Сангуини

" Красотата, Виторио е нещото, което ни води към гибел, унищожение и себеотричане..... Ти, дете, ще го разбереш скоро. Имаш ум, който разбира много неща, нетипични за възрастта ти, това е дарбата ти. С усета си на естет и перфекционист ще имаш много проблеми... и ще преминеш неимоверно през много болки и битки със себе си...."
Така говореше моята покойна вече от много години баба, тя ме разбираше и познаваше най-добре от всички мои близки.. Тогава не разбирах какво имаше предвид, бях дете на петнадесет години, но сега......на скромната си възраст от двадесет и пет думите й отекваха в главата ми така ясно, сякаш възрастната Грация беше до мен.
За възрастта си, казваха ми преди, съм изключително проницателен и в много неща съм се усъвършенствал напълно......Минавам от епоха в епоха, научих и продължавам да уча много неща - станах майстор на меча, рицар на Орден, съвършеният пианист, романтичен поет и необорим философ. Да, бях , а и сега съм благородник. Аристократ по кръв, реформатор по убеждения.....В момента съм на възрастта от седемстотин години, минах през всичките променили се ери......Не съм щастлив, живея във замък, забравен от времето и хората, с които така исках да се сближа, поне с някои от тях, които не умираха в ръцете ми, след като изпивах живота им до последна капка кръв...
Отдавна щях да съм под земята, ако наместо самолюбие, нарцисизъм и перфекционизъм, имах други мисли в черепа....... Не се влюбих в нищо земно и човешко, но използвах женските хитрости на същество, което определено беше чудовище, ненаситно за игриви танци с подобаващ завършек в аристократичните легла, самовлюбено и безумно. От нея научих как да пия кръв, как да бъда безскрупулен , неморален, как да използвам наивността, сластолюбието и плътските желания на човешките същества.... Но като че ли ми се размина реалното виждане на нещата, заблудих се, че във вечността всичко ще е съвършено.. Не е, сега съм сам, ненаситен от глад за кръв, прекалено горд, за да допусна човешко същество до себе си, с изкривеното виждане, че съм най-висша форма на живот..... Сангуин...Жалко звучи за някои минали през толкова различни неща като мен и моите събратя , самотно за влюбчивите, макар и прокълнати мои сестри, с които имах щастието да се запозная наскоро, макар и при не особено добри обстоятелства.
Така или иначе, твърде дълго живея с убеждението, че съм единствен по рода си, но не смятам да се откажа от него, въпреки че греша. Дадох клетва на Ержабета, че ще пазя тайната на вечният живот от външните фактори, тя бе моята учителка във всичко. Методите й бяха доста груби и жестоки, кървави дори, но тя ме научи да бъда истински..доколкото бе възможно. Във вените ми тече нейната кръв - на благородничка, тя ме уби, преля кръвта си в мен, за да продължи да живее, макар виждайки през моите очи. Тя буквално се вля в мен.. С всичката си страст и ненаситност, също и вечното желание да е безупречна, умна, красива и........млада. Още помня писъците на девиците, които вместо да вкусят от плода на изгарящата страст на сърцето, чувствата, физическата близост, отпиваха от чашата с вино, погълнала в себе си всичко човешко и изкривила го до безобразие. Тези млади момичета задоволяваха лудостта на учителката ми, или може би майка, любовница - не знам как да я нарека вече...чудовище е май най-точно. Ержабета изпитваше дива страст, виждайки как млада кръв се пролива, наслаждаваше се на гледката на извиващи се в агония тела, обладавани бясно преди смъртта си от миризмата на ужас, заслепени от страх, с изчезващ пламък в очите си. Едва когато туптенето на сърцата им спираше тя беше доволна,когато бяха премазани, с източена кръв и като разпънати, за да доставят удоволствие пред невиждащите очи на учителката ми.. Отначало бях шокиран, после изпитвах същата наслада като нея, сега......виждам, че това е пълно безумие......Ако не беше снобското ми мислене, градено с вековете, щях да сложа сам край на живота си и да умра с чест.
За годините, които живях и сега продължавам на този свят, видях много несправедливости, много болка, мъка, сълзи и тъга. Не съм вярвал, че ще приема такава гледка, но не мога да променя вижданията си, всъщност не искам, защото ще наруша клетвата си. А не трябва, имам определена самодисциплина, контрол и следвам пътя, който си начертая сам. За мен чувствата са нещо преходно, но красиво и чисто. Усмихвам се, но ми е безкрайно скучно ежедневието - чета книги, пиша истории, не мога да излезна навън, а знам, че.. денят е хубав, има зеленина, различни цветя, слънчеви зайчета, изгреви, залез, океан.. Всичко огряно ме привлича до болка, но знам, излезна ли денем - умирам.
Моят свят е този на нощта, на мрака. Красив е, но ....не е истинският. Защото не го виждам само в сиво, черно, а в кърваво червено. Най- тежките сблъсъци стават нощем.... А аз пия кръв и се превръщам в жаден за нея звяр. Страстта ме повлича неимоверно в тъмнината към следващата жертва.....Влюбен съм - във вкуса на кръвта. Не виждам нищо различно от нея... Имал съм безброй много жени, научих се как да ги привличам с чара в мрежата си, изтъкана от смърт и лунни лъчи, покрита със съвршената визия - черна поддържана коса, прозрачни сини очи, изкусителна усмивка, перфектно телосложение. Понякога се мразя, но изключително рядко. Често пъти мисля над живота си... чувствам се изморен...от постоянно бягане от век във век, от едно ложе в друго, от град в град...от страна в страна..В мен, колкото и да отричам, все още има човешки черти -завиждам на хората, иска ми се да изпитам техните малки житейски радости, свързани с дребните неща и жестове, техните докосвания с топлина и трепет. Аз съм студен, изгарям като поредното момиче, чиято кръв изпивам, ме докосне с жарка грациозна и подканваща ръка или впие ярко червените си от възбуда устни в моите... Аз не мога да усетя тези неща, затова съм нещастен. Единственото, което чувствам е как кръвта, която погълна се разлива по цялото ми тяло, допира ме нежно, кара ме да се почувствам дори за миг истински жив... Завиждам и на демоните, за тях четох наскоро - те са първични в чувствата си, крайни - луди, безумни, но пък.....истински, за разлика от мен. Леден съм , в замъка е тъмно, има някоя и друга свещ и легло, в което ще лежи поредната ми жертва.....еженощието ми е хаотично и непроменливо, а аз не искам повече да бягам и да се местя, може би все още частицата човещинка в мен иска да създаде свой дом и семейство.
По време на живота си създадох много деца от земни жени, но те биваха убити от себеподобните си. Влюбвал съм се един път - и двете жени, които исках да са с мен във вечността умряха. Едната, защото аз я убих, покорен на страстта си за кръв, водеща до вечна красота и младост, а другата се самоуби, всъщност изчезна от света....Сигурно е мъртва вече от много векове..Знам ли..Всъщност спомена ми вече е доста избледнял и размит във времето...
Накратко, това съм аз - Виторио. Сам, водещ отшелничешки живот, с безброй неосъществими мечти, макар че нетипични за сангуин, и вътрешни противоречия, безумни гонения с годините..... Определено съм нещастен - убих братята и сестрите си в човешкия свят, трябваше ми кръв, за да оцелея. Унищожих любимата си жена след единственото ми истинско любовно изживяване, а Ержабета се самоуби, за да запази младостта и красотата си в мен, защото бе загубила нейната собствена с хорските години......... от Гордост и нежелание да приеме факта, че е смъртна..
Всеки път като затворя очите си, на кадър през главата ми минават всички жени, момичета, мъже,деца и бебета, чиято кръв изпих....Виновен съм и смятам, че би било хубаво да умра вече, няма какво повече да изживея.......Но уви, аристократичното ми мислене ме е довело до вътрешни войни с "аз - човекът" и "аз-чудовището".. Лудостта е моя спътница от вече два века...Обича ме и не се разделяме изобщо, май ще сме заедно във вечността, или докато срещна лично Смъртта, която дарявам навред...
Безконечна невидима битка на призраците в главата и сърцето ми...
Ден след ден, броя годините изписвам страниците и сменям съгласно промяната в околния свят, който виждам само нощем.......Гротескно грозен и сякаш изпълнен с празнота...За мен.

