По пътя на спомените за Тъмната Лилия

Жега, адски пек, нажежен пясък и болшинство от Скорпиони и пустинни кобри. Хелат... мястото, където лежат песъчинките на времето и съществува безвремието, прехода и смазването на вечността.. Прах при прах отива..... Накратко Пустиня - безкрайна и необхватна.
През мрежата от мараня се виждат два силуета....Единият язди типичната за пясъчния терен...камила - двугърба и сива. Тя плюеше недоволно, защото не беше яла отдавна и явно искаше почивка. Между двете й гърбици на извезано със злато и рубини седло стоеше възрастен мъж с дълга бяла брада и огромни мустаци, сиви очи, почти прозрачни, наметнат с чисто бял плащ, покрит със сребристи надписи. Дрехите бяха от копринена материя - бяла, със синя бродерия по краищата. Широка златисто-жълта туника, която преливаше в цвят охра до кокалчетата, където имаше сребърно извезан символ на нещо като дух. Обувките бяха с остри завити върхове, бели на цвят. На главата си възрастният мъж имаше шапка със странна форма. Врата и ръцете му бяха окичени със златни накити, като само на лявата си ръка имаше три златни пръстена с различни камъни. Първият бе с черен оникс, вторият със зелен изумруд, а третият със син сапфир. Украшението на врата му завършваше с висулка във формата на камила, в която бяха вградени малки сменящи цвета си кристалчета.
Силуетът от лявата му страна бе на жена - млада,с прекрасен матов загар на кожата, дълбоки зелени очи и червени буйни коси, спуснати свободно по раменете й. Тя с гордост се возеше на гърба на.......слона си, обязден със сребърно седло, покрито с изумруди. Жената беше облечена във зелена туника с малко, но остро деколте, прилепнала в областта на гърдите, но свободна към посока на корема й, чийто пъп се виждаше, ако се надигнеше повече. Бе обута с широки сатенени панталони, плътно прилепнали по пищните й бедра, но разширени от колената надолу. И двете части на облеклото й завършва с извезана сребърна нишка. Обувките й бяха по-скоро сандали, откриващи нежните й малки пръстчета на краката, като на средният пръст на левия крак имаше малко сребърно пръстенче. За разлика от спътника си, тя бе с прозрачна ефирна сребриста наметка и със значително по-малък брой бижута по себе си. Имаше сребърни обички, дълги до раменете й, покрити с изумруди, а на врата си носеше сребърно колие с голям зелен камък по средата. По нежните си матови ръце нямаше пръстени, но имаше една гривна на лявата ръка - плетеница от сребро и изумруди.

- В далечните Средни Земи са потомците на Дот-Лили, Хирве`Исил.Те цъфтят, но не процъфтяват.. В мъгливите утрини белите кораби отплават от заливите сиви....Скъпо мое дете, трябва да ги върнеш към дома, като им покажеш листата..... и накараш да чуят духовете.... - белобрадият вече разсеян старец погледна тъжно към жаркото слънце.. - Тихи са Средните земи - без песни сега. Кораб не остана там... - за миг странните думи оттекоха сред пясъчните дюни.
- Хирве, държа да ти кажа, че трябва много внимателно да използваш магическата си енергия, в случай,че решиш да призовеш демон, което не ти препоръчвам по простата причина, че си все още доста неопитна в това отношение. И друго нещо, дете, не използвай контрола на мисълта, само ако не е наложително. Бъди убедителна в доводите си, обстоятелствена в думите си. Това е истинския успех, магическите способности използвай само в краен случай. Разчитай първо на себе си, после на илюзиите и накрая на най-силните си магически умения.
- Отвъд залеза потреперват звездите.. Сребърната песен все още се чува. Фифирула`Дут... Ще ги намеря последователите на Дот-Лили. - самоуверено каза младата девойка, погалвайки с дългтите си фини пръсти слона по ушите. Разбрах какво точно трябва да правя и знам как да действам.. Тя също се загледа към жаркото слънце и в същото време изненадващо се появи пустинен вятър...
- Време е да се разделим, Хирве`Исил, когато имаш нужда от мен знаеш как да ме повикаш..
- Да учителю, знам - засмя се игриво Исил - както винаги и в изчезването да си с ефекти, ще ми липсваш, старче - ухили се тя, дразнейки го.
- Хирве, Хирве, хитруша такава, все не успявам да те излъжа с магиите си, колкото и да са силни.. От теб ще стане наистина уникален илюзионист, макар и с дефекти.. - гърлено и весело се засмя Фирифула и изчезна в пясъчната мъгла, която пренесе Хирве в много странно за нея място.... Определено там нямаше нито някой със слон, нито същество, облечено в дрехи като нейните....
Поне знаеше какво трябва да направи и че учителя й я е изпратил чрез една от най-силните си илюзии, които превръщаха в реалност дори най-невероятните неща за очите на околните, но само тя и другите илюзионисти знаеха как точно да гледат.... От този момент нататък за младата жена Фирифула`Дет щеше да се появява само когато тя наистина имаше нужда от неговата помощ.
- Е, Липил - обърна се тя към големия си красив сив слон, с изящни тънки бивни - останахме аз и ти, само ми е чудно къде ще ти намирам храна и къде ще спиш, но вярвам, че ще се справим с тази задача успешно-намигна тя на слона, който издаде звук, вероятно значещ съгласие... В същото време тя му наля вода в най-близкото корито, което видя и прецени, че трябва да се използва с тази цел.......

---------
Хирве`Исил, Фирифула`Дот - В пустинята Халит (това е в Бурж, тъкмо са излезнали от Даар) на три дни път от границата с Метафия - НА (+0),07.04.35

Слонът й отпиваше от водата бавно и спокойно, сякаш безкрайната златиста пустош наоколо не съществуваше с нейната гореща заплашителност. Зеленооката му господарка се прикри от жаркото слънце в неговата сянка, облегна се с небрежна грациозност на крака му и разсеяно го потупа по грубата, дебела кожа. Животното трепна и спря да пие, погалвайки лицето й с устните-пръсти в края на хобота си. Младата жена прихна и смехът й се разля със сребърна сладост в пустото място, давайки му свежест и красота:
- Липил, огромен пакостнико, такъв! - изящната й длан докосна ухото на слона, преструвайки се че дърпа чувствителното, живо ветрило, поклащащо се над нея. Той направи гримаса, която не можеше да е друго освен виновна наужким, момчешка усмивка и това отново я накара да се разсмее. Стана й едновременно весело и тъжно, почувства младостта си във всяка нишка от своята съвършенна, матова плът. Усети как обиците й потрепват под коварно жежката ласка на лекия, сух вятър. Без сама да осъзнае, устите й отрониха слова, които мислеше за отдавна забравени - сладки и горчиви:

Отивай си или оставай, ала истински:
омръзна ми от този безкраен маскарад.
Ако ме искаш истинска – обичай ме,
но мен, не грешницата на нощта...

Изведнъж се сепна, защото осъзна, че в песента й майсторски се е вмъкнал нечий мъжки глас. Извърна се по посока на непознатия и видя загърнат с наметало и качулка странник да приближава пеша от юг. От юг, където нямаше оазиси чак до далечното кралство на жестокия Скирас и неговата похотлива съпруга Венрида. От посоката, от където идеше само жестоката, смъртоносна вихрушка, която номадите наричаха лейди Сироко. Хирве`Исил вдигна ръка, понечвайки защитно заклинание, но се спря, осъзнавайки колко е красив и пълен с тъга гласа на идещия:

Отивай си, не искам да усещам
с ръцете си студената целувка на леда.
Не искам да гледам и очите ти,
красиви и безумни, пълни с празнота.

Остави го да стигне на крачка от нея, макар вече да осъзнаваше, че не е обикновен човек. Имаше атлетичната, хармонична фигура на мъж от севера, но стъпваше с хищническата мекота на истински южняк. Ръцете, с които свали качулката си, й се сториха невероятно силни, с едри длани, а самото лице се оказа с финни черти и големи, почти женствени очи. Мъжът се оказа много красив и в същото време нещо в него мигновенно породи в нея отвращение. Внезапното чувство я заля толкова силно, че тя пое дъх и отстъпи, неволно закривайки очите си. Сребърната гривна на китката й проблясна меко и мъжът се усмихна:
- Не ме съди, хубавице, не по своя вина нося това, което те отблъсква. Прости ми, че смутих покоя на пътя ти - при тези думи той се поклони - нека се стопя в маранята, защото може би никога не съм се появявал.
- Коя съм аз, че да съдя, страннико - извини се на свой ред дамата - дори и да тегне над вас някакво неясно и жестоко проклятие, това не ви прави лош човек.
- Самата истина - той се засмя и тя осъзна, че силата на излъчването му я е объркала. От него струеше добрина, прошка и смазваща тъга, губеща се в аленото зарево на болка. В него имаше страдание, каквато не можеше да си представи, че съществува на този свят. Устните й сами промълвиха:
- Кой си ти, страннико? Що за товар носиш в себе си?
- Леман. Бащиното не помня, защото на пет години ме продадоха за чирак... а колкото до товара в мен..... нося унищожението на Света - каза го с онова, което Фирифула`Дот наричаше смях през сълзи.

Хирве`Исил почувства със сърцето си, че човекът пред нея не е нито луд, нито си прави глупава шега. Едновременно с това осъзна, че настоящият миг е от онези моменти, за които Фирифула я предупреждаше от малка. Поколеба се за миг, след което остави интуицията си да води разговора. Чу някак отстрани собствения си глас:
- Било е съдено да се срещнем, но не зная дали е заради мен или заради теб, страннико Леман. Кой от нас има нужда от тази среща?
- Аз - усмихна се мъжът и поклати глава - нали помниш последния куплет на песента си, непозната страннице:

Сърцето ми така и не докосна-
иди си, преди да те загубя!
Залязваш в мислите ми, мили
иди си, преди да те загубя!

Докато пееше, от него се излъчвааше безумна тъга, която я накара да притисне длан към устните си и да загуби няколко песъчинки вечност, докато се опомни:
- Моето име е Хирве`Исил и идвам от изток, за да върна на запад нещо загубено от хората. Нозете ме движат по лицето на света, но сърцето ми винаги ще бъде на едно място за теб, братко Леман.
- Тогава ми дай подслон, Хирве, защото се загубих в кошмарите си.

.............................................

Хирве`Исил, Леман - В пустинята Халит (това е в Бурж, тъкмо са излезнали от Даар) на три дни път от границата с Метафия - НА (+0),07.04.35

Воят на вятърът се носеше над пустото поле.Оголени дървета, с гротескно увиснали чепати клони се издигаха тук там.Тясна пътека извиваща се между угарите беше единственият път тук.Черните облаци, които от няколко минути се събираха на небето, както и глухият тътен на мълния, бележеха началото на буря.Самотен пътник вървеше бавно по пътя.Бе висок, млад човек на не-повече от двадесте и четири, двадест и пет години.Лицето му бе симетрично с правилни, изострени черти.Правилно оформените му устни разкриха перфектно бели зъби, докато се усмихваше, зареял поглед в небето.Катранено черната му, падаща под раменете, коса се вееше свободно.Носеше удобни, черни кожени панталони, черна туника и елек, препасани с широк кожен колан.Краката му, обути в черни ботуши, стъпваха между изровените буци пръст с лекота и изящество.Кожата му бе бяла макар и с онзи лек приятен бронзов загар, присъщ на хората, които обичат да се препичат на слънце.На ръцете си носеше черни кожени ръкавици с отрязани върхове.Но най-странното в него бяха очите му - кафяви и празни.Нито топлина, нито злоба се излъчваше от погледа му.Просто всеки, който се загледаше в тях усещаше, че потъва, че забравя, че се губи.Студеният вятър явно не го притесняваше, въпреки че бе наметнат с широк черен плащ с качулка.Пътникът спря за миг за да се наслади на скриващото се зад хоризонта слънце.Още една усмивка проряза устните му.Миг след това бурята удари с пълна сила.Вятърът се изви и развя плаща на младежа карайки го да плющи под поривите си.Той вдигна ръка за да махне кичурите коса, наврели се в очите му.Ярък проблясък проряза небето, последван от тътенът на гръмотевица.Студен дъжд се изсипа върхо голото поле.Отнякъде се чу недоволен грак и един самотен гарван побърза да се скрие в хралупата на едно от оголените дървета.Без да бърза младежът продължи по пътя си.Крайната му цел можеше да е само една.Крепостта Руанор.Какви ли не легенди се разказваха за него.Но всички те бледнееха пред истината.Преди десетина години граф Де Ла Винхазър се бе оттеглил и бе предал властта на синът си.Младият граф Ашелон Де Ла Винхазър веднага бе поел нещата в свои ръце.И всичко вървеше добре докато не реши да преустрои старата крепост.Превърна я болница за стари и немощни, за бедни и болни.И всичко щеше да е добре ако не бяха слуховете.Слуховете за катакомбите на крепостта.Говореше се, че всеки, който оспори властта на младия граф свършва някъде там.Носеше се легендата за Чистилището или както още го наричаха Преизподнята на Аш.Но и в най-старата легенда се крие зрънце истина.В крепостта Руанор наистина имаше едно специално крило.Това на душевно болните.И то наистина беше под земята.Именно от там тръгнаха първите приказки.Никой неп омнеше кой пръв е пуснал слуха.Докато се усетят и той вече се бе превърнал в легенда.Тайна легенда.Разказвана вечер край семейното огнище за да плаши малките и да стряска непослушните.

Доктор Лачлан главният лекар на Руанор нервно обикаляше из малкото дворче в единият край на крепостта.Ниското му и пухкаво тяло, облечено в меки и удобни дрехи сякаш се търкаляше, а не вървеше на късите си и дебели крака.На плешивата си глава бе сложил мека шапка, от която навън смешно стърчаха клепналите му уши.Носът му като клюнът на лешояд дълбоко вдишваше влажният въздух, а сивите му воднисти очи късогледо се взираха в мрака.Мълниите падаха една след друга и докато светлината им го заслепяваше, то тътенът им го караше да запушва ушите си с ръце.
-Докторе, не е хубаво да седите така навън.Може да се разболеете и какво ще правят подчинените ви тогава?
Гласът бе нисък и равен.Лишен от чувство и тон.Проста констатация от която на Лачлан би му настръхнала косата ако я имаше.Тръпки полазиха погърбът му.Как се бе вмъкнал някой тук?Той се обърна с пребледняло лице и на светлината на падащите мълнии различи лицето на младия граф.
-Господарю!Но, как?Ама вие........-той се поклони учтиво доколкото му позволяваше големият му корем-простете, графе стреснахте ме!-"И още как ме стреснахте."-помисли си той.Странно въпреки студът навън чак сега коленете му се разтрепераха.Усети , че му е трудно да диша и се облегна на стената за да потърси опора заради внезапно обзелата го слабост.
-Простете ми, Господарю!От възрастта е.
Тънката и студена усмивка на младежа само още повече засили тревогите му.Той сякаш не го чуваше.А вече и зъбите му трепереха от студ.Какъв студ само.Как ли беше захладняла така изведнъж?
-Нима не ме очаквахте докторе?-въпросът го свари неподготвен-Нали знаете, че винаги идвам по това време?
-Не, Господарю!Тоест да!Тоест не!Да!Не!-Лачлан запелтечи несвързано.-Така де очаквах ви.Но не и по този начин.Как влязохте тук?Не, че е моя работа,но............
-Нима трябва да ви давам обяснения докторе?-младежът само се усмихна още по широко.
-Не, разбирасе, че не ,Милорд!-зъбите на лекарят вече тракаха неудържимо и цялото му тяло се разтресе под погледа на момчето.
-Разбира се, че няма нужда да ми давате каквито и да са обяснения.
Ръката му която треперейки опипваше стената най-накрая намери камъкът който търсеше и го натисна.В стената с тихо стържене се отвори врата.
-Моля, Граф Де Ла Винхазър последвайте ме!
Минута след това светкавица освети празният двор и силният шум от гърмът заглуши стържештият звук от затварящият се тайник.

Стъпките отекваха по празните коридори.Паяци се катереха по паяжините си високо горе в мрачните неосветени от факли ъгли на стените.Напукани и влажни бяха те.На места плочките на пода бяха изпочупени.Из сенките пробягваха плъхове.И всичко това се допълваше от несвързаните красъци, молби и безумни брътвежи долитащи от многобройните затворени врати.Да Преизподнята наистина съществуваше.И тези които бяха затворени тук можеха да го потвърдят.Ако изобщо помнеха кои са и какви са.Само няколко часа в това прокълната място бяха достатъчни за нормалния човек да полудее.Тук прекършваха по-силните с изтезания, а несломимите с глад.Глад.Нямаше нищо по-велико от него.Да стените бяха влажни и по тях имаше влага.Жаждата не беше чак такъв проблем.Но гладът.След първите няколко дни и най-твътдите омекваха.Някои пробваха да се самоубият.Жестока грешка.Пазачите ги бяха усетили и сега всеки който гостуваше тук получаваше и по един хубав чифт гривнички.За всеки случай.Да гладът караше и най-смелите да пълзят по земята и да молят за милост с напукани устни и вътрешности полепнали по коремите им.
-Грижите ли се добре за гостите ми докторе-гласът на Аш отекна още по зловещо на фона на ужасяващите звуци-Неискам да им се случи нещо лошо докато са тук.
-Разбира се, Милорд!-гласът на Лачлан също започна да му изневерява.Той вървеше силно приведен и се подпираше на стените за да не падне.-Изпълнявам най-стриктно Вашите заповеди!Уверявам ви, че за вашите гости се полагат най-специални грижи!Чувствам се лично задължен да идвам всеки ден и да проверявам как са!-"Какво ми става?-помисли си Лачлан-Нагледъл съм се на какви ли не ужасии през дългата си практика.Измислих всичките тези чудесни уреди и пособия.Никой неможе да скрие нищо от мен.Всички треперят само при мисълта, че мога да ги посетя.А когато ТОЙ е тук едва дишам.Трябва да съм много внимателен.И все пак странно никога не съм предполагъл, че в малкото и страхливо графче имало такава амбиция и жажда за власт.Та той дори проведе лично един два "прегледа" на някои от най-упоритите ми пациенти.Мдааааа.Бих се гордял, че е мой господар ако не умирах от страх всеки един миг когато е кряй мене.
-Тревожи ли ви нещо докторе?Изглеждате ми нещо притеснен-и без да дочака отговора продължи-благодаря, че ме придружихте от тук ще се оправя и сам.
-Както пожелаете, Милорд!Ако имате нужда от нещо само извикайте.-покляняйки се ниско той се оттегли назад-С ваше позволение, Графе!
Аш само му махна небрежно с ръка и се загледа във вратата срещу себе си.За момент почувства онова приятно замайване докато болката и отчаянието на обитателите на това място се вливаше в него.Колко приятно беше.Тези глупави смъртни незнаеха какво изпускат.Ако можеха само да изпитат екстаза, радостта, да усетят как се събужда всяка една тяхна фибра, да почувстват как стават едно с всемира.Само ако можеха.Да щяха да умрат ако изпитаха всичко това.Със сигурност.Той се засмя и смехът му се понесе по коридорите.Смя се дълго и когато спря виковете бяха заглъхнали.Трябваше да внимава повече.Дори смехът му можеше да бъде опасен след като се беше нахранил.Можеше да почувства Лачлан, скрит в един от ъглите.Нямаше нужда да се обръща за да знае, че човекът е закрил ушите си с ръце и горещо се моли на всички познати и непознати божества да му се размине и този път.Полезен бе все пак неможеше да отрече.Добре се грижеше за това място.Имаше природен талант за това.А когато душата му окончателно се напълнеше с поквара...Е все пак рядко му се случваше да похапва деликатеси.Тази мисъл го накара да се засмее отново.Очите му съзряха един едър плъх смразен от ужас.За миг кафявото в тях се превърна в кърваво-червено и зениците се обърнаха нагоре като котешки.Потегна ръка бавно и хвана уплашената гадинка.Беше му хрумнало нещо.Сигурно не беше ял от три - четире дни.А плъхът беше едър и определено обещаваше добро развлечение.Със свободната си ръка дръпна резето и отвори вратата влизайки в тъмнината.С глухо скърцане вратата се затвори след него и резето бавно се намести на мястото си.

.........................................................


Ашелон де ла Винхазър - В крепостта Руанор - НА (+0), 07.04.1435гл

Дворецът в Науар-Тар бе изумително скромен, както в архитектурата си, така и в своята декорация. Управниците на града отдавна бяха установили непрактичността на огромните и пищни южни и западни замъци. Затова сградата се извисяваше с не повече от 3-4 метра над високите къщи на гилдиите, стегнали центъра на столичния град в тесен обръч.
Дълбоко във вътрешността на ниския замък, в една крайно украсена стая с метални мебели отпреди Войните на Джорд и украса на майстори-ювелири, стоеше сама Серрат`Тин Норуме, дъщеря на Върховния Та`Ар Тин Норуме, ако не владетел, то поне управник на държавата. Бе седнала на един от красивите столове от синкава стомана, тапицирани леко със плат в подобен нюанс, и чакаше спокойно, вперила поглед нехайно във вратата.
Бе младо момиче, на не повече от 17 лета – и въпреки това разцъфтяващо в красотата си, с подстригана до раменете права, черна коса, красиво, малко остро лице и дълбоки тъмни очи. Правите й, почти изпъкващи ключици грациозно се подаваха над събраната и стегната тъмносиня рокля.
Вратата се отвори в следващия миг, и очите й потръпнаха леко, не от страх или поради някакъв прост рефлекс – в тях се четеше чисто любопитство, допълнено с ентусиазъм.
В стаята влезе Тин Норуме, придружен от още един мъж в черно. Та`Ар, или Върховния съветник, бе солиден мъж със високо чело, къса черна коса и ухилено по детски лице на пакостник. Носът му бе тънък, с лека чупка в горната част, забележима само отстрани, хубава усмивка и живи, сиви очи. Носеше церемониална туника във същия цвят като роклята на Серра.
Тя бързо прикри блясъка в очите си, сякаш го усети навреме, и огледа втория новодошъл. Очите й срещнаха неговите за миг, докато шареше по черните му, прости кожени дрехи и правилните черти на лицето му, и се разшириха от учудване.
Нещо в погледа на чернокосия младолик мъж бе неестествено. Сякаш очите му бяха видели прекалено много, за да може да се задържи в черепа му. Макар да не бе тъй широкоплещест, както баща й, той стоеше почти наравно с него. За да се изравни със едрия Съветник спомагаше и дългата дръжка на меч, стърчаща зад гърба му.
Серра кимна на баща си, отдръпвайки очи от странника.
- Патер.
- Дъще-усмивката на баща й намаля леко, но не изчезна напълно-след час идва
посланикът на Двианор, за да обсъди с мен въпросът с изграждане на проход в пограничните планини. Знаеш проблемите, стоящи с въпросните преговори. Разликата е, че този път ти ще го поемеш.
- Аз?-очите й отново светнаха.
- Мда.-ухили се отново-и внимавай.
Серра кимна. Най-после тя да поеме една важна среща. Беше се надявала още
откакто започна по-сериозното си обучение в дипломация, и настръхна цялата, когато слугите й съобщиха, че баща й ще я види в една от стаите за конференции. Съзнанието й реагира бързо на новия елемент и тя кимна към воина.
- Кой е господинът?
Тин се обърна объркано, и зяпна странника, все едно не го е виждал никога.
- Ааа, Семел. Разбира се, винаги ставаш незабелязан.-изгледа го, погледна към
дъщеря си, прехвърли още веднъж поглед и рече:- Това ще бъде твоят нов... съветник, може би?
Семел кимна, сякаш одобряваше терминът. Серра разбра леката пауза като учтив начин да се каже “бодигард”.
- Ще си допаднете. Той ще ти помогне за срещата.
- Приятно ми е-кимна момичето към воина и се усмихна.
Той не й отвърна. Просто я изгледа, а някъде дълбоко в очите му бллестеше нещо особено.

.........................................................

Серрат`Тин Норуме - В Тиен-Мил Анмари, гр. Нуар-Тар, двореца - НА (+0),07.04.35г.

Сърцето ми - разкъсано на хиляди парчета.
Душата ми - се гърчи във агония.
Безброй сълзи - мечти неизречени,
се стичат по лицето ми.

Страндед плачеше, сгърчена на топка в тъмния ъгъл на мрачната сива и мръсна улица. Чувстваше се предадена, обидена, използвана, огорчена и самотна. През сълзите си ту се смееше истерично, ту плачеше с глас. Сърцето й се обливаше или в топли или в студени вълни. Чувстваше или изгарящ пламък на болката, или кубче лед вътре в гърдите си. Искаше да крещи, но буца бе заседнала в гърлото й, да се тръшка, но нямаше сили за това. Мразеше и обичаше едновременно. Лилит - чудеше се още какво точно изпитва към нея... Не знаеше, но в едно бе сигурна - обичаше я по странен начин страстно и дълбоко, възхищаваше й се и я презираше. Искаше да я убие и да я види. Сърцето й туптеше учестено, ако имаше начин, би си го изтръгнала, стига да молжеше да живее без него.
Видя сенки по пътя, погледна ги с празен поглед, вдигна взора си към очертанията на фигурите - мъж и жена, прегърнати...... С чувството на яд, гняв, омраза, завист тя безумно извади катарите си и наръга първо жената, после мъжа. Остриетата потъваха в плътта рязко, остро, дълбоко и многократно. В този си порив на лудост, тя се разсмя гласно, разпери крилата си, чийто черни пера се опръскаха с капки кръв, полетя високо към луната и облаците я прегърнаха силно, страстно, дълбоко..сякаш вечността я подканваше да се присъедини към нея сега или никога.

Омраза, Ярост и Тъга,
ще шепнат устните ми,
докато обгръща ме
воалът на Нощта.

Дочуваше се като ехо безумният смях на умопомраченият паднал ангел, заслепен от аромата на кръв и желанието за отмъщение. Страндед летеше, оглеждайки се за място, където да кацне и да се скрие от погледите на всички, да се изолира сама със себе си и никой да не я закача. Дали щеше отново да плаче или да убива, решението бе в нейни ръце. Не мислеше, просто всичко в главата й блуждаеше някъде далече и някъде неопределено и разсеяно.
Принизявайки се постепенно и леко от полета си, Страндед се озова над тъмна къща, от чийто комин излизаше лек дим. Кацна и погледна през прозореца, заслушвайки се във весел игрив смях. Видя мъж, прегърнал жена си през кръста и техните две малки дечица, които се гонеха из стаята. При гледката, очите на Страндед се превърнаха в прозрачни сини стъкълца, които се счупиха от лудият блясък в тях. Секунди след тази гледка нещо сякаш прониза момичето дълбоко в сърцето, а главата й сякаш бе разсечена от невидима светкавица, която разпали огромен леден пламък в очите й. Тя приклекна пред вратата, с тънка иронична усмивка докосна земята под себе си, изпращайки безмълвното си проклятие. После зачака така, както хищник дебне нещастната си жертва, която в последствие се превръщаше в негова храна.
През цялата нощ тя се разхождаше изнервено около къщата, като на ранина, когато първите петли в двора около колибата пропяха, се чу ужасяващ писък. Това пробуди емоциите и искреният смях на Страндед. Беше изпратила подарък на децата на младото семейство - чума, която дълго се чуди дали да бъде мъчителна или светкавична. Избра бързата и неочаквана смърт.
Телцата се бяха полуразложили, а от веселите детски гласчета и усмихнати погледи не бе останала и капка. Момиченцето вече бе издъхнало в ръцете на баща си, той изнесе трупчето, което с празни очи положи в купчина слама. Коленичи бавно пред него и зави от мъка.
Тази гледка достави огромно задоволство на Страндед, но причини и лека намусеност, придружена с изгарящо нетърпение. По лицето й премина лека сянка на любопитно учудване, което я раздразни.

Какво става с другото дете? Защо още е живо? Тези двамата не смятат ли да сложат сами край на мъките си, все пак вече в живота им няма смисъл. Искам да ги потопя в същият дълбок и непробуден сън, както онова проклето изчадие, което не искам никога да се събуди, а ако се, ще се постарая лично да заспи повторно завинаги...

След около петнайсетина минути, вратата на къщурката се отвори и майката носеше на ръце полуразложената плът на сина си. От нея струеше безразличие. Жената положи второто малко телце върху същата купчина слама. Погледна мъжа си - той влезе обратно и след малко се появи, носейки нещо като факла в ръката си. На кръста си имаше голям нож, вероятно служещ за рязане или заколване на животни.
В очите му се прочете смразяващ студ, неописуема болка и агония. Младата жена погледна съпруга си и явно мълчаливо се разбраха. Той се доближи до нея и я наръга право в сърцето. Тя падна бездиханна в ръцете му, проливайки сълзи от вече угасналите си очи, обвита в отчаяние. В същото време, докато той я хващаше, подпали сламата и заедно с още топлият труп в обятията си скочи при децата си. Последва разпалване, аромат на изгорена плът и след това много дим. Предръдката на огъня много бързо обви в смъртната си хватка четирите тела.
Страндед се почувства щастлива, направи магия, чрез която заприлича на обикновена човешка девойка и влезна в къщата, сякаш бе нейн собствен дом. Това стана новото й убежище, обаче не беше удовлетворена от постижението.
Усмихваше се, но определено не й стигаше цялата тази болка и причиненото страдание. Ламтеше за още смърт, за още унищожение и най-вече сякаш усещаше, че по този начин забива пирон по пирон в сърцето на нейният кошмарен блян - Лилит.
Незнаейки що е болка, изпита отново чувствата на омраза и жажда за отмъщение, които буквално караха кръвта във вените й да кипи, а сърцето й да пулсира бясно.
Изведнъж усети странна умора и легна в затопленото легло на току що умъртвеното семейство, заспа с чиста ангелска усмивка на лицето си. Това бе нейният дом от този момент нататък. В съзнанието й се прокраднаха горчиво-сладки спомени и тъмни мисли, целящи още по-голямо коварство и унищожение. Преди да потъне дълбоко в дербите на съня си, Страндед осъзна,че с такива единични убийства няма да се задоволи и че ще трябва да използва всичките си познания, умения и сила, за да причини нещо по-грандиозно. Трябваше да постигне по-мащабно унищожение, а за това й бе нужен добре обмислен план, че дори и резервен такъв.

-------------------------------------


Страндед (Архане); Двианор; (+0),07.04.1435г.


-----------------------------------

Лукреция затвори с изящните си дълги бели пръсти поредната книга, която четеше. Стана, разходи се из огромната, изпълнена със скъпи антични мебели и ограяна от хиляди свещи, стая, стигайки до прозореца. През тежката червена завеса преминаваше лека светлина - може би залеза целуваше нощното небе или пък Луната го къпеше с лъчите си, тя не знаеше. Отдръпна леко завесата и бе посрещната от сноп лунни лъчи, които тя сяакаш посегна да хване, докато с грациозно движение отвори прозореца. Палавите червени кичури около лицето й се развяха от лекият ветрец, а дълбоките и тъжни червени очи отразиха пламъчетата на звездите в себе си. Поемаше всяка глътка въздух така, сякаш го усещаше, но знаеше, че това бе просто далечна заблуда на човешкото й съществуване. Тя не бе човек, бе сангуин от дълго време насам, но едва наскоро бе осъзвнала, че е живяла в една огромна илюзия и заблуда, че е велика, защото бе сангуин. Това бе проклятието й, както и огромното й нещастие.
На вратата се почука тихичко, след което млада слугиня влезе в стаята и дълбоко се поклони.
- Графиньо, време е за вечерята ви. -притесненото момиче зачака търпеливо отговор.
Лукреция обърна лицето си и погледна изпитателно девойката с дълбоките си очи. Един поглед й бе достатъчен, за да се досети какво точно мъчи момичето и се усмихна дружелюбно.
- Адамантине, тази вечер не искам да ям, но бих желала да ми донесеш една чаша червено вино възможно по-бързо, защото се досещам, че имаш ангажимент, а и тази нощ искам да постоя сама. - каза привидно развеселено Лукреция.
Момичето се изчерви и сякаш се покланяше все по-ниско, докато безшумно излизаше. Затвори вратата, а младата владетелка се упъти към любимото си старо пиано. Дори и на сто години, то за нея не бе вещ, а скъп приятел, чрез който изливаше мъката си, към когото доверието й бе безрезервно. Изпод пръстите на Лукреция се разля тъжна мелодия, изразяваща болка, тъга и безмерно страдание, превърнато в сребърен звън.
Отново се почука на вратата, което прекъсна мелодията. Слугинята влезе, изчака търпеливо грациозния жест къде да постави чашата вино на господарката и тъкмо се запъти да излиза, когато бе стресната от дълбок нежен глас:
- Благодаря ти, свободна си да излизаш, когато пожелаеш вечерно време. Знам, че имаш възлъюбен и не искам да отнемам от времето, което трябва да му дадеш. Отиди при него и се радвай на живота, всеки един миг е нещо ново, различно, а когато си влюбен, дори секундите минават с огромна скорост. Бързай, гони и взимай всичко от любовта и емоциите, битието е като прашинка, летяща във вечността, но също така и изчезваща.-замислено каза Лукреция, а момичето я слушаше с възхищение и гледаше с безкрайна благодарност. В следващата минута руменина я обви и тя се поклони отново и излезе бързо.
Младата графиня засвири отново познатата тъжна мелодия, но само тя изразяваше най-правилно чувствата на тази, която я свиреше. Низ от перлена белота, кристална чистота и дълбока тъга се разнесоха из стаята. Плътните устни на Лукреция се разтвриха леко и от тях потече историята на една любов, родена и убита от вечността, после забравена. Прашинките на спомените в главата на графинята се рееха на воля, но също така и изчезваха. Бледи картини на минали случки и лица се размиваха още повече в женското й съзнание. На този фон обаче нещо изпъкваше - по-ярко от слънце, по-тъмно от нощта - спомена за чувствата, никога не приспивани в сърцето на Лукреция.

След хиляди
лунни изгреви
помня очите ти.

Студени сънища
и ледени утрини
носи ми вятъра

На утрото сляпа е
зеницата синя
и сънища спят
в душата ми пуста

Кънти самотата
в сърцето което
след хиляди
лунни изгреви
помни очите ти.

До болка познатите куплети на старата песен, научила приживе, преди петстотин години младата двадесетидве-годишна жена. Тя вече не беше жива, но силата на болката и тежестта от самотата бяха непроменени. Много лица, случки, картини на смърт, удоволствия и илюзии се трупаха като песъчинки в съзнанието на сангуинката, но също като тях се сливаха с общия пейзаж - на пустиня. Измежду тях обаче един беше бленуван като оазис и ярък като слънцето, което Лукреция едва си спомняше и не бе виждала от хиляди залези.
Изгаряща болка и дълбока тъга пробуди романтичния спомен в сърцето на младата графиня - първата и любов.Тази емоция бе изпепеляваща като огъня на камината, прегърнал мъртвите и сухи дървета в огромната стая, която бе празна в очите и душата на плачещата жена.
Сълзи на радост, мъка и прозрение се стичаха по нежното продълговато лице с огромни непресъхващи очи.
Лукреция отпи внимателно от чашата червено вино, като в устните й се разля горчив вкус - смесица от гроздовата течност и солена вода.
Като се поуспокои малко стана от пианото, затвори капака му и взе решението тази вечер да се отдаде на спомени, размисли и плач, имаше нужда от такова изживяване, дори тялото й не се противопостави, а неистовия глад за кръв просто отстъпи пред силната й воля. Отиде до голямото си удобно кресло и комфортно се настани в него, вземайки чашата вино внимателно в деликатната си длан.

Колко мигове от вечността пропилях, гледайки пред очите си картините на безумни кървави битки, в които брат убиваше близките си, мъж жена си, майка децата си, а броят на войните, които гледах отстрани е неиброим. Пред очите ми минаха сцени на насилие, страст, лудост, диви емоции, чието изживяване не си спомням вече.
Прашинките на миналите неща се реят в главата ми свободно, но също така изчезват безвъзвратно, почистени от невидимата четка за прах на времето. Виждам размито, а всичко е така бледо и почти прозрачно, сигурно така изчезва някъде дълбоко в гробницата на мислите ми..
Човешкия ми живот бе кратък – двадесет-и-две години. От тогава започнах на ново, преродих се, без дори да разбера как стана това. Като сангуин, започнах да живея с илюзията, че моят вид е нещо повече от човешкия, демонския и ангелския. Преди сто години обаче разбрах, че далеч не е така. Възрастта ми е петстотин години, много епохи се изредуваха пред мътния поглед на празните ми очи. Броят страници, които изчетох е безброен. Прочетох неща, които хванаха прах, дори бяха изгорени, видях случки, които дълго се помнеха и се забравиха. Наситих се на удоволствия, за които никой не знаеше и опитах неща, чийто вкус така и не усетих, защото просто не можех. Нито храната, нито виното, нито страстта на дългите нощи не разбрах като хората, защото просто не съм човек. А бих искала. Толкова обичах приживе красивите слънчеви залези, обливащи небето в розова светлина, чиято бройка не помня, защото е твърде нищожна на фона на вечните нощи, с които живея. Да, луната е красива, но някак си не пробужда вече тръпката в мен. Хиляди лунни изгреви гледах сама, стотици нощи живеех само заради вкуса на кръвта.. Безумна страст ме изгаряше при усещането за илюзорна сила, която се разливаше в тялото ми, изпивайки жизненоважната течност на смъртните... Доставяше ми нечовешко удоволствие, дарявайки ме с все по-силна самозаблуда, че живота ми е един вечен низ от емоции, красота и новости. Бях млада и глупава – първо като човек, после като създание на нощта. Сега съм просто като безплътна сянка, изтъкана от смърт и неизползваеми знания, попити от безбройният брой библиотеки, които изчетох. Дори осъзнах, че демоните и ангелите са по-истински от мен. Завиждам на първичността на чувствата им, защото те просто изпитват нещо, за разлика от мен. Имат богатството на страстта - могат да я изпитат, сигурно и да обичат, а ангелите имат преимуществото да избират между любовта си, самоусъвършенстването си, дори това да е равносилно на смъртта им. Това би било красив край за мен, но аз не съм като тях - вече не чувствам, защото няма нещо, което да не съм усетила и видяла от човешкият свят, който просто не ми е интересен вече.Меланхолията, еднообразието и хаотичността в моя вечен живот взеха връх.
За кратко Лукреция спря да мисли, отпи малка глътка горчивина от чашата си и стана. Не искаше вече от няколко дни да пие кръв, бе й омръзнало. Разбира се, трябваше да го стори скоро, ако не искаше да се самоунищожи, което понякога й се струваше привлекателна идея, но безсмислена. Именно тогава кръвопиеца в нея говореше, че тя трябва да стори така, че да не потъне във забрава, така й бе обяснено след като се превърна в сангуин. А и мисленето й на аристократ не позволяваше да се отделя задълго от главната мисия на съществуването й – превръщането на Сангуините в нещо силно, могъщо и незабравимо, което можеше само да стане, ако споменът за Лилит бъде унищожен, а тя самата потъне във забрава.
Запъти се към огромното си легло, в което безкраен брой нощи бе се отдавала на физическа близост с млади мъже, които й послужваха за храна. Именно в него, бе започнала отново живота си. Там кръвта на Лукреция бе изпита от единственият мъж, в когото бе влюбена и чийто очи помнеше още, дори след толкова много години – Виторио. Той бе нейн любим, който й се довери преди да я убие, след което си тръгна, мислейки си, че тя няма повече да отвори прекрасните си лешникови очи на човек, сега придобили цвета на кръвта.
Изпи чашата си с вино на един дъх.Съблече дрехите си и се сгуши между дебелите завивки, тогава се отдаде на спомена за мъжа на живота й.

Беше вечерта, когато баща ми организира бал с нечувана дотогава пищност, защото името на Херцог Луиджи Д`Морейр бе известно на всички. Той търгуваше с неизвестна страна от Изтока - Бурж, от която доставяше по суша и вода най-фини тъкани за роклите на съпругите на богати благородници, както и за самите тях. След два неуспешни опита да бъда омъжена поради моето нежелание и противене на общоприетите традиции, бях обявена едва ли не за нечиста жена според тогавашното мислене. На двадесет-и-две години трябваше да мина под венчило, иначе баща ми щеше да ме прокуди в някой манастир, а аз определено не бях от най-набожните, но бях много изгодна за брак – умна, поетеса, богата и очарователна, а апетитите на хората винаги са били към материалните неща. Нямах възможност да избирам - или същата вечер трябваше да имам вече посочен съпруг или на следващия ден отивах за монахиня. Но тъй като не желаех нито да се омъжа нито да отивам в манастира, смятах да избягам, без да знам къде ще отида. Имах верни слуги, които бяха подготвили кон за мен, а прислужниците ми бързо бяха подготвили инвентара ми за пътуване.
Облякох най-красивата си рокля, от тежък лъскав плат, в която едва дишах, защото корсетът ми бе прекалено стегнат. Косата ми бе прибрана в сложна прическа, от чиято обсебваща прегръдка няколко червени кичура избягаха. Майка ми – херцогиня Вера Д`Морейр ахна и ми каза, че съм неотразима. Още помня доволството по лицата на родителите си, когато влязох във залата, за танци.
Тълпа млади ухажори се упътиха към мен, един бил син на някой си барон, друг на някакъв граф, трети на неизвестен за мен, при положение, че знаех абсолютно всички имена на владетели в тогавашната история, защото това ми бе слабост, велик монарх.. Разбира се, целта им бе да ми направят впечатление, да ме накарат да ги избера и да осигурят живота си до старини..Сред тази цяла суматоха, до мен се доближи, сякаш от нищото, прекрасен млад мъж, който коленичи пред мен и целуна ръката ми. При допира на устните към кожата му усетих как тръпка премина през цялото ми женско същество, която ме обля първо с горещи вълни, а после със студени. От устните му се разляха най-красивият и истински стих, който някога чух. Още го помня, сякаш беше вчера.
“Само сърцето може
да говори красиво,
устните винаги лъжат,
дори и неволно.

Но колко е сладка
лъжата на нечия тиха
женска усмивка.
Молиш се да те лъже,
докато светът изтече
в безпределното.»

След тези изпелетени от лунни лъчи и сребро рими, под натиска на строфите, аз бях покорена . За пръв път в живота ми бях съгласна да бъда на някого, това беше този мъж със стъклено сини прозрачни очи и прекрасни черни коси. За миг забравих всичко останало, исках да се отдам изцяло на него в този момент. Опомних се бързо, червенината, обляла страните ми за кратка частица от времето, изчезна, което ми костваше неимоверни усилия.
- А кой сте Вие? – попитах с трудно прикрито вълнение и любопитство аз.
- Просто един поет, запленен от красотата Ви. Името ми е Виторио Артонос. Не смятам, че ако изброя титли на измислени аристократи, ще направи добро впечатление на дама като Вас, по-скоро бих събудил в очите Ви отегчение, поради което ще ми откажете така желаният танц, за който смятам да отправя покана към жената на вечерта – графиня Д`Морейр. – очите му отправиха към мен предизвикателство и ме дариха със сигурност в същото време. Околните благородници определено не одобриха тази форма на поведение, баща ми едва въздържа смеха си, а майка ми гледаше озадачено.
- За първи път ще танцувам с човек на изкуството, със сигурност умел в сплитането на римите, които биха обвили в тънката си мрежа всяка млада жена, искаща да чуе точно тези думи. Но нека не се лъжем, поезията е за тези, които трудно могат да впечатлят с нещо друго. Тъй като обаче съм трогната от наглоостта Ви, млади поете, ще приема поканата Ви за танц, за да докажа, че определено не можете да танцувате. – арогантно казах аз, подавайки дланта си на Виторио, които я пое внимателно и отново я целуна. В същото време наоколо се чу тих кикот и лека глъчка. Родителите ми вероятно разбраха, че и този път няма да успея да мина под така исканото от тях венчило.
За мое огромно разочарование обаче, Виторио бе великолепен танцьор, който сякаш цяла вечност бе се движел под ритъма на музиката.
Докато телата ни бяха сплетени сякаш в едно цяло, аз усетих колко студен бе всъщност Виторио, чувствах дъха му – така тежък и пронизващ, а ритъма на сърцето му едва се чуваше. Изпитах някакво безумно привличане към него, а докато потъвах в очите му, той ме притискаше все по-силно до себе си, почувствах желанието да ме има само за себе си и се изчервих от неудобство. В себе си усещах изгаряне и пробудена страст за пръв път, от както бях започнала съзнателния си живот. Тогава разбрах, че той е човека, който винаги съм искала да срещна и за когото бях готова да жертвам всичко. Явно усетил това, той впи устните си в моите в дълбока целувка, която за срам пред всички наоколо, пробуди в мен нечувана заблуда и изведнъж ми стана горещо сякаш бях в Ада... Тогава не се интересувах от това, което мислеха другите, отвърнах на зова му за усамотение, както и желание за пълно сливане.
След като музиката спря, Виторио отпусна хватката на ръцете си от кръста ми, а аз имах чувството, че пристегнатия ми корсет всеки момент ще се пръсне. Имах нужда от чист въздух и излезнах на терасата на залата да поема глътка живинка.
Докато се успокоявах, младият поет дойде при мен с чаша червено вино. Притесних се отначало, но заговорихме за най-различни теми от историята, търговията, политиката. Учудих се, колко много знае, сякаш бе преживял всичк събития отпреди двеста години. Тогава не проумявах, че този млад двадесет-и-пет годишен мъж всъщност наистина е видял всички тези неща.
Часовете се нижеха бързо, а сноповете лунни лъчи изтъняваха, тогава аз реших вече да се оттегля към покоите си, но Виторио не пожела да ме пусне, започна да ме целува така, сякаш пиеше от устните ми с всеки допир, спусна косата ми и започна да гали кичурите, лицето и тялото ми. Не се противях, знаех, че не е редно, но вътрешно исках това. В един момент направих най-нетипичното нещо в живота си – помолих го да ме придружи в покоите ми. Знаех какво ще последва, но исках изцяло да бъде негова, чувствах, че така е правилно.
Той ми показа нечувани неща, телата ни се вплетоха така, сякаш никога нищо и никой нямаше да ни раздели, така и не се наситихме един на друг. Малко преди изгрев слънце обаче, аз бях изморена и се унасях, когато той ми разкри истинското си лице – бе сангуин. Не знаех какво е това, но бързо разбрах.
След като каза “Обичам те, Лукреция, ти си най-истинската ми и чиста любов, която не срещнах за двеста години”. Нямах дори време да осмисля това, което чуха ушите ми. Впи зъбите си във врата ми и започна да пие кръвта ми по начин, с който не можех да сравня нищо друго – болка и страст ставаха едно цяло под ласката на зъбите му. Обливаха ме топло-студени вълни, тялото ми сякаш крещеше за още и в един миг.....край.. Всичко изчезна от главата ми, потънах в мрак, затворих очите си, а сълзи на мъка, тъга и щастие, се проточиха като тънки капки по порцелановите ми бузи, зачервени от възбуда и радост. Явно тогава умрях.
Събудих се в ковчег, с неустоим глад за кръв, а до мен имаше писмо от любимят ми, с което обясняваше всичко подробно за сангуините, по-точно тяхното учение, преливането на неговата кръв в мен и чувствата му към мен. Оттогава започнах живота си в нощта, а споменът за Виторио ме крепи жива, търся го несъзнателно и съзнателно, но местоположението му ми е неизвестно, знам само че е жив, чувствам го с цялото си същество, живота му тече през вените ми. Но самотата от този момент насетне ми стана спътница във всичко, кънти във всяка фибра на тялото ми и също всяка такава, иска отново да погълне милувките на Виторио, уви, невъзможно е, сега го разбирам. Отначало ме бе яд на него, после ми стана безразлично, а в момента ми е ясно, че съм празна и вечността ме смазва малко по малко, защото съм съвсем сама с илюзиите, заблудите и неосъществимите си мечти. Аз съм нещастна, това само мога да помня сега и завинаги, докато не полудея от безкрайното отегчение или не бъда убита от дневната светлина, която исках поне веднъж да посрещнем с Виторио. Слънчевият изгрев е неосъществим блян за мен, който ще ми денесе само смърт и забрава. Може би ще стана една прашинка от праха, до който винаги се стига по един или друг начин. Но не искам да потъна в битието на забвението просто така, ще се боря заради себе си, заради Виторио, за да победя Вечността и точно аз да я смажа.

С тези спомени, причинили силно вълнение на Лукреция, тя прегърна Съня си, защото тялото й бе развило усет към това кога настъпва Деня и слънцето се усмихва над всичко наоколо в света на хората, които за разлика от графинята преди, но не и в настоящето,можеха да се радват на дребните неща от краткия си житейски път –само мъничка частица от песъчинките на времето.


------------------------

Агофелту гледаше със съжаление плачещото пред него малко момиченце, чиито родители току що бяха убити от собствените си алчни съседи заради дължимо заплащане. Той им беше създал заблудата, че точно с този имот, чиито собственици лежаха мъртви на земята, ще забогатеят. В неговите очи хората бяха пълни наивници и абсолютни глупаци, които без затруднение ставаха негови кукли. Поддаваха се лесно на манипулация именно защото в техните сърца главните желания бяха за богаства, власт и някакво странно понятие за свобода, което той или не разбираше или беше прекалено смешно, за да се сети за него – фалшиви заблуди.
Някога, много отдавна, Агофелту се бе наслушал на такива измислици, което именно го бе довело до неговото падение и желанието му да унищожи целият глупав човешки свят, поддал се на силата на така убедителните лъжи. Понеже това го дразнеше и му напомняше не особено приятни неща, бе намерил решение – масовото унищожение на човешкия проблем. Не,че мразеше хората, но мразеше Лилит, а щом тя харесваше тези същества, значи на него нямаше как да му допадат.
Първата.. Споменът за нея събуди в него само чиста неподправена омраза, но му напомни и за искрената любов, която изпитваше към нея и все още дълбоко в сърцето му се бе скрила искрата към нея, която той така искаше да убие. Това обаче ставаше твърде бавно и трудно, но успеха беше сигурен. Преди много години я обичаше, молеше й се да бъде с него, искаше да са заедно във вечността, дори бе готов да се откаже от дадената му от Фаетон сила заради нея. Тя го унижи, отхвърли, обиди и нарани. Накара го да пролее сълзи, гордостта му бе разбита на хиляди малки стъклени парченца, порядъчно стъпкани след това. Това мрачно дете го накара да изпадне в нечувано отчаяние, да стигне до нещото, което изпитваха хората, когато страдаха, а той просто ги гледаше и се чудеше защо. Дори мислеше понякога и за собственото си самоунищожение, за което обаче опитите винаги бяха неуспешни, докато накрая той осъзна,че просто няма смисъл от тях.
При това припомнянена отделни картини и случки в главата му падна тъмна завеса Той се приближи бавно до плачещото дете. Наведе се до него и внимателно попита:
-Какво има? – красивите му сапфирени очи го погледнаха с неподправено разбиране и дружелюбие. Това спечели доверието на малкото момиче.
- Мама... Тате....спят и не се събуждат.А аз искам да си играем... – неразбиращо хлипаше детето, бършейки очичките и нослето си в изцапаните с кръв ръкави на окъсаната си дрешка, защото всъщност мъртвите му родители бяха изключително бедни.
- Те са на едно хубаво място сега и не искат да се будят, сигурно те чакат там, искаш ли да ги видиш, да отидеш при тях? – усмихна се широко с красива усмивка Агофелту.
- Да – детенцето не разбираше какво ставаше, но се усмихна щастливо при мисълта, че ще види отново родителите си и ще си играят заедно.
В този момент красивият тъмнокос мъж го прегърна успокоително с едната си ръка, като с другата през това време го погали нежно по главата. Нещо изпука в мрака и детето падна безжизнено на земята. За да го отърве от земните му страдания, единакът просто счупи крехкото му вратле.
- Горката заблудена душица. Е, дано се е намерила с така обичаните си родители. Не мога да разбера защо всички тези създания живеят с такива заблуди и илюзии за нещо като семейство и любов в различни форми, за която давали всичко.....- гърлен смях се разнесе наоколо, а Агофелту си тръгна в човешки вид на красив, висок и строен младеж. Имаше тъмнокестенява коса и светло сини очи, така изглеждаше в оригинален вид, разликата беше, че нямаше трите крила, покрити с черно-сиви пера. Къщата с трима мъртвеца отпред остана празна и студена, но демона единак постави във вътрешността й едно малко ковчеже със злато – обещаното на глупавите негови марионетки богатство. На дъното му постави внимателно дървета, които лесно се запалваха, ако се доближеше достатъчно до тях свещ.
Убийците се върнаха след кратък период от време, видяха третия труп. Позачудиха се малко, но после им стана безразлично, защото бяха опиянени от очаквното и обещано им имане от тайния си приятел, който предвидливо им подшушна,че в тази къща има скрито съкровище. Изкопаха един трап и погребаха трите тела заедно, създавайки илюзията за нещо като погребение. Не изпитаха капка вина за това,че са спомогнали за два смъртни случая. Влезнаха с гордост в имота, който смятаха, че ще им донесе нови богатства. Така и стана, но не знаеха, че там ще намерят и смъртта си.
С промити мозъци и успешна манипулация от страна на Агофелту, те поживяха спокойно няколко години, след което загинаха от пожар в същата тази къща. Това погреба спомена за тях и убийствата им. А на Агофелту тази игра се видя изключиетлно забавна и той започна да си създава повече случаи за веселба, използвайки глупостта, алчността, желанието за власт и отмъщение на хората.

----------------------------------------


Страндед (Архане); Двианор; (+0),07.04.1435г.
Лукреция Д`Морейр (Кохау`Щан ту Акаба Чан) - В Пунос - НА (+0),07.04.35г
Агофелту - В Вестера - НА (+0),07.04.35г

Посланникът на Двианор бе едър, добре облечен мъж, с два метални нараменика, които изглеждаха доста... несимволични. Бе опрял ръцете си от лакътя надолу по цялата дължина на ръба на масата, и доста уверено изреждаше доводите си. Серра стоеше и го слушаше внимателно, концентрирана над разговора, но не можеше да намери и най-малка пролука.
- Милейди, този проход ще бъде полезен и за двете ни нации, и ще позволи да
дълъг и стабилен мир между нас и съседите ни.
- Но вие взимате част от територията ни с този договор!-не повиши глас, но си
позволи да влее малко емоция в гласа си. Добре, че не издаде безсилието си.
- Наистина, милейди, но това са все пак просто няколко десетки километра. Един
поход от съседните ви държави би могъл да отнеме много повече, а този роход ще спре подобни идеи. И нужди.
Тя присви очи. Семел стоеше до нея, неподвижен, абсолютно спокоен и със опънато лице. Но за миг тя сякаш усети нещо да се задвижва в него... макар да не бе дори и мигнал или трепнал.
- Това заплаха ли е?
- О не, милейди. В никакъв случай. Просто ви разяснявам ситуацията.-разтвори
ръце, сякаш за да я убеди, че не крие козове. И наистина – нямаше нужда от други. Бе изиграл майсторски картите си.- Но аз съм уморен и с ще помоля да продължим разговора утре, след като съм починал, и се надявам искрено да стигнем до полезния и за двете ни държави факт.
- Нека бъде утре, тогава.-кимна, опитвайки се да задържи последната й останала
власт. Бе загубила днешния ден. Със снизходителна усмивка двианорецът се измъкна от помещението.
Серра тръсна глава и черната й коса подскочи, закривайки за миг челото й. Вдигна глава назад и изгледа Семел.
- Искаше нещо да кажеш ли?-каза го почти заядливо, с остър тон. Той само
кимна.- Е, ни най-малко не ме касае.


Тин Норуме бе ядосан. Това интересно и любопитно състояние бе изразено в странно сбръчкания му нос и гримасата му, способна да изкара от нерви и камък.
- Наистина ли дъщеря ми е толкова некадърна?
Серрат го изгледа, за опит нагло, но бързо се сви под погледа му – плащешо
детски обвиняващ.
- Нямах какво да направя, патер. Той има прекрасни доводи и звучи абсолютно
прав.
- Звучи, но не е, нали така? И ти го знаеш! Щом знаеш противното, би трябвало
да имаш доводи!
- Но нямам! Нямам нужната информация!
Той я изгледа с безумни очи и яростно махна към Семел, който стоеше над
дясното й рамо и наблюдаваше сцената, без да си личи че я наблюдава, изучаваше ги и ги слушаше, без да си личи, че ги слуша.
- А защо не използваш съветника си?
- Съветник?!-сама усети как очите й се разшириха и почти буквално зяпна... ако
не бяха малките й устни, челюстта и щеше да удари масата.- Но ти каза....-и замлъкна.
- Вас ви учат да четете прекалено много зад думите... Той е твой меч, твой
съветник и твой пръв генерал. Запомни го. Сега отивай на шибаната среща и оправи вчерашното!
Тя кимна и излезе с останалото си достойство от стаята. Семел я последав безшумно.

Посланикът носеше лилава туника. Усмихна се приятелски и вдигна широките си ръкави.
- Е, ще подписваме ли?
- Момент, посланик. Какво всъщност има в тези планини?
Той я погледна с усмивка, но нещо блесна... в ума му.
- Как какво? Твърди камъни, които нашите ще се мъчат да издълбаят в
следващите две години.
- И само това?
- Поне ние не знаем за друго.
Семел мина малко напред.
- Позволете на поправя господинът, който очевидно е в грешка.
Посланикът го изгледа, възмутен, на устните му се задържа обръщението
“господинът”, но само за миг, защото Серра кимна.
- Преди 350 години в планината е открито злато, но е бързо изоставено заради
дупки, изпускащи газ в мините. Всъщност, този газ не е много отровен за човека, и е напълно възможно вече да бъде изведен от пещерата и да бъде ползван за узряване на плодовете, след като са набрани.
- Откъде... откъде знаете това?-зяпна двианорецът, и бързо затръшна уста, макар
да осъзнаваше че дори да не бе повишил глас с тази реплика, преговорите бяха завършили.
- Така, посланик... вярвам, че вашият владетел ще бъде така добър да ни
предостави за компенсация определени земи, или просто ще откаже договорът.-Серрат`Тин се усмихна.-Приятен ден и приятен път, посланик... вярвам, че ще се видим пак.
Той изхълца нервно и бързо стана и изхвърча от стаята. Серра се усмихна, пое дъх и го отпусна. После вдигна глава и погледна Семел.
- Благодаря ти.
- Аз съм твоят меч, Серрат`Тин Норуме.-каза го сериозно, кимайки, но отново
дълбоко в ума му усети една топлина, която бе учудващо приятна за едва чута мисъл...

.................................................

Серрат`Тин Норуме - В Тиен-Мил Анмари, гр. Нуар-Тар, двореца - НА (+1),08.04.35г.

Тъмнината изпълнила тясната килия за момент стана по плътна отвсякога.Миг след това се отдръпна събирайки се в ръката на Аш.Светлина изпълни тясното помещение карайки пленникът да закрие с ръка очите си.Внезапен вятър се изви пронизвайки тялото му.Неистов дъжд се изсипа отгоре му, карайки дъхът му да секне изведнъж.Ушите му запищяха под звуците на стоварващите се бърху земята мълнии.Нима това бе възможно?Човекът бавно отвори очи под дланта си и се огледа в недоумение.Беше навън.Силуетът на Руанон се виждаше в далечината.Лежеше сред развяващите се избуяли треви на малка пътечка.Немощно се подпря на ръце и погледът му зашари изумено.
-Що за....-въпросът му остана недовършен, заглушен от тътенът на паднала мълния.-Къде съм?Кой си ти?Какво искаш от мен?-думите излизаха на пресекулки през напуканите му устни.
-Нима незнаеш?А, можеби твърде дълго задавам погрешен въпрос?Няма значение.
-Как да няма значение?Ти ме доведе в този Ад.Ти, ти....-задъхвайки се от гняв и безсилие пленникът продължи-Да прав си, нищо няма значение.Нищо повече няма да ти кажа.
-О-о-о!Моля те!Обиждаш ме.И двамата много добре знаем, че ще ми кажеш каквото пожелая да чуя.Но все пак къде са ми обноските.Ти си мой скъп гост и аз съм ти донесъл подарък.Моля те, приеми го в знак на моето приятелство.
Аш вдигна ръката си в която държеше хванатият преди минутка плъх.Стресната от шумът и заслепена от всетлината животинката отчаяно се загърчи в ръката му.В опит да се отскубне то задраска кожената му ръкавица.Изненадващо пръстите се отвориха и плъхът се озова във въздуха.Удари се в нещо и главата му се извъртя.Малките му очички заблестяха и се отразиха в едни други очи.Очи изпълнени с болка и изумление.Стреснато животното замахна с лапичка раздирайки едно от тези очи.Човекът успя все пак да присвие клепач и да запази окото си, но болката която го проряза накара стоящият до него младеж да потръпне от удоволствие.Ръката му се стрелна в немощен опит да улови малката гадинка.Тя от своя страна се изви и злобно захапа пръстите му, забивайки нокти в дланта му.Аш гледаше зрелището в екстаз.Отдавна не се беше забавлявал така.Колко просто беше.Просто, но великолепно.Човекът се въргаляше на земята и се опитваше да се отърве от малката напаст, която странно защо не бягаше, а все по усърдно го нападаше.Дращеше, хапеше и цвърчеше под падащият дъжд, изплъзваше се от немощните му ръце и пак нападаше.Накрая той все пак успя да я улови в шепите си и с отчаяние, и озлобление впи зъби в малкото телце на врагът си.Чу се писък и лицето му бе злобно издрано.Болката го накара да стисне още по яростно зъби.Силите му го напускаха, дъждът и студът го сковаваха.С внезапна и за самият ного ярост той стисна още по силно съби тръскайки глава като див звяр захапал плячката си.Плъхът изписука още веднъж и телцето му се отпусна.Топла кръв потече през прехапаната му кожа и навлажни устните му.Той преглътна веднъж, после още веднъж.Внезапен прилив на сила го накара да се изправи и да седне на земята все още стискайки със зъби жертвата си.С треперещи ръце прихвана мъртвото животинче и впи зъби в него откъсвайки къс месо.Предъвка няколко пъти и го глътна.Чувството на топлина плъзнало по тялото му за миг го накара да забрави и за дъждът, и за студут и за своя мъчител.
-Радвам се, че подаръкът ми ти харесва.-Аш се тресеше в безумен кикот.-Ако знаех, че ще останеш толкова доволен щях да ти го поднеса по-рано.
Мъжът вдигна глава все още предъвквайки поредната кървава хапка.Очите му замъглеми за миг изведнъж пробляснаха.С ужас и отващение той захвърли нагризаният плъх и навря пръст в гърлото си.Задави се, но не успя да повърне.
-Чудовище-гласът му бе глух и още по слаб-кълна се, ти повече няма да ме тормозиш.
Юмрукът му проряза въздухът и се заби в гърлото на младежа.Последва още един в слепоочието.Омаломощеното му тяло сякаш гореше.Вдигна над главата си приведената фигура на графът и го захвърли на земятям.Ръцете му стиснаха шията на момчето и докато го душеше погледът му попадна на един по-големичък камък.Пресегна се и го напипа.Пред погледът пу беше паднала кървава пелена.Ръката му се надигна и замря във въздухът стисната сякаш в стоманени клещи.Без никакво усилие Аш се изправи отхвърляйки го от себе си, продължавайки да стиска ръката му в своята.За миг две кърваво червени котешки очи се вгледаха в очите на пленника след което се чу глухо тупване.
-Забавен си ми.Затова ще те оставя да поживееш още един ден.А можеби и повече.Вие Ловците се мислите за спасители, отмъстители и незнам още какво.Кога ще разберете, че каузата ви е излишна?
-Никога, никога, НИКОГА-А-А-А.-човекът се гърчеше в немощни усилия да се освободи от хватната на ръката си.Изненадващо падна на земята и усети влажния под на килията под себе си.Очите му гледаха с изумление фигурата пред него.
-Никога не казвай никога.Ще разбереш, че няма смисъл.-Аш се усмихна някакси почти топло.Вечността ме научи на това.Приеми го като съвет.
-Заври си го отзаде тоя твой съвет жалко изчадие.Приятелите ми ще дойдат и ще те намерят.Ние никога не ходим сами.Разбираш ли?Разбираш ли ти жалък, подъл, нещастен демон?-гласът му премина в отчаян вопъл и бавно заглъхна под погледът на момчето.Две кърваво червени очи го гледаха от това красиво лице с изписана на него нечовешка жестокост.

...................................................

Ашелон - Руанор - НА (+0),07.04.1435г.

Вечерта валя дъжд и на сутринта пустинята се покри с трева и бледи цветове. Светложълтите им камбанки се полюшваха под пръстите на вятъра и пръскаха облаци от златист прашец, проникващ навсякъде. Влизаше в ноздрите и полепваше по езика щом отвориш уста, а вкусът беше на земя, сол и жажда за живот. Хирви кихна и сложи шал пред лицето си, макар пясъкът под тях да излъчваше приятна влага въпреки жежките лъчи на слънцето. Леман също кихна и се засмя:
- Кой би повярвал, че това е възможно?
- Така е - кимна тя - толкова обикновенни неща като прашец и влага придобиват мистичен смисъл, когато се случват където не ги очакваме.

Спряха за обяд в сянката на висока дюна, заобиколени от издъхващи треви и цветове. Раздали и получили прашец, те жертваха камбанки и кълнове, приготвяйки се за дългото чакане на следващия дъжд, благоволил да падне сред вечно нажежените, златисти пясъци. Хирви неочаквано плясна с ръце и ловко се спусна по крака на Липил:
- Виж, тук има и рози. Може ли да повярваш? Рози? - тя коленичи до най-близката и вдъхна, допирайки нослето си до плътната, рошава корона от тъмноалени венчелистчета, с които завършваше ниското, жилаво стебълце. Засмя се отново, посочвайки десетки бели петънца, пърхащи около нежните цветове:
- Виж, пеперуди!Толкова са дребни, че приличат на мушици, на песъчинки. Чакали са този дъжд цяла вечност, за да танцуват няколко часа в сянката на дюната и да пият нектар...

Леман се засмя и също слезе, но не приближи, предпочитайки да се наслаждава на усмивката по лицето на жената:
- Порадвай им се, Хирви, аз ще приготвя обяда.
- Както приготви кашата на закуска?
- Не знаех, че онези малки зелени неща са толкова лютиви – вдигна той широките си рамене в знак на невинност, но тя не пожела да му повери повторно скромните им запаси. Размаха шеговито пръст в негова посока:
- О, стига! Не съм виждала мъж, който да се оправя толкова зле с готвенето като теб - тя поклати категорично глава и се зае да нареди скромната им трапеза, като на няколко пъти великодушно прие помощта му. После заситиха глада си, подслаждайки скромната храна с шеги, интересни теми и внезапно лумващи спорове. И двамата умееха да бъдат сладкодумни, чаровни събеседници и общуването започваше да им носи взаимно наслаждение – сякаш разговорът се превръщаше в река с нейните бързеи и спокойни вирове, а те само се спускаха по нея, оставили се на течението....

Сянката на дюната започна да се скъсява и Липил легна в основата й, а Леман взе лопатата от багажа на Хирви и се изкачи над огромното му туловище. Успя да покрие с дебел пласт животното точно преди слънцето се покаже над билото на дюната и да метне сянката му по нанадолнището, право върху гробището на умиращите рози. Мъжът трепна от остро и страховито предчувствие, но след миг се окопити и пристъпи към платнището, под което спътницата му го чакаше. Пропълзя под треперещия вълнообразно бял плат, скръсти в лотос краката си и прие с благодарно кимване гъстото, сладко кафе, което Хирви му поднасяше с усмивка:
- Ще чакаме прохладата на привечерта, преди да продължим, нали?
- Да, красива милейди – отвърна той, след което посочи загиващите цветове и падащите под лъчите на слънцето насекоми - Замисляла ли си се колко много приличаме на тях. Всъщност по всичко, освен че сме способни да осъзнаваме положението си!
- И до какво води тази разлика според теб?
- До величие и низост.
- Искаш да кажеш... че тези рози са нищо, защото не осъзнават цикъла от живот и смърт, в който участват?
- Защо им е, когато съществуват в настоящето, Хирви?
- Не си прав, Лем, не си прав – тя обгърна глезените си с ръце, поставяйки брадичка върху коленете – Красотата е истинска, дори да трае един миг, останал завинаги запечатан в спомените на влюбена двойка. Още по-малко мога да се съглася с това, което намекваш - ние не сме просто реещ се прашец. Не сме!
- Ако те натъжавам, ще сменя темата.... но истината е, че Миналото и Бъдещето са илюзии, родени от жаждата ни да дадем значене на действията си. Истината е, че Вселената съществува в състояние на Дозо.
- Дозо? Какво значи това?
- Древна дума. Значи че.....- мъжът за момент смръщи вежди, припомняйки си точния превод - че нещата са преди смисъла – те просто се случват...
В отговор тя се усмихна:
- Умът ми е готов да се съгласи с понятието, но сърцето ми го отхвърля.
- На какво основание – присви очи той.
- Преди няколко години малко дете щеше да падне от високо и аз без замисляне се хвърлих, за да го предпазя.
- Е и? Не разбирам. Просто си постъпила смело и достойно! Но какво от това, Хирви.
- Наистина не разбираш. Един скотовъдец никога няма да пожертва млада женска за едно малко... но аз съм човек и съм над елементарната целесъобазност, над инстинктите за самосъхранение.
- Тоест?
- За да си човек, трябва да постъпваш като човек. Да знаеш кога не трябва да се подчиняваш на Съдбата или природата си.
- И ти си сигурна, че знаеш кога, знаеш за какво? Знаеш как?
- Не, разбира се, Лем, мога да те наричам Лем, нали? Не зная, но за разлика от теб се опитвам да науча.

Той за втори път през този ден не отговори и потънаха в мълчание. В безмълвие наблюдаваха как последните пърхащи петънца падат под изсъхващите рози. Тогава Леман промълви:

Ефирен дъжд е вечността
рояци пеперуди
те мене – спящия – сънуват.

................................................

Хирве`Исил, Леман - В пустинята Халит (това е в Бурж, тъкмо са излезнали от Даар) на два дни път от границата с Метафия - НА (+1),08.04.35

Тъмен вихър се спусна в от потъналия в здрач север и довлече облаци, дъжд и мрак. Природата полудя и се превърна във въртоп от сгромолясваща се от небето вода, оглушителни гръмотевици и вятър, който изтръгваше цели дървета по пътя си. Регина преля от коритото си и се превърна в капан за хора и животни.
На стутринта стихиите се укротиха, небето колебливо се проясни и под бледата му светлина се разкри страшно опустошение. Житата на долината чезнеха под тресавище, над което се подаваха тук-там теметата на няколко ниски хълмчета. На един от тях, проклинайки времето, късмета да се роди в този век и въобще цялата вселена, самотен пътник правеше отчаяни усилия да подсуши багажа си. Скъпоценни топове с наквасена коприна се въргаляха в калта до сандъчета с благоуханни подправки, а дисагите на две от мулетата представляваха натрошена стъклария, от която се процеждаха благоухания, примесени със силния аромат на лечебни билки. Мъжът чистеше стоката си, колкото може, и пращаше на оная си работа страхливите мулетари и предателските душички на охраната, заедно с родата им до девето коляно.

Такъв бяс го ядеше, че когато до острова му доплува изнемощял човечец, вкопчен в парче от греда, му извика да се разкара. Дребосъкът обаче не обърна никакво внимание на истеричния му крясък. Пусна дървото и преспокойно прецапа до калното островче, минавайки през няколко метра лепкава и сякаш бездънна киша.
- Лошо време, господине, наистина лошо! - каза пришълецът и изнемощял се примъкна до огъня, стъкмен от търговеца как да е, с мокри и пукащи съчки, върху влажна земя. Правеше повече дим, отколкото топлина, но можеше да сгрее душата на всеки, преживял снощното бедствие.
- Казах! Да се разкараш от ту`ка – процеди през зъби търговеца, в който гнева, роден от чувството за безсилие и лош късмет, си търсеше отдушник. Допълнителна смелост му даваше и бързото осъзнаване, че е много по-едър от непознатия. Изпълзелия от водата отстъпваше с цяла глава от средния ръст, имаше лека гърбица и цялото му същество излъчваше една почти ясно доловима уродливост. След мигновенно вглеждане се разбираше и от къде идва това чувство - крайниците изглеждаха малко по-къси, отколкото се полага дори за толкова нисък човек. Имаше и някак добродушен, безпомощен вид, особено когато с примирено изражение огледа околността, сякаш се канеше още този миг да скочи обратно в мътната вода, заляла долината. Може би дори се замисли дали да отстъпи, но в края на краищата само поклати глава и невъзмутимо свали прогизналата си връхна дреха. Купецът видя как мъника окачва палтото си върху клоните, довлачени до огъня лично от него, и това превърна раздрезнението му в искрен гняв. Кипна:
- Там ще окача коприната! Разкарай си дрипите, джудже смотано!
- Приятно ми е – отвърна дребосъкът – казвам се Кимару. А вие сигурно сте благороден и важен господин.... някой, който при други обстоятелства се гордее с гостоприемството си.
- Моля? - на по-едрия мъж му трябваха няколко дихания, за да осъзнае колко жестоко го е жегнал другия. Щом проумя подигравката, гърдите му се издуха, начевайки крясък, който сигурно щеше да се чуе из цялата околност. Но така и не извика, защото в този миг гърбушкото вдигна лице и впи поглед в него. Очите му се присвиха с твърдост, която затъкна гневните реплики в гърлото на много по-високия мъж, пресякоха ги на мига. Силно смутен, търговецът млъкна и остави инициативата на непознатия.

Онзи мълчаливо го претегляше няколко секунди, след което изражението му се смекчи:
- Приемам, че тежкия момент влияе на възпитанието ви, господине. Нали така?
- Нещо такова.... - отвърна попитаният, докато се опитваше да проумее какво всъщост го респектира в това ниско, маломерно същество. Погледът му отново мина по превитата снага, спря се върху лицето на другия и този път видя очевидното. Въпреки лекото излъчване за уродливост, непознатият имаше волеви и одухотворени черти, каквото не подхождаха на просяк или загубил се из пущинаците цирков глумец. Колкото до вехтите дрехи, те можеха да са заблуда...

Почувства се неудобно от спокойствието в зениците на гърбушкото и неволно се покашля, прикривайки внезапно обзелото го смущение. После възпитанието и предпазливостта окончателно взеха връх над моментното му настроение:
- Казвам се Сигату Никара от град Кушан. Пътувах на запад, господине, когато бурята удари кервана и хората ми се разбягаха. Наложи се да спасявам съвсем сам моите осем мулета. Но както сам виждаш...
- ... Си стигнал до тук с пет... останалите водата ги е завлякла – дребосъкът се приближи и подаде ръка за здрависване, която за изумлениие на търговеца, се оказа по-силна от неговата.

Разбра причината, когато странника свали докрай прогизналите си дрехи и остана само по гащета. Снагата му се бялна под светлината на бледото слънце и разкри не особено масивни, но изключително добре оформени мускули. Само войн или акробат можеше да има толкова твърда и в същото време гъвкава плът – а догадката се превърна в твърда убеденост, когато дребосъкът с тихо охкане се разкърши. Пред погледа на Сигату по тялото му премина вълна от напрежение, която се зароди с леко вибриране в бедрата и излезе с мощно изстръскване през стиснатите и отпуснати за миг юмруци. Търговецът изведнъж си даде сметка, че е на безлюдно място, в компанията на дребен, но физически силен... и по може би опасен човек.
- Господин ъъъ... Кимару, какъв казахте, че сте?
- Бард – усмихна се попитания и изведнъж безпокойството на Сигату изчезна. Осъзна, че лицето на странника има хармонични, благородни черти и дори щеше да минава за красиво, ако не излъчваше някаква безумно силна тъга. Тъгата на човек, който знае, че буди оправдано отвращение в околните. Господин Никара се довери на инстинктите си, изострени след петнайсет години обикаляне на света и повярва на усмивка. Вътрешно си отдъхна, но въпреки това изрази недоверие:
- Ако си бард, изпей ми нещо, страннико.
- Знаеш ли тази за кралицата, която срещнала майстора на свещи и купила цялата му стока.
- А? - възликна Сигату и в следващия миг осъзна за какво може да историята. Махна с ръка:
- Не обичам мръсни песни!
- Мога и тъжни, господин Никара. В тях се пее за чест, рицарски обети към прекрасни девици и прочие.
- Ами аз – махна с ръка търговеца – и такива не обичам.
- Тогава ще пея за това, което ти е най-скъпо – отвърна Кимару:


В далечни земи,
зад високи стени
нежно цвете цъфти
рано утрин разлиства.

От роса и целувка родено
в твоята шепа е расло
без сълзи изкласило...

Изведнъж прекъсна песента си, защото върху лицето на слушателя му се изписа дълбока, макар и старателно прикрита носталгия. Смутено се почеса по бузата си:
- Исках да ви стане хубаво, господин Сигату, не исках да ви натъжавам. Виждам, че и така си имате достатъчно грижи!
- Няма нужда да се извиняваш, просто... – махна с ръка другия и за миг се поколеба, но продължи-
– .. абе, когато си на път от кажи, речи цяла година....първо забравяш за близките си, улисан в задачите си... После изведнъж се сещаш за тях и все едно те пробожда нещо в гърдите.
Не каза нищо повече, обгърна се в мълчанието си, но Кимару разбра че е разтърсил тоя корав и твърд човек, обсебен от грижи и планове, съпротивляващ се на съдбата и лошия си късмет дори в този безнадежден момент. Тишината се разстла около тях, продължи толкова дълго, че се превърна в миг безвремие... Накрая Сигату вдигна лице и впи очи в гърбавия:
- Не съм виждал детето си почти година. Все на път, все сделки, пазари, такси, данъци и сега...изведнъж... знаеш ли момче, ти наистина си бард. Трябва да е дарба това - да може да четеш в сърцата на хората, да усещаш за какво ги боли?
- Това не е точно дарба – поклати глава гърбавият – по-скоро е проклятие, защото страдам заедно с тях.

Никой не каза нищо и прекараха остатъка от деня в сушене и чистене на топовете плат, и каквото друго можеше да се спаси от стоката Сигату. Вечеряха от оскъдните си запаси и на другия късно следобед потеглиха, защото водата се стече към коритото на реката.
В началото газеха в кал, но слънцето и вятърът бързо изсушиха земята и пътуването им до столицата на Двианор продължи безпрепятствено. Почти не разговаряха, но въпреки това между тях се появи усещане за другарство – мълчаливо и временно, но напълно искренно. Кимару се оказа непривично тих за бард и запя тихичко чак след два дни, когато туко що бяха пресекли пълноводен приток на Регина. Заради отнесения мост трябваше да прекарат мулетата едно по едно през коварната вода и това им отне часове, изпълнени с адски студ. Най-лоши и отчайващи се оказаха минутите, когато инатливите животни се запираха насред несигурния, губещ се под краката брод. Когато накрая прехвърлиха и последния дългоушко на западния бряг, паднаха изтощени и мокри до смърт. Заради бръснещия вятър зъбите им тракаха въпреки жегата на предварително запаления огън и приготвените сухи дрехи. Ръцете и краката им се тресяха, клепачите натежаваха с непосилна тежест и в този миг Кимару запя. Оказа се онази мръсна песничка за кралицата, която купила цялата стока на свещаря. Сигату понечи да го скастри, погледна посинялото лице и ръце на певеца, и изведнъж избухна в смях. Тялото му се тресеше едновременно от студени тръпки и кикот, а когато чу последния стих, се хвана за корема и от очите му потекоха сълзи заради бурния смях.

В този миг разбра, че студът, вятъра и загубените три мулета със стока не са толкова страшни, че той е жив, здрав и ще се прибере скоро при семейството си. Усещаше как топлината на огъня и прегръдката на сухите дрехи съживяват вкочанената му плът. Знаеше, че до него има добър и силен спътник, на който можеше да се довериш. В този миг, точно тук, това изчерпваше всичко, от което се нуждаеше. Почувства сигурност и спокойствие, и заспа, свит на топка в палтото си.

..................

Кимару - В Тиен-Мил Анмари, западно от границата с Метафия - НА (5),02.04.1435г.

...................................

- Кимару, това е за теб – каза търговецът и отброи върху масата, на която се хранеха, четири лъскави сребърника. Гърбушкото не ги взе, само остави лъжицата до купичката с бобова яхния:
- За какво ми даваш толкова много пари, Сигату?
- Ами като приспадна предплатите, това трябваше да дам на мулетарите и охраната.... ако не бяха избягали заради прииждащата вода.
- Знаеш, че не ти помогнах срещу плата. Видях, че си в нужда и постъпих както е редно.
- Редно е аз пък да ти платя – тръсна глава по-едрият мъж, но видя, че другият отвръща с неговата си тъжна усмивка. Явно не беше съгласен:
- Добре де... а аз какво да ги правя тези пари?
- Как така какво да ги правиш? - изуми се господин Никара – това са си пари!
- И като ми ги дадеш, вече няма да се чувстваш благодарен към един случаен другар по пътя, така ли? - продължи да се усихва тъжно Кимару.
- А... ъъъ, не разбира се? Ако някога дойдеш в Кушан, само попитай за дома на Сигату Никара.
- Благодаря за предложеното гостоприемство – отвърна искренно щастлив Кимару – за мен тази покана струва повече от среброто. Пък и туко що призна, че с него не може да се изплатиш към мен.
- Не искаш пари? Ти си странен човек? Вземи ги, поне за да не ме обидиш!

- Щом работите опряха до сърдене, значи трябва да приема – отстъпи гърбушкото, но не посегна, защото погледът му се впиваше в детето, седнало с родителите си на съседната маса. Очите му помръднаха, присвиха се и търговецът отгатна със сърцето си, без да се обръща към семейството, че бардът гледа към бащата. По изражението на дребния мъж пробяга сложна плетеница от чувства – завист, мъка, вина заради чувството на завист.... Изведнъж той взе парите, стана от стола си и мина зад търговеца. Последният се поколеба за момент, но любопитството му взе връх и се извърна. Видя как Кимару слага монетите на масата, взима шепичката на детото и я слага върху сребристата купчинка. Погали го по главата, каза нещо на родителите, от което те се усмихнаха и се върна на мястото си. Господин Никара го изгледа продължително, преди да пророни:
- Сигурно е голяма.... мъка... таквоз.... - гласът му смутено замлъкна и погледът му се отклони настрани. Не довърши мисълта си, но другият го разбра, защото отговори на неказания въпрос:
- Сигурно бих могъл да намеря някоя бедна вдовица, която да ме вземе за съпруг... но... но ако... ако детето се роди с моите недъзи? Ако е дребно и гърбаво като мен, с моите къси дори за този ръст ръце и крака? Аз съм един уродливец, Сигату! Виждам ужаса на жените, когато погледнат мен и после се взрат в рожбите си.

Господин Никара за момент остана безмълвен, осмисляйки кратката тирада на спътника си, след което прошепна едва чуто:
- Ангелите да се смилят над съдбата ти, приятелю.

.........................

Доядоха бобената яхния, станаха от столовете и с един поглед помежду си разбраха, че е време всеки да продъли по своя път. На стълбите на гостилницата обаче Кимару изведнъж се запря и откачи от колана окъсаната си, кърпена на няколко места кесия:
- Дадох сребро на онова семейство. Така че нека това е за дъщеря ти, Сигату. Прибави я към бъдещата й зестра! – с тези думи Кимару взе шепата му и сложи в нея прощалния си подарък. Търговецът се усмихна, защото от сред най-бедните хора имаше обичай да тъпчат кесиите си с дребни камъчета или грубо издялани оловни кръгчета. Естествено, не заблуждаваше никого, най-малко подозрителните ханджии и гостилничари, които дрипльовците се опитваха да заблудят, за да получат ядене без предплащане. От вежливост спестяваше до този момент забележките си към тази смешно издута, кърпена кесия на колана на прокъсания си спътник. Сега му оставаше само да се изкашля смутено:
- Благодаря за дара, Кимару – поклони се учтиво и сложи ръка върху рамото на дребния си спътник – благодаря наистина!
- Само не губи кесията ми, Сигату, защото съм сигурен, че точно това смяташ да сториш и то от любезност. Така ще ми стестиш неудобството, ако някой ден се озова в дома ти. Ще ми кажеш, че са ти я откраднали, и то още преди да я отвориш и да се насладиш на жълтиците вътре.
- Не бих постъпил така – отвърна по-високият мъж, но другият му отвърна с познатата си тъжна усмивка:
- Напротив, точно така ще направиш, защото макар и търговец, си добър човек. Което обаче ще е глупост, защото вътре наистана има само злато.
- Вярвам ти – каза Сигату, приемайки с достойнство ролята, която му се падаше да изиграе в този момент. Знаеше, че всяка друга негова реакция ще обиди този дребен и некрасив, но благороден по дух човек. Кимару обаче продължи да упорства:
- Приятелю, дори един поет може да притежава злато – на лицето му се появи познатата тъжна усмивка – особено ако пее на рожденния ден на кралица Вердита и пияният й съпруг вземе, че се трогне до плиткото дъно на дребната си душица.

- Вярвам ти – повтори господин Никара, на който не му оставаше какво друго да каже. От неудобството го спаси самия бард, който отстъпи няколко крачки назад и махна за довиждане. Очите му придобиха някава весела, момчешка пакостливост:
- До когато, Сигату!
- До когато, Кимару – отвърна търговецът и на свой ред отстъпи няколко крачки. После изведнъж се усмихна и веднага след това лицето му се смръзна, а долната му устна потрепери:
- Демоните да те вземат... ти... не блъфираш, Кимару! Това в шепата ми е...- за момент остана неподвижен, лишен от дар слово. Преглътна няколко пъти и инстинктивно прибра кесията под палтото си, далеч от погледите на минувачите. Осъзна, че туко що Съдбата го е възмездила за трите загубени в бурята мулета, натоварени със скъпоценна коприна. Погледна сащисано дребосъка, който отново му махна весело за довиждане:
- Не забравяй, за какво ти ги давам, Сигату.
- Няма! - отвърна търговецът и на свой ред вдигна ръка за последен поздрав – ще ги прибавя към бъдещата зестра на дъщеря ми! Пак примигна, все още изпълнен с изумление, и понечи да каже нещо, но след кратко колебание само се усмихна щастливо, като дете. Накрая просто кимна и се обърна, потъвайки със спокойна крачка в потока на уличната навалица. Кимару остана сам и неподвижен за няколко минути, а после седна до стената на страноприемницата и извади флейтата си от калъфа й. До идването на залеза успя да спечели пет медника и с два от тях си позволи разкоша да вечеря ечемичена супа и да спи в конюшнята на по-евтина страноприемница.
Останалите три медника даде за хяб, който раздаде на няколко бездомни деца. Те грабнаха къшеите от ръцете му и избягаха, за да ги изядат на спокойствие в някой скришен ъгъл. В скута на Кимару останаха само малко трохи, които той събра в шепа. Понечи да ги `лапне, но след кратко колебание ги хвърли на врабчетата.

Остана седнал, загледан как малките чирикащи топчици живот подскачат в краката му. Засмя се, когато едно от тях – по-смело или просто по-безрасъдно - кацна върху обувката му и клъвна нещо от нея. Стоеше без да мърда, търпеливо чакайки очарователните мъници се наситят и отлетят в гнездата си.

Заслуша се в кротката тишина, която замени непрестанното им, весело чирикане.

Без бързане се наслади на мекотата, с която цветовете около него преливаха в здрачен полумрак и позяпа последните минувачи, прибиращи се по домовете си.

Накрая зарея поглед над покривите на задрямващите къщи, към тъмноаления, западен край на небето.

Остана на мястото си, докато изгряха зведите.

Те бяха красиви.

.......................................

Кимару - В Тиен-Мил Анмари, гр. Нуар-Тар - На (+0), 07.04.1435г.

Фирифула`Дот подремваше сладко в любимото си люлеещо се кресло, изработено за него специално от небезизвестен дърводелец от Средните земи. С наслада и спокойствие засмукна от наргилето си, след което замислено се загледа някъде далече, поглаждайки голямата си бяла брада. Погледна пръстена с черен оникс на лявата си ръка и все още полюлявайки се, усети, че клепачите на очите му изведнъж натежаха. Усети нежната дълбока прегръдка на съня си, но в този момент в главата му, незнайно защо изплува най-болезнения спомен от живота му.
Даар беше нападнат от пустинните племена куенти преди петдесетина години. Бях млад и неопитен в много отношения, до голяма степен водих рисков живот, всеки ден битка. Но бях изчел много книги, написани от различни магьосници, исках да бъда като тях – недосегаем по моите представи. Неистово ме привличаше това да предричам мислите на хората, което успях да направя след много наблюдения, разговори и най-вече имах дарбата на проницателността. За мен хората се превърнаха в отворена книга, можех да предвидя мислите, да усетя чувствата им и накрая попаднах в собственият си огледален капан. Влюбих се в онези прекрасни зелени очи, в чието спокойствие толкова пъти потъвах, а червените й коси така нежно ме галеха и като водопад обгръщаха всяка една частица от тялото ми. Всеки път, когато потъвах с нея в дълбините на безумието сякаш ми беше пръв и последен, исках завинаги да докосвам лудостта заедно с нея. Изаара... Моята муза и движеща сила в живота.. Моята жена във всички възможни аспекти, горчилката и сладкия еликсир на сърцето ми, убежището, което намираше неспокойната ми рискова душа в нея.. Тя беше танцьорка, красива като сън и по-заслепяваща дори от слънцето, по-изваяна дори от всички онези нимфи, за които четох от прокълнатите книги. Когато я видях, разбрах, че тя ще е моя, исках да я омагьосам и успях, защото се оказа, че тя е като мен в много отношения. Станахме едно цяло, когато разбрах за плода, който тя носеше в утробата си – плод на любов, нежност, вярност и безгранична лудост, бях най-щастливият мъж на Света. Исках да крещя от радост. Когато бебето се появи на бял свят, наистина бе красиво като капка след дъжд, чисто като неразчупен прозрачен лед. Сладко момиченце. При първата си глътка въздух сякаш Луната затихна пред спокойствието на малката. Лунни лъчи осветиха личицето... И тогава детето прояви наистина характер, ревна с глас и замаха с мъничката си ръчичка да прогони дразнещата го светлина. Красиво бе като майка си, но не можех да знам, че ще е любителка на предизвикателствата и рисковия начин на живот като мен.. Хирве.....Може би трябва да й кажа, че е моя единствена дъщеря и наследница, но тя няма да ми го прости......Знам го, чувствам го и това ме плаши....
Не искам да я загубя, както майка й, в несполучливия си опит, породен от моята глупост и желание за експерименти.. Вината е моя, защото аз не я опазих. Аз призовах онзи демон, ...Жесток, разрушителен, който изпи душите на всички онези куенти,но беше твърде късно.. за Изаара, която прикри с тялото си нашето дете, предпазвайки го от стрелата на умиращия пустинен войн - куент..... и даде живота си за малката ни дъщеричка...

Болка се изписа по издълбаното от бръчки лице на стареца и сълзи протекоха от очите му. За миг Фирифула в просъница дочу, че някой чука на вратата.
- Влез. – набързо изтри очите си, изправяйки се от креслото, застана до прозореца. Млада слугиня влезна, поклони се дълбоко и каза:
- Велики господарю, дойде да Ви търси един човек – шейх Ахмед ал Кубейси... имали сте били уговорка. Той пита дали може да бъде пуснат при Вас.. – още по-дълбоко се поклони жената, усетила лошото настроение на Фирифула`Дот.
- Да, имахме – преди много лета, да влезе – раздразнено отвърна старецът, кръстосвайки ръцета на гърба си.

В стаята влезна с тихи стъпки среден на възраст мъж, с прошарена коса и матова кожа. Висок, строен и със суровите черти на дългогодишен търговец и боец.
Фирифула` Дот се обърна и впи студените си очи в шейха.

- Какво е наложило факта, особа като теб да търси моята стара натура, при положение, че последният път като се видяхме, пожелах да не ме търсиш освен ако се налага...
- Уважаеми Фирифула, имам нужда от помощта и съвета ти, защото наистина е нутжно да обсъдим някои неща.. Аварите планират да минат през Долината, където цари смърт и да нападнат източната част на Бурж – Фужейр... Тъй като са многочислени, не смятам, че с моите хора ще се справим успешно..
- Да, няма да оцелеете, защото освен добра физическа подготовка, аварите имат и някои тайни трикове, които действат безотказно.. Но защо се обърна към мен, а не към пустинните войни.. ? Мисля, че магическите умения предвид ситуацията са леко... непотребни. И нима всичките ти аги не могат да се преборят с една дребна сбирщина от петстотин човека? - саркастично прозвуча гласът на възрастният магьосник.
- Пустинните са алчни и лакоми, те са некултурни и сигурно ще пожелаят да се преселят във Фужейра, което мен не ме устройва. Достатъчно лоша слава имаме...вече, че да допуснем още развратници и крадци там.. Пък и петстотин главорези хич не са скромна сума, дори и за обичащ да потопява в кръв човек като мен.... - в опит да защити тезата си, шейха стисна гневно зъби.
- Аха! Значи ми прехвърляш отговорността, Ахмед! Хаха, защо ли не се учудвам? Дошъл си да си искаш нещото от мен, след последният ми отказ, нали? - засмя се иронично-тъжно Фирифула.
- Просто искам услугата, която ми дължиш... – Не пожела да ми дадеш за жена красивата Хирве, затова сега искам компенсацията си. – устните на шейха, се разтвориха в широка дружелюбна до отвращение усмивка.
- Никога няма да дам Хирве на такъв лиемер и използвач като теб! Нея ще вземеш само през трупа ми, а той трудно ще падне.. – с лека нотка на яд, трудно прикрита, отвърна Фирифула на Ахмед. За миг през лицето му мина сянка на бяс, но се овладя. Никой не трябваше да разбере тази негова особена привързаност към Хирве, защото щеше да се пробуди съмнение дали той и тя нямат отношения...А по-добре беше за нея да не се знае, че е негова дъщеря. – Добре, какво точно искаш от мен – да рискувам своите магове вместо ти твоите обучени убийци ли.. Нещо не ми се струва логично, а и нямам твърде желание за това. И каква полза имам аз от това, или пък моите ученици?
- Искам Хирве и няколко други мага да дойдат до Фужейр, за да посрещнем аварите и да ги върнем назад към териториите им. За което после ще ти помогна да разкриеш втора магическа школа и ще ти осигуря още една библиотека със западни забранени книги, които със сигурност ще са от полза за теб и учениците ти. Освен това ще пазя единствената ти ученичка, която иска да изучи шкалата на Хаоса като очите си с моите аги, даже ще ти преотстъпя властта над Рашид, чийто войни са най-добре обучени, ще са идеална охрана. Заклевам се в нашия Бог за това.
След кратък размисъл Фирифула реши, че особения вид сделка си заслужава. А и на него му трябваше ново помещение и също библиотека, за да може да обучи на още по-силни магии своите последователи, а и смяташе да осигури всичко необходимо не Хирве за бъдещата й водеща роля в магическата школа. Тя я заслужаваше. Освен това, усети искрената привързаност и неподправен страх в душата на Шейх Ахмед Ал Кубейси.
- Разбрано, наистина имам нужда от нова библиотека и сграда.... Значи добре, в случай, че тръгнат към Даар, какво правим тогава? – не мога да ти дам за подкрепление повече от четири мага, специализирани в различните школи. Хирве е на мисия, така че няма как да дойде – отвърна мъдро Фирифула, с лека тъга в гласа си, която прикри успешно.
Притесняваше се за дъщеря си, знаеше, че тя ще се справи, но това не го успокояваше силно. Тя бе борбена, силна, ,умна, очарователна, гъвкава, но обичаше рисковете и предизвикателствата – същата като него, но все едно в нея виждаше Изаара.
- Хирве на мисия.. Да, честно казано исках да я видя – отнесе се за момент Ахмед – но по същество да говорим. Аварите нямат изгода да идват към Даар ,защото близо до там са пустинните, които общуват само със сулхините, дервишите и молловете като са им нещо като лична охрана. Освен това, в Даар живее Тамара Иш Икар, която не спазва никакви традиции и охраната й е някакви там странни мъже..Тя ще ги прати да избият всички авари до крак, само да усети, че наближават до нейните територии. Коварна е и зла като баща си...но пък какъв дух има тази девойка, просто е несломима - с нескрито възхищение и страх заключи шейха на Фужейр.
- Стига, да не коментираме другите. – отсече остро Фирифула` Дот. Ще ти изпратя маговете до два дни, за да мога да ги организирам и разбира се, да избера най-подходящите за целта - със заключителен тон каза старецът.
- Добре, благодаря. довиждане! – каза шейхът, хвърляйки благодарствен поглед на старчето .
- Съмнявам се, че ще се видим отново, но довиждане. – каза убедено старчето на излизащият мъж, който не можеше да понася.
Благодарение на Ахмед Ал Кубейси бе разкрита школата в Даар, защоот в онези времена Фирифула`Дот бе беден, с много познания и съсипан от живота си, а трябваше да осигури достойно бъдеще на детето си. Когато се построи сградата за маговете, наредиха се много библиотеки с безброй нечетени забранени книги, Старецът и Шейхът сключиха сделка: "Когато дойде времето за връщане на услугата, ще те потърся, многопочитаеми Фирифула`Дот".....


------------------------------


Михидра и Имит Асинара лежаха сред пухените възглавници на общото си ложе от векове наред. Те отпиваха и по глътка от чашите с камилско мляко, поставени на специални високи поставки, приличащи на ниски столчета от двете страни на леглото, чиято резба бе направена прецизно и внимателно по лична поръчка. Михидра се бе сгушила в Имит така, както малко момиченце в прегръдките на баща си, сякаш я беше страх той да не си отиде. С изминаването на времето тя се бе влюбила в него и не виждаше как би могла да продължи напред ако той не е с нея. Но спомена за изчезнаолия й първороден син я мъчеше постоянно..
- Дали Вируш е жив, дали е добре? Толкова го търсих през вековете, но не го намерих, може би не съм търсила достатъчно? – тъжно се притисна тя в любимия си и сълзи изпълниха очите й..- усещам, че е жив, но не знам дали е добре, къде е...
- Ще го потърся, любов моя, не се тревожи, обещавам ти, че ще го намеря на всяка цена заради теб – погали по главата любимата си, след което я целуна по челото, а после нежно по изпръхналите от целуване устни..
За толкова години тя винаги успяваше да го изненада с нещо ново, бяха пътували по редица места, изпили кръвта на голям брой хора, имаха роби, купуваха нови, но той чувстваше, че тя не е изцяло негова. Михидра освен жена, беше и майка, а той я искаше само за себе си, често пъти, когато тя говореше за изчезналият си син, Имит едвам сдържаше гнева си. Изпитваше необяснима ревност към това дете, което тя бе видяла само един път. Но въпреки негодуванието си, той й обеща, че ще намери Вируш, трябваше, за да й докаже безрезервната си любов към нея, а после щеше да убие сина й, защото за него той бе конкуренция и спомен от друг мъж, бил с нея преди. А Имит я искаше само и единствено за себе си.. цялата...

-----

След поредната си луда и страстна любовна игра, Михидра и Имит се сгушиха под завивките така, сякаш никога нямаше да се разделят. Живота им на бохеми не признаваше понятия като “вечност” или пък “раздяла”, нито дори “смърт”. Те вярваха, че ще си останат така завинаги и никога не им омръзваше всичко досущ познато на всеки от тях.
- Робите ни, радост моя, трябва да се подменят. Остаряха, а момичетата отдавна изгубиха непоквареността си. Кръвта им придобива все по-отвратителен вкус, а старите вече изнемогват, скоро ще се присъединят към събратята си под пясъците. – угрижено каза Михидра – трябва да разберем къде има нов търг, за да отидем да ги подменим.
- В Даар скоро ще има – другата седмица. А аз, слънце мое, ще ида там да проуча какви цени предлагат робовладелците, освен това трябва да намерим начин как да придобием частта от богатствата в тази страна, защото нашите ресурси са на привършване. На всички наши събратя надниците в Даар са понижени, което вероятно означава, че има парична криза или пък търговията на Тамара Иш Икар от известния търговски род не върви. – започна да разсъждава Имит, пощипвайки нослето на Михидра.
- А, онази жена? Хм, за смъртна е доста умна, виж, не бих отказала да изпия кръвта й, но предпочитам да я превърна в наш съдружник относно търговията, защото има силни позиции – засмя се кралицата – Но, доколкото чух от робините, които купихме на последния търг в Даар преди две години, тази въпросна личност имала сестра, не по-малко ослепителна от нея, която се занимава с кражби на стоките по вода...Определено баща им Охмад иш Икар е създал интересни същества, но нищо чудно, според слуховете, майките им били нечовешки красиви.. – на свой ред се размисли гласно кралицата на Анх.
- Каквато и да е истината, ние трябва да пробием в Даар, защото вече трудно можем да се съберем всички в долината, станахме много, а и с хилядата роби наистина е трудно да се оцелее вече – те искат храна, легла, дрехи.. Все неща, необходими за живота им, а колкото и да им даваме, не е достатъчно вече, изнемогваме финансово. Материалите и благородните метали са на привършване... – угрижено каза Имит
- Така е наистина, трябва или да се съюзим с най-силните търговци или да говорим с пустинните войни да поработят за нас, но определено цените на услугите им са доста високи. Мисля, че трябва да опитаме да направим пробива в Даар, а ако не се получи, ще заемем места в Аджман, където охраната е много слаба, а и няма нито търговско, нито шейхско влияние. Младият владетел е едва на десет години, трябва да използваме момента да направим пробив, даже май най-подходящо първо там да закрепим позициите си. Имам идеята за изпращане на Абдул там, защото знае как да омае със словото си хората. Умее го, убедителен е. – категорична бе Михидра.
- Нашият син? Не смяташ ли, че ще е опасно за него сам там.. Той е отнесен... разсеян, типичен поет, даже и кръв не е пил до сега за своите сто години. – притеснено отвърна Имит.
- Именно защото той не пие кръв, стои на възраст от шестнадесет години е най-подходящ за целта, защото ако се прояви като кръвопиец, ще стане подозрителен, а той няма да го направи, защото така му харесва да бъде сега – умно дете, с талант да пише поезия. Разбира се, че няма да го пратим сам, с него ще изпратим и някои от нашите лични охранители, двама са достатъчни – Ястреба и Скорпиона. Те са едни от най-добрите ни войни, създадени от земните племена ширади и харити, които по собствено желание дойдоха при нас вместо при пустинниците...И двамата войни ще бранят като очите си Абдул, защото те го обичат още от както се появи на бял свят. За тях той е господаря, възхищават му се безкрайно.- твърдо каза Михидра.
- И все пак смятам, че трябва да го наблюдаваме, аз ще последвам заминаването им, освен това пустинните войни са голяма пречка и усложняват допълнително нещата.. Трябва да минем през тяхната територия... – продължи Имит Асинара с равен тон - Те не ме плашат, лесни са за омайване , ще им дам част от останалите ни запаси от благородни метали.
- Така ще направим, решено е – Михидра прегърна съпруга си през кръста, насочвайки ръката си към неговите слаби места.
- Да, скъпа моя. – Имит потъна в блаженство, усещайки по себе си косите на любимата си кралица.

..................................................


Фирифула`Дот, Шейх Ахмед Ал Кубейси - В Бурж, Даар - НА (+3),10.04.1435г.
Имит Асинара, Михидра - В Долина Анх - НА (+0), 07.04.1435г.

Аш гледаше сгърчената пред себе си фигура и за миг си припомни първата си среща с ловците.Беше ги видял в едно от виденията си.И им беше устроил засада.Всички освен този бяха загинали онази лунна вечер.Под лунните лъчи изби всички с изключение на този.Защо го беше пощадил и сам незнаеше.През дългото си съществуване демонът бе видял какво ли не.Бе забравил времето, в което спря да брои вековете прекарани в реалния свят.Бе видял падението и възраждането държави, отдавна забравени дори и от легендите.Безброй души бе погълнал за да утоли ненаситния си глад.И за какво.През всичкото това време живееше ден за ден.Миг за миг.И нищо повече.Черните му крила го носеха високо в небето и хилядите му очи изпиваха душите на нещастниците застанали на пътя му.Някои бяха силни, други могъщи, но всички те бяха станали жертва на всевиждащият му поглед.И ето в тази незнайна за него ера бе узнал нещо, което не му даваше покой вече година и половина.От сбърканите брътвежи на своя пленник бе узнал нещо, което го накара да продължава да държи нешастния ловец все оше жив.Тайна за която бе готов дори да подари животът му.
-Кажи ми пак за камата, човеко, и можеби, можеби ще доживееш до утрешния ден.-погледът му проникна в дълбините на умът на жертвата му като късче лед, толкова студено, че пареше-Кажи ми.СЕГА!
-В цитаделата на Жриците на Първата има тайно светилище.Там на жертвен олтар стои кама изработена сякаш от лунни лъчи.-гласът беше глух и безличен.Капчици пот се стичаха по слепоочията на ловеца.-Използват го при официалните си ритуала в началото на всеки месец, както и при обявяването на новата Първожрица.
-Новата Първожрица?Какво знаеш за това?
-На всеки пет години вещиците се събират и премерват силите си.Най-силната и лукава измежду тях става новата жрица на Първата.За целта се прави специална церемония в тайното им светилище.
-Интересно.-Аш се усмихна мрачно.-Какво ли не бих дал да разбера кога ще стане следващата церемония.
-След седмица, на втория ден на пълнолунието когато изгреее Кървавата Луна жриците ще се съберат за да изберат нова Първожрица.-отговорът отново сух и безизразен беше произнесен почти мигновенно.
-Как?Откъде знаеш?-Аш беше изумен.-Откъде в името на Фаетон знаеш това?
-За това дойдохме тук.Аз и моят отряд.ТРябваше да се промъкнем до тайното всетилище и да вземем камата.Но налетяхме на засада.Всички бяха избити.Всички освен мен.Освен мен.Осен мен.-гласът премина в безумен кикот.

Младежът махна с ръка и затворникът се свлечев безсъзнание на земята.Значи скоро.Много скоро.Кървавата Луна а?Раменете му се разтресоха от сподавеният смях.На втория ден от пълнолунието когато луната се оцветеше с цвят на кръв камата щеше да бъде във взора му.Колко пъти нощем бе летял над цитаделата на жриците.Колко лесно беше да влезе вътре или просто да я срути.Бе си играл с идеята през последните четиредесет години и всеки път се бе отказвал.Имаше други планове.Онзи човек, който го беше призовал толкова отдавна.Онзи на който бе разкрил тайната на Хаоса.Той щеше да свърши работа.Вече бе лидял идващата пратеничка.Нея и странният и спътник.Странно не бе успял да види нищо за неговото бъдеще.Дори кървавият му взор се оказа безсилен.Не обичаше нещо да е извън знанието му.Щеше да се погрижи лично за всичко.Точно както в доброто старо време.Време беше да тръгва.Бе получил потвърждение на наученото.Лачлан щеше да се погрижи за гостенина му.Поне в това добрият доктор си го биваше.Луна обляна в кръв.Колко странно да изберът денят носещ името му за своята церемония.Само ако знаеше Лилит.Лилит още я помнеше.Не беше я забравил.Желаеше да я види още веднъж.Имаха неуредени сметки с нея.
-Тогава ти бе по-силна, майко, но сега нещата са се променили малко.-ръката му се прoтегна напред.-Мрак.-думата проряза въздухът.Меч по-черен и от най-тъмната нощ, изграден от хаос и смърт, от душите на жертвите му се появи от нищото и легна удобно в ръката му.Сега, майко, съм готов за нашата среща.Кланът може да има само един водач и това ще се реши про следващата ни среща.

Сенките в килията сякаш обвиха фигурата на младежа и тя потъна в тях оставяйки неподвижното тяло на ловецът само в килията.Някъде далеч от Руанон една самотна фигура изплува от сянката на едно от дърветата и закрачи бавно под гневът на бурята.

..........................


Аш се огледа за пореден път в огледалото.Каква скука.Какво толкова интересно намираха хората във тези балове.През всичките си години сред тях така и не разбра какво точно им харесва.Благородници, ха за него те всички бяха просто храна.Интригите, сплетните и клюките придаваха на емоциите им такъв сладък отенък.Единствено затова все още ходеше и организираше такива сбирки.И ето тази вечер отново.Сякаш си нямаха други грижи.За последен път се огледа.Костюмът от черно кадифе му стоеше прекрасно.Извезаните със сребро и злато орнаменти по него бяха излишен кич, но както му обясни шивачът му такава била модата.Тропна с крак за да свикне с обувките с нисък ток и равна подметка и посегна към черното домино оставено на тоалетката.Бал, при това с маски.Е поне тази вечер щеше да се види с няколко души, които определено не бяха за изпускане.Тихото почукване на вратата го извади от унеса му.
-Влез, Миранда не се притеснявай.
Вратата се отвори едва едва и в огромната скъпообзаведене стая влезе младо момиче на не-повече от петнадесет години.Унифорната на прислужница и стоеше добре, даже много добре.Имаше малко чипо носле, и леко пълни устни.Косата и падаше под раменете прихваната на челото от диадема.Тънките и стройни крачета обути в меки пантофки почти не издаваха звук докато момичето плахо пристъпи в стаята.Големите и смаргдови очи чрко контрастираха с русата и коса.
-Господарю, гостите са тук и чакат вашето появяване.-гласът на момичето леко потрепера.-Аш мислено се наруга.Аурата, бе забравил да прикрие аурата си.
-Миранда, колко пъти съм казвал, че искам стаята ми да е добре затоплена?
-Но, но, Г...
-Какво, но момиче?Нима пак трябва да ти обснявам, че като моя лична прислужница ти си отговорна когато нещо не е наред?
-Н-н-н-е-е, Г-г-осп-подарю.-момичето наведе глава.Ръцете и неволно докоснаха голите и рамена които униформата учтиво не прикриваше.
-Момиче, крайно съм разочарован от теб.Чудя се какво ли да те правя?
-Моля ви, Господарю, няма да се случи отново обещавам ви.
-Ти така каза и предният път, и по-предният, както и по-предният."Както и всеки един път когато забравям да прикрия тая моя аура."-помисли си момчето."Не, че ми пука, но ако влезе някой точно определен гост неискам да се разбере повече отколкото му се полага.И без това тези дни трудно се намират добри съюзници."-а на глас продължи.-Започвам да си мисля, че ти просто не ме харесваш, Миранда.

Очите на момичето се отвориха широко от ужас.Тя видимо потрепери след което изхлипа и се хвърли в краката му.
-Моля, Ви Господарю, не ме наказвайте, моля ви.
Аш се усмихна леко.Страхът който се излъчваше от момичето беше като балсам след всичките му тревоги.Наведе се леко и повдигна с ръка главата и.Очите и бяха пълни със сълзи, които тя упорито се опитваше да прикрие.Цялото и тяло трепереше от ужас.Бе лека като перце и той с лекота я изправи на крака.При изправянето деколтето на униформата разкри малките и сегнати гърди, които се повдигаха при всяко нейно вдишване.Меката и кадифена кожа, гладка и мека на допир, разпали в него желание.Леко наведе глава и целуна малките сочни устни притискайки слугинчето към себе си.Ръцете му я обхванаха през раменете и едно рязко дръпване, последвано от звук на съдран плат остави момичето без униформа.Миранда гледаше изплашена, затаила дъх като заек пред гладен питон.Дори несмееше да диша.Успя да сдържи възклицанието си от целувката като заби нокти в дланите си.Малки капчици кръв се процедиха през стиснатите и до побеляване пръстчета.Извърна глава настрани прехапвайки устни за да заглуши стона на болка когато разкъсаната и униформа я одраска по гърбът.С още няколко движения Аш свали диадемата и долната част от дрехите и, след което се отдръпна за момент и очите му се присвиха.Там където досега бе имало дрехи, по нежната кожа на голото момиче си личаха огнено-червени ивици.Ребрата, бедрата и гърбът на момичето целите бяха нашарени от тези следи.Миранда вече неможеше да сдържа сълзите си и рухвайки на дебелият килим тихичкко зарида.
-В името на......-младежът захвърли мамештата го, упойваща миризма на болка-кой ти причини това момиче?Кой се е осмелил да те подложи на това?

...............................

Екотът на стъпките на Ашелон отекваше по празните коридори.Всички гости се бяха събрали в балната зала и чакаха неговата поява.Какво пък нека да си чакат.Предстоеше му неотложна работа.Слугите в парадни ливреи отскачаха от пътят му.С всяка стъпка гневът му нарастваше.С всяко едно вдишване омразата го изпълваше.Някой се беше осмелил да се разпорежда в домът му.Някой се беше решил да вземе ролята на съдник в негово отсъствие.И то не отдавна.Белезите по тялото на Миранда бяха пресни.Демоните усещаха кръвта.Многооките усещаха болката и страданието.Кроолун усещаше задоволството на този някой, осмелил се да узурпира властта му.Без да обръща внимание на уплашените лица на прислугата той се движеше като ураган устремен към целта си.Усещането замлъкна за момент.Спря и пое дъх.След което видението го овладя.Видя Миранда плачеща на пода на една малка тясна стаичка.Видя висока фигура размахваща окървавен бич.Видя и лицето на фигурата.Това почти квадратно лице, тези тежки рамене, масивната челюст и злобата изписани в тях можеха да принадлежат само на един човек.Ако изобщо можеше да се нарече човек.И тогава усети присъствието.До ноздрите му достигна ароматът на на орхидеи.Намираше се в малката закрита оранжерия.В онази част от съзнанието му, която наричаше разум достигна прозрението, че малката тясна стаичка от видението му всъщност е предверието и.Той бе вътре.С едно движение отвори вратата докато другата му ръка рязко се протегна напред и плътен мрак обви малката градина.
-Привет, Кроолун,-седящият на пейката в предверието лениво си играеше с дълъг окървавен камшик-хареса ли ти подаракът ми?
-Азидаха.-гласът на многоокият сякаш проряза въздухът-Трябваше да се досетя, че пак ще направиш някоя лудосто.Мисля, че ти наредих да не посягаш на играчките ми?
-О-о-о!Стига, братле, аз само се позабавлявах.Ми, че тука в тая кочина е пълна скука.А и малката така добре пищеше и се молеше.
-Не се и съмнявам, братко, обаче има един проблем.
-И той е?
-Наруши моята заповед.

Без да дочака отговор демонът направи плавна крачка напред нанасяйки удар в челюстта на седящият вътре.В отговор гостенинът просто улови ръката му и извивайки се рязко отхвърли връхлитащият си противник назад.Кроолун поддаде, но вместо да залитне и да падне, подгъна коляно и опиряйки крак в гърдите на противникът си го повлече надолу в опит да го изхвърли.За негово съжаление Азидаха просто се оттласна и премятайки се падна на краката си.За миг двамата седяха и се гледаха миг след това с рязък пукот дрехите на гърбовете им се сцепиха и ципестите им крила се разтвориха.изпълвайки тясното помещение.Безбройните очи от вътрешната им страна повдигнаха клепачи и впиха своя гладен хищнически поглед в насрещния.
-И какво сега ще се бием заради една играчка ли?
-Не глупако.Ти наруши моята заповед.Оспори лидерството ми.И така ме предизвика на дуел за водачество на клана.
-Ъ-ъ-ъ!Чакай ся Кроо, аз такова неисках.-Азидаха беше озадачен-просто се позабавлявах с малката нищо повече.
-Разбери, че така не се прави.Не и сега.Не и когато сме толкова близо.Ще провалиш всичко.-едва се сдържаше.Ти голяма буца мускули.
-Добре де, добре!Само не се ядосвай.Знам кой от свама ни е по-силен няма нужда да ми го показваш отново.
-Радвам се, че знаеш!-Кроолун дишаше учестено.Усещаше как го обзема желанието да убива.Азидаха бе станал по-силен от последния им сблъсък преди няколко века.-Завбъдеще изпълнявай каквото ти кажа точно за да няма такива случки.А сега трябва да заминеш.Отиди до Югозападната ни граница.Там ще намериш момиче яздещо слон и пътуващ с нея скитник.Увери се, че ще стигнат невредими до херцог Вируш.
-Нямаш проблеми Кроо.-едрият демон се ухили-А да питам такова за момичето....
-Невредима и непокътната братко мой.Иначе кълна се в нашия баща ще взема душата ти.Сега върви.И пак запомни, ако и косъм падне от главите им.....
-Добре, добре, разбрах.Леле станал си също като кльопачката братле.-ухили се и добави-А може ли да се вярва на тоя вампир?
-Не повече отколкото на всяка ходеща мръвка.-Кроолун също се ухили-Върви и нека Хаосът бъде с теб.

.............................................

Ашелон - В Руанор - НА (+0/1), 7/8.04.1435г.

Извивките на мелодията замираха и отново се надигаха, завихряха феерия от вълшебство и се разпадаха на самотни звуци, стапящи се в шумотевицата на делника. Около Кимару хората отдаваха цялото си внимание на ежедневните нужди, изцяло погълнати да продават или купуват, да работят, крадат, плащат дългове или просто мързелуват. Единственото безметежно присъствие на площада беше това на северното слънце, което сияеше с ярка белота в ясното и безоблачно небе, а топлината му мамеше децата да напуснат от ранна утрин уютните си домове. Безгрижните пакостници надаваха весели викове, щураха между възрастните, закачаха се с продавачите и често бъркаха в паничката, която той беше поставил пред себе си. Бардът търпеше с усмивка дребните им, невинни кражби и прощаваше в мига, в който поредната пъргава сянка надвисне над него и вземе от медниците в чинийката пред нозете му:

Щом легнеш
в на сянката ми ложето.
Щом с устни
отхапеш на името ми шепота.
Щом с поглед
отраднеш покоя ми...

И аз ще дойда - но няма
да съм толкова сладък
колкото копнежа за мен


- Свирите великолепно, младежо – прекъсна го нечий глас и сепнатия Кимару отвори очи, съзирайки пред себе си чифт черни ботуши и благородническа длан, която му подхвърля цяла шепа сребърници. Гърбушкото отдели дъх от флейтата и погледана нагоре, към лицето на непознатия, скрито в сянката на дълбока качулка:
- С кого имам честта да разговарям, благородни господине?
- Околните ме наричат Саймън- отвърна другият, без да прикрива, че това очевидно не е истинското му име.
- Името на недостойния ви събеседник е Кимару. Родом от далечна Загора.
- Недостоен? Ако можех да свиря като Вас, щях да се гордея с дарбата си! - отвърна все така тихо въпросният Саймън и нещо в гласа му сепна певеца. Седналият на земята за момент се поколеба, след което изведнъж зашепна на елфически:
- Сърцето ми изгря над мъглите на самотата, щом чух гласа Ви, изтънчени събеседнико. Да Ви срещна в тази земя на забързани същества с простовати обноски е истинска радост за душата ми, изгладняла за пълноценно общуване.
Изправеният над него за момент остана неподвижен, след което изглежда се усмихна. Промяната на изражението му, скрито под дълбоката качулка, остана невидима за очите на Кимару, но въпреки това я почувства с душата си. Тази усмивка обаче носеше в себе си и нотка на сарказъм, дори презрение:
- Говорите като истински тъмен елф, некрасиви господине. Това не е ли странно, щом самият вие сте човек?
-Вменявате ми позиция, която не съм заявявал, уважеми ценителю на скромната ми музика – възрази Кимару - не се намираме в Белерианд, а в родните земи на тези същества и следователно няма как да ги третираме като натрапници, които секат дървета и оскверняват свещенните поляни.
- Нима тези човеци около нас са се научили да щадят Природата?
- Не разбира се - призна Кимару и сведи очи, засрамен заради сънародниците си - те се отнасят към Великата Майка с типичната за тях алчност и безчувственост. Представата им да духовност се изчерпва с примитивни забавления... ала това са техните родни земи. Те са удома си и затова смея да ви възразя. Забележката ви, че гледам на тях с очите на тъмен елф, е лишена от смисъл.
Тирадата на гърбушкото накара търпеливо изслушващия го елф да кимне с добре прикрито отегчение. Неговите дълги, силни нозе се кръстосаха, а добре оформените като мускулатура ръце се събраха зад тесния кръст, широките рамене лекичко се разкършиха – цялата му съвършенна, красива фигура изразяваше леко като аромат, ненатрапчиво излъчване за собствено досойнство. Докато го гледаше как премества тежестта си от крак на крак, Кимару с болезнена острота осъзна колко му липсва оставения в миналото Белерианд. Светът, където мъжете изглеждаха като оживели статуи, а жените имаха лица и фигури на ангелки. Взря се в елфа и осъзна, че носталгията по Калхедон се чете съвсем ясно по грозното му, човешко лице. Прехапа език, за да сподави извинението и в този миг то стана излишно, защото елфът отвърна подобаващо на думите му:
- Правдивостта в словата Ви ме изпълва с вътрешната потребност да се съглася с Вас, певецо. Приемам, че оценката Ви за околните се основава на човешките критерии за възпитание и привлекателност,... които Вие имате по рождение – странникът направи пауза, давайки възможност на барда да почувства остротата на забележката му. В непроницаемата сянка на качулката устните му се разтеглиха отново в тънка усмивка:
- И кой е Вашият осиновител, страннико?
- Ранагонд ен Амарт. Най-светлия от светлите елфи. Онзи, който вярва, че всяко създание има право да докаже личното си право на духовно израстване, че Вашия прекрасен народ трябва да помогне в развитието на всички останали.
- Най-светлия от светлите... -повтори изправеният и само съвършенната мекота и мелодичност на родния му език смекчиха нотката на отрицание и насмешка към думите на Кимару. Той дори насочи ръка към него, разпервайки леко пръсти – жест, запазен поради своята изящност за елфаните, които искат да изразят неодобрение към изключително дързък и млад събеседник... Дързък до там, че ДАВА ОДОБРЕНИЕ спрямо думите и делата на далеч по-зрял, могъщ и мъдър елф.

Кимару мигновенно проумя до какъв отклик са довели неговите слова и си даде сметка, че този път напълно са го поставили на мястото му. Засрамено замълча и вдигна очи към сянката под качулката, за да може събеседникът да види, че е искрен в своето разкаяние. Онзи сега трябваше да смени темата, иначе можеха да си разменят местата в този безкръвен, словесен сблъсък. Елфът спази неписаните правила в общуваването, при това с елегантност, която накара барда да забрави лекия, горчив привкус на поражението:
- Моля да ми простите, поете Кимару. Проявих лекомислие, разпитвайки за личното Ви минало, а така ви лишавам от аурата на загадъчност, необходима на всеки истински бард. Като Ваш слушател, за мен няма нищо по-лошо от това да знам личната Ви история – с тези думи той се поклони и се оттегли, оставяйки гърбушкото насаме със самия себе си. Но и двамата вече знаеха, че ще се срещнат отново и то скоро.

..................

- За мен е изключителна част, че идвате да ме чуете и днес, повторно! - усмихна се музикантът, още задъхан от изпълнението си. В отговор елфът също се усмихна и дори свали качулката си, разкривайки лице, съвършенно в своето мъжко, малко сурово излъчване. Особеност представляваха червените ириси и бялата коса, понеже повечето елфи имаха черни коси и тъмни, огромни зеници, които при жените често не се побираха в очертанията на клепачите. Изглеждаше необичайно, но Кимару си даде сметка, че няма истинска красота без известна странност в чертите.
- Не мога да Ви кажа името си, поете, но искам да знаете, че за мен наистина е удоволствие да Ви срещна и да чуя музиката Ви!
- За мен също е чест! А името не е проблем, защото с Ваше съгласие ще ви наричам Скромния Слушател -Кимару стана и учтиво се поклони, получавайки същия жест на вежливост. След това покани посетителя си да седне до него на каменните стъпъла, където свиреше– с широко, плавно обръщане на ръката, изпълнен от чувство за собствено достойнство.

Докато се настаняваха, изпълниха още десетина невидими за околните, безсловесни ритуала, уточняващи начина, по който се води разговът им от там нататък. Скромният Слушател насочи темата към музиката и след известна размяна на любезности помоли и получи флейтата на Кимару. Изсвири „Есенни Звездопади“ с повече от прилично за един любител майсторство, а после се постара с „Танцуващи сънища“. Накрая върна флейтата и някак между другото, съвсем неангажирано попита от къде я има. Бардът си я взе обратно, благодари за доброто отношение към нея и отвърна:
- Срещнах човек, който твърдеше, че я намерил върху гърдите си, когато се събудил. Изглеждаше красив, макар и човек – с хармонично тяло и тъжни очи.
- Не мислех, че хората могат да подаряват по този начин вещите, които вече не им трябват.
- Не останах с впечатлението, че някой му я подарил, докато е спял. Тя просто се е появила на гърдите му.
- В такъв случай... тя е изразявала нещо много същностно от него. Голяма чест е, че ти я подарил.
- Така е. Стори го, защото се надпявахме на рожденния ден на кралица Вердита. Осъзнахме, че сме напълно равни като способности, но слушателите присъдиха победата на него. После той ми обясни, че са го сторили, защото самия той е родом от тази земя. Чувстваше се обаче в дълг към мен, защото трябваше да спечелим и двамата....И на раздяла ми подари флейтата си.
- Постъпил е като елф – кимна в знак на съгласие червеноокия елф, давайки си сметка, че е изигран от едно човешко същество. Глупаво, тромаво подобие на елф, което обаче бе успяло да извади от себе си маигията за проследяване и да я кристализира в безобидна вещ, в някаква си флейта. Тази хитрост нямаше да го спаси, естествено – никой не можеше да се измъкне... ако го преследва Алукард.

.............................................

Алукард, Кимару - В Тиен-Мил Анмари, Нуар-Тар - НА (+2), 09.04.1435г.

Абдул стоеше край един от най-красивите Оазиси в Анх, четейки красиви стихове на Скорпиона и Ястреба. Те се грижеха за него от много години, с тях той делеше всичко. Двамата добре сложени мускулести мъже със сурови черти, излъчваха спокойствие и увереност, като тихо наблюдаваха околността, дебнейки за нежелани твари. Не позволяваха и косъм да падне от главата на Абдул, младият им господар, както го наричаха. Навсякъде се движеха с него, той бе по-ценен от собственият им живот, защото просто бе различен от събратята си, не бе пил кръв, не искаше да порасне. Беше все така чист, като малко дете, именно за това те му бяха верни.
Абдул бе на видима възраст шестнадесет години, с абаносова черна коса, като майка си и прекрасни сини очи, като тези на баща си Имит Асинара . Бе най-малкото им дете и най-чувствителен творец. Умееше да пише поезия, да свири на пиано и често се разхождаше из Анх, говорейки на гробовете на хората под пясъците. Бе обиколил заедно с верните си хора по-голямата част от света, събрал много информация, той искаше да намери начин да премахне проклятието от рода си, както и да направи заместител на кръвта за родителите,братята и сестрите си.
Чувствителен, той преживяваше с любимата си сестра – А`Лаена Сар, на видима възраст седемнадесет години, вече 50-годишната й тъга от загубата на любимия й, убит от нея. Като малко дете той беше любопитен, но необщителен, преживяваше всичко сам и никой не знаеше какво има в душата му. А там имаше..болка и страх.

--------
Имит стана от леглото и се облече бавно, едвам откопчвайки се от ненаситната си спътница във вечността, която не желаеше да го пусне да се измъкне от завивките дълго време, но накрая тя изморено премрежи очи и заспа.
Знаеше къде е Абдул, заедно с Ястреба и Скорпиона, отиде бързо на точното място в късният следобед, когато горещината се превръщаше в хлад.

-Скъпи сине, налага се да заминеш за Аджман заедно с двамата си спътници, защото имаме нужда от помощта ти. – внимателно, бавно и ясно каза Имит.
-Моята помощ? За пръв път се случва да искаш от мен нещо, но се радвам – по детски и наивно каза момчето – Имам обаче изискване към желанието ти, а то е А`Лаена Сар да дойде с мен, за да й покажа, че има и красиви неща в света, освен това ще й помогна да разсее болката си. Ястреба и Скорпиона ще дойдат с мен – отсече Абдул.
-А`Лаена Сар? Но сине, тя и да дойде с теб, ще вземе да се влюби и да страда още сто години заради някой смъртен...Относно идването на верните ти другари, аз не искам и да се разделяте, ще сте заедно, но помисли за сестра си.... – започна уклончиво да говори Имит, знаейки за тайната любов на Абдул към сестра му - с прекрасни руси коси и сребърни очи като на майка си.
-Ако Тя не дойде с мен, няма да отида! – Заинати се младежът – Искам тя да е с мен на всяка цена, а Ястреб и Скорпион ще ни пазят...
Младият момък се ядоса много и не съумя да прикрие чувствата си. А`Лаена Сар беше негова слабост, щом станеше въпрос за нея, той не можеше да се владее и губеше самоконтрол. Не малко стихове посвещаваше на сестра си, тя бе любимата му, но за него това значеше забранен плод и невъзможна любов. Именно за това обаче той се осмели да бъде първият мъж в живота й, както и тя неговата първа жена. Когато разбра, че тя е имала друг, искаше да го убие лично, но тя го изпревари, предавайки се на жаждата си за кръв и проклятието, наследено от майка й.
Ястреб и Скорпион кимнаха утвърдително, Имит просто се предаде на тройния съюз.
-Добре, Абдул, но ако нещо се случи на сестра ти, няма да ти го простя! – предупреди сина си угриженият баща, за да го накара да помисли и за нея.
-Ако нещо се случи с нея, аз ще се унищожа сам! Кълна се! – вече вбесен каза Абдул – Кога тръгваме?
-Утре сутринта отивате в Аджман, оглеждате се за подходящо поле за търговски изяви и спечелвате благоразположението на Шейх Рахман ал Акаш. Той е на десет години, така че разчитам на теб изцяло, сине. Ястреб и Скорпион ще те следват плътно навсякъде, и А`Лаена Сар също, гледайте да не се разделяте и не й позволявай да пие кръв, за да не стане подозрителна. Разбра ли ме добре?
- Да!! – радостен възглас се чу от страна на младия упир – Отивам да й съобщя. Скорпи, Ястреб, елате с мен, че трябва да си оправим багажа до края на деня.
-Добре сине, до скоро тогава. Аз ще тръгна след вас, но не забравяйте да заобиколите териториите на пустинните войни, защото няма да ви пуснат да минете. Аз ще се погрижа да оправя сметките с тях. Ястреб, Скорпион, оставям сина си във ваши ръце, грижете се много и за дъщеря ми.
Двамата мълчаливи войни се поклониха, а устните им се разтвориха в широки усмивки, защото Абдул бе щастлив.

-------

А`Лаена Сар стоеше тъжно на масата, рисувайки нещо. В този момент в стаята връхлетя Абдул, гушвайки я през гърба. Целуна я по врата и й изрецитира:

Прозорецът ми -
зазидана от лед
пролука във стената.
Не виждам там, каквото искам.

Все тъй Снегът се гърчи
в прегръдката на бурята
фучаща във душата ми.
И върху снежния перваз
на моето съзнание стърчи
замръзнал силует на гълъб
дошъл от твоята посока.

Тя изненадана се обърна към него, отвръщайки му с думите:

Къде е кацнало глупачето
и ти защо ме търсиш с гълъби?
Ти твоето послание до мене
прати по луди змеьове,
та огънят им да стопи очите ми,
та ураганът на крилете им
дано прогони снегопада
на душата ми.

Прати ми огнени каляски
и слънце, лудо слънце
дано отново кипне
в топла кръв сърцето ми.

Ела и ти подире
змеьовете диви.
Единствено за тебе
аз ще се събудя.

Защото ти заради мене
лятото във шепата си стискаш...

Упирката стана грациозно, влезнаха Ястреб и Скорпиона, но бързо излезнаха, затваряйки вратата зад себе си, видели гладните и жадни един за друг погледи на Абдул и сестра му. Тя стоеше изправена, с разгърнат халат, под който се виждаха стегнатите й гърди и слабото, нежно, моминско тяло. Очите й гледаха премрежено, а ръцете й се протегнаха към Абдул, той ги пое и целуна. Доближи се до нея, сваляйки халата й, целуна я по устните дълбоко и страстно:

-Утре заминаваме за Аджман! Заедно със Скорпиона и Ястреба – обви с тънките си бели ръце кръста на момичето пред себе си, притискайки я към гърдите си, след което тя усети паренето там...
- За какво отиваме в шейхството? – тъжно каза тя. – И защо да идвам с теб? Може би не искам да го правя... Замисли се тя за миг..

Лимонени утрини
и зимни дихания
рисуват зеници
в очите
на Времето.

- Имаме мисия, поставена от баща ни, да затвърдим търговските отношения с Аджман...Доколкото ми е известно, запасите ни са на привършване, усещам го по действията му, а майка ни е угрижена. - Повдигна леко А`Лаена Сар с жилавите си ръце, докоснат от прекрасните й пепелно руси коси- Искам да прекараме известно време заедно само с теб. Скорпиона и Ястреб ще ни пазят. Имам нужда от помощта ти, за да спечелим интереса на Шейх Рахман, освен това смятам, че трябва да видиш някои много красиви неща. За последните години само тук стоиш...болно ми е да те гледам как умираш душевно..
- Да,да..вероятно – отнесено каза А`Лаена, докато сълзи напълниха очите й, спомняйки си за човека, на когото дари смъртта.
- Не плачи, това ме убива – изпи с устни сълзите й Абдул.
- Добре, ще дойда с теб. – отвърна младото момиче, като в погледа й нещо диво проблесна.
В този миг нея изведнъж я облада силно желание и лудост, която накара брат й да потъне заедно с нея в дебрите на страстта и кръвосмешението.. Отдадоха се на проклятието до край, но и това не накара Абдул да започне да пие кръв. Волята му - твърда като желязо подтисна обзелият го порив да изпие любимата. Стисна зъбите си така силно, че кръв протече отстрани на устните му, но страстната му любовница и сестра отпи от тази сладост.

----
Вечерта Абдул и А`Леана Сар приготвяха багажа си. Периода й на лудост бе преминал, извиняваше се надълго и нашироко, поплака малко, но брат й я разбираше, прости й за пореден път. Нежната й матова ръка галеше косата и лицето му, докосваше неговата длан и се усмихваше притеснено. А той отново осъзнаваше как сам е постлал собствения си път към унищожението, отдавайки цялата си същност на сестра си, но не спираше, влюбваше се и изгаряше за нея все повече.


Безумец съм -
със затворени клепки
пристъпвам в пустинята.

Тя е пурпурни изгреви
скрити оазиси,
и пясъчни бури.
Кажи ми, душа,
защо я обичаш?

Заради трепета на Съдбата,
заради полета на стрелата,
заради целувката на Смъртта
и смеха на студените утрини.
Животът е ален залез,
потъващ между дюните.

Михидра отиде при децата си, придружена от Ястреб и Скорпиона. Беше облечена във златисти ефирни дрехи, а косата й бе вързана строго на кок, само няколко палави кичури се спускаха около лицето й. Двамата войни бяха с пълно снаряжение - златни ризници прозираха под тъмно-лилавите им наметала, маските на лицата им, чиито животински имена станаха техни нарицателни, бяха излъскани. Очите им гледаха решително, а на кръстовете си имаха по един двуръчен меч и брадва, изографирани със странни неразбираеми надписи на древен език. Имаха златни наколенки, обути бяха в железни обувки, на вратовете си носеха амулети, спомен от племената им, които вярваха, че дават допълнителна сила.
-Деца, виждам, че се подготвяте. За съжаление няма да мога да дойда с вас, защото смятам да установя връзка с Даар, тоест с най-видният търговски род там. Както знаете, сме зле с ресурсите, огъваме се пред разходите за робите и палата. Трябва да вземем мерки, а не ни достигат хората, така де, подчинените.
-Да, майко, наясно сме – А`Лаена каза това уверено- не се вини, ние ще се справим, все пак си ни учила как да оцеляваме в тежки ситуации, как да действаме в други по най-правилния начин. Освен това няма да се гмуркаме твърде надълбоко в плаващите пясъци.- опита се да каже разведрително младата упирка – Ястреб и Скорпион ще са с нас, те ще ни пазят. Нали, Абдул?
-Да, скъпа сестро. А и ние също можем да се защитаваме ако положението стане сериозно, баща ни ни научи да се отбраняваме.- усмихна се окуражително момчето.
-Деца, пак ви моля, внимавайте, а аз ще ви чакам колкото и века да са нужни за това – Михидра прегърна двете си деца топло, доколкото й позволяваше упирската същност – Знайте, че ви обичам, помнете го винаги и ако имате нужда от мен знаете как да ме повикате.. До скоро!

Кралицата едва въздържа сълзите си, породени от раздялата и излезе да погледне робите си, за да установи това, от което имаха нужда, а и да свърши други нейни дела. Тя беше наясно, че сериозността на настоящото положение на упирите в Анх е огромна.


------------------------------------------

Абдул, А`Лаена Сар - В Бурж, долината Анх - НА (+1), 07.04.1435г.

Огромната тераса на двореца в Науар`Тар бе единствената проява на лукс от страна на архитектите. Тя се намираше на покрива, като заемаше около една трета от него, и освен огромната маса в средата, предназначена за празничните вечери, имаше десетки малки маси, всеки с голям дървен чадър над тях, за да пази седящите от лекото слънце, което кротко загряваше камъните по ръба.

Серра се бе разположила на една от близките до ръба маси, наблюдаваше града с усмивка и закусваше, доволна от скорошния си успех. До нея, прав, въоръжен, облечен в черно стоеше неподвижен Семел. Изумително беше как само минута след като седна тя спря да го забелязва, въпреки че беше едър, висок и изпъкващ със особеното си, нетипично за времето облекло.

Погледна над терасата върховете на десетките, дори стотици къщи, разстилащи се пред погледа й – столичния Науар`Тар. Преди двадесет години той бе наполовина опожарен от войските на Юрвиар, и сега бе разделен на стара и нова част – едната, оцеляла от някогашната война, и другата – реконструирана по нов образец.

Къщите в старата част бяха големи, със по-ниски покриви, с каменни основи, високи петдесетина сантиметра, и от дърво нагоре. Около тях имаше малки дворове, от които новите бяха лишени.

Те пък въобще нямаха дърво, освен понякога отвътре, но пък вместо от камък, бяха изработени от твърди тухли, изпечени от червеникавата пръст, взета от склоновете на Райслакските планини. При бъдещ пожар нямаше да изгорят, но мръсночервеникавия им цвят не можеше да се сравни със солидната сивота на камъка и тъмнокафявото дърво.

Въпреки това, градът бе величествен, не заради бляскавината на двореца, а заради усещането на вечност и солидност, която бе поддържана с постоянните усилия на Съвета. В последните 20 години, баща й се бе борил не с чуждите войски, а с другите Съветници, с техните амбиции, идеи и алчност. Бе успял да стане Върховен Съветник, след като бе премахнал мирно и тихо всички Съветници отпреди войната. Не бе убил почти никой, просто ги бе заточил на различни далечни места – някои в Изтока, някои в североизточните гори на Загора , един на Он`Нор...

И сега държавата се развиваше, някога изпепеленото бе въздигнато наново, и дните на войната бяха почти забравени...

Ако не бяха постоянните дипломатически борби, които Тин Норуме усилено водеше със съседите си – войските на Тиен`Мил`Анмари все още не бяха достигнали нужното ниво, при което да не се страхуваха от доста по-могъщите си съседи.
Войни, които бяха в разгара си, когато баща й вече бе изтощен. Тя трябваше да вземе мястото му след време, и въпреки, че Съветниците не бяха избирани по род, дори сега много хора биха я подкрепили, само защото бе дъщеря на баща си.
За жалост, това не бе достатъчно.

Тя тръсна глава, черната й коса подскочи леко покрай изящното й лице и продължи да гали леко раменете и врата й. Роклята й този път бе по-стегната и прибрана, в мек виолетов нюанс, но отново не полагаше особени усилия да прикрива раменете й.

Заряза мислите, които я обременяваха всеки ден, и се обърна към яюцата си. Бяха прилежно изпържени, украсени със зеленина и резенчета сактисак. Хлябът бе току що изваден от фурната и още пазеше топлината на горещите въглени. Ухаеше... като току що изваден хляб. Усмихна се и си откъсна една хапка, пробвайки яйцата и едно парченце сактисак.
Бавно, с удоволствие и чувство за удовлетвореност, изяде яйцата, зеленината, сактисака и остави съвсем малко от поначало огромния хляб. Усмихна се и доволно остави тризъбата вилица върху дървената, полирана чиния.

Вече нахранила се, реши да обърне малко вниманието си към новия си съветник. Погледна с ъгълчето на окото си към него. Не бе мръднал и на пръст през последните двадесетина минути. Изумително. Реши да използва най-древната техника в дипломацията, и да цепи през просото.
- Седни.-кимна към стола срещу нея.
Не възрази, не благодари, просто в единия момент бе до рамото й, в
следващия се настани върху дървената мебел с плавно усещане за движение. Това не беше бързо, осъзна Серра.
Гледаше в нея, но не в очите й, не в лицето й дори... просто гледаше в нея. Странно, необичайно, граничещо с дискомфорта усещане.
За сметка на това тя заби черните си очи в неговите и го изгледа. Не настоятелно, просто за миг задържа твърдо погледа си в него и след това се усмихна.
- Мога ли да те наричам Сем?
Каменно лице, трепваща за миг душа. Как го усещаше? Бе убедена, ме
никой не може да види това...
- Сестра ми ме наричаше така
- Имаш сестра? Къде е тя?
- На юг. Имам две сестри.
- А другата?-би било невъзпитано, ако не усещаше странна близост към него.
- Още не е родена.
Бе достатъчно мистично, за да я накара да продължи, но тя се спря. Този
човек бе нещо изключително, нещо много особено. Предишния ден й бе изредил всичко, което знаеше за Двиа. Отне му около 3 часа, с подробности, които навяват наум, че е тесен специалист по темата. Но не просто я заля с факти, но й разясни кое би могла да използва. След това започна да я съветва как да изкаже тезата си. Фактът, че й препоръча една миниатюрна част от казаното остави впечатлени за демонстрация. Изумителна, при това.
- Защо си тук? Защо служиш на баща ми?
- Защото му обещах това преди шестнадесет години.
Изгледа го. Не можеше да е на повече от 23-25. Много, много особено.
- Как се случи това?
Той извърна поглед за миг и се загледа в покривите на къщите, грейнали под
кроткото слънце.
- Стана в разгара на войната, ден след като опожариха градът...

...Градът тлееше. Само няколко по-големи огньове горяха, останалото
просто тлееше, изпепелено, и само червени въгленчета и малки трептящи, почти невидими пламъчета лижеха почернелите останки от гредите. Сред пепелищата двама мъже тъпчеха уморено пепелта.
Единият бе Семел Серенин – воин, младеж, облечен в черно, с два меча, сплетени на кръст на гърба му. Другият бе Тин Норуме, млад, едър, набит мъж. Лицето му сякаш стенеше в желанието си да се усмихне и в невъзможността да го стори сред пепелищата на родния му град. Ризницата му бе разкъсана, но бе имал късмет и удара бе одраскал съвсем леко кожата. Въпреки това раната бе зачервена, очевидно започнала да се възпалява.
Той неочаквано залитна и Семел го прихвана, и отново го вдигна на крака. Двамата продължиха, свивайки от малката уличка в една от петте главни на града.
- Толкова си незабележим, Семел, чак забравих, че си до мен.-гласът му бе тежък и изпълнен с мъка.
- Въпреки това, тук съм. И ще те върна при жена ти, Тин.
- Благодаря ти за което. За жалост, провалихме се.
Тин Норуме кимна към останките.
- Грешиш, Съветник. Ти не си се провалил. Спасихме една трета от жителите на града, отблъснахме и унищожихме предната част на войските на врага, а твоята майсторска дипломация...
- ...Подпомогната от твоята
- ... доведе до това, че Двианор удари воините на Юрвиар отстрани и те се завърнаха в земите си.
- На цената на изгорения Науар`Тар?
- Победата е победа, когато струва скъпо. Не тъгувай за града, а за хората си, Тин. Градът бе изгорен само отчасти, и хората ще го възстановят. Но тези, които загинаха, защитавайки родината си... те ще останат само спомени във времето.
- Които ти и братовчедите ти пазите?-Тин промени руслото на разговора.
Семел поклати глава.
- Ние не сме историци, с изключение на една. Ние дори не знаем каква е задачата ни, осве засега да се учим и да възприемаме. Но този ден ще бъде запомнен, Тин, бъди сигурен.
- Вярвам ти, Семел, вярвам ти... Но кой ще опази Тиен`Мил Анмари от бъдещите войни?
Семел си позволи да го погледне учудено.
- Ти.
Тин трепна и замръзна. Всички разчитаха на него, сякаш не бе Съветник от едва месец. Всички очакваха той да ги поведе вчера да защитават родината си, и той го направи – не защото бе воин, а защото искаше да отблъсне врага. Но сега... сега искаха от него да бъде техен водач. Върховният Съветник бе още жив, и това нямаше да му хареса...
- А ако не успея? Ако живота ми не стигне?
- Тогава децата ти ще продължат делото ти.
Тин поклати глава. Не знаеше дори дали жена му е още жива, защото макар да я бе изпратил назад в безопасност, имаше съобщения за ударна група в тила на защитата, която бе взела някакви жертви от бежанците.
Прекараха следващите тридесет минути газене сред пепел, кръв, въглени и останки от къщи и хора в мълчание. Навлязоха в неизгорялата част на града и скоро един патрул от трима конници ги забеляза.
- Съветник Норуме! Бързо, пратете съобщение до Щаба.-подвикна водачът на единия от конниците, младо момче, с бледо и изплашено лице.
- Да сър!-изшептя между стиснатите си устни и обърна коня си, изчезвайки в
галоп сред тъмнината и пламъчетата.
- Капитан Раствитак, Съветник!-отдаде чест чернокосия, червендалест водач на патрула, по лицето му бе изписано облекчение и искрена радост от факта, че най-младият Съветник бе жив.- Чакат ви!
- Ще яздим по двама на кон, тогава.-Тин се метна зад Раствитак, Семел вече стоеше върху кобилата на другия войник със спуснат шлем.
Десет минути по-късно бяха на полето извън града, край десетки палатки и много коли, и стотици хора, клекнали край току що запалени огньове, загледани в горящата предна част на града.
Тин бързо скочи от седлото и се затича към най-голямата палатка. Вътре бяха няколко от водачите и останалите петима Съветници. Върховният Съветник не бе сред тях.
- Къде е Върховният съвет...
- Той бе убит, Тин.
Сърцето му трепна, не заради стария досаден глупак, който бе предизвикал тази война с некадърието си, а защото той бе избягал заедно с бегълците от града, сред които бе и жена му...
- А Емине?
Генерал Ленейл се усмихна леко, тъжно.
- Очаква те в палатката зад тази.
Погледът му беше многозначителен.
Тин изхвърча от шатрата и мина покрай Семел, който го чакаше на входа. Нямаше да го усети, ако не го търсеше.
- Семел, убили са върховния, но жена ми е тук, в палатката зад тази.
Високият мечоносец кимна.
Двамата бързо заобиколиха огромната конструкция от плат и Тин влетя в малката, синкава палатка, а Семел остана на входа.
Легнала върху набързо сковани палети, покрити с дебели и меки платове, жена му, Емине Норуме, се усмихваше. Усмивката й бе пълна с искрена, абсолютна, неподозирана за това време радост и когато вдигна очи от вързопа в ръцете си, и го видя, изкрещя.
Той скочи, за да я прегърне, и в миг осъзна както бяха засекли очите му преди миг – малък вързоп, който тя държеше в двете си ръце. Очите му светнаха и той я прегърна внимателно, поглеждайки с любов малкото личице, с греещите черни очи и остро носле. Разцелува и двете и запита:
- Кога?
- Преди по-малко от два часа. Дъщеря( Мина съвсем леко, поне така каза акушерката.
Едва сега Тин мерна възрастната, посивяла жена, седнала отляво на леглото. Скочи, прегърна я, благодари й, и пак прегърна съпругата и детето си. Бе полудял от радост.
Излезе от палатката и видя Семел да поема писмо от ръката на един войник. С презицен, точен жест мечоносецът отвори пликът, разчупвайки тъмнозеленият печат, извади голям сгънат лист и прекара поглед по него. Сгъна го и го прибра в плика, който пъхна в гънките на дрехата си.
- Тин...
- Семел, имам дъщеря!-за пръв път си позволи да го прекъсне Съветникът.
- Радвам се за теб. Как е жена ти?
- Прекрасно, раждането е минало леко... Но имам дъщеря!
Семел се усмихна за пръв път от двугодишното им познанство. Истински, без да показва зъбите си, но се усмихна, спокойно, показвайки тиха, кротка радост.
- Това е наистина прекрасно, Тин... но аз трябва да тръгвам.
- Да тръгваш? Какво? Да не би братовчедите ти...?
- Именно. Първата голямо конвокация.
Тин кимна, знаеше, че не може да го задържи тук, но въпреки това щеше да му липсва и щеше да му бъде нужен в следващите месеци.
- Колко време, Семел?
- Боя се, че доста. Освен Конвокацията... Сестра ми беше права, Тин, не мога да се намесвам толкова много, и това беше прекалено. Сега ще замина за много дълго време.
- Тогава... сбогом ли е това?-Тин го изрече с горчивина, но не допусна обвинение. Въпреки това, Семел сигурно го усети.
- Не. След шестнадесет години ще дойда, за да стане съветник на дъщеря ти. За да може, ако ти не си свършил това, което имаш да правиш, тя да го направи. Защото след 16 години ще свърши периода на изучаване и аз ще съм свободен от правилата. Но сега трябва да тръгвам, Тин.
- Тогава нека бъде довиждане, Семел. И... благодаря ти. Няма ли да кажеш сбогом и на жена ми?
- Не. Искам да видя дъщеря ти, когато е жена.
Той му обърна гръб и закрачи в тъмнината. Фигурата му започна да се
размива, когато ръката му изведнъж се вдигна и махна към стъписания Съветник. Тин махна в отговор, и мечоносецът и двата меча на гърба му потънаха в мрака...

- ...Оттогава се скитах. И сега съм тук, за да изпълня обещанието си.
Серра слушаше с широко отворени очи и умът и задаваше десетки въпроси. Но историята бе свършила и сега бе време да ги зададе на разказвача.
- Но... преди 16 години ти си изглеждал по същия начин и не си бил дете?
- Почти... бях с малко по-детинско лице. Но общо взето същият.
- Но как? Ти имаш лицето, вида на 22-23 годишен, а ми казваш, че си на... около 35?
- Неправилно зададен въпрос, милейди. За коя възраст питате – възрастта на тялото ми, биологичната такава или възрастта на душата ми?
Тя го изгледа със полуотворена уста. Как бе възможно да има разлика?
- Кажете ми.
- Биологичната ми възраст наистина е около 23 години, не мога да кажа с абсолютна точност. Възрастта на тялото ми е 57, а на душата ми – 149.
- Невъзможно!
Той поклати глава и я изгледа. Тя отвърна на погледа му. Следващият въпрос.
- Ващите братовчеди? Баща ми ги спомена на няколко пъти... И каква е тази Конвокация?
- Това, милейди, е история за друг път.
Едни паж притича към тяхната маса.
- Милейди, баща ви вика в заседателната зала.
- Благодаря, тръгвам веднага.
Изправи се, оправи роклята си и тръгва към стълбите, Семел я последва тихо. Пажът търчеше пред тях.
- Каза ли за какво ме вика?
- Някаква дипломатическа мисия към Метафия, милейди.
Серрат`Тин Норуме се усмихна. Още една задача, толкова бързо след първата би я изплашила, ако до нея не бе тихият мечоносец, служил някога на баща й във войната. Закрачи с достойнство надолу по стълбите.


Тин Норуме се усмихваше от своя стол, докато възлагаше задачата на дъщеря си. Бе доволен, че тя очевидно бе приела Семел като свой съветник без особени усилия, макар че трябваше да се признаят и уменията на мечоносеца в тази област.
- Владетелят на Метафия иска да говори с мой дипломат, по възможност мен самият, но аз нямам как да напусна дори столицата. Предполагам, че отново ще иска да използваме Он`Нор като затвор, град или просто пристанище в центъра на Ерван и да разпределим по-строго земите си там, но важно е да му изтъкнеш, че островът не е подходящ за това.
- Ясно, патер, но не разбирам едно – островът наистина е подходящ за всяко от тези три неща, защо не си съгласен?
Тин се усмихна и кимна към Сем.
- Заради него и неговите хора. Това е техния остров и не смятам да им го взимам, обещал съм му.
Серра изгледа мечоносецът и кимна. Не бе очаквала владетелят да прави услуги на слугата си, но Семел бе слуга, колкото тя бе владетел.
- Е, лек път, дъще. Пази се, и успех
- Доскоро, патер. Няма да те разочаровам.
Съветникът кимна към Сем и му се усмихна.
- Знам, дъще.

Двамата излязоха от стаята, Върховният Та`ар се отпусна върху стола си и въздъхна. Не искаше да праща дъщеря си там. Дори и със Семел.

.............................................

Серрат`Тин Норуме - В Тиен-Мил Анмари, гр. Нуар-Тар, двореца - НА (+2),09.04.35г.

`Миговете, гонени от вятъра,
преливат като пясък деня в нощта,
удавени в прегръдката на огън и вода,
преследващи безкрайно новолуние....

В този момент Хирве загреба шепа пясък и разствори пръсти, съзерцавайки изтичането на златистите песъчинки. Изглеждаше добра и тъжна, потънала в дълбоки мисли, с лека и меланхолична усмивка на лицето си:
-Усещам,че си объркан. Говориш ми за странни неща. Ти самия наясно ли си какво точно има в главата ти? Онова нещо, което носи неприятното и отблъскващо излъчване в теб – тя замлъкна, за да му даде възможност да отговори – Спомените и изживяванията не се забравят, не се променят и винаги нараняват, ако са свързани с лоши неща..Будят все по-голям страх и несигурност, убиват вярата в доброто малко по малко, бавно и мъчително... След краткото отклонение от темата тя погледна Леман с очакване да каже нещо и да я обори евентуално, но по безпомощното му изражение разбра, че и да иска, не може да й отвърне. След известно колебание – по-скоро за да му помогне, отколкото за да го притисне - тя продължи с други думи, запазвайки същия смисъл на въпросите си:
- Къде отиваш? Откъде се връщаш? Докъде смяташ да стигнеш? И как бих могла да ти дам утехата, която поиска от мен при първата ни среща? – отнесено, замислено и заинтригувано отвърна Хирве, поглеждайки любопитно Леман.

-Къде отивам ли? - той подложи длан под пясъка, изтичащ от ръката й и в този жест тя долови огромната му, ужасяваща потребност от допир с друго човешко същество. Чу гласът му и в него почувства смазваща тъга и страх, както и отчаяната съпротива срещу ужаса на сърце, което е добро по същността си:
- Бягам от ужаса, но когато слънцето свети зад мен, го виждам да се надига от сянката ми. Бих се самоубил, ако не се страхувах, че последиците от смъртта ми ще причинят катастрофа....Но страха, мила моя спътнице, е убийствена сила, а безнадежността е пътя към дъното и безизходицата..... Липсата на надежда унищожава всеки един миг светлина в тъмнината на съзнанието ми...Буди заспалото дълбоко в мен отчаяние рязко и силно..
Думите се задавиха в гърлото му и между тях отново се настани мълчание. Дълбоко, плътно безмълвие, в което се чуваше шумоленето на песъчинките, пропадащи от разтворените пръсти на Хирве. Когато и последната от тях се отрони, тя погледна решително тъжните очи на Леман и с трепет, придружен с много усилия, както и вътрешна съпротива, затвори леко клепачите му с нежната си длан. Изпита странна привързаност и разбиране към него, сякаш й бе по-голям брат, видял и научил неща, за които тя дори и не подозираше.

Мъжът остана неподвижен дълго след това. Може би се бореше с желанието да заплаче или просто опитваше да събере мислите си. Накрая просто продължи:
- Преди две години загубих способността си да творя, Хирве. Камъкът престана да ми говори, празните платна на картините, които създавах, ме ужасяваха с безълвието си... започнах да скитам и попаднах на Русалиите.
- Те са мит!
- Напротив! Оказаха се истински... - той се засмя - ... и наистина се нечовешки красиви. Всички са много леки и грациозни. Мъжете имат широки рамене и силни ръце, а жените им сякаш не стъпват по земята с предългите си нозе... само косите им галят тревата след стъпките им.
- Наистина ли? Ти си творец и сигурно си изпитал върховно щастие - да откриеш такава красота?
- Красота? Та те са просто съвършенни. Да съзерцаваш как се движат или стоят е привилегия за всеки художник. Езикът им е създаден за поезия и философия и самото му използване носи наслада на душата. Те са просто съвършени.... Но с времето разбрах, че те могат да бъдат и невероятно безчувствени. Могат да бъдат зли така, както не са умеели дори древните демони.
- Какво искаш да кажеш, Леман? – стреснато попита Хирве. Лека тръпка на страх пролази гърба й, но тя успя да я овладее и проследи с поглед движението на устните на спътникът си. Слухът й се изостри до краен предел, а очите й се впиха в безизразното за момента лице на Леман.
-Направиха ми нещо... - мъжът потръпна, изговаряйки това - понеже съм обикновен човек и ми липсват всякакви магически способности, използваха съзнанието ми като капан за нещо, което ужасяваше дори тях.

Чутото накара Хирви да изпита забравеното от детството усещане за студ и опасност, преплетено с усилващо се котешко любопитство.... като при първите събуждания на магическия й потенциал:
- Споменаваш демоните... Родени от Мрака В Светлината, те са били още повече покварени от Тъмната Лилия. Цветето на Злото, което от мига на своето първо въплътяване е повличало към чудовищни деяния дори ангелите. А колкото до нас, хората... сред нас дори е намерила свои последователки, които в дързостта си се наричат нейни дъщери. Нямало е да успее да ги поквари, въпреки красивите обещания и мамещите слова, но е знаела как да използва слабостите на човешкото сърце! Слабости, които мислех, че са неприсъщи на митичните елфи. Нима искаш да ми кажеш, че тези древни и съвършени създания познават Злото? Нима са като нас, въпреки прекрасния си вид и възвишена култура? И те ли са врагове на Светлината?
- Не, разбира се! Те просто са отвъд Доброто и Злото. Ценят единствено Танца на Равновесието – между Деня и Нощта, Водата и Огъня, привличането на Земята и ветровете на Небето... За беда, смятат хората за паразити, които разрушават този баланс с алчните си домогвания до всичко красиво и ценно. Вменяват ни вина и за привличането в нашия свят на ангелите и демоните.
- Обвиняват ни в това? Но то е станало преди повече от двайсет хилядолетия?
- За най-старите и влиятелни елфи това е по-малко от миг, Хирве! Някой от тях живеят толкова отдавна, че имат спомени за млади вулкани, които сега са полегати планини...

- Нима... нима наистина ни възприемат така? - Хирве погледна с изумление Леман, а изумрудените й очи се разшириха едновременно от любопитство и възмущение. Той видя реакцията й, но само въздъхна:
- Не е само това, спътнице! Сред тях има такива, които искат да почистят света от хората, демоните... и дори от ангелите - Леман затвори очи - но всички се ужасяват от мисълта, че има нещо още по-лошо от Доброто и Злото. Нещо по-старо от Мрака – Някаква Първична Уродливост, която никога не е имала правото да съществува в нашата Вселена, но е търсела и винаги ще търси начин, за да го стори. И когато успее, ще обсеби плътта на Света така, както демон в безплътна форма може да се слее с жизнената същност на по-слабоволев човек.
- Да обсеби света? – възкликна неволно и уплашено слушателката му.
- Да! А когато го постигне, няма просто да донесе жестокост и омраза.... Всъщност ще промени.... как ми го обясняваха, докато се смееха, че се мятам във примките си... а да, ако успеел, Раздвоения Бог щял да заживее в плътта на Света и да промени природните му закони. Светлината ще има други цветове, прегръдката на Земята и на другите небесни сфери може да отслабне или да се усили.... не съм сигурен, че разбрах всичко...

Словата му звучаха толкова странно, че Хирве за миг изпита желанието да ги приеме като бълнувания на талантлив поет с разстроено съзнание. Инстинктите й на магьосник обаче нашепнаха, че подобна реакция ще е проява на лекомислие. В Съзнанието й изплуваха спомени за спокойни като река беседи с Фирифула, в които той й споменава за Раздвоения Бог. Миг по-късно си припомни цялата легенда – така, както нейният учител я разказваше:

-- Празнотата и Хаоса се събрали и се появил Фаетон - първичната светлина. . После Празнотата родила на Хаоса още едно дете -- Раздвоения , а след това -- момиче и близнаци , разнояйчни близаци . Те отвоваряли ту на името Баланс , ту на името Хармония -- всъщност носели едно и също име , една и съща взаимна любов . Те стояли , долепили лицата си едно до друго и в продължение на цели космически епохи се взирали в очите си .
А Раздвоеният много им завиждал за това , че така силно се обичат . Той непрекъснато ги дразнел и тормозел . Бил по - стар , по - силен и достатъчно злобен , за да помрачава щастието им . Ето защо в един момент на Фаетон му писнало и се скарал с него . Раздвоения не пропуснал да оскърби , да предизвика и него -- най-големия брат . Фаетон го ударил и го убил . Тогава източил кръвта му и от нея направил ложе , върху което близнаците Хармония и Баланс създали вселената , в която съществуват всички създания под неизбродните слънца на безкрая.
Но Душата на Раздвоения продължила да съществува след убийството му . Тя веднага разбрала , че може да прогони душата на новороденото , тоест на света в който дишат всички живи същества ... и да обсеби плъттта му! И тогава... тогава във всяка частица на Безкрая , в най - финнните зрънца пясък по дъното на океаните , дори в тъканта на светлината .... ще има нещо ново , мрачно и неестествено . Дори Небето и Земята , облаците , дъждът , слънцето и водата , хората , птиците и тревите .... вътре , във всяка прашинка от тях ще се повяви изначална поквара , гавра и отвращение на естеството към самото себе си . ТОЙ няма просто да завладее света -- ТОЙ ще го обсеби , ще го превърне в своя плът -- от небесната твърд до най- скрита частица на дъното на океана.... И ще ГО стори на всеки свят, със всяко Слънце, навсякъде, напълно, завинаги....

- Какво има, Хирве? - изтръгна я от унеса гласа на събедника й и тя трепна, връщайки се обратно от дълбините на миналото. Усмихна му се окуражително, като по-малка сестра на големия си брат, макар самата тя да не се чувстваше смела:
-Ще бъда до теб Лем, когато отново се оплетеш в примките на ужаса и болката, когато пропаднеш отново в капана, в който са превърнали Съзнанието ти. Обещавам ти!
Докато се заричаше, мислите трескаво летяха през ума и: „ Не смятам, че положението вече е така, както си го мислех........ В името на Светлината....Какво ще правим сега, как ще продължим, не знам, трябва ми време да осмисля нещата..... . „

Поколеба се за миг и отново докосна с нежните си, тънки пръсти събеседника си, вдъхвайки му успокоението от което той отчаяно се нуждаеше. В мига на допира, внезапната болка я накара изненадано да изохка:
- Ти гориш Лем!!! Като печка си! Какво става?

Тихия й вик на изненада и болка накараха очите му да се разширят от чувство за вина:
- Нараних ли те? В името на Светлината, пак се случи... Боли ли те?
- Малко – излъга Хирве и той кимна, без да може да се разбере дали й вярва или просто отчаяно иска да бъде така. Почувства се длъжен да й обясни:
- ... Когато ме събудиха, осъзнах, че в главата ми има две сили.... Раздвоения Бог и Първичната Светлина. Сиянието на Фаетон... то не може да се опише.... нито уродливостта на онзи, другия.... При това усещам само намека за присъствието им, защото са съсредоточени да се дебнат един друг. А аз... успях да осъзная, че в своята мъдрост елфите за малко не са причинили това, от което искат да се предпазят... и светът е бил спасен само защото в своята безпределност Фаетон може да вложи в мен частица от себе си, запазвайки абсолюта на своето присъствие във Вселената.

Спря, за да си поеме дъх и отново се усмихна по начин, който Хирви не можеше да определи като красив или отблъскващ:
- Сега те, Двамата... са застинали в някакво равновесие и очакване... Битката ще е между тях, но в моето съзнание..... мисля, че... се страхувам!
- Мислиш, че се страхуваш? - поклати глава тя, чудейки се как този обикновен, неподготвен за магически дела човек успява да се съпротивлява на ужаса. Замисли се дали да повика Фирифула, но реши, че Съдбата е искала да срещне сама човека, седящ толкова спокойно пред нея. Погледна го и й се стори безкрайно противоречив: добър човек, носещ в себе си унищожението на света, значим, но не по своя воля. Просто важна пионка в грандиозната игра на Го между елфи, ангели, демони и хора... Фигура, която осъзнава, че във всеки един миг е лишена от право на собствени избор, което в нейните мисле е най-унизителното нещо, което може да се случи на живо човешко същество, определено имащо право на мнение като всички останали. Отново изпита желание да му помогне по някакъв начин, но не знаеше как да стане това:
- От какво точно се страхуваш, Лем? От изхода или от началото на битката?
- Страхувам се от себе си, Хирве. Чувствам, че те не случайно не бързат да се сблъскат.... чакат.... или може би аз съм леката прашинка, която със своето тегло ще наклони едното рамо на везната. Сърцето ми подсказва, че Съдбата е стоварила върху моя избор съществуването на... Всичко...
- Защо не избереш Първичната Светлина?
- Защото тя... усещам че.... аз съм художник, Хирве, и знам. В Белотата няма цветове, няма живот. Тя е преди и отвъд тях. Началото, края, лъжата и истината за цялостта на всичко... и всички.

---------------

Хирве`Исил, Леман - В пустинята Халит (това е в Бурж, тъкмо са излезнали от Даар) на два дни път от границата с Метафия - НА (+1),08.04.35

Отрядът следваше водача си по пътя, привидно просто ходейки по изравнената и обезтревена, широка три метра пътека. Истината е, че разностранно въоръжените воини се движеха в невидим, но стабилен строй. Отпред вървеше Ориор Семел, Знаещ, първата събудила се и воин и водач. Не че те го знаеха.

Очите й следяха пътя с прецизността на тактик, ръцете и бяха отпуснати до стройното й тяло, наполовина скрито от бронята, под която се вееше свободна рокля. Нарамениците, налакатниците и бедрените плоскости бяха единствените солидни метални плочи, но тя ги носеше с лекотата на привикнал воин.

Мъжът, вървящ плътно зад нея за пореден път се запита как толкова красива жена може да си мисли, че е в състояние да бъде воин и водач. Зададе си въпроса за стотен или може би за хиляден път и в този миг между ръцете й нещо проблясна и в тревата тупна шилото на арбалетна стрела. Преди да се опомни, тя го блъсна, събаряйки го под дъжда от стрели, който премина като градушка през редиците назад. После гората от двете им страни изгригна в стени от плът и стомана.

Отне й десета от секундата да установи с абсолютна точност откъде я атакуват, колко човека, и с какво въоръжение. Само не разбра кои са - в това брат й Семел бе по-добър. Измъкна дългото оръжие от ножницата на гърба си, и стисна с две ръце голямата дръжка, с размери, по-големи дори от острието. С две кратки движения разпори най-близкия брониран воин, разсече рамото на втори и продължи напред, набучвайки трети. За миг се оказа на метър от всички и си позволи да помисли, че са загазили сериозно - противникът ги превъзхождаше по брой, и очевидно им отстъпваше съвсем малко по майсторство...

Разполови един пред нея, разсече с галантно движение и обръщане на дългата дръжка към себе си с дясната ръка гърлото на още един, и скочи, търсейки с очи водача на парада. Не го видя, най-вече заради десетките воини, излизащи измежду дърветата. Прекрасно. Приземи се върху раменета на един, заби меча в гърба му и спокойно се спусна до падащото му тяло, промушвайки друг.

Бяха цяла стотица и прегазиха войниците й за секунди. Просто се събраха над тях като приливна вълна, носеща кръв, писъци и смърт. На нея не й оставаше нищо друго, освен да продължи битката сама - затвори очи и се остави на вътрешното си чувство да я води между мечовете на противниците. Превърна се в собствения си танц на смъртта и битката, стана едно цяло със своите врагове и жертви. Усещаше техните дихания, стъпки, удари, чувстваше наведнъж туптенето на сърцата им - на всички наведнъж. Целостта и Едновременността изключиха ума й и всичко се превърна в алена мъгла, сред която враговете й бяха полягащи тъмни стръкове. Земята стана мокра от изтичащия им живот, а тя спря пред последния си противник. Водачът.

Чувала беше името му и го произнесе, отваряйки слепените си от кръв клепачи:
- Кобори Еншу, за мен е чест - осъзна, че тялото й грациозно се покланя на високия, строен мъж с тясно тяло и широки рамене, а той й отвръща със същото.


Тя завъртя галантно меча и обърна острието към него. Мина в удар с острието към кръста му, който той избегна, замахна в стария обратен лястовичи ударл отдолу и обръсна деликатно дрехата му.

Кобори веднага контраатакува с поредица от удари, които приключиха с мощен шут през краката, който почти я събори. В последния миг тя отскочи и запази равновесие, което я предпази от обезглавяване, защото той определено не я чакаше да се съвземе. Ударите му с дългия, тежък меч бяха като свличаща се лавина, която не среща преграда и равнина в безкрайното си падане.
... Сякаш Небето се стовари отгоре й и всеки негов удар я разтърсваше със силата на мълния.

Мечовете им се залепиха за миг, тя го бутна леко назад и тръсна глава. Беше много добър, бърз и концентриран, но едва ли познаваше изкуството на меча, както го познаваше тя. Отпусна ръце в "безформена" позиция и се приготви да избягва ударите му и да ги отбива само с основата и средата на меча, и се приготви за един удар...
Противникът й просто пристъпи и удари.... удар без начало и без посока, озова се до нея и посече с движение, просто и естествено като дъжд, като вятър, като прибой на вълна...спускащо се в неразбираем танц есенно листо. Парира го и усети блъскане с рамо, което избегна без да осъзнава как. После.... после нямаше после - неговите и нейните движения се превърнаха в едно цяло, съществуващо отвъд разстояние и време. Превърнаха се в създание с две глави и тела, с два чифта ръце и крака, опитващо се да унищожи едната си половина. Това беше парадоксът на бойната емпатия, на върховното войнско умение да се сливаш с противника си -и неговото решенше беше да се откажеш от ума си на обикновен човек, да се довериш на сърцето си.
В някакъв сън тя се нагоди към демонично ловкия начин, по който използваше по-голямата си сила и го притисна, използвайки най-простите маневри, най-естествените стъпки, отвеждащи я настрани, напред и назад. В състоянието, в което се намираше, можеше да долови как се разпада и променя ритъмът между ударите му, как самият той се променя, за да оцелее докато Съзнанието му се слива с нейното.
В този миг знаеше, че я обича като човешко същество, като част от самия себе си...

Усмихна се вътре в себе си. Тя бе воин, това бе битка и тя щеше да свърши с един от двамата мъртъв. Тя имаше задължения, имаше брат, който я чакаше, имаше сестра, която още не се беше събудила, и имаше още много битки пред себе си. Бе приела близостта на съзнанието му като уважение към уменията му и поради естеството на боя, но нямаше нито желание да губи повече време, нито да увеличава шансовете му за победа.

Усещаше душата му и в този миг й дойде, като удар на боен чук, и се отвори за него. Душата и се разкри пред неговата същност и той се оказа погълнат в нея. Бе толкова плашещо... тя, която не се боеше от нищо, и за нищо, освен за брат си и сестра си, премръзна, усети как кръвта й се вледенява от страх между един замах и контраатака и потръпна от ужас. Бе отворила същността си пред този воин, и макар да го почувствува близък, бе учудена, и макар да й беше непознат, не се поколеба.

В същия момент очите й се разтвориха, отби вяло едно леко мушкане и проумя. Откривайки се пред този човек, съзнанието й се бе освободило от едно ограничение и се въздигна на по-високо ниво на съществуване и разбиране на вселената. Чувстваше се... бог. Доскоро знаеше как се движат мускулите на противника й, кога поема въздух и кога го издишва, кога се приготвя и кога нанася удар, кога се забавя и забързва... но и той го знаеше. Сега го усети като дете пред това, което чувстваше тя. Съзнанието й просто проумяваше вселената извън неща като време и пространство, а като едно цяло, неподвижно и непоклатимо Нещо. И тя го разбираше без усилия, сякаш бе самата тя.
Усмихна се и както бе хванала меча с една ръка в средата на дръжката, след като отби още един сечащ удар, го придърпа към себе си и го хвана в горната и долната част в "безформена" позиция, почти като копие.

Мъжът продължи напада си - замахна с лекота и естественост, с майсторство и дълбочина на Съзнанието, които тя пресрещна със стъпка напред и надясно, прехвърляйки меча в лявата си ръка. Промуши го в гърдите с простотата, с която писар би топнал перото си в мастилницата.... Дори не осъзна, че го е победила - почувства тласъка на телата, който я завъртя срещу часовниковата стрелка около опората на десния й крак. От удара той също се завъртя с лице към нея и падна по гръб, а оръжиетои подскочи освободено от тежестта му. Още дишаше, защото бронята му беше отклонила удара и раната не минаваше право през сърцето

Сянката й надвисна над него и спокойно го прекрачи - с безразличието на майстор, който е преподал поредния урок на упорития си, но бавно схващаш ученик. Извъртя се по корем, надигна глава и видя как се отдалечава по пътя си. Едва тогава осъзна, че е бил свидетел на "сатори", на преминаване на нечие Съзнание в една по-дълбоко осъзнаване спрямо Вселената.

Ориор ходеше машинално сред десетките трупове, умът й още осъзнаваше случилото се, хилядите нови усещания изпълваха сетивата й с много по-голяма сила... Дисциплинираният й ум бързо се пребори и тя огледа доскорошното бойно поле.
Всички от отряда й бяха загинали. Най-вероятно и целия отряд на бившия й противник, освен ако някой не бе побегнал от самото начало на битката. Ходеше сред своите, съсечени, разкъсани, прободени, мъртви, хора, все още с гол меч в ръка... и клатеше глава. Бе сбъркала някъде, и това бе довело до смъртта на много хора... хора, чиито водач бе.
Внезапно чу леко похъркване на ранен войник и в миг се оказа до него. Лоша рана в корема, сигурна смърт... но не мигновена. Бе воинът, чието съмнение в нея усещаше през цялото време... Надигна леко главата му.
- Провалихме се... милейди...-изстена и вдигна изпълнен с болка поглед към нея.
- Командир, ефрейтор. Все още съм твой командир.
- Нне... вече не. Въпреки всичко, милейди, вие сте воин... но един воин не беше
достатъчен за това...
- А какъв би бил?-в гласа й се прокрадна нотка гняв. Кой би могъл да направи нещо
повече?
- Водач, милейди.-изкашля се и изстена още веднъж.-преди 16 години се бих в защитата
на Науар`Тар.... Съветник Тин Норуме имаше до себе си един воин, който преди началото на битката говори с всеки от нас поотделно и ни вдъхна сила и увереност, че ще удържим, и въпреки всичко, удържахме... Ако той беше тук сега, пак щяхме да го направим.
- Вие сте велик воин, милейди.-продължи след кратка пауза.-но не сте водач.
Ориор поклати глава в абсолютно изумление... Не можеше да повярва на чутото...
Брат й... Образът на брат й я преследваше дори и тук. Не го бе виждала от 16 години, с изключение на две съобщения, които бе намерила в замъка. А сега този воин, нейния воин говореше за собствения й брат като за най-великия водач... когато третата му специалност беше кулинария!
- Милейди... една последна молба... Последната милост... тази рана ще ме държи дълго,
а аз съм вече пътник.... моля ви.
Тя впери поглед в него, в окървавената му ризница над разкъсания му корем, и преглътна. Бе правила това много пъти през годините, защото разбираше отлично какво е... Но сега, след като умът й се бе разтворил за света напълно, й беше невъзможно да вдигне острието и да отнеме живота на макар и умиращия войник. Сърцето й бе пълно само със съжаление, горчилка и съпреживяна болка...
Въпреки това, тя бе воин. И като такъв, дължеше поне това на ранения.
Острието в ръката й трепна, почти без усилие пронизвайки мъжа в сърцето отстрани на гръдния кош. Той трепна за миг, очите му се разшириха, гледайки в нея, и примря.
Ориор Семел прибра все още напоеното в кръв острие в ножницата и тръгна. Знаеше, че трябва да го почисти, че не се носи кръв в канията, че... не. Това в момента нямаше значение. Сега трябваше да открие брат си и да научи от него това, което й беше нужно, за да стане водач.

.... Все пак.... Машинално измъкна острието и го избърса в кърпа, измъкната от колана на кръста
й.
Навиците на войника не се изтриват....

...........................

Ориор Семел - В пограничните земи между Юрвиар и Тиен-Мил Анмари - НА (+0), 07.04.1435г.

Лукреция отвори големите си червени очи и усети силното желание за кръв, което я обхвана неочаквано. Положи огромни усилия да го притъпи, но усещаше как организма й изнемогва. Втора седмица вече не бе пила кръв, заслабваше с много бързи темпове. Дори виното не й помагаше да се закрепи.
С огромно нежелание и омраза към себе си, водена от кървавия си глад, тя покри тялото си с черна наметка, сложи качулката на главата си и излезе.
Мястото, което посещаваше, беше тъмна улица, на която живееха просяци, крадци и цареше насилие. Имаше млади, а и по-възрастни обитатели, намерили дом там. Тя избра за жертва мъж на около двадесет години, който току що бе откраднал от кръчма наоколо бутилка червено вино, считано за едно от най-добрите с вкусовите си качества, които можеха да се намерят на улицата.
Леко подпийнал, младежът забеляза фигура срещу себе си – красивите очертания на женски силует, покрит с наметало. Светлина обля тялото пред очите му във водопад от лунни лъчи. Той се приближи до сянката на жената, обгърна кръста й със силните си ръце и пиянска настървеност. Нагло я придърпа към себе си възможно най-близо, зарадван, че тя не оказва съпротива. Наведе се към нея, за да я целуне и тогава срещна блестящият й кървав поглед. Тя впи зъбите си в него и той потъна в прегръдката на опияненяваща сладка смърт.
Кръвта се разля в цялото тяло на Лукреция, вкусът бе ужасен, но за нея тази живителна течност бе необходимост, за да не потъне в дупката на безвремието.
След като нощния “лов” приключи, сангуинката изпита огромна вина, но знаеше, че това просто е живота й – на кръвопиец.
Тазнощната жертва, точно като всички останали преди това, нямаше да бъде потърсена от никого. Младият мъж бе изчезнал от историята на света, а мига на живота му бе отвян от вятъра на вечността. Споменът посрещна погребването си някъде в небитието......

---

Коахау`Щан ту Акаба Чан влезе в едно от именията си, преотстъпено на нейните подчинени. Посрещна я група слуги, които я въведоха в стаята за гости, постлана със скъпи килими, накичена с луксозни осветителни тела. Там тя бепосрещната от домакините на имота – Барон Амбиенте и съпругата му.
Представиха й се топло, доколкото позволяваха сангуинските нрави. Тази двойка служеше на гостенката си вече от стотина години. С най-различни подаръци – от слугини до бижута, изразяваха благодарността си към нея за това, че тя им даде възможността да живеят вечно.
Семейството разпространяваше учението на сангуините – Лилит трябва да бъде забравена, че е недостойна за уважение. С течение на времето техният труд доведе до неписаното създаване на секта, наречена Ама. Амарите бяха от благородническо потекло – нещо като информатори за политическите, военни и изобщо всякакви събития на баронската двойка подчинени на Лукреция. За тях тя бе Кохау`Щан ту Акаба Чан – почитаха я като богиня.
Амарите кореспондираха помежду си чрез врани с червени върви около вратовете. Това се правеше с цел отличаване измежду другите птици, служещи за кореспонденти.
Барона и баронесата имаха седем деца, четиринайсет внуци, двадесет правнуци, чийто брой поколения бяха изгубили. И чадата на техните се бяха превърнали в прах, изчезнал в ръцете на благородното семейство. В момента двамата съпрузи трябваше да се представят на шесто поколение по тяхна линия.
Като егоисти до дъното на сърцето си, те не искаха да си и помислят за друг живот, нямаха и минимална възможност за това. Алчността ги бе погубила, довела до изгниване душата им. Следваха сляпо учението на сангуините през вековете.
Постоянно търсеха нова информация за това къде се намират петте предмета, съставящи душата на Лилит. Мрежата, която бяха изградили имаше нишки навсякъде, но им предстоеше да привлекат към нея и хора от Изтока и Юга. Докладваха всичко на господарката си освен нещата, научили наскоро, свързани с Виторио. Това го спестяваха все още на Кохау`Щан ту Акаба Чан, защото знаеха за нейната слабост към него, също така бяха наясно, че тази новина определено ще я разконцентрира покровителката им, което ще доведе и до нарушаване на техния блажен живот до момента, а те не искаха това.
С дълбок поклон барон Амбиенте и съпругата му посрещнаха повелителката им, след което баронесата прегърна Лукреция, хващайки двете й ръце в своите с нескрита радост:
- Как сте уважаема моя? Толкова сте хубава, че чак Ви завиждам! – големите й кафяви очи я гледаха с благоговение – Имам чувството, че разцъфвате като майска роза!
- Както е известно, тя също може да повехне, а листата й да се откъснат без време – тъжно се усмихна сангуинката – Благодаря за красивите думи, но да говорим малко по работа, а после ще обсъдим клюките, както се полага. – низ от перлени зъби се показа изпод плътните червени устни на графиня Д`Морейр.
- Моля да извините съпругата ми, обича Ви много, но също така много харесва да говори за други несъществени неща. – прекъсна потока от думи на жена си, усмихвайки й се закачливо. – Уважаема господарке Кохау`Щан ту Акаба Чан, моля позволете ни да Ви поканим на по чаша чай и да поговорим за някои неотложни и важни неща.
Лукреция измъкна внимателно ръцете си от тези на баронесата, кимвайки утвърдително. Тримата заедно се отправиха към огромната трапезария на имението, окичена с блестящи полюлеи, осветяващи пода, покрит с най-скъп мрамор.
На дългата правоъгълна маса бяха сложени порцеланови чаши, изографирани с прекрасна резба. Наредените видове сладки бяха от най-незнайните кътчета на континента, а броят им бе огромен. Вероятноимаха невероятен вкус, само да можеше да бъде усетен от сангуините.
-Какво ново казват информаторите? – с делови тон започна разговора Кохау, чието истинско име за подчинените й бе неизвестно.
-Както знаете, уважаема господарке, главният храм на Първата се намира между Метафия и Бурж, а ние първо там трябва да ударим, защото се носи слух, че камата, с която се правят жертвоприношенията на проклетото мрачно изчадие, не е обикновена. Предполага се, че е един от петте предмета и той трябва да бъде наш... Разбра се обаче, че не само ние имаме интерес към жриците на Лилит, а и други същества – смъртните хора. - възмутено заяви барона, а съпругата му кимна утвърдително.
-Това, че са хора, не ги прави по-слаби противници на последователките на Първата, дори напротив. Човешкият живот е кратък миг, но той е по-ценен от всичко друго за смъртните. Те се стремят да намерят смисъла и да изживеят всички възможни неща пълноценно. Поставяйки си цел, те я преследват до смърт с достойнство и чест. Това буди възхищението ми към тях. Не подценявайте нито един наш конкурент. Винаги може да се получи обратен ефект и силата да се намери в слабостта... Или поне тази, която ние сангуините си мислим,че причиняваме – мъдро каза Кохау`Щан ту Акаба Чан. – Какво е това момиче? Откъде идва? Сама ли е, защото ако е така, тя трябва да е или безумно смела или нечовешки глупава.......
-Момичето идва от Изтока. Не е сама, а с млад мъж, но най-странното е,че тя се вози на слон, което привлича излишно внимание. – отвърна барона.
-От Бурж със слон? Минала е през Халит или част от пустинята на това животно? Сигурно е интересен човек...-учудено попита графиня Д`Морейр – след толкова години, дори векове да има нещо, което да може да ме изненада! Невероятно!!
-Доколкото ми е известно, на Изток хората са търговци, но имат и специално обучена войска за охрана на главните фигури във финансовите отношения със Запада, а и на шейховете...- Баронесата се намеси в разговора с разсъжденията си
-Не прибързвайте с мненията си. Четох интересна книга наскоро, чрез която се потвърдиха мои лични съмнения. В столицата на Бурж – Даар, се намира магическата школа на Изтока – спомни си Лукреция.
-Училище за магия? Невъзможно! Мислех,че на Изток има само пустинни племена, пясък, търговия по бит пазарите и скорпиони...Също така, там се намира някаква долина Анх, от която никой не се е върнал жив досега..- попита в глас баронското семейство. След тази реплика на графиня Д`Морейр й се прииска да върне времето назад, когато даряваше с вечен живот тези същества или поне да ги изведе на разходка през деня..Наистина се ядоса на незнанието им, но след кратък размисъл се досети, че все пак те са сравнително млади сангуини и няма как да знаят някои неща.
-Тази магическа школа има няколко разделения: Земя, Огън, Въздух, Вода и Хаос. Използват се различни илюзии. Никога не съм срещала човек магьосник, но вярвам, че съвсем скоро това ще се промени – обясни Кохау`Щан ту Акаба Чан.
- Информаторите споделиха, че момичето изглежда доста младо, но не знаят все още как е името й. – уточни барона.
-Важното е да се срещнем с нея, да спечелим доверието й и да получим обяснение по каква причина отива при дъщерите не Лилит. Смятам, че ще е най-добре лично аз да се заема с този случай, а и може в нейно лице да намеря приятен събеседник. – обобщи Кохау`Щан.
-Добре, щом така желаете, повелителке, ще бъде, както искате. – уважително каза барона.
-Мда, понякога трябва да разчитаме на себе си.. – тона на гласа й жегна двойката, която обаче разбра колко мъдра е всъщност повелителката им и че е преживяла изключително много неща до момента.
След няколко неангажиращи разговоро Кохау`Щан ту Акаба Чан се раздели с домакините си, които я съпроводиха до изхода на имението. Обещаха си взаимно нови срещи, както и по-отговорно отношение към всичко, което ги свързваше по някакъв начин. Всякакви празни приказки, на които Лукреция знаеше, че не може да вярва. За пореден път трябваше да се справя сама с новоизникналия проблем, странна ситуация и конкуренция.

Моят стар познат граф Ашелон Де Ла Винхазър...Метафия? Та той не беше ли там важна личност? Като че ли ще се наложи да се видим в идните дни с него, ако не успея да намеря по-добър начин да се срещна с младото момиче, тръгнало към беизходна ситуация.. Горката тя, дали изобщо е наясно в какво се набърква??
Както и да е, трябва да говоря с младият граф на Метафия... Трябва да намеря някакви негови координати...Чудесен събеседник, стига да му се привлече вниманието по някакъв начин..

---

След като изпратиха Кохау`Щан ту Акаба Чан барона и баронеса Амбиенте установиха, че не са постъпили правилно, скривайки от господарката си информацията за другия сангуин на Юг, защото не смятаха, че тя трябва да знае. Знаеха за любовта й към него, просто бяха достатъчно умни, за да се досетят, че нейната глава също може да се размъти от любовни неволи.
-Трябваше да й кажем за херцога. – тъжно заключи баронесата.
-Да, тя има нужда да го знае. При следващата ни среща ще й се извиним, после ще кажем всичко, което знаем за него. Никой не обича да страда и да бъде самотен, дори това да е силна, сурова и мъдра жена като нашата господарка. Тя също има право на любов. – съгласи се барона – А ако нещо се случи с нас, ще й напишем писмо с обяснения.
-Нещо да се случи с нас ли? Защо? Как така? – уплаха разтрепери гласа на жената – Смяташ ли, че някой, който разбере за нас, ще ни унищожи?
-Всичко е възможно, обична моя съпруго. Нищо сигурно няма в света. Затова нека изживяваме всеки миг пълноценно, истински и сякаш е за последно. – с тези думи барона прегърна тялото на баронесата, а ръцете им се сплетоха във венец, завършващ с целувката им – една от многото, които си разменяха постоянно.

-------------

Кохау`Щан ту Акаба Чан, Барон и Баронеса Амбиенте - В Пунос - НА (+0/1), 7/8.04.1435г.

Аш вървеше бавно към стаята си, вглъбен в себе си.Събитията през изминалите минути го бяха навели над нови мисли:Азидаха-Юмрукът на Хаоса...Мисълта за брат му не му даваше мира.Дали щеше да се справи с поставената задача?Дали нямаше отново да направи някоя глупост?Кой можеше да каже?Едно бе сигурно:ако някой си правеше планове да нападне неговите "гости", го очакваше неприятна изненада.Огромният избухлив многоок определено го биваше в едно - Да убива.И то много го биваше.Тънка усмивка проряза устните му.Напоследък имаше доста видения.И някои от тях определено заслужаваха повече внимание.За миг ми се мярна образът на Лукреция младата графиня-сангуин.Какво ли щеше да иска тя?Все едно.Предстоеше му да свърши още нещо преди да се отдаде на гостите си.Тихото хлипане долитащо иззад притворената врата можеше да значи само едно: Миранда още бе вътре.Нещо неудържимо го привличаше в това момиче.И сам незнаеше какво, но бе твърдо решен да разбере.Тя бе там където я остави запоследно.Свила се беше на топка пред огънят в камината и тихичко плачеше.Сълзи...За миг образът на Лилит избухна в съзнанието му по-ярък от когато и да било.Мразеше сълзите.Събуждаха в него отдавна забравен спомен.Тихо прекоси стаята и взе една малка обсипана с диаманти и ръбини кутийка и я отвори.Вътре имаше само две малки кристалчета - не по-големи от нокътя на кутре.Имаха по една малка кукичка, която ги превръщаше в обици.Никога не ги беше слагал.Бе ги носил със себе си през всичките тези векове.Две от трите проляти от майка му сълзи в онзи паметен ден.Те криеха в себе си неподозирана мощ.И той знаеше как да я използва.Без да се замисля много Аш взе едното от украшенията и си го сложи, пробивайки ухото си.Огледа се в огледалото на стената и сви рамене.Не беше чак толкова зле.Сложи си и другата, и се ухили.Всъщност му отиваха.Обиците бяха от тип висулка и подрънкваха леко при всяко движение на главата му.Чак сега усети, че плачът е спрял.Обърна се и видя Миранда да го гледа уплашено, но и с известна доза любопитство.Когато погледите им се срещнаха, тя извърна глава и заби поглед в земята.Изправяйки се с тих стон, босите и нозе направиха няколко крачки въпреки болката.Силите й стигнаха дори да се доближи до него и да коленичи допирайки чело до земята.Мамещият аромат на кръв, страданието излъчвано от нея отново събудиха в демона желанието.Със загадъчна усмивка на лице момчето се надвеси над свилата се в краката му гола момичешка фигура.

..........................

В балната зала гостите тихичко шушукаха и си разменяха комплименти.Красиви жени облечени в изящни рокли по последната за сезона мода с разголени рамене и маски от паунови пера, обикаляха на малки групички напред назад.Мъжете в своите обшити със сребро и злато костюми ги наблюдаваха с жаден поглед и от време на време отправяха по някой комплимент.Внезапно се чу рязко потропване и един глас обяви:
-Херцог Вируш Де ла Вантери!
В началото на стълбището, водещо към широката площадка в началото на балната зала стоеше млад мъж, по-скоро младеж на около двадесет и пет, двадесет и шест години.За разлика от другите гости неговият костюм бе аленочервен.Тесните панталони и ризата с широки маншети бяха обсипани с брилянти.Аленочервеният му жакет беше леко разкопчан, разкривайки съвсем непринудено добре оформената му гръдна мускулатура.Лицето бе с меки черти, носът правилно оформен, очите бяха малко вретеновидни в края, а ушите прибрани към главата.Пшенично-русата коса на новодошлия се спускаше като копринен водопад до кръста му, а ръцете му в бели ръкавици бяха подпрени на малък инкустиран бастун завършващ с голям колкото юмрук рубин.Цялата му осанка излъчваше сила и жизненост.Слизайки полека по стълбите младежът се поклони галантно на дамите, отправяйки няколко добре премерени комплимента към най-достойните от тях.Може би щеше да каже и още нещо, когато церемониал-майсторът отново тропна с жезълът си обяви:
-Уважаеми, дами и господа, скъпи гости, приятели.Моля за вашето внимание.Моят господар граф Ашелон Де ла Винхазър се извинява, че не може лично да ви приветства тази вечер, но неотложни дела изискват неговата незабавна намеса.Затава с ваше позволение, господарят ми моли Негово Сиятелство Херцог Де ла Вантери да обяви началото на празненството.-при тези думи той махна с ръка и един облечен в ливрея прислужник пъргаво поднесе на младежът чаша с ароматно червено вино.
Вируш пое чашата, замисли се за момент и ясният му, мелодичен глас отекна с помещението:
-Скъпи дами, уважаеми господа, моля да ми простите, че аз трябва да изпълня церемонията за началото на бала вместо нашият любезен домакин.Всички ние се познаваме отдавна, така че ще ви спестя дългите речи-лека усмивка се появи на устните му, както и на устните ня някои от присъстващите-и затова просто ще кажа нека празненството започне!

....................

Азидаха излезе от сенките на една пясъчна дюна и жадно пое смразяващия вечерен въздух.До носът му достигна миризмата на пушек, мирис на нещо готвено , както и фината миризма на парфюм.Недалеч между две по-големи дюни демонът съзря отблясъците на огъня както и една закрита до врата животинска фигура с дълъг нос-хобот.Чу тих разговор, но не успя да разбере думите - нито се постара да ги разбере, защото с нетърпение очакваше върху човеците да се нахвърлят най-жестоките и безмилостни чудовища на пустинята.
Това обаче не се случи и за огромно изумление на Азидаха, постепенно преминаващо в огромно отегчение, пътниците просто си легнаха и заспаха... и това се повтори на следващата и по-следващата вечер.... накрая цялата тази игра на котка и мишка му досади твърде много и въпреки нарежданията на Кроолун многоокия се запъти към тях с тежки стъпки, ехтящи във вечерната тишина.

........................

Алукард седеше в малката и скромна кръчма "Червеният елен" и мълчаливо съзерцаваше полупразната си чаша.Мислите му преопускаха една през друга с бързината, с която мечовете му нанасяха удари по враговете му.Колко объркващо се беше получило всичко през тези няколко дни.Имаше нужда да събере мислите си.Надигна чашата си и отпи бавно, наслаждавайки се на киселенето на евтиното вино.Мразеше да пие.Всъщност той почти никога не пиеше.Но когато това станеше, тогава пиеше до припадък.Беше един от малкото му проблеми.Като Острие на своя народ бе имал честта да бъде натоварван с едни от най-опасните и важни задачи.Веднъж дори получи благодарност от самия Съвет.Споменът за този миг от неговата малка вечност го накара да се усмихне.Тренираният му слух лесно различаваше отделните думи и срички дори и в най-шумна среда.Допи чашата си и я остави до другите три, оглеждайки за пореден път малкото помешение.Хората се бяха събрали и слушаха със зяпнали усти Кимару, който им разказваше легендата за Златния Бик.Хора, самата мисъл за тях сякаш изгори съзнанието му.Хора, мисълта за това как един от тях го беше изиграл накара ръката му да се свие в юмрук.Хора.Да-а-а.Отмятайки назад глава елфът се замисли отново над това, което му бе казал бардът предния ден.Натрапници.Никога не бе смятал хората за натрапници.Може би това бе и причината да избере пътят на Острието.Миг за миг, ден за ден това беше девизът на всеки един, приел да следва този начин на живот.Усети как главата му се замайва от изпитият алкохол и бавно разтри слепоочията си.Бавно светът спря да се върти и си застана на краката.Отвън валеше.Ясно чуваше тропотът на дъждовните капки по капчуците, както и виковете на минувачите и още по-ясно тези на амбулантните търговци бързащи да се приберът някъде на сухо.Надигна се бавно и спря поглед върху Кимару, който тъкмо бе стигнал до момента в който Златният Бик попадаше на разбойниците.Снизходителна усмивка изгря по лицето му.Без никой да усети излезе навън.

