тялото на пълководеца. Тънкото острие обаче не можа да докара смърт веднага и един вик раздра тишината на нощта.
Часовоите се затичаха към шатрата на пълководеца си, но бяха безмилостно намушкани на по десетина места от огромната, солидна фурия с две тънки остриета във всяка ръка.
Преди повече да се съберат, той изчезна в нощта.

....................................................

Облечената във шлифер фигура се промъкна в кралските покои с лекота, избивайки тихо стражите по пътя си. Чадърът в ръката му шумолеше тихичко, но не достатъчно, за да предупреди някой от пазачите, преди да е прекалено късно.
Вмъкна се без особени усилия в покоите на кралицата. Установи с неприязън, че тя очевидно е с някого вътре, а кралят е в другия край на двореца. Прекрасно, нейно величество си има любовник... ухили се и приближи леглото, в което дватамата се бяха вкопчили един в друг след любовната борба. Хвана плата на чадъра си и стисна дръжката. Младежът, любовникът, помръдна и за миг сякаш щеше да се събуди.... После едно тънко, право острие сива стомана прекъсна гръбначния му стълб, и втория удар, почти едновременно с първия, направи същото на кралицата.
В този миг се чуха шумове от коридора. Изглежда някой бе намерил някой от труповете. Чуха се стъпки по коридора и четирима мъже влетяха в стаята с голи мечове в ръце.
Облеченият в черет шлифер мъж вече бе на перваза на прозореца, и отваряше чадъра си. Дъждът вече би понамокрил рамената му, ако не бе черната, широкопола шапка, която се бе разположила над маниакално ухиленото му лице.
В мига, в който още трима стражи влязоха в стаята, четири остриета пронизаха телата на колегите им и Касазон скочи през прозореца назад, сякаш се отпускаше в прегръдката на нощта. И изчезна.

........................................

Пача Гоуни спря каляската на спящия хистрийски благородник и изби слугите му за няколко секунди. Охраната бе убил минута преди това, след като тя тръгна глупаво да разузнава напред. Беше лесно, но се чувстваше странно без брат си.
Чу шум от каляската и разбра, че графът се е събудил... през ума му мина светкавица и той метна късото копие. То просвистя и изчезна в дървената каляска.
Пача отиде от другата страна и хвана копието си в основата, точно под острието. Измъкна го ог каляската, изцапано в кръв.


.........................................

Юву Гоуни заби бойните си нокти в гърлото на вестерския съветник и разкъса тялото му надолу, почти до кръста. Забавно бе, но се чувстваше странно без брат си. Надигна ниското си, но яко тяло и се измъкна от стаята. На вратата го чакаше стражът. Дочака го и запази в спомен за срещата разкъсана трахея.


......................................................

Идрис Мута се промъкна в бойния лагер на Тоному Старший, боен лорд и брадвоносец на краля на Двианор. Галантно уби няколко стражи с пустинния си меч, движенията на пясъците бяха далеч по-бързи от огромните брадви на двианорци.
Разсече вратата на шатрата с два удара и се хвърли бързо върху спящия водач. Той сякаш отвори очи миг преди двата меча да се забият в гърдите му.
Гъвкавият ловък пустинник се измъкна през задната страна на шатрата, като направи нов изход, уби още един страж и изчезна в тъмнината.

.....................................................

Соуни Диниъс вече бе изхабил около 7 ножа, които нямаше да може да си върне. Намушка в корема още един страж и преряза гърлото на втори. Бе абсолютен късмет, че висшият Съветник не го бе чул.
Сейнал Толумин бе намерен няколко часа по-късно със 21 ножа в тялото. Главата му бе забита на тавана с толкова дълъг боен нож, че можеше да мине за къс меч.

....................................................

Намвар Паям бе приятно изненадан от бързината на източните майстори на ятагана. Но дори техните прекрасни оръжия бяха отразени от синкавия, меч ръка и половина със солиден гард и широко острие. Един-два по-леки удари отскочиха от пълната му броня, и няколко по-мощни замаха отнесоха оръжията на противниците му, и ги разполовиха.
Шейхът умря в закритата си носилка, като само трепна миг преди смъртта, сякаш да се събуди.
Намериха го разполовен по дължина от удар, ударил тялото в корема му. Мечът, с който бе убит, би трябвало да е огромен...


.......................................................

Хтяна отклони вниманието на стража от себе си, макар и поначало загърната в полупрозрачен мрак, със просто заклинание, почукване по стената зад него. Той изчита да провери, смутен от странния звук, и тя се промъкна в покоите на метафийския благородник.
Измъкна тънкия извит кинжал и промърмори няколко думи, забивайки го в сърцето на аристократа, сякаш в мига преди да се събуди. Той потръпна, и щеше да викне за последно, но заклинанието на Боймерова бе сковала мускулите му и му бе отнела дори свободата на нададе своя смъртен вой.
Стражите намериха господаря си няколко минути по-късно. Раната в сърцето му с нож бе запълнена с твърдо парче лед, разтапящо се под остатъците от топла кръв във вече изстиващото тяло.
Останалите сигурно бяха елиминирали целта си и сега той щеше да е доволен. Първата фаза завърши, и скоро в редиците на властта щеше да настъпи хаос. И тогава идваше втората фаза, в която хаоса щеше да премине и сред народа...
И тогава... нищо нямаше да ги спре.

..................................


ГалРам се дуелира с Семер - В Тиен-Мил Анмар - (+4), 11.04.1435г.

Мъж с чадър убива кралица Венрида и граф Тало - Пунос, гр. Кория - НА (+0), 07.04.1435г.

Кимашичи Тайони убива Нимтари, Сарн - В североизточния част на квадрант (14,24), (където първо се означава хоризонталния ред), село Връбница - НА (+0), 07.04.1435г.

Пача Гоуни убива хистрийски благородник - В Хистрия - НА (+3/4), 10/11.04.1435г.

Юву Гоуни убива вестерския съветник - В Вестера - НА (+3/4), 10/11.04.1435г.

Идрис Мута убива двианорския лорд Тоному Старший - В Двианор - НА (+3/4), 10/11.04.1435г.

Соуни Диниъс убива висшият съветник Сейнал Толумин - ? - НА (+3/4), 10/11.04.1435г.


Тоуглър Денбър убива Ресхал Равини - В Юрвиар - НА (+3/4), 10/11.04.1435г.


Намвар Паям убива шейх Ахмед Ал Кубейси - В Бурж, Даар - НА (+3/4), 10/11.04.1435г.

Какво направи с мен, Виторио? Защо ме използва и после предаде? Виждаш ли как изтича кръвта през всяка една малка веничка на тялото ми? Защо ми отне живота, защо ме уби и остави за храна на неизвестното? Защо, защо, защо?

Думите отекваха във всяка една малка частица от съзнанието на сангуина, а лика на младата жена, разкъсан и кървящ, разпръснат по цялата земя повтаряше дума по дума всичко, което Виторио беше причинил на Лукреция. Усещаше гърчещото се под него тяло, чуваше ясно стоновете на удоволствие, които той й причиняваше, срещаше жадния й поглед за още милувки и нежност, а тя се предаваше в ръцете му. След това нежното й лице, вратле, ръце и крака се откъсваха от нея, разпадайки се пред него, изгаряни от светлината на слънцето. Само красивите й кафеви очи го гледаха с обич и любопитство, докато умираше в леглото, сгушена в него, а той загубваше топлината на туптящото й сърце.
Това сънуваше всеки път, когато се осмелеше просто да спи, вместо да ловува. Лукреция.. Сигурно живееше някъде в нощта, но къде, той не знаеше. Чувстваше, че тя не е мъртва, а кошмарите му допълнително го убеждаваха, че е прав. Дали интуицията го заблуждаваше или размътеното му съзнание го лъжеше, но той беше сигурен, че тя е някъде там, но се страхуваше да се отметне от клетвата си, дадена към графиня Батичели.
Навън кървавата луна осветяваше небосклона, сипейки лъчите си над всичко наоколо. Клоните на дърветата се къпеха в сребърна светлина, а отражението на светилото в езерата подканваше да посегнеш и да го обвиеш с ръка. Небето – ясно и без облаци, сякаш служеше за фон на нощното божество, а за мечтателите създаваше илюзията, че могат да летят и никога вече да не кацнат. Всъщност това се оказваше истина...
Виторио отвори прозрачните си очи, насълзени и измъчени от сънуваното. В някакъв полутранс той отиде до прозореца, заскрежил се заради студа навън и побелял заради снега високо на върха на планината. Снежната покривка – жестока и мразовита, успокояваше с бялата си красота, създаваща усещането за чистота. С леки движения на тънките си фини пръсти сангуинът внимателно очерта от вътрешната част на прозореца лицето на Лукреция - тази, която помнеше. След мнимия чертеж той се наведе и целуна студеното стъкло и горещи сълзи протекоха по страните му. Всеки път след като я видеше в съня си той плачеше. Срамуваше се от тази си слабост първоначално, след това я възприе като нещо нормално, а сега имаше нужда от мокрота в очите си.. В пристъпа си на лудост и поредния сблъсък в душата му само това го успокояваше.

За кратък миг той изля всичката си болка, самота, съжаление и най-вече загубата си в кристалчетата, образувани от очите му и с безмълвни вопли. Когато погледа му се изясни до празнота, сините езера на очите му се превърнаха в прозрачни стъклени и студени бездънни дупки. В тях удавянето нямаше да е никакъв проблем, той запали камината, но дори пламъка й не играеше, а стоеше като изкуствен. Седна на пианото си и засвири. В такт с мелодията, запя най-тъжната песен, която можеше и знаеше – любимата му:

Безброй сълзи - мечти неизречени,
се стичат по лицето ми.
Ръцете ми - с пръсти сгърчени -
като животински нокти
впиват се във вечерния мрак.
Вик на болка и безумие надавам пак.
Омраза, Ярост и Тъга,
ще шепнат устните ми,
докато обгръща ме
воалът на Нощта.

Отдавна беше слушал тази песен, но помнеше всяка една думичка от текста й. Сричките отговаряха точно на състоянието му. В моменти като този в него бушуваше вечна борба между миналото и настоящето, битка между клетви, обещания и лични желания. Раздвоението му приличаше на неизлечима лудост, която можеше да има само два възможни изхода – смърт на човека или такава на чудовището – кръвопиец.
Успокоен, той застана отново до прозореца, наливайки си чаша червено вино и се загледа през него. Луната го зовеше, нощта предразполагаше за лов – красива, студена, жадуваща за горещина, за страст, но той не искаше да излезе. Изпитваше нежелание да търси за пореден път жертви. Не усещаше и вкуса на виното, разливащо се в него. За първи път от много време насам, той се чувстваше наистина като мъртвец, дори най – малкия живец в него го нямаше.

Тягостното му състояние се прекъсна от почукване на вратата. Знакът. Три поредни почуквания означаваха, че на гости са негови хора и информатори от сектата Ама, с която работеше от известно време. Използваше я, за да укрепи позициите си, но не разбираше, че те крият важна тайна от него, използвайки го също за свои собствени цели.

- Влезте. – каза Виторио с нескрито отегчение и крайно голяма досада, предвид състоянието му. С лек жест посочи на гостите място, където да седнат.
- Благодарим за гостоприемството – усмихнаха се барон и баронеса Амбиенте и се настаниха удобно.

Херцог Артонос, облечен във винено червен жакет и дълъг черен панталон, не изпускаше от ръката си кристалната чаша, която дори разклащаше от време на време. Блестящата му черна коса се спускаше свободно под раменете му, докато се движеше с походка, вдъхваща респект. Доближи се до гостите си и впи кристалните си очи в тях, преценявайки първо баронесата, която изтръпна и в същото време пожела този мъж, а след това и съпруга й, по чийто гръб пропълзаха тръпки и дори не забеляза порива на страст към сангуина в сърдечната си половинка.

- Какво Ви води насам? Нима сектата Ама няма ангажименти и само се разхожда по различните ядра от мрежата си? – арогнатно попита той, усмихвайки се иронично на новопристигналите, които веднага се досетиха, че определено не са дошли в подходящия момент. – Дано е нещо сериозно, щом се е стигнало до нарушаване на личното ми спокойствие.
- Извиняваме се за безпокойството, което причиняваме, но наистина смятаме, че това, което искаме да споделим с Вас е от изключителна важност. – виновно и загадъчно казаха в глас двамата съпрузи.
- Целият съм в слух, дано си заслужава, че времето ми е ценно. – безсърдечно и студено каза сангуинът.
- Към Метафия пътува момиче, което доколкото знаем, има за цел да стигне до храма на жриците на Лилит. Проблема е обаче, че с нея има мъж, а по други слухове в цялата история се намесват и Демони... Не знаем точно кои и по какви причини. Наскоро е унищожен петия храм на Лилит от някакво изчадие, което е избило всички там.....- започна разказа си барона.
- Какво е това момиче, че се е осмелило само да ходи към Метафия? Вероятно има някакви протекции, но горката, сигурно не е наясно с кого и с какво се забърква...А относно демоните... Някои от тях мразят Лилит, но определено начина им на действие е необмислен и без капка стратегия. Само безумно същество би постъпило така – да действа без да мисли. Но щом сега е унищожило този храм, значи иска да унищожи и другите. Това означава проблеми за нас...... – гласните разсъждения на Виторио се прекъснаха отново от баронесата:
- Да, прав сте, Милорд. – с нескрито възхищение и треперещ, леко възбуден глас каза тя – но нещото, което искам да Ви кажа е, че не сте първия, който ни го казва. Все пак може да има полза от това унищожение, причинено от демона.

Баронът изгледа косо съпругата си, защото тя не усещаше, че изпуска информация, която не трябваше да споделя с никого. Виждайки леката руменина по страните й, както и благия й поглед, той се вбеси, усетил тайната страст на жена си. Обзе го ярост и гневна ревност, но тъй като беше свикнал с постоянно шарещите очи на Кира, баронът се овладя мигновено. Със спокоен и радушен тон каза:

- Човека, който ни сподели вижданията си относно тази ситуация, мисли точно като Вас, но най-вече това е една много силна жена с висок обществен сан, която се стреми да се насочи към главния храм на Лилит.
- Виждам, че видимо сте впечатлен от тази благородна дама, уважаеми барон Амбиенте, но личните Ви интереси мен лично не ме вълнуват, така че говорете по същество.З а какво точно става въпрос и тази височайша особа, отнела спокойното Ви и трезво мислене. Каква позиция има по дадения въпрос? – видимо раздразнен попита Виторио – Всъщност коя точно е тази аристократична личност?

Баронеса Амбиенте едва успя да прикрие тихия си кикот, който знаеше, че не е правилен, особено спрямо съпруга си. Съзнанието й обаче, размътено от красотата и интелекта на лорда, отказваше да се подчини на високите морални норми, на които се възпитаваше цял живот. Миглите й запърхаха, сякаш подканващи за пеперуден танц.
Баронът се възмути от поведението на жената, която наричаше своя съпруга, но се засрами от директната нападка на херцог Артонас, който въпреки аристократичното си високомерие събуди възхищение и респект в този притеснен мъж, който претендираше, че е благородник. Прехапа устните си нензабележимо и насочи целия си ум към целта да отклони вниманието на херцога от жена му. Представяюки се като лоялен изпълнител на възложените задачи, той прикри с усилия обзелата го безумна ревност и гняв. Знаеше, че е най-важно да спечели блоговолението на стоящият пред него благородник, защото като умен и горд мъж това е най-логичното нещо, което трябва да се направи.
С радушен глас се занизаха спокойно и бавно дълго стаените думи:

- Нека Ви разкажа цялата история от началото до сега, уважаеми Милорд. Дълго крихме от Вас, поради причините, които ще посоча в разказа си. Една тайна, която сметнахме, че ще Ви навреди, а също и на дамата, за която става дума. – поглеждайки косо и хладно баронесата, в чийто поглед се прочете негласно обвинение, примесено с ужас и страх, продължи започнатото дело на разкритие.

Виторио продължи да гледа студено, но се усмихна тънко и заслуша поредната, според него, измислена история, която обикновено целеше да привлече вниманието му. Отегчен, взе чашата си с червено вино, оправи леко с ръка дългата си черна коса, която блестеше, огряна от лунните лъчи, навлизащи от прозореца, пред който стоеше той. Заслуша с внимание разказа на благородния мъж.
„Преди петдесетина години, с моята любима Кира Лисари, настояща баронеса Амбиенте, млади и влюбени, се заклехме във вечна вярност и както се разхождахме из нощните улици заради романтиката, излъчваща се при пълнолуние, пред нас излезе безумно красива млада дама. Предложи ни вечен живот, като всички глупаци, ламтящи за вечен живот се съгласихме без много да мислим, вярвайки, че думите й са истина.
И наистина се оказаха верни, но ние вече не сме хора, ние сме немъртви, живи трупове, излизащи само нощно време.Благодарността ни към нея е огромна, защото въпреки тези неприятни неща, ние сме заедно до сега. Нашата отплата към дамата, чието име е херцогиня Лукреция Д`Морейр, се състои в това да я информираме за важните събития в световен мащаб. Тя създаде сектата Ама, чиито последователи сме ние..."

- Лукреция???!! – втрещен Виторио прекъсна разказа като очите му се разшириха от изненада – Тя е жива????!?! Защо не ми казахте по-рано – разгневен, той насочи ръка към врата на барона с желанието да го сграбчи.
В този момент баронесата се изправи бързо и дотича до двамата мъже, хващайки китката на сангуина, за да спре безпогрешната му атака. Погледна го умолително със сълзи на очи, той се овладя и вбесен, седна на черния фотьойл да се поуспокои. Хвана двете си ръце под формата на триъгълник, преглътна един път и пое въздух. Устните му бяха пресъхнали и той отпи малка глътка от чашата си с червено вино, очаквайки продължението на разказа. Баронесата се сгуши в съпруга си с извинителен поглед. Пое дълбоко въздух, успокоена, че най-лошото се е разминало. Засега.

" Сектата Ама е нашият живот. Постоянно сме на път. Основното ни убежище се намира в Двианор, където всъщност се намира и замъкът на херцогинята, както и повечето й имения, в които тя настани нас и други доверени й лица. Сега тя е в близост до Метафия, но дори ние не знаем къде точно, защото тя тръгна натам, за да се види с близък нейн приятел – графът на тази страна, за да обсъди с него именно проблема относно пътуващото момиче. Тя идва от Близкия изток, страната Бурж, но причината за пристигането й там ни е неизвестна все още. Вече писахме писмо на лейди Лукреция Д`Морейр относно това, което сме разучили. Казваме Ви това, защото обстоятелствата в момента се стекоха по неблагоприятен начин. Това може и да е последната ни среща с Вас, защото ние предадохме херцогинята, а тя няма да ни прости това, не го и заслужаваме."
С жест Виторио прекъсна почти разплаканата жена. Зареян в мислите си каза:

- Предателството и болката са неща, които са спътници в живота на всеки един човек, дори и немъртъв. Вие заслужавате да бъдете наказани от нея именно защото се подиграхте с доверието й, а спрямо мен вие сте измамни егоисти и лъжливи използвачи. Причината е, че работите и за двама ни. Благодарение на Вас обаче аз се информирах за много важни събития и именно затова ще Ви пощадя. Наказанието, което ще получите от Лукреция – тази, която помня, ще е справедливо и сурово. – с равен тон приключи разговора херцогът.

- Благодарим, че ни дарихте с още малко дни живот заедно и затова ще Ви кажем другата тайна – нашата повелителка и спасителка все още Ви обича. Надяваме се да се срещнете в най-скоро време. – двамата съпрузи, подкрепяйки се взаимно, се изправиха гордо и тръгнаха към вратата да излизат. Усетиха, че младият мъж има нужда да постои сам. – Ако Ви потрябваме, докато все още сме на този свят, знаете къде да ни намерите.

Той махна с ръка леко и ги отпрати. Отвори широко прозореца, на който стоеше и се отправи към леглото си. Тъжен и изморен от приключилия разговор, както и безкрайните си кошмари, сангуинът притвори очите си, спомняйки си всеки един детайл от Лукреция Д`Морейр – такава, каквато я помнеше – С игриви лешникови очи, чаровна тънка усмивка и арогантна, правейки се на надменна. В съзнанието му изплуваха деликатните й меки устни, които той целуваше в продължение на цяла нощ. Млечната й кожа, по която той рисуваше с дългите си фини пръсти внимателно и нежно. Спомни си как се давеше в морето на вълнистата й червена коса, потъвайки в блаженство. Допирът на тялото на тази жена той усещаше с такава сила, сякаш тя в момента лежеше сгушена в него. Топлината, която излъчваше го топлеше и сега – в студената нощ.
Но..това живееше като мемоар на отдавна отминало време. Виторио не знаеше каква е тя сега, в каква жена се е превърнала – същата сурова и справедлива дама ли щеше да застане пред него, когато се видят.. Срамуваше се да я погледне в очите, но желанието да го направи, да я докосне отново и да бъде негова го изгаряше от вътре. Спомена за неговата учителка, майка и първа любов от дълго време насам ставаше мъглив. Постепенно нейният образ се заменяше с този на жената Лукреция, която цялото му тяло и остатъка от човешкото му сърце помнеше и идеализираше като негова богиня.
А дали тя отговаряше на определенията, с които Виторио я асоциираше? Траябваше да я види. В този миг на безумие и слепота той реши да замине към Метафия да я търси и да разбере повече за предстоящите събития там. Интересът му бе достатъчно разпален, а любопитството му започваше да се изравнява с котешкото.

---------

Виторио, баронеса и барон Амбиенте - В Юрвиар - НА (+10),17.04.1435г.

Сподави за пореден път напиращия в него въпрос какво е сторил неговият съперник от надпяването между бардовете в чест на пуноската кралица Венрида, понеже проявата на подобно директно любопитство можеше да обиди събеседника му. Недоумението му обаче растеше главоломно, защото Скромният Слушател на няколко пъти деликатно, но неотклонно извърташе разговора към онзи Леман, с който самият Кимару имаше съвсем краткотрайно познанство. Накрая гърбушкото усети, че елфът е почувствал душевното му състояние, защото леко и неусетно започна да насочва разговора към странични теми като музиката, литературата и рисуването. Дребничкият бард любезно се престори, че не усеща промяната в леещия се поток на общуването им и учтиво повдигна темата за човешкото изкуство, предизвиквайки добродушна усмивка върху леко суровото в своите черти, по мъжки красиво лице на Скромния Слушател:
- Простете ми забележката, но хората са неспособни на истинско изкуство и ако крайният резултат е добър, то ще е единствено заради вашето марйстортво, уважаеми Кимару.
- Ще си позволя дързостта да мисля друго, а и да ви изсвиря самата творба -с тези думи дребното, леко прегърбено човешко същество извади флейтата си от калъфа й и я допря до устните си, затваряйки очи в екстаз:

Боя се, когато си отивам,
и някой трябва да ме търси-
но иначе завинаги ще си отида!
С разрошена коса и боси крачки,
сред пеперудени каскади -
сънуваща небитие.*

... Мелодията се лееше тъй чиста и кристална, че устните на елфа неволно зашепнаха думите, които се образуваха от само себе си при изсвирването на всеки следващ тон – флейтата превръщаше грубите, човешки слова в крехки до ефирност вълнички по повърхността на кристален вир. Извивките на музиката милваха, галеха, понасяха душата на белерианеца към дъното на небето и я мамеха надолу към върховете на зелените треви – омагьосвайки го толкова силно, че когато вълшебството отмина, остана дълго безмълвен.
- Това го е създал онзи бард на име Леман нали? - промълви елфът, когато дойде на себе си, и в отговор получи отрицателно поклащане на глава. Миг след това дребничкият човек, седнал до него, внезапно се усмихна:
- Моя милост го написа за една много жестока и много красива личност... и навремето се питах защо съм използвал човешки, а не елфически език за тази творба!
- Изглежда вече знаете причината, сине на Калхедон – промълви събеседникът му, все още разтърсен от силата на стаеното желание и тъга, почувствани в музиката на барда.
- С времето сърцето помъдрява и отказва да изпитва ненужна болка, сине на Белерианд – потвърди Кимару и се изправи, при което наобиколилите ги врабчета се разлетяха с чирикане.

. . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . .

Пожелаха си всичко добро и учтиво си обещаха да се срещнат отново, след което гърбушкото се поклони, получавайки същия жест на уважение – знак, че двамата са развили един към друг искренно уважение и респект. Увеличиха дистанцията за приятелски разговор до разстоянието за учтиви полупознати, отново си отправиха пожелания за всичко добро и най-накрая си обърнаха гръб, всеки тръгвайки по своя път, ясно съзнавайки колко е малка вероятността отново да се пресекат пътищата им..
Кимару се премести в отсрещния край на площада и седна на стълбите пред катедралата на Светлината, постави паничка за подаяния пред себе си и миг по-късно следкия звук на флейтата му се разля над множеството. Хората не проявяваха особена щедрост, но тук там нечия ръка подхвърляше изтънял от употреба медник или дори бронзова пара, благодарение на което в късния следобед успя да събере за прилична храна и подслон. Естествено задели толкова, колкото да му стигнат за рядка бобена чорба и спане в конюшнята на някой хан, а с останалите медници купи хляб за просячетата и врабчетата.
Вечерта го завари на площада, с посипан от трохи скут, спокоен и безметежен – съзерцава до късно луната, след което се запъти към гостилницата от миналата вечер. Неуязвим под щита на очевидната бедност, която го правеше безинтересен за крадците и обирджиите в лошите квартали, Кимару мина напряко, през неосветени и зле павирани улички. Толкова късно вечерта града представляваше опустяла сцена, напусната от своите неуморни актьори – цареше пълно безмълвие, в което чувствителното му ухо долови тихи стонове на болка и отчаяние, носещи се от уличка, почти скрита между безразборно построените, ниски и неугледни сгради.
Въздъхна горчиво, защото знаеше, че ще отиде и забърка в неизвестни и вероятно болезнени неприятности – но мисълта да подмине, разчитайки градската стража да прояви усърдие в тази част на града, му се стори отвратителна. Отклони се от пътя си, сваляйки в движение наметалото с широки ръкави и качулка, зави зад ъгъла и се озова пред сцена, от която му секна дъха. Едър тип с черти на северняк влачеше за косите дребна като момиче жена и от време на време я подритваше с невероятна злоба. Тя обаче не пищеше, защото мръсна топка парцали затъкваше напълно устата, а ръцете й чезнеха зад гърба по начин, който подсказваше, че са пристегнати една към друга през нивото на лактите. Всъщност приглушените, почти безвучни хрипове на слабост се носеха от паднал в локва чернота мъж, чийто корем се гърчеше заради забития в него нож.
- Остави я! - заповяда Кимару и получи изненадано, вторачено зяпване от страна на високия, як мъж, който след секунда недоумения избухна в див, груб смях. Мъжът тъкмо изтегляше нагоре пленницата си и сега я пусна да падне като чувал с картофи, след което без предупреждение пресече с две крачки трите метра разстояние между тях и с огромната си длан го забра за дрехите. Дребничкият бард изведнъж се озова във въздуха, после почувства краткия, зашеметяващ сблъсък със близката стена и се свлече по нея, загубил за миг контрола над крайниците си. После почувства, че е влачен по лице, а жестоката болка в корема му подсказа, че северният варварин го е сграбчил за колана и в момента го повдига отново във въздуха – реши да избегне повторно запращане в стената и извади ножа си от канията му, подпъхна палец между тялото си и кожения каиш, след което в пролуката намести и масивното, едноостро оръжие. Успя да завърти режещия ръб надолу в мига, когато тялото му започна да полита с главата напред в близката стена, усети силна болка, когато тъпия ръб на ножа се притисна в корема му, а в следващия миг се оказа свободен и суркащ се по лице върху грубите павета на уличката.
Претърколи се светкавично и се изправи, отскачайки със свиване на краката във въздуха заради ниския замах с меча на огромния му противник – при този варварин ръстът и силата вървяха с бързина и точна преценка на ситуацията, а това го правеше смъртоносен противник в тази тясна и тъмна уличка. Кимару не загуби време да се вайка за лекотата, с която нападателят му премина от юмруците към меча си и с крайна съсредоточеност избягна следващите три, четири атаки, изпълнени с мощ, скорост и безстрашие. След това сблъсъкът приключи, защото дребосъкът влезе в ритъма на иначе опитния си противник и изведнъж се озова до него, а ножът му потъна през гърлото, изскачайки между два от шийните прешлени. Инерцията на атаката запрати тялото на парализирания върху барда, но със свободната си ръка той използва рамото на победения за опора и ловко се оттласна с нозе, премятайки се със салто над срутващата се грамада от мускули.
Всичко завърши толкова бързо, колкото започна и гърбушкото внезапно изпита кратък, горещ порив на благодарност към осиновителя си Ранагонд, който на времето изискваше от него да съчетава Пътя на Музиканта с този на Война. Отправи няколко благодарствени слова и към Светлината, като междувременно обърна по гръб нападателя си и го погледна в очите:
- Обезвдижен си от шията надолу и никога няма да се възстановиш, освен с могъща лечебна магия, каквато не заслуваш да бъде използвана за теб. Кръвта от гърлото ти се стича вътре в теб, но преди да се удавиш в нея ще умреш от задушаване, защото сърцето може да бие и при прекъснат гръбнак, но гърдите ти вече не се повдигат. Ето защо, ако искаш последна милост, за да не си отидеш толкова мъчително, премигни с клепачи!
В отговор огромният варварин задвижи устните си, опитвайки се да изрече без дъх думи, които биха накарали опитен каруцар да се изчерви повече от булка в първата й брачна нощ. На свой ред Кимару въздъхна и извади ножа си, светкавично забивайки го през окото дълбоко в мозъка на северняка – чувстваше се длъжен да действа според законите на войнската чест, въпреки че мръсникът го изкушаваше да постъпи жестоко и да го остави да умре бавно и мъчително.

Премести се до ранения мъж и един поглед отблизо се оказа достатъчен за констатацията, че пронизаната в черния дроб жертва е обречена – твърде много кръв се чернееше в ужасяващо широка локва около падналия, а замирането на конвулсиите от болка представляваше само по себе си изключително лош знак. Въпреки това Кимару раздра ризата на мъртвия варварин, извади ножа от пъшкащия мъж и припряно му направи превръзка, която веднага потъмня от обилната кръв. След това пристъпи към момичето и я освободи от въжетата, допиращи лактите й отзад на гърба, както и от парцала, затъкнат в устата й – очакваше да запищи, но вместо това тя само заплака от силни бодежи в раменете.
После видя мъжете, единия мъртъв а другия берящ душа в локва от собствената си кръв, и сякаш едва в този миг осъзна какво вижда – нададе предсмъртен писък и припадна в ръцете на дребничкият бард.

. . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . ..

Стражата все пак дойде и на място, напълно безцеремонно разпита него и плачещата жена-дете. Трите “куки” категорично отказаха да отнесат телата на варварина и починалия междувременно годеник на момичето, заявявайки че за тази работа си имало служба към уличните чистачи. На тръгване началникът на патрула реши да прояви малко лично отношение, потупвайки Кимару по рамото:
- Виж с`я, спасил си г`ъза на няк`ва бедна перачка, ама тая гад, дет си я заклал – за нея дават награда. Ей тия две момчета, дет са с мен, са ти свидетели, тъй че ела утре в участъка, да си получиш парите.
- Против убежденията ми е да взема пари, защото съм убил, макар и при самозащита, разумно същество.
- Говориш ка`т благородник, пък си малко опърпан за такъв, да зна`йш. Поне си намери нов колан, щото гащите ти се свличат.
- Благодаря за съвета – отвърна с ледена учтивост Кимару и изпрати с поглед тримата стражи, а острият му слух дълго долавяше в нощната тишина разменяните между тях реплики. Общо взето го “дъвчеха” заради контраста между облеклото и начина му на говорене, както и несъмненото майсторство, което е проявил срещу проснатата с меч в ръка грамата от мускули. Тази странност ги караше да го смятат за някое от проклетите синьокръвни копеленца, падащи си по размотаване из нощните вертепи в ролята на бедняк или отрепка.
Когато звукът от гъгнивите им, леко дрезгави заради хроничното използване на алкохол гласове стихна напълно, той се обърна към момичето:
- Стражите много старателно заобиколиха въпроса какво сте правили по това време на улицата с годеника си. За тях всичко се свежда до пиянска свада сред хора от простолюдието.
- Господине, моля ви.... пуснете ме да си вървя.
- Разбира се, момиче – въздъхна дребничкият гърбушко и прокара длани по лицето си, преди да подхвърли почти небрежно – намушканият в черния дроб ти е бил “клиент”, нали?
- Да господине.
- А онова чудовище там е... беше сводника ти нали?
- Да господине – разтрепери се момичето и понечи да заобиколи разпитващия, но той вдигна ръка, сякаш само жестът щеше да е достатъчен, за да я откаже. Усмихна се по неговият тъжен начин:
- Нещо се е объркало и поредния глупак е отказал да си даде парите, а на твоя изрод такива не са минавали и без много мислене го е наръгал. Но когато в такива мъже насилието се отприщи, то е като лавина и започва да набира сила, вместо да затихва. Ето защо след него е подбрал и теб, нали?
- Господине... той... никога досега не... никога не ми е посягал – изхленчи тя, сякаш искаше от него да я оправдае, че от глупост е опетнила гордостта и хитростта на целия женски род и се е превърнала от съучасник в жертва. В отговор той поклати глава отвратен и внезапно пожела да я убие бързо и чисто, но го възпря непобедимото чувство за неприкосновенността на пола й:
- Вървете си... лейди.... и се молете тежестта на вашите грехове да не се прехвърли върху децата ви! Вървете! – заповяда той и тя хлипайки изтича покрай него, потъвайки в нощната тъма.
Остана сам и отново въздъхна горчиво, след което се приближи към гиганта и, след известни усилия, успя да освободи мъртвеца от вече ненужния му колан, като в първия миг му се стори , че вещта е по-мярка на северняка и ще трябва да го запаше почти два пъти около собствения си кръст. Каишът обаче се оказа точно по него и реши, че въздействието от туко що преживяното все още му въздейства и го е разсеяло... всъщност нямаше значение, защото ставаше въпрос за нищо и никакъв предмет, от който се искаше само да му придържа панталона.
После се поклони пред тялото на варварина, извинявайки се, че се е възползвал от правото си на военна плячка, макар и в ограничена степен – след което се извини и на двамата мъртъвци, че трябва да чакат до сутринта градската погребална служба.
Накрая се отдалечи, продължавайки от време на време да въздъхва горестно и тъжно. Почувства се безкрайно уморен и реши, че е крайно време да поспи поне няколко часа през тази нощ.

-------- ------------------ -----------------

Алукард, Кимару - В Тиен-Мил Анмари, гр. Нуар-Тар - НА (+2/3), 09/10.04.1435г.

* Стихът е на Селена от "Хулите", с обща редакция

Мракът в стаята заемаше всяко едно ъгълче. Скъпата мебелировка, тежките килими, картините по стените – всичко изглеждаше точно на мястото си. Или почти. На земята точно пред загасналата камина се очертаваше единственото бяло петно в тази тъмнина. Беше тялото на младо момиче, свило се на кълбо, подложила ръце под главата си. Една ръка се протегна и бавно погали нежното лице на спящата девойка. Тих смях и приглушени звуци от оркестър долитаха през затворената врата. Две ръце вдигнаха момичето и го положина на леглото застлано със скъпи атлазени завивки. Тя не се събуди , а само простена нещо насън, докато едно одеало закриваше голото и тяло. Вратата на стаята се отвори и вътре влетяха звуците на нарастващо пиршество. Стоящата на вратата фигура се усмихна и плавно я затвори. Този път щяха да минат без него. Светлините в коридора премигнаха за миг. Там вече нямаше никой.



Планинската грамада се очертаваше ясно на фона на бурята и падащите светкавици. Тътенът на гръмотевиците изпълваше нощта. Вятърът пронизваше с ледни копия , а дъждовните капки се сипеха в бесният си устрем да залеят и погълнат всичко.Придошлата река излязла от коритото си, помъкнала клони , камъни и пречупени дървета се носеше напред помитяйки всичко по пътя си.От близките сенки се отдели петно, което постепенно нарастна до висока двуметрова фигура.Един трипръст крак завършващ с остри нокти се впи в изтерзаната земя.Огромните прилеповидни криле се разтвориха а звукът на биещите по тях дъждовни капки напомняше удрянето на безчет стрели в стоманени щитове.Дългата опашка удари няколко пъти по земята.Главата украсена с два остри рога се отметна назад.Уста изпълнена с остръ зъби се разтвори и нечовешки вик на гняв и омраза процепи въздухът.И за миг гневът на природата сякаш замря. Но само за миг. Когато и последните нотки се загубиха в нощта нови мълнии прорязаха небето.Дъждът, вятърът и дори реката всичко се вля в едно сякаш самата природа се противеше на присъствието на демонът и искаше час по скоро да заличи всяка една следа от неговото присъствие. Тръскайки гривата си създанието направи крачка напред посрещайки гневът на полудялата стихия сякаш тя изобщо не съществуваше.Целта му беше напред и никой или нищо нямаше да го отклони.А и нямаше време.Знаеше , ТЕ ще го усетят в мигът в който премине през отвора.Че ще бъде очакван.Знаеше и още нещо ДРУГИ щяха да го чакат когато излезе.Мракът в самата снага на планината оформяше нещо като пещера.Без никакво колебание демонът закрачи натам.Защото там вътре беше това което желаеше.Там вътре беше това което спаси противничката му преди толкова много време.Две малки висулки – напомнящи сълзи висяха на ушите на изчадието.Кърваво червените му очи се взряха в отвора след което с див кикот той прамина през него.



- Скоро, много скоро ще се срещнем пак Арвен-ен-Нирнает.Този път обаче няма да ми избягаш.Аз никога не забравям и винаги взимам своето.А твоят живот, твоята същност, те са мои.........



.....................................................................................................



Алукард мълчаливо наблюдаваше отдалечаващият се Кимару от близкият покрив. До тренираният му слух достигаха откъслечните вдишвания на другият безмълвен нападател на случката. Много добре знаеше, че нищо не остава скрито- покрито затова и не се изненада. Огромният глупак победен от барда определно беше сводник. Момичето също не представляваше интерес за него. Но страничният наблюдател не влизаше в плановете му. Докато не разбереше всичко за Леман от Кимару неможеше да си позволи нещо да му се случи. Оставаше и досадната подробност за която се досети при повторната си среща с дребосъка, а и видяното току що го потвърди. Бойният стил демонстриран преди малко му бе познат, адски познат. Самият той го бе тренирал преди толкова много време. Спомни си и другото. Преди време нагор’саак Ранагонд бе осиновил малко човешко дете и го бе възпитал в обичаите и традициите на елфите. Това малко усложняваше нещата. Само малко. Чу раздвижването от съседния покрив и видя тъмна фигура скачаща в мракът на малката уличка. Лошо, ако вестоносецът стигнеше до леговището си всичко пропадаше. Помисли за миг. Вече бе твърде късно, а и неможеше да рискува. Ако искаше да получи информацията трябваше да действа веднага. С безшумно салто фигурата му се смъкна на земята и последва беглецът в гонка. Гонка в която нямаше място за грешки. Слухът му безпогрешно го водеше в плетеницата от тесни улички и не след дълго той настигна жертвата си. Усетила, че я преследват фигурата се обърна, но вече бе късно. Едно тънко острие проряза въздухът и зе впи в гърлото и отнемяйки и възможността да диша и вика за помощ. Алукард се приближи към потръпващата в агония фигура и издърпа кинжала си внимавайки избликналата кръв да не го изплиска. Ослуша се за миг и се увери, че тук освен тях двамата няма никой друг, след което безшумно побягна в мракът. Оставаха тримата стражи, а също така и момичето. Кротка усмивка бе легнала на устните на острието. Отдавна не бе имал възможност да се раздвижи. Дребните проследяващи магии, които бе поставил на стражите и момичето нямаше да траят повече от час, нои това му бе достатъчно. Не след дълго откри дирите на малката в друга тясна уличка. Моничето тъкмо се канеше да отвори една на пръв поглед прогнила врата когато усети как нещо запушва устата и след което мракът я обгърна. Завинаги. Оставаха само стражите. След кратко лутане из лабиринта на градът той откри следите им. По-късно през нощта дрипав просяк , търсещ място където да преспи тази вечер откри нещо странно . До носът му достигна странна миризма на нещо печено. Пияният му поглед попадна на една димяща купчина и викът му огласи нощта. Там сред купчината изгорели дрехи и претопени брони се чернееха куп кости. Куп човешки кости.



........................................................................................



Тунелите под планината сякаш бяха безбройни. За някой случайно слязъл тук щяха да са и смъртоносни, но не и за него. Воден от своето пророчество многоокият за пореден път избягваше дебнещата го опасност. Какви ли не опасности дебнеха непредпазливите тук. Шахти, капани, скитащи зверове останали още от войната на чедата. Пораснали, станали по-силни, по-жестоки непризнаващи чужда власт и неподчиняващи се на контролът на отдавна призовалите ги. Но все още съществуваше тънката нишка на контролиращише заклинания. Недостатъчна за покоряването им, но точно толкова колкото да съобщи на запознатия с магията за тяхното приближаване. Вече няколко часа си играеше той с тях на котка и мишка. Неможеше да рускува Носителите на Огъня да го усетят. Една битка с пазачите не представляваше проблем сама по себе си. Носителите бяха друга работа. Стигаше един единствен да се събуди. А толкова навътре кокото бе навлязъл той едва ли щеше да спи някой слабак. Дори от това разстояние можеше да почувства мощта на няколко от спящите, пък били те и на километри разстояние един от друг. Не засега му се налагаше да преглътне яростта си и да продължи напред. Трябваше да следва целта си непреклонно. Не след дълго откри тунелът който търсеше. Тунел водещ още по мавътре в планината и още по навътре във владенията на Носителите на Огъня. Без колебание демонът закрачи напред към тъмният отвор и скоро потъна в него сякаш погълнат от пастта на огромен звяр.

.........................................................


Ашелон - В Белерианд, Подземията на Носителите - НА (+1/2), 8/9.04.1435г.
Алукард, Кимару - В Тиен-Мил Анмари, гр. Нуар-Тар - НА (+2/3), 09/10.04.1435г.

Хирве и Леман похапнаха късно вечерта, когато Пустинните дюни далеч не бяха така топли, както през деня. Огъня стопляше изморените от път тела, но не ги предпазваше от пустинния вятър, който ги пронизваше дълбоко. Предстоеше им още дълго да пътуват, броейки дюните в Халит. Далечината ги водеше към границите на Метафия, където Хирве имаше мисията да посети главният храм на жриците на Дот`Лили, опитвайки да ги убеди да спрат неморалната си почит към Тъмната Лилия. Те като хора не трябваше да следват пътя на мрака, според разбиранията на маговете илюзионисти. Както всички свои учители, младата жена, вярваше в правотата на думите, че човешките същества са най-чистите създания, които можеха да разберат най-добре Фаетон. Тя не приемаше твърденията, че вечността убива спомените, че смъртта прекършва живота им, оставяйки го неизживян. Хирве`Исил знаеше: “Хората са уникални с чистотата си, правотата и разбиранията си, те трябваше да вървят по непокварен път, а дори да кривнат, да се върнат към него”. Затова именно пожела да й се възложи тази мисия сред толкова други магове илюзионисти, имащи възможнаост да потеглят към храма на дъщерите. Гордееше се, че Фирифула`Дот й дари този уникален шанс да се докаже, че може да овладее най-трудното поделение на магическата школа – Хаоса. За нея той беше не друго, а объркването в съзнанието на хората, сбъркването на добрината в сърцето с мрака, носещ лъжата и омразата. Искаше да побере в себе си всички негативни емоции, именно защото смяташе, че само тя може да го направи, не желаеше и други да разбират за мрачната страна на света. Единствено тя от всичките млади магове прояви интерес към школата на Хаоса, другите се плашеха от нея, избягваха я. Хирве искаше и да разбере какво е да призовеш демон, това неустоимо я привличаше. Така щеше да е наясно с това доколко добре е развила самоконтрола си и колко силна е волята й. Често се чудеше защо никога Фирифула`Дот не разказваше историята за създаването на магическата школа и за разделенията Земя, Вода, Въздух, Огън и Хаос.. Беше странно и убийствено любопитно. Преди да тръгне, тя поиска обещание от него, че ще й разкаже всичко, когато изпълни мисията си.. Дали щеше да я изпълни тя не знаеше, но не се страхуваше от провал, защото вярваше в себе си.

Загледана в Огъня, Хирве дочу лекото похъркване на Леман, вече заспал дълбоко. Погледна го, усещайки парещата болка в китката си. Тихи сълзи изпълниха очите й – толкова мъка, тъга и объркване излъчваше той. Как ли живееше с тези чувства тя не разбираше, но искаше да му помогне. За краткото време, от което се познаваха, Хирве се привърза към него сякаш й беше брат, който искаше да предпази. Усещаше, че той има правото да живее нормално като всички останали хора. Добрината често изиграваше лоши шеги на младото момиче и вероятно именно тя щеше да наруши някой ден самоконтрола й, но Хирве се подготвяше за това..
Липил лежеше до една дюна, когато младото момиче отиде до него и се покатери по крака, а после и гърба му, за да го погали между ушите. Качи се, за да огледа къде се намират. Наколо виждаше само безкрайна пустиня. Чувстваше студ, когато хобота на слона я обгърна откъм раменете, за да я стопли.

-Май си жаден Липил – като нежен звук на арфена струна прозвуча гласът на Хирве. Тя скочи бързо от слона и изтича на няколко метра разстояние от него между две дюни и се усмихна чаровно, подканвайки Липил да се доближи. С ефирно движение за няколко мига създаде огромно водно езеро, от което слона да се напие с вода, достатъчна за оставащия път. Огледалната водна повърхност отрази прекрасното лице на Хирве, но нещо в нея трепна притеснено - лошо предчувствие, което я измъчваше. Усещаше, че нещо ще се случи. Бутна леко камите си в очакване, но не стана нищо странно за кратките мигове, през които стоеше в готовност за ответна реакция.

Плъзналият през нея чисто човешки страх Хирве овладя с войнските усилия, които полагаха при тренировките с ятагани младите мъже в Даар, които тячесто наблюдаваше скришом. Понякога й се искаше да може и тя да борави така добре с оръжията, но нямаше рефлексите и възможностите за това.

Отново спокойна, тя се отдаде на леко мечтание, запявайки една от любимите си, но тъжни, песни с ангелски






Песента се прекъсна от нещо, което тя оприличи на приглушен тътен. Макар че пясъка омекотяваше всички стъпки при прекалено силните поддаваше, създващ илюзия за пукот. Гласът секна, а момичето внимателно пристъпи към най-близката дюна, правейки жест, с който цялото водно езеро изчезна за миг. Пустинният вятър духаше свирепо и Хирве се загърна в шала си да я предпаи от развилнялите се в див танц прашинки. Приближи се внимателно до сенчестия участък иззад близката дюна, изваждайки едната си кама, която стисна здраво във фината си длан.Тъкмо се канеше да пристъпи зад пясъчната грамада, когато глухия тътен на нечии тежки стъпки стана толкова близък, сякаш някой вървеше до нея. От сенките излезе грамада от мускули – на височина два пъти над нея, както и на ширина. Окъсаните му дрехи и мръсната му кърпа за глава направиха плашещия му вид още по-ужасяващ. Стъпи с големите си ходила, обвити в огромни сандали, държейки в едната си ръка си току що убита кобра, осмелила се да опита да го ухапе, защото беше настъпил дупката й. От другата му длан се показваше още кървящата глава на пустинен хищник, помислил го за вечерята си, но непосредствено намерил смъртта си. Усмивка се появи по лицето на грамадата, която Хирве оприличи като иронично дружелюбна и приветлива. Момичето се стъписа, но с усилие продължи да стиска камата си, въпреки че виждаше безсмислието на това движение. Злобното на вид лице срещу нея се ухили още повече, като придоби саркастична гримаса.

- Хайде да не си мерим силата, а? Колкото и да ми се иска да проверя уменията ти, нямам право на това засега. Здрасти сладурано. – силен гърлен смях обви околността, събаряйки близката дюна, превръщайки я в пенлив ручей от песъчинки.

Хирве мълчеше, незнаеща какво да каже и направи. Много уплашена за миг, тя се окопити в следващия, защото осъзна, че трябва да стигне в Метафия жива. Лицето й придоби равнодушен вид и загледа изключително спокойно Азидаха.
-Здрасти..страннико, но ще те помоля да не ме наричаш “сладурано”, защото съм също толкова сладка, колкото змията, която държиш в ръката си и така трудно смилаема като хищника, срещнал се с теб по пътя.

-Виждам, че си интересна играчка. Със сигурност ще ти се зарадват там, докъдето трябва да те придружа – изкиска се Азидаха. – Виж сега, момиченце, аз не обичам да се разправям със същества като теб. Твърде устати сте, а и ставате само за забавления. Дай да се разберем, аз съм тук не защото имам желание да те търпя. Наредено ми е да придружа теб и шантавия ти спътник до Метафия. По-добре да се договорим сега, за да не се наложи по пътя да се избиваме. Моята кожа ми изключително ценна.

- Какво е името ти, драги бъдещ спътнико? – иронично каза Хирве. И откъде накъде някой си е там ще нарежда на торба без мозък като теб да ме съпровожда до Метафия? При това без мое съгласие, знание и желание? Не стига, че си глупав, ами и не уважаваш дамите. – вирна нос Хирве, но жеста й не се забеляза или разбра..
-Гле`й сега, маце, не ме ядосвай, защото ще си наруша заповедите. Просто млъкни и си трай, за да не те запукам ей сега, че много ме дразниш. Стягай си багажа и да потегляме към Метафия.

-Никъде не тръгвам с теб, глупава буца такава. Потегляй си по пътя. Сбогом. Липил, ела. – повика нежно Хирве слона си, който се доближи. - Грам уважение нямаш.

-Сбърка малката, сега ще трябва да наруша заповедта си.- Азидаха посегна с огромната си ръка към момичето, хвърляйки улова си настрани и я сграбчи за наметката, с която тя обгръщаше тялото си за да се стопли. Липил се появи и обви с хобота си кръста на Хирве`Исил, на която малко оставаше да се разкъса на две. С жест на ръката си тя направи заклинание. Над главата на Азидаха се изсипа силен дъжд, чийто капки Хирве вледени.

В суматохата момичето се обърна към силата на Хаоса и създаде силна илюзия за битка, в която Азидаха губеше без дори да помръдне. За съжаление демонът не се впечатли и се разсмя със злобен смях.

..............................

Хирве`Исил, Леман, Азидаха - В Пустинята, на ден път от източната граница на Метафия - НА - (+2/3), 9/10.04.1435г.

Ранната утрин премина под знака на учитивата словесна битка между Илмен и Ранагонд, които любезно и упорито в същото време предоставяха на другия честта да посрещне като домакин пристигащите членове на Съвета. Защитникът изтъкна обстоятелството, че след оттеглянето на Малкар събеседникът му е най-древния и мъдър от присъстващите, на което Гарвана с усмивка отговори, че самият той е гост в Ескус. Тихият им спор продължи твърде дълго и накрая Анду Ведир се намеси с довода, че достойния Галадор е обявен от Малкар Мъдрия за негов заместник в Ескус, поради което подреждането на посрещачите може да бъде организирано по един единствен начин.
На същата площадка, където предишния ден Малкар и Анду посрещнаха Ранагонд, сега се наредиха петимата присъстващи членове на Белериандския съвет, заставайки рамо до рамо в строг, почти ритуален ред. В центъра на групичката им се озова Илмен ен Галадор, обвързан от положението си на домакин, върху който падаше основната емоционална и церемониална тежест по посрещането на гостите. Всички останали се подредиха около него според излъчвания от тях респект и уважение - с изключение на лейди Нирнает, която всички единодушно помолиха да застане плътно в дясно от Галадор. Ранагонд застана неподвижен от другата страна на защитника, Тулкас ен Браголах пристъпи до Арвен, а Анду Ведир се озова най-вляво, което устройваше напълно склонната му към наблюдение отстрани природа.
Междувременно слънцето започна да напича, осезателно надигайки се над теметата на източните спрямо града хълмове – лъчите му заблестяха право в очите на посрещачите, но никой от тях не отмести поглед, спазвайки свято традицията да са обърнати с тяло и душа към световната посока, от която са длъжни да подходят идващите. След час и половина светилото се издигна още повече, утринната хлад се смени с намек за обедна горещина и най-накрая петимата забелязаха едва различима точка на хоризонта, която идваше право изпод сиянието на светилото.
Минути по-късно над отсрещния край на площадката увисна безтегловно съвсем малък небокост, едва достигащ десетина метра от върха на своята бронирана глава до края на клиновидната си опашка. От източената му, елегантна черупка на морска костенурка се подаваха масивните плавателни крайници, които съществото величествено размахваше, нагласяйки се в най-удачната позиция за акостиране. След миг плоския му, брониран корем легна върху древните плочи, беззъбия клюн на устата му широко се отвори и от там – малко не в тон с тържествения тон на ситуацията – излезе със силно привеждане Нилея ин Марен.
Младата за своето положение елфана ги дари с по детски чиста, но в същото време изпълнена с мълчание усмивка, след което отвърна на поздравите им и любезно отрече правото си да бъде посрещана с толкова голямо уважение. В отговор петимата отново й се поклониха, защото, въпреки своята крехка възраст, тя изпълняваше танца на взаимната почит с изключително, абсолютно съвършенство, изпълващо ги с искренно възхищение. Всеки от тях успя с няколо сравнително кратки фрази да оцени най-добрите й според него качества, а тя на свой ред съумя тънко да поласкае всеки от тях, наблягайки на черти и способности, които признаваха дори и неприятелите му.
След около десетина минути Илмен премина на следващия етап от церемонията и от среща между личности, ритуалът се превърна в символично потвърждаване на взаимните ползи и връзки, съществуващи между Ескус и града, от който идваше момичето. Докато червената крепост представляваше място за тренировки на защитниците и остриетата, последно убежище при мащабни войни и място, където се събира Съвета на Белерианд, то Седемте Пирамиди носеха полза за народа им в съвсем други поприща. В Сирис живееха най-могъщите лечители, съхраняваха се най-дълбоките тайни и медитираха най-търпеливите мъдреци, способни да създават и подддържат великите магии на мълчанието. Тези заклинания предствавляваха неимоверно бавни, но изключително могъщи въздействия върху огромни територий и отрязъци от времето, способни неусетно да преместват планини и откланят реки, да събуждат или приспиват вулкани и променят дори самия климат....

Докато траеше церемонията, нагор`саак Ведир внимателно наблюдаваше Нилея ин Марен, чиято крехка красота поразяваше дори неговия придирчив елфически вкус и му пречеше да се съсредоточи върху внимателната преценка на поведението й. Девойката имаше чиста душа и принципен характер, вярваше в Бъдещето и ползата от облагородяването на човеците, а това я правеше най-светла сред светлите... ала за разлика от него и Ранагонд не приемаше, че достатъчно великата цел оправдава използването на всякакви средства. Съществуваше вероятност да застане срещу Гарвана и то не защото заедно с Арвен живеят в най-недоверчивия към Бъдещето град, а тъкмо защото споделя възгледите, но не и методите на древния мъдрец.
Докато разсъждаваше за възможните разклонения на бъдещето, девойката пред него получи покана от Илмен да се оттегли в преварително приготвените й покои, където да се възстанови от пътуването, на което тя отвърна с мек, нежен отказ и молба да остане с тях. На свой ред защитникът благодари за предложението й да сподели с тях тежестта от посрещането на останалите гости, поклони се и любезно отхвърли предложението й, като направи три крачки назад, давайки знак на останалите четирима да минат настрани. На младата Нилея не й оставаше друго, освен да пристъпи напред и хване под ръка Илмен Галадор, позволявйки му да я отведе във вътрешността на огромната, необятна в своите размери централна кула на Ескус.

..........................................................................

Малко преди обяд на бръмбар-носорог пристигна Талион Сул от Ес Ток и целият ритуал се повтори със съвършенна прецизност, която позволяваше на всеки присъстващ да изрази и най-сложните оттенъци в отношението си към някого чрез почти недоловими отклонения спрямо шлифования от стотици поколения етикет на поведение. За разлика от деликатната Нилея, новодошлият успя да изрази много по-очевидно неодобрението си от експеримента на Ранагонд, като строгия му поглед едва се смекчаваше от уморената му, леко извинителна усмивка. Ясно доловимата прямота в гласа му всъщност звучеше като обвинение срещу Ранагонд заради нарушените – макар и по отношение на примитивно, човешко същество – етични и морални норми. Наблюдаващият отстрани Анду изведнъж осъзна, че съзидателят Сул е потънал твърде много измеренията на ковашкото изкуство и е на път да загуби безпристрастността си, а тя представляваше най-важното качество, свъзрано с другото му поприще – това на отсъдник. Вярно, че самия Ес Ток олицетворяваше единството между справедливост и създаване на материални блага, събираше в едно съд и ковачница – но въпреки това Ведир се запита дали затъкнатия в пояса на госта едноръчен чук не е загубил половината от символичното си значение, щом го носи личност, позволяваща си предубеденост.

.........................................................................

Късно следобед върху широката площадка, която отдалеч изглеждаше като малка тераса, едва подаваща се от силуета на централната кула, акостира нов небокост, далеч по-голям от първия. Новия жив кораб дойде от север и направи широк завой около града, подхождайки откъм изток, за да стовари малка тълпа от мъници, неколцина същества от човешката раса и самата Синуин Итилвен. От огромната, разтворена паст на небокоста тя и спътниците й излязоха без да се привеждат, със спокойни крачки и ведри, неразгадаеми изражения, каквито имаха всички перинторци. Самата посланничка на най-северния елфически град излеждаше доста необичайно за белериандка със своите осезаемо заоблени форми и сивосини очи с зелен оттенък, изпъстрени със златисти петънца. Кестенявата коса и широкото, кръгло лице намекваха за наличието на загорска кръв – впечатление, което допълнително се подсилваше заради пищните бедра и големите гърди. Цялото й същество излъчваше някаква мека, сладострастна пухкавост, съвсем различна от съвършенното изящество на останалите елфани, ала по своемо изключително заинтригуваща и мамеща мъжете – до момента, в който те не разберяха колко твърда може да е като характер.
Анду обаче се запита дали зад тази непоклатимост на собственото мнение не се крие човешката поквара, наречена инат – неспособността да осъзнаеш правотата на опонента, дори когато тя е очевидна. Може би нейното присъствие в Съвета представляваше с нищо неоправдана тежест, мълчалив компромис с политическото влияние на синеоката дама в единствения елфически град, чиято архитектура съдържаше чужди, небелериандски черти. В такъв случай изникваше въпросът защо великия Малкар е допуснал ситуацията да стигне до такова положение и дали не е заложил още преди векове примката, който със самото му оттегляне започваше да се стяга около Ранагонд – изглеждаше очевидно, че е искал Гарвана да наследи един разпокъсан Съвет, в който всеки член е със собствено мнение по всички въпроси... Освен ако нещата нямаха по-дълбоко значение, ясно само на тях двамата...