Силни страни: Чаровни са, поети, пианисти, философи, умни и привлекателни, лесно намират жертвите си, защото те сами отиват при тях. Горди са, непоколебими, решителни. До голяма степен безчувствени, с безупречен самоконтрол и хладнокръвие; забавни са, общо взето идеалната компания във всеки аспект на отношенията.
Умения: пият кръв и съблазняват
Слабости: слънчевата светлина; непрекъснатите им вътрешни противоречия и недоволство; перфекционисти със снобарско мислене


П.П. - Увеличават броят си чрез кръвопреливане, т.е. Сангуин дава от кръвта си на човешко същество. Но само избрани такива имат качествата, да станат последователи и един вид деца на кръвта.

Херцогиня Елизабета Батичели, наричана още от близките си Ержабета, бе млада петнадесетгодишна девойка, впечатляваща с огромната си красота, но славеща се с позорния си разврат. Имаше ослепителни зелени очи, овално лице, пищен бюст и стройна снага. Противно на тогавашните традиции, се обличаше доста оскъдно. Буйни руси къдрици обгръщаха лицето й, спускайки се по оголените й рамене, надолу по гърдите, стигащи до кръста. Косата й бе спусната винаги, а нейното сломяващо и най-коравия мъж оръжие бе невинната й детска усмивка. Често прехапваше алените си устни с цел да се превърнат в червена роза, чийто дъх искаше да вдъхне всеки уважаващ мъжкото си его индивид.
На тази възраст тя се омъжи за братовчед си по бащина линия, като получи още едно херцогство във владение – Актиния. Съпругът й се гордееше с нея, имаше и пълно доверие и я смяташе за най-верния си партньор, не само по легло, но и в политиката, както и търговията. Ержабета навсякