Танцуват
прашинки във сърцето ми
завихрени от пориви,
понесени от спомени,
покрили с плащ от ярост
окаяните дни на настоящето. .
Музиката се лееше така, както струя кръв, изтичаща вследствие на гладко, чисто и тънко порязване от току що заточено острие. Лукреция стоеше грациозно върху позлатения стол, кръстосала отегчено краката си и отпиваше бавно от чашата червено вино. Развъртя леко между пръстите си оформеното парче кристал и видя за пореден път, че отражението й го нямаше. Кървавите пламъчета на очите й играеха палаво ту по повърхността на чашата, ту се насочваха изпод дългите красиви мигли към студеното като на статуя лице на граф Ашелон де ла Винхазър.
Крещят
неистовите мигове
на вътрешно прозрение
че само шепи думи
през пръстите изтичат
и времето - и то изтича
в поредния напразен
опит за величие.
Очите му както винаги бяха празни и изглеждаха като големи кафяви дупки, в които нямаше никакъв живот. Той пушеше лулата си бавно и със същото отегчение кръстоса краката си, слушайки внимателно думите на песента. Със свободната си ръка взе от златната масичка пред себе си кристална чаша с кафява течност в нея. Разклати я за пореден път и отпи малка глътка. Облиза повърхността й леко с устните си - предизвикателно, както винаги правеше.
Очите на Лукреция отбелязаха това движение като изкушаващо и нахално, но се въздържа от каквато и да е реплика, отпивайки отново от виното си.
Двамата срещнаха погледите си за части от секундата – единия видя кафявите бездни на студа, а другия кървавите дупки на отегчението. Някак си се разбраха и графът стана от мястото, поставяйки нежно чашата с питието си на малката масичка, по която се чу леко почукване.
Изправи се на крака и застана пред графинята, която галантно му подаде ръката си, чиято ръкавица се изхлузи леко до лакътя й.
-Може ли един танц, милейди? – попита с кавалерски жест Ашелон.
-Да, разбира се, милорд. – изправи се бавно и гъвкаво дамата.
Загърбил детство
и вперил зор
в неясното си бъдеще -
смехът горчив
остава ми едничкото
спасение.
Със заучени стъпки започнаха да играят танца, с който трябваше да се открие вечерния бал. Ръката на графа придържаше талията на Лукреция, докато нейната деликатна длан се преплиташе с неговите не по-малко фини дълги пръсти на аристократ. Косата й се спускаше свободно малко под кръста в сложни къдри и сякаш също танцуваше под тоновете на нежната мелодия. Роклята й от червен тюл шумолеше, а кадифения й завършек падаше тежко под стъпките и на двамата. Неговият смокинг сякаш оплиташе водопада от кръв, обвиващ тялото на партньорката, с която се сливаха в едно цяло движещо се красиво цвете, сякаш погълнато от бодлите си.
Свободната ръка на Лукреция докосна леко косата на графа, спускайки се по бузата му и накрая спря движението си върху лявото рамо на грациозното тяло. Каква студенина усети? Сякаш партньора й за този първи и последен танц беше мъртъв още повече от нея – немъртвата.
В ритъма на музиката, Ашелон се наведе леко над ухото й, прошепвайки нежно:
-Това е истината за Метафия, милейди, тук е страната на златното слънце, чийто лъчи отварят всички порти, чрез които се стига до титлите.... – вдишвайки част от елегантния й аромат на роза, той продължи танца, привеждайки я към земята.
-Нима? Аз смятах, че титлите се получават чрез заслугите и потеклото. – отвърна Лукреция, хващайки се по-здраво с ръката си за рамото на партньора си.
-Грешите, красива графиньо , тук всички са благородници, стига кесиите им да го позволяват, те стават част от елитното общество..Нали ме разбирате – прошепна близо до устните й Ашелон.
-Е, човек се учи от грешките си, драги ми приятелю – изправяйки я, тя се доближи по-плътно до тялото на графа.
Последната искра на волята -
за себе си да плача
ще откажа.
Седнаха по местата си, отпивайки отново от питиетата си. Усмихнаха се един на друг и изпаднаха в студено и плътно мълчание. Бяха така близки и толкова далечни.. Но връзката им започваше да се превръща в нещо като начало на дългогодишно приятелство..
Пон Яну 04, 2010 11:35 am by IceMoon