..................................................................................

Последен, почти привечер, пристигна небокостът на пратеничката от Калхедон – великото средище на изкуствата, образованието и чистата магия, където всеки елф се озоваваше рано или късно, воден от конкретна нужда или желанието за саморазвитие. Най-западният елфически град представляваше една единствена сграда, с огромни стени и покриви от цветени кристали, който при силна светлина потъмняваха до меко синьо и зелено, ала сутрин и привечер чезнеха от прозрачност. Той съществуваше върху труднодостъпна гранитна площадка, всечена с магия в северната стена на пролома, по чийто дъно се пенеше дивата река Калхедон – изящен, съвършен и невъзможен като моста, който го свързваше с южната стена на пролома.
А посланничката му олицетворяваше неговия дух с всеки аспект на своята личност – от гордо вдигнатата брадичка и безупречни в своята финна надменност жестове, до непоносимата си, ослепяваща красота. Гуенте ин Аданкея пристъпи към посрещачите си облечена в тъмносиня рокля от най-финна материя, с пантофки на висок ток в същия цвят и сложна прическа, която оформяше дългите й до земята черни коси в разкошен кок. С поглед, жестове и слова тя деликатно внуши на присъстващите мъже усещането за неоспоримото й женско превъзходство, като в същото време с елегантна непринуденост успя да отправи послания за взаимно уважение към Арвен ин Нирнает.
Останалите елфани и елфи, пристигащи от Калхедон, изглеждаха като безлични сенки, губещи се в сиянието на красотата и очарованието й, а присъствията им чезнеха сред аурата на непреодолима магическа мощ, която - заради малката дистанция - всички усещаха да струи от крехката като блян красавица. Тя успя да развълнува всички и отне вътрешното равновесие дори на безстрастният, наблюдаващ отстрани Анду Ведир, който неволно затаи дъх, щом нейните дълбоки и необятни като тъмни езера очи се спряха с усмивка върху него. Безсилен да отклони поглед от нежните й, сладострастни черти, младият нагор`саак проследи нейната полюшваща се походка, собственическия начин, по който хвана под ръка защитикът Илмен ен Галадор... и осъзна очевидното....
...........................................................................

Централната зала на Ескус представляваше замайваща с размерите си полусфера, с високо разположени, тесни прозорци и мозаечен под, в чийто център се ширеше изображението на дванайсетолъчна звезда. Традицията повеляваше на всеки от нейните върхове да застане по един член Съвета, ала в необятно дългата история на Белерианд неведнъж важни въпроси бяха обсъждани, докато неколцина от тях отсъстват по работа или защото са се оттеглили от задълженията си. В тези случай - заради неотложността на задачите и изключително бавното приемане на нови членове в Съвета - иначе педантичните към всеки детайл елфи приемаха да заседават, без да повдигат въпросите за кворум и абсолютно мнозинство. По принцип трябваше да присъстват по двама делегати от град, но Перинтор, Ес Ток и Калхедон изпращаха по един, а след оттеглянето на Малкар Мъдрия в съня без сънища червенокаменния Ескус оставаше само с Тулкас ен Браголах като негов представител.
Всички усещаха, че вече стават прекалено малко, за да вземат каквото и да е решение по съдбоносния проблем, който засягаше съществуването на цялата вселена, а и освен това си даваха сметка колко ясна и категорична е последната воля на Малкар. Древният и могъщ елф желаеше на негово място, без никакво бавене, да бъде избран Илмен ен Галодор, който до този момент упорито отказваше подобна чест и задължение, оправдавайки се с прекомерната си ангажираност по охраната на Ескус. Сегашният момент обаче носеше толкова голямо напрежение и риск за всички, че желанието на защитника да стои настрана от делата на Съвета заплашваше да се превърне от смиреност в акт на арогантност или дори безотговорност. Ето защо той с тиха въздишка прие повдигнатата му от Арвен кандидатура и още по-безмълвно прие единодушният вот на останалите, който го превърна в един от най-натоварените с отговорност елфи в Белерианд. По същината си това гласуване се превърна в прецедент, защото се оказа с около петдесет години по-кратко от досегашното най-бързо избиране на нов член – и на Анду му стана ясно, че причината за тази толкова светкавична рокада е подготвяната от лейди Нирнает атака срещу непоклатимия до този момент респект на Ранагонд ен Амарт.

...............................................................

Анду се оказа прав и за свой собствен ужас можеше само безмълвно да наблюдава как въпросната дама изчаква с ледена учитивост произнасянето тържествените слова, чрез които Ранагонд, като най-възрастен елф, обяви началото на свободните обсъждания между всички присъстващи по всички възможни въпроси. Тя веднага постави под съмнение нуждата от експеримента, започнат от Ранагонд ен Амарт, а той й отвърна с глас, в който умората си личеше твърде ясно:
- Всички знаете легендата за Раздвоения Бог и сте наясно, че някъде, някога, той ще намери начин да обсеби цялата Вселена, в която нашия Мюриън е по-малък от прашинка. За да не се стигне до тази неизбежна катастрофа, на предишния съвет решихме да рискуваме. Наистина Малкар Мъдрия не подкрепи идеята ми, но и не я отхвърли, давайки ми възможност да сторя необходимото според собствените си представи.
- Може би е време да си позволя малко дързост – въздъхна Арвен ен Нирнает - и да ви попитам какви всъщност се оказаха резултатите от вашия опит.
- Успяхме да превърнем съзнанието на едно изцяло лишено от магически способности създание в капан за Есенцията на Раздоения, която съществува извън нашата реалност в състояние на не-смърт, причинена от наказанието на Фаетон, Първичната Светлина. Постигнахме необходимия парадокс – уловихме частица от Същност, която е Абсолютна в своите аспекти и поради това не може да бъде обособена от Целостта Си. Истината е обаче, че успехът всъщност е представлявал акт на абсолютно безумие, защото в този миг съм щял да унищожа със собствените си усилия сегашното състояние на Вселената. На цялата вселена в нейната безкрайност и вечност. Спасило ни е това, че в същата частица безвремие в съзнанието на създанието, с което експериментирах, се е уталожила и частица от Фаетон, подлагайки се на същия парадокс, според който Абсолютните богове не могат да обособяват части от себе си.

След думите му се възцари мълчание, защото в живота на елфите пълното и безусловно признание, че си сгрешил, представляваше изключителна рядкост – означаваше и предизвествие за напускане на Съвета от страна на Гарвана след приключване на кризата, последвано от доброволно изгнание или оттегляне в съня без сънища. Ведир проследи по лицата на останалите от Съвета реакциите, предизвикани от Ранагонд и долови дълбоко прикритите чувства на съпричасност или безпомощен гняв, породен заради святото задължение да приемеш извинението на другия. Не се изненада обаче, когато Арвен наруши този най-древен и важен закон в общуването и продължи с критиката си срещу древния нагор`саак:
- От самото начало се обявих срещу тази идея, но загубих предишното гласуване заради колабанието на значителна част от присъстващите дали да рискуват или да оставят на самотек Съдбата на цялата Вселена.. И сега не ми остава друго, освен да ви повторя словата, що изрекох тогава: Някой не е прочел внимателно легендата за Развоения, понеже там е казано, че след като ГО победил, Фаетон източил кръвта му и от нея направил ложе, върху което Хармония и Баланс заченали и създали Вселената, в която живеем. Чрез този жест Фаетон се е отказал от победата си, защото е представлявала тържество на насилието над друго насилие – а това наистина е нетраен успех. Единствено актът на любов и сътворение, извършен от Хармония и Баланс върху ложето, направено от кръвта на Раздвения, е истинската преграда пред последния...
... А още по замисъл този екперимент предвижда принуда - тоест насилие - в ситуация, в която самия Фаетон, Първичната Светлина, се е отказал от него.... Ранагонд, без сам да го осъзнава, ще заличи дълбокия смисъл на Фаетоновия отказ от победата, постигната с насилие....
Думите на Арвен оставиха Ранагонд безмълвен почти минута, преди той да отвърне съвсем бавно, сякаш неговият ответ едва сега се раждаше от дълбините на душата му:
- За същия Фаетон ли говорим, който пожелал да повтори стореното от Хармония и Баланс, ала воден от творческа гордост. За Създателя на Светлите и Тъмни Чеда ли ми говориш, Арвен ин Нирнает?
- Изначалните добри намерения лесно може да се обезмислят заради по-късните ни постъпки, Ранагонд ен Амарт! От това не следва, че никога не ги е имало или не са били искренни!- не му остана длъжна тя и той, за най-голямо притеснение на наблюдаващия го Анду, се усмихна тъжно и уморено на репликата й.
- Ще ти отвърна с думите, които аз казах тогава: Изкушавам се да призная, че си права, Коахау`Щан ту Каха-Палуна`Шибил, ала истината е, че никога няма да разберем дали Фаетон изначално не е носел в себе си своята тъмна половина. Защото ако е така, то всяко тълкуване на неговия жест като отказ от собствената му победа... е безумие.

След думите на Гарвана отново се възцари тишина, в която интуицията и опита на Анду му подсказаха да се вклини, отнемайки инициативата от ръцете на Арвен:
- Лейди Нирнает, не съм мъдър колкото вас и нагор`саак Амарт, но ще се осмеля да напомня, че сме се събрали по неотложен въпрос, който не е свързан с това дали е имало или нямало нужда от вече проведения експеримент. Много по-належащо е дали да одобрим издадената по спешност заповед на Тулкас ен Браголах, с която е разпратил из целия Мюриън своите остриета – с цел да открият и върнат в Найсос човешкия екземпляр, мистериозно изчезнал от лабораторията на Ранагонд ен Амарт.
- В такъв случай, уважаеми Анду Ведир, бихте ли ми изяснили какво мисли за престоя си в лабораторията на нагор`саак Амарт самия човешки... как само се изразихте ... екземпляр – пресече го мекия, нежен глас на Нилея. Невинното й лице, в което се преплитаха още детска чистота и неизмерима мъдрост, почти успя да наподоби смръщване, когато допълни:
- Мога да си представя как остриетата ще го докарат обратно в лабораторията на Ранагонд ен Амарт, учтиво поддържайки го в състояние на безсъзнание.... сякаш е болно животно, което трябва да бъде лекувано незвисимо от нежеланието му!
- Но това е точно така, лейди Марен – апострофира я Тулкас – той наистина е болно животно, при това може да бъде опасен, защото, независимо че се неутрализират, затворените в него Сили могат във всеки един момент да встъпят в директа схватка помежду си. Подобен конфликт, независимо от изхода си, ще доведе до пълното унищожаване на Мюриън.
- А давате ли си сметка, уважаеми Браголах – отвърна му Нилея – че този човек, макар и по-неразвит от нас, е разумно същество и неговото съзнание е като есенното листо върху раменета на везна, уравновесяваща колосални тежести. Вместо да го третираме като собственост на учените ни от Найсос, може би трябва да му окажем подкрепа.
- Тоест? Какво имате предвид?
- Съгласна съм да го намерим, но не и да му отнемаме повторно свободата. Твърдо вярвам, че добрината често пъти може да замени планини от стомана и реки от кръв и магия!
- Лейди, абсолютно невъзможно е да го оставим на произвола на случайността – намеси се Анду Ведир – защото той е недоразвито, едва способно да мисли същество и може да умре с невероятна лекота от елементарни опасности. Не ми харесват евентуалните последици, ако това се случи!
- Съгласен съм с вас- обади се Талион Сул с леко дрезгавия си за чувствителния слух на останалите глас – но не смятам, че мога да ви подкрепя за взимането на толкова неетично решение. Вярно е, че в момента приличаме на бегач, който завива и внезапно открива пред себе си стръмно нанадолнище – можем единствено да паднем или да се опитаме да ускорим по стръмнината, надявайки се че се стигнем до долу на собствените си нозе. Но също така е оправдано и нежеланието на Нилея ин Марен да използваме неморални средства, които унижават и отнемат свободата на разумни същества.
- Но съществуването на Вселената в сегашния й вид е под заплаха – възпротиви се Ведир – под въпрос е съществуването на родния ни свят, Мюриън!
- По добре да бъде погубен целия свят – обади се изведнъж мълчалия до този момент Илмен ен Галадор - отколкото съзнателно да потъпча свободната воля на едно единствено разумно и невинно създание!

...................................................................

Размяната на реплики и доводи продължи още дълги часове и накрая Ранагонд, като най-възрастен елф, обяви края на обсъжданията, насрочи гласуването за сутринта и предложи на присъстващите да използват времето до тогава за почивка или размисъл. Самият той се оттегли в покоите си, изпълнен с непобедимо спокойствие, наясно с предстоящото си поражение, в което срещу неговия глас и този на Тулкас и Анду, се противопоставяха тези на Арвен, Нилея, Талион и Илмен.
Загадка оставаше позицята на Синуин и затова Гарвана си позволи да я попита за нейното мнение на излизане от Залата на Съвета, убеждавайки се за пореден път, че мисленето й страда от особено болезнено състояние на практичност:
- Аз съм земна жена, велики нагор`саак Амарт и не се ориентирам достатъчно добре във философските, моралните и нагор`саакските измерения на дискусията ни. Но си мисля, че щом това същество на име Леман се е телепортирало от най-дълбоките лаборатории на град Найсос, значи връщането му там е безмислено, понеже съвсем очевидно са се задвижили сили отвъд обхвата на нашите възможности.
- Опасно е да го оставяме на произвола на всички случайности – отвърна й той - забелязал съм, че човеците са изключително нетрайни и лесно умиращи същества!
- Така е, но въпреки това смятам, че е по-добре да оставим тази опасност на мира... изцяло, въобще, напълно!
- Не мислите ли, че щеше да е честно към мен да изкажете мнението си по време на обсъждането, лейди Синуин, когато можех да му се противопоставя и да го оборя!
- Не знам дали щеше да бъде честно – усмихна се тя и кръглото й лице добродушно просия – защото вие си служите твърде умело с думите за разлика от мен. Тъй че нека запазя простичкия си ум непокътнат от вашето влияние до утре сутринта, уважаеми – усмихна се отново тя и му кимна за довиждане, давайки знак, че не желае да бъде изпращана до покоите си. Гарванът на свой ред й се поклони, давайки си сметка, че утре сутринта всички остриета ще бъдат отзовани и ситуацията ще стане абсолютно неконтролируема.

Прибра се в собствената си стая и с невероятно уморени движения започна да се съблича, тананикайки си приспивна песничка, чута някога много, много отдавна, още в детството му, още преди светът да остарее. Знаеше, че утре петте гласа срещу него ще го лишат напълно от трупания в продължения на безчет векове респект, но това по никакъв начин не го притесняваше, защото винаги оставаше възможността да избере съня без сънища и да се слее с вечната, безпределна душа на гората, търсейки пътя към следващото прераждане. Вече сядаше на леглото, изхлузвайки мързеливо ризата през глава, когато чу тихото, по женски деликатно почукване на вратата и предчувствието за неприятности лумна с неочаквана сила в гърдите му.
Знаеше, че е Гуенте ин Аданкея още преди тя да завърти ръкохватката на бравата в отговор на поканата му и да влезе с поруменяло от вълнение лице. Той естествено я покани да се настани удобно и в продължение на час си разменяха любезности, припомняха си миналото и причините, поради които връзката им се оказа нетрайна. Накрая Гарвана осъзна, че не може да я победи в нейната собствена игра и трябва пръв да направи крачката към истинския разговор. Досещаше се и какво ще поиска, тъй като често им се случваше да го обсъждат, затова само поклати глава:
- Разбирам за какво си дошла, но отговорът ми ще бъде същия като всеки път досега!Не мога да ти кажа, каквото искаш да знаеш, Силтари ин Нинуе!
- Не ме наричай така, бивши мой любовнико – усмихна му се тя – отдавна съм Гуенте ин Аданкея, Унищожителката на Планините-Зверове, най-великата елфическа магьосница, пред която се покланя от уважение дори великата Арвен ин Нирнает. Аз съм майката на най-могъщите тилна`ари, който някога са се раждали, защото мой синове са Сков Яркен и Алукард. И най-вече, аз съм жената, която държи в шепите си сърцето на Илмен ен Галадор. Той е мой, мой като панделките, които съм заплела в косите си.
- Той е най-доблестния защитник и елф, който някога съм срещал – отвърна Гарвана – и предпочитам да загубя утрешното гласуване, отколкото да видя как превръщаш този невероятен дух в жалка, лишена от собствена воля марионетка. Нима не се срамуваш да погубиш като личност този велик войн, само да за размениш гласа му срещу истинското име на Менелдил ен Итилдин? Да не говорим, че за да научиш кой поет се крие зад този псевдоним, ще трябва да наруша обета за мълчание, който имам към него!
- Обвиняваш ме, че те изнудвам и предлагам помощта си за спасяването на света срещу твоето и това на Илмен безчестие? Така ли?
- Да, мила, така смятам! – въздъхна Гарвана.
- А ти? - нацупи малките си, прекрасни устни Гуенте – нима си готов да оставиш света да се срине, само за да спасиш честта си и тази на свой приятел? Това също е егоистично, не мислиш ли?
- Да, така е! - погледна я право в очите Ранагонд, съзнавайки колко е опасно за един мъж да се взира в тези две необятни, тъмни езера – така е! Ще наруша думата си, дадена на поета и ще ти кажа кой е. Ще го сторя, ако обещаеш да лишиш от самоуважение Илмен ен Галадор и го накараш утре да гласува против убежденията си. Само ми кажи защо толкова искаш да узнаеш истинската самоличност на този бард?
- Защото само изключителен мъж може да напише тези стихове:

Все такава те искам-
демонична,
безумна,
опасна,
смъртоносна
менада.

Давай- обичай ме
с гибелна ярост,
с неистова мощ,
с безумие и нокти.

Любовта между нас
е чуводищна.
Тя е
първичната буря,
земетръсния порив,
титаничния гняв
на възкръснали
Черни
Слънца.

Нека ме погубиш-
всяка твоя целувка
е разрив в гърдите ми.
Всеки допир е смърт.

..Ще те нахраня,
преди да родиш,
Богомолке...

...Нима е сутрин...
...Колко нежно-
във шепи събираш-
изпепелената ми плът.



......................................................

Сутринта се случи студена и мъглива и Ранагонд се събуди с толкова силно чувство за нередност, че за момент се запита дали не продължава да сънува – и усещането се засили до спазъм по време на гласуването. Тогава към него, Анду и Тулкас се присъединиха Гуенте и Илмен, превръщайки снощната победа на опонентите му в съкрушително поражение, от което техният престиж нямаше да се възстанови десетилетия. Ала той знаеше, че трябва да плати цената, а красивата до безумие, до ослепяване елфана не закъсня да си я поиска, приближавайки се до него с грациозната си, съблазнителна походка още на излизане от Залата на Съвета. Усмихна й се и то още по-уморено от преди:
- Преди няколко години ти ме попита дали стиховете, които снощи изрецитира в стаята ми, не са написани от мен за теб?
- Вече знам, че не са от теб, мили! - усмихна му се тя и великодушно го докосна с върховете на дългите си нокти по бузата – но все още държа да знам името на мъжа, който ми ги е посветил!
- Той наистина ги сътвори за теб – женската ти интуиция не те е излъгала! Но ти никога не ще можеш да отвърнеш на неговата изпепеляващата страст, тъй като дори името му предизвиква отвращение в теб... Защото...Надявам се.... помниш осиновеното от мен, гърбаво човешко дете, което нарекох Кимару.

........................................................................

Ранагонд ен Амарт, Арвен ин Нирнает - В Белерианд, гр. Ескус - НА (+2), 09.04.1435г.