Дъждът тихо ромолеше и това за миг му напомни родния дом.Колко далеч бе всичко това от тук.Спомняше си така сякаш бе вчера първият си ден като Острие.И тогава валеше.Дъждовните капки се сипеха бавно, сякаш танцуваха във въздуха под флейтата на невидим тробадур.Листата на дърветата шумоляха нежно.Лекият вятър, чиято милувка нежно докосваше лицето му.Седеше под клоните на долям горски столетник и наблюдаваше как една малка катеричка пъргаво скача от клон на клон, помъкнала един едър жълъд.Цялата картина тогава бе изтръгнала весел детински смях от гърдите му.Непомнеше друг път да се е смял така както тогава...
"Ще има ли място за още един?"-Въпросът го свари неподготвен и го стресна.Изчерви се от неудобство та той бе Острие, а не някой хлапак играещ си в листаците.
"Разбира се.А с кой имам честта да..."-въпросът му остана неизречен и той отново се изчерви само, че този път не от срам, защото там пред него обгърната сякаш от воал от най-финни водни капчици стоеше елфа.Най-красивата елфа която някога бе виждал.Лазурно-сините и очи блестяха закачливо, русата и като слънчев лъч коса бе мокра, но въпреки това образуваше най-красивата мокра прическа която някога бе виждал.Новодошлата бе облечена само в тънка полупрозрачна риза която бе и подгизнала от дъждът.Стройното и тяло леко потреперваше, но усмивката й бе чиста и искрена, а гласът й му звучеше като водопад от езерни перли, падащи върху планински кристал.
"Така ли ще стоиш и ще ме гледаш цял ден, Острие?"-тонът бе един тон по-саркастичен от нужното.
"Не разбира се.-възвърна час от самоконтрола си той-"Моля, елате"
"Изчервяваш се боецо.-елфата го дари с още една от онези спиращи дъхът усмивки-"Нима слуховете за най-младият елф, издържал изпита за Острие са грешни?"
"Съмнението Ви ме обижда, благородна лейди.-поклони се той-"Моля ви не стойте на дъждът, ще настинете"
"Значи все пак е истина.-елфата се приближи и го погледна право в очите-И все пак слуховете са верни за едно."
"Нима?И какво разправят слуховете?-лека усмивка заигра по устните му"
"Я, дъждът спря.-момичето се засмя и радостно разпери ръце завъртайки се и опръсквайки го от глава до пети, след което го погледна и се разсмя с цяло гърло-Извинете, не исках."
"Няма нищо-незнайно защо и той се разсмя-но все пак ще настинете."
"Освен ако не направя нещо по въпроса-разсмя се тя още по силно и с едно движение смъкна мократа си дреха."

Дъга, беше се появила дъга.Също, както тогава.Алукард наблюдаваше с усмивка седемцветната ивица, простряла се в небето.Също, както тогава.Никога нямаше да забрави този миг.И макар оттогава да бяха минали повече от две хиляди лета той все още помнеше всеки един миг, всяка една усмивка всеки един миг на щастие.Никога нямаше да забрави нито целувката, която си открадна, нито тази, която тя сама си взе от него.Ако можеше да върне времето назад.Само ако можеше.

Кимару свърши с историята и се огледа.От неговият събеседник нямаше и следа.Търсещият му поглед се спря на дупката в стената която беше вместо прозороц.Там видя гледка която завинаги остана в паметта му.На фона на дъгата с мокра коса от която капеха дъждобвни капки неговият познайник се усмихваше с ангелска усмивка.


И ето паднал е дъждът,
над тоз прекрасен кът!
И ето идва Есента,
по килим от шарени листа!


Ето паднал е дъждът,
над тоз прекрасен кът!
И ето тук е Есента,
със килим от шарени цветя!


Ще падне пак дъждът,
над тоз прекрасен кът!
И пак ще дойде Есента,
с усмивката на любовта!

.............................................

Азидаха - В Бурж, на ден от изт. граница с Метафия - НА (+2/3), 9/10.04.1435г.
Ашелон - Руанор - (+0/1), 7/8.04.1435г.
Алукард, Кимару - В Тиен-Мил Анмари, Нуар-Тар - НА (+2), 09.04.1435г.

Тамара се пробуди и големите й сини очи сънено се загледаха наоколо. Разсеяна, както обичайно, тя бе заспала този път в банята, сред аромат на рози, лавандула и мускус. Примигна няколко пъти, видя ръцете си, бяха подпухнали от влагата, усети дразнещата слънчева светлина по лицето си, до средата на деколтето. Досети се, че вероятно е сутрин вече и че цяла нощ почти бе преспала във водата, вероятно щеше да се разболее. Огледа около себе си плаващите страници на книгата, която беше зачела и съответно накъсаните мокри листи хартия. Изпуфтя недоволно, излизайки на сухо място, където да се наметне с кърпата си.Блестящи капки вода се стичаха от светлокестенявата й коса, приличаща на моменти на нагорещено желязо под ласките на слънчевите лъчи. Оставяйки мокри стъпки, отиде до стаята си, където куп слуги й се поклониха дълбоко, подавайки много писма от една страна, втора кърпа за подсушаване на косата й от друга, а от трета снишил се към земята младеж започна да докладва:
-Уважаема господарке, последната пратка за Юрвиар не е пристигнала цялата, защото керванът ни е бил нападнат първо от пустинни войни, в последствие е имало силна буря, довела до разливането на благовонните масла, изплашване на две от камилите, изчезнали някъде безследно. Накрая, е имало порой, довел до погубването на стоката на три мулета, замърсяването й и продажба на по-ниска цена. Пратката за Белерианд, която изпратихме чрез кораби, е била открадната, от пирати... Вероятно е деяние на кораба “Нощен бриз”, с капитан... – след бързите обяснения, за миг мъжът прекъсна да си поеме въздух, но остър студен и плашещ поглед го прониза и стресна. Знаеше, че предстои..буря..
- Този кораб е управляван от онази разгулна жена - сестра ми, която го купи на своя глава, след смъртта на баща ни с парите, които й даде той в предсмъртния си час. Не искам повече да ми я споменаваш, пределно ми е ясно, че тя ще иска да отнеме всичко, което е мое, от завист и злоба, защото в нейната душа само това има! Така е било и така ще бъде за в бъдеще, защото тя просто ме мрази, както и аз всъщност... За трети път краде стоката ми, това значи само едно – война или преговори, лично аз предпочитам първото. – заключи Тамара, увивайки косата си в подадена й кърпа, след което взе писмата. - Разумното обаче е да се проведат преговори, но по-особен тип. Ще сключа сделка с пустинните войни...- категорична бе Тамара.

С бърза уверена крачка влезна в покоите си, придружена от няколко прислужника. Помогнаха й да се облече.С доволна усмивка тя обу шалварите си и бюстие с голи рамене, ушити за нея от любимия й шивач. Меката коприна обви в нежна прегръдка тялото й, обгърна с колана тънката талия, подчертавайки дискретно стегнатите й гърди. Тамара покри в ефирен аромат на жасмин плътта си и се запъти към стаята, която й служеше за най-разнообазни търговски и кореспонденски дела. Съветника й - Ашан ил Райенси, на когото тя имаше пълно доверие, беше като нейн брат, приемаше го с всичките му странности и мълчаливост. Знаеше, че той ще й е верен до гроб, защото пазеше негови жестоки и опасни тайни.
Често пъти се съветваше с него по всякакви въпроси, а и обсъждаха шантавите й идеи. Той я разбираше...
Тамара обичаше да изобретява разни неща, последното й творение беше нещо като каляска, но не на четири колела, а на две. С него обикаляше понякога малкия си палат, собственост на рода й от четири поколения насам. Родът й бе най-известен в търговските среди, баща й имаше имоти във всички шейхства. По титла бе Бей, подчинени му бяха няколко аги, но това му прозвище му бе дадено от Шейх Ахмед Ал Кубейси – на Аджман, с когото обаче Тамара нямаше допирни точки, а може би трябваше...
С грациозна стъпка встъпи в стаята, а Ашан се поклони дълбоко, след което се доближи до нея, целувайки нежната й ръка.

---

Палатът на Охмад иш Икар бе граден в продължение на много години от предците му. Дълги години търговията се бе държала, както и сега, от този род. Нямаше място около Бурж, в което да не се знае, че рода Икар играе главна роля в търговията по вода и суша. С годините от обикновена шатра Икар-ите бяха стигнали до извисяваща се към небето сграда, с позлатени кули, отразяващи слънцето. Низа от имоти се увеличаваше, като дори се появи благодарение на този род помещение, специално създадено за производство на платове, както и благовонни масла, придружени преработка на различни култури до превръщането йм в ароматни подправки.
Даар бе центъра на търговското влияние на рода Икар. Някои от представителите притежаваха собствени кораби, спомагаха за укрепването и развитието в икономическо отношение на други страни. Дори за строителството на нови сгради се даваше помощ.
Най-разточителният сред всички от рода Икар, бе Охмад. Неговата слабост обаче бяха красивите чуждестранни жени. Именно затова само той нямаше харем, но затова пък и двете му покойни съпруги, бяха с порцеланов тен на кожата и светли коси. Невероятно красиви жени с изваяни черти.Но..имаше две дъщери на по осемнадесет години и двама сина, които бяха на малка възраст. Децата бяха от различни майки, а момичетата се мразеха, докато момчетата - неразделни. Тамара и Джезбет често се сбиваха като бяха малки. Коренно различни и прекалено еднакви. Избраха обаче различни пътища, едната – на силна честна жена, искаща да докаже, че може да се движи само в мъжки свят, без обвързване, докато другата водеше сащо такъв живот, но за удоволствие. Тамара беше стриктна, сериозна, твърда, решителна , но мислеше прекалено много.Джезбет беше по-скоро жена, обичаща да си угажда, несериозна, по-мека, борбена, не мислеше много,но действаше на момента, бе изключително добра в използването на хладни оръжия. И двете жени обаче бяха горди, силни, крайни, просто използваха различни методи, до определена степен еднакво жестоки.
Засега търговската мрежа на Икар се укрепваше и разширяваше от Тамара, чиято майка бе жена от запада, дъщеря на умен човек, който четеше много книги – библиотекар. Младото момиче отговаряше за превозването на товарите, за производителността на тъкачките на платове, контролираше отношенията между сулхините, пустинните войни, морските превози и различните кервани. Опитваше се да постигне баланс, което съумяваше да направи с цената на много финансови средства и убедителност.Тамара отговаряше за няколкото аги, подчинение на баща й, които с много усилия бе накарала да я слушат. Не умееше да работи с никакви оръжия, но затова пък изобретяваше най-различни неща, винаги като имаше време, четеше интересни книги. Планираше да укрепи търговския мост между Изтока и Запада, знаеше, че целта е твърде висока, но я следваше без да се отклонява.
Тъй като беше силна жена, работеше само с мъже – слуги, охрана и войски, чието обучение финансираше. Тамара имаше нещо като лична група пазачи – евнуси, които знаеше, че няма да я предадат никога. Най-добрият й приятел бе съветника й, който също нямаше как да й изневери поради причината, че просто харесваше представители от собственият си пол. Тя се възхищаваше от дискретността на Ашан, защото само ако той не бе отпуснал самоконтрола си за миг, когато младото момиче бе край него в момент на странна страст, Тамара изобщо нямаше да се усети за какво става дума.

---

-Отново имаме проблем с Джезбет и “Нощен бриз”, Ашан!! Единственото, което мога да направя вече, е да преговарям с пустинните войни за съдействие,колкото и да ми е неприятно да се разправям с алчни и лакоми хора. Агите отказват да излезнат да се бият по вода с екипажа на ненаситнама ми за слава, макар и черна, сестра! – Омраза се прочети в блестящият дълбок поглед на Тамара.
-Скъпа моя приятелко, това е трето нападение вече от страна на Кървавия Дъжд, защо не постъпиш като разумна жена, макар че все още си едва на осемнадесет години и не проведеш разговор с Джезбет, тя все пак е твоя плът и кръв...- започна внимателно разговора Ашан, очаквайки изригване, по-силно и от вулканично.
-Не ми припомняй!Срам и позор за рода ми, тази жена погубва честта на семейството ни с разхайтеното си поведение. Обикаля морето и погубва труда ни, действа без да мисли прекалено, или ако мисли, ще избере крайността вместо умереността......Направо ми иде да я убия със собствените си ръце или нейните хладни оръжия!!!- ядосано каза Тамара, спомняйки си навремето как се биеха с Джезбет..
-Прилича ми на някого....като че ли.. Като сестра си е май, а ти познаваш ли я? – през тънък приятен смях попита съветника й..
-Я да мълчиш, ти не разбираш!!! – за момент Тамара изгуби обноските и контрола си, после се разсмя, виждайки как Ашан вече започна да се превива от смях.

---

След кратка пауза, изпълнена с весел смях и гъделичкане, Тамара и съветника й седнаха на пухените възглавници, докато млади роби развяваха огромни ветрила над тях. Младата жена с порцеланова кожа позвъня със сребърната си камбанка, от която се разля нежен звук, за да повика прислугата. Младеж донесе малки бели порцеланови чашки с ароматен черен чай, придружени от любимото наргиле на Тамара с вкус на ухаен пъпеш.
-Пратките, Ашан, пристигат наполовина. Това ми носи загуби, не знам къде да вложа средствата си, за да развия още повече търговската мрежа... Хм, може би заведения за забавление......но не, искам нещо наистина оригинално и нестандартно, което да пробуди интерес. – Тамара всмукна с наслада от наргилето.
-Скъпа приятелко, заведенията за забавление са вече отживелица, защо не направиш нещо като институция, която да заема средства на хората, които нямат такива...Не безвъзвратно, но поне да можеш в бъдеще да обменяш продукт за пари,.. Нещо такова.. Изобретяваш различни неща, използвай ума си, а и творенията си при удобен случай!! – окуражително каза Ашан.
След кратък размисъл, прехвърляйки няколко идеи през главата си, Тамара въздъхна тежко, след което очите й светнаха с щастлив блясък.
- Сетих се какво ще направя!!! Благодаря ти, Ашан – тя прегърна в изблика си на радост младият мъж. След това отпи внимателно глътка черен чай и отново всмукна доволно от наргилето. В този момент на съветника й му стана ясно, какво може да е намислила, защото той я познаваше от съвсем малко дете и тя за него бе като отворена книга....обаче само в някои отношения.


------------------------------


Млада жена стоеше на палубата в близост до предния нос на кораба, приятен лек морски вятър развяваше светлокестенявите й коси, тук таме просветваха руси кичури. Бялата кожа на момичето искреше сияйна, тънките оскъдни дрехи едвам я топлеха, защото дори лекия полъх носеше хлад на тялото й. В сърцето й бе студено, а душата..черна и празна. Джезбет иш Икар – известна като “Кървав дъжд” навсякъде. Този й прекор бе даден след многобройните потапяния на търговски кораби, плаващи между страните, за да се изгради икономически мост между различните култури, както и да се опознаят различните видове стоки. След всеки грабеж на кораб, порой от кръв обливаше палубата му, защото целия екипаж на младата жена бе от престъпници, крадци, убийци и побойници, които нямаха дом, семейство, нито къде да отидат, а те бяха много жестоки и мразеха всичко живо. На свой ред Джезбет имаше навика да накълцва на парчета жертвите си. Тези, които бяха оцелели след двубой, макар и с белези, оставаха към екипажа й. Когато виждаха, че губят, тя искаше да й се закълнат във вярност, ако не го напревеха, ги убиваше. Разчленените показно трупове служеха за назидание на екипажа, особено на тези, които се осмеляваха да повишават тон на капитана, или да обиждат по някакъв начин женското съсловие.
Доста от хората се подиграваха, че едно младо момиче се опитва да ги командва, но спора се решаваше лесно – чрез дуел. Отличен фехтовач, както и убиец, Джезбет не срещаше трудности в побеждаването на противник, свикнал само на ръкопашен бой. Всички нейни хора бяха преживели своя Ад в живота си, бореха се за него със зъби е нокти. Никога не се предаваха, дори въпроса да беше на живот и смърт, а тя харесваше борбеността. Независимо от средствата, целта бе най-важна за нея, а тя си я преследваше до край.
Тя умееше безупречно да отрови човек по най-невероятните възможни начини. Като беше малка прекарваше доста време при известен знахар, лечител и отровител в Даар, бе научила много неща от него. Баща й, видял слабостта на дъщеря си към хладни оръжия, от 5-годишна я бе поверил на най-добрите обучители по фехтоване и мятане на ками..
По време на едно от пътуванията си, бе се качил странен човек на кораба й, по-добър от всички досегашни учители..
Истинското име на пиратката се знаеше от малцина – баща й, отдавна починал, сестра й, съветника й, както и още един човек, чиято душа притежаваше – Никабел Диякфари...
На хълбоците й висяха два меча – изографирани с чисто злато единия, другия от сребро, сътворени от най-здрава и твърда стомана, затворили в себе си душите на притежателите си. Откраднала ги бе от важни пратки за видни особи по най-далечните краища на света.
В черния си кожен ботуш криеше кама, обсипана с кърваво червени рубини на дръжката. Самото оръжие носеше надписа “Светилище”, написано на странен древен език. Собственикът му беше мъж на средна възраст, идващ от неизвестна страна, последовател на особен култ - към Раздвоения Бог. Това бе разбрала Джезбет, защото преди да умре, бе се превърнала в негова довереница, което й даде много ценна информация. Всъщност “Нощен Бриз” бе построен от него, но той си отиде от света, покосен от нелечима болест. Тя се бе запознала с него, докато баща й бе жив, по време на търговски преговори между Бурж и една от Средните страни.
Често пъти Джезбет пътуваше по морето между всички страни, не помнеше откога не беше слизала на суша, за нея живота й бе един вечен дълбок океан, който може би щеше да обиколи.

---
"Нощен Бриз" е много красив кораб, изработен от дърво - черен абанос, платната му са боядисани с кръвта на многобройните му жертви, На предния нос има изработена статуя на жена с черни крила, от чийто очи са нарисувани кървави сълзи. На самите платна е изографирана кама, с увита черна роза около нея.

---------------------------



Тамара Иш Икар,Ашан ил Райенси - Бурж,Даар, палата на Тамара - НА (+0) 07.04.1435г.
Джезбет Иш Икар;В неизвестност някъде в морето между Пунос и Бурж - НА (+0) 07.04.1435г.

Залезът клонеше към алена тъмнина, когато Ранагонд-ен-Амарт изкачи последните стъпала, извеждащи от уютната утробата на сградата към покрива й от жълт пясъчник. Излезе на площадката и Найсос се разкри пред него – древен, могъщ и опаснен град, създаващ тайни така, както потъналите в мълчание пирамиди на Сирис умееха да ги пазят в своите каменни утроби. Златистите сгради под краката му се гушеха една в друга, вкопчвайки се в малкото пространство, налично в тясната клисура на река Найсос, докато тънки и привидно крехки мостчета сплитаха постройките в изящна паяжина, по която проблясваха светлите петънца на пешеходците, бързащи по своите работи. А над главата му източния ръб на пролома се превръщаше в разтопена лава под лъчите на умиращото слънце – гледка, която го порази със своята първична, естествена красота.
- ... Уважаеми нагор`саак?... - учитивия глас на Симая-ин- Над`и се разнесе иззад неговия гръб, прекъсвайки съзерцанието му.
- ...Къде е Анду Ведир? - попита той и в първия миг не осъзна, че - обсебен от грижи - си е позволил грубостта да съкрати разговора от обичайните, всъщност задължителни любезности и прояви на внимание. Леката пауза, съпроводена с едва доловимо за ухото задъхано дишане, му подсказа, че милата и любезна Над`и туко що се е почувствала засегната. Обидата си пролича и в интонацията й:
- Анду Ведир ми прати послание, че вече е в Ескус. Помоли ме да проявя снихождение към него, защото пожела от мен да ви отделя от вашите важни занимания и да съобщя, че всичко е готово за съвещанието на Съвета. Гласът й даваше да се разбере, че в нейните очи великият Ранагонд туко що е загубил няколко капчици уважение. Изчезнала беше частица от готовността й да приема и оценя излъчваното от него чувство за лично достойство – а без този аспект в отношенията им, той щеше да загуби правото да бъде изслушван, да иска лични услуги, да ухажва, споделя присъствие, храна или дори най-елементарно общуване.
- Моля за прошка, Симая-ин-Над`и! Огромна и страховита опасност за целия ни народ е обсебила моя ум и влияе лошо на обноските ми! - извини се той, извръщайки се целия към събеседничката си.
- Чувството за респект ме обвързва все така здраво към вас, нагор`саак Ранагонд – усмихна се хладно тя, присвивайки големите си, тъмни очи. Репликата й го накара да въздъхне, защото от уважение до респект имеше разлика, колкото между двата бряга на пролома, губещи се над главите им. Респекът изразяваше само признателността на останалите към делата и заслугите ти, абсолютната разлика между ползите и тежестите, които създаваш за обществото си. Можеше обаче така да се случи, че да си спасител на расата си, но някой скромен билкар да се радва на повече уважение, защото макар неговия принос да е малък, душата му е ведра, компанията желана и разбира се не е жертвал отряди себеподобни в битки, обсади и щурмове на подземни укрепления...
- Излъчвания от мен респект е нищо пред твоето чувство за дълг, красива и благородна по дух Над`и – усмихна се той, при това искренно, защото стъпките в словесния танц стигнаха до естествения си край. Пълният, но всъщност изцяло ритуален отказ от личното му достойнство изискваше от нея незабавно да приеме извинението или на свой ред да се изложи на риска от укор. Младата жена имаше достатъчно житейски опит, за да знае кога да спре в тази вечна игра на надмощие и любезност, и напълно придвидимо кимна, след което и двамата се поклоника от кръста един на друг. Ситуацията се превърна в минало, което при малко повече късмет можеше никога да не бъде напомнено – въпреки това Ранагонд прецени, че напоследък се държи пренебрежително с околните и проявата на малко такт няма да е излишна:
- Мога ли да те помоля за нещо, което да остане между нас, благородна Над`и?
- Ще направя всичко по силите си, които за жалост са нищожни спрямо задачите и тайните, които лежат на плещите ви, велики нагор`саак!
- Уповавайки се на твоето великодушие, те моля да забравиш този момент и място, този миг от нашите отношения. Заличи го от ума си, а аз ще направя всичко необходимо, за да се отблагодаря за подобно благородство?

Младата му, наскоро завършила пълнолетие събеседница не отговори веднага, взирайки се в този слаб и жилав мъж с черни коси, спускащи се свободно по раменете, и пронизително тъмни очи. Ръстът му идваше малко под средната височина за елф и заедно с невзрачните, широки дрехи създаваха измамното чувство за кротост и слабост. Илюзията се разсейваше, когато срещнеш погледа му, щом съзреш как клепачите и устата се присвиват упорито, изразявайки една непреклонна, несломима воля. Образът му както винаги поразяваше, но вниманието й усети онези промени, които от известно време натъжаваха нея и останалите нагор`сааки:
- Нима водата може да се върне нагоре по течението си? И ако моята нищожна особа забрави пренебрежението, нима и останалите ще са склонни на това? ... Вие, който се държахте толкова мило със всички, нашия образец за подражание, през последните месеци гледате през всички така, сякаш са от въздух – елфаната внезапно млъкна, осъзнавайки, че си е позволила да укори много по-могъщ и зрял елф от нея. Смущението й я накара да докосне с пръсти устните си, а очите й леко се разшириха... тя изведнъж помоли за прошка, поклони се и понечи да отстъпи, но гласът му я спря:
- Симая-ин-Над`и, ако накога отново ме поканят да именувам и детето е момиче, ще го нарека на теб. Иска се голяма смелост и усет за момента, за да рискуваш достойнството си и да укориш някой като мен заради лошото му държание към околните.
- За мен...- трябваха й няколко секунди, за да се опомни от внезапния развой на разговора – за мен е чест. И моля, аз моля за извинение, задето се усъмних във величието на душата ви, мъдри Ранагонд-ен-Амарт.

Той също й се поклони и с прикрита въздишка на облекчение я остави да тръгне по стълбището, неволно съзерцавайки леката и грациозна походка на младата жена. Докато я наблюдаваше нейните меки и плавни стъпки, внезапно осъзна, че времето е безпощадно към прекалено дълго живелите, дори и да са елфи с неостаряващи тела. Изглеждаше, че плътта издържа на вечността по-успешно от духа и волята.... а той живееше твърде дълго и усещаше все по-осезаемо как умората притиска меко раменете му, шепнейки слова за вечен сън без събуждане. Изкушаваше се още в този миг да намери тиха, слънчева поляна, оградена с дъбрава и да се свие в шепата й на кълбо. Пожела да изостави всички проблеми и да напусне завинаги крехката обвивка от мускули, кости и мозък – поривът изригна с неочаквана сила и той се олюля, стискайки зъби толкова силно, че ефирният силует на Симая-ин-Над`и се превърна в подскачащо петно пред зениците му. Миг по късно несломимата му воля взе връх, той си пое дъх и се потопи в Дозо – в състоянието на прозрение, че нещата са преди смисъла, те се случват! Пое дъх бавно и го издиша още по-плавно, оставайки безмълвен, докато слухът му загуби звука на леките й стъпки, отнасящи я в утробата на сградата под нозете му. След това се усмихна и разпери ръце, опитвайки се да прегърне Вселената.

Този миг винаги го разтърсваше – крачката от дясната в лявата половина на душата, от света на Тонала в този на Нагуала. Магията отново и отново събуждаше в него острото до болка усещане, че Вселената е красива и безумна, жива, смъртоносна, опасна и влюбена в Живота и неговата Воля да Съществува, да Я задвижва с тласъците си, със своите пориви и грубо-нежни ласки. Животът, Първичния Хаос, Духът, Вятърът в облаците, чийто кореми сияеха в кръвта на западното Слънце, Ураганът на Поривите, бесните удари на сърцето в гърдите ти – тези Сили разрушаваха и създаваха, унищожаваха и обичаха по начин, отвъден за простосмъртна любов. Да използваш магията значеше да Й се отдадеш, запазвайки волята си, да разрушиш Съзнанието си, запазвайки целостта му, да се предадеш на Онова в Теб, което е преди Смисъла и просто се случва, съхранявайки ясния спомен за целите на своя ум. Пресичането на границата между Тонала и Нагуала превръщаше Вселената в силен до агония екстаз, в оглушаваща, ослепяваща и изгаряща със своята неистовост свръхсетивност.... място, пространство, време, състояние... в което цветовете са светлина, допирът е сливане, вяко действие е любов и разрушение...

Устните мълвяха древните слова, а пръстите на разперените му ръце се сгърчиха от болка, екстаз и вибриращ трепет, от изтичащата през тях енергия. Затворил очи, Ранагонд изпълни пространството около себе си със своята магическа мощ, промени нормалното му състояние и оформи от него проблясващия силует на гигантска, величествена птица с остър, гърбав клюн и петметрови, страховити криле. За миг зависнаха в равновесие – той, издигнал се почти крачка над земята, понесен от екзалтацията на магията си и неговото още полупрозрачно творение – а после по негова воля сътвореното същество започна да поглъща тялото му, да го разтваря и в същото време да потъмнява, сдобивайки се с плътност, кости и мускули. Секунда по-късно на площадката титаничната птица се сдоби със погледа на Ранагонд и целенасочено започна да чисти въгленочерните си пера със своя наистина внушителен, еднометров клюн. Привърши и разпери огромните криле, скривайки половината покрив под себе си, след което с недоловимо усилие на могъщите гарванови нозе се оттласна в небето.

-------------- ------------------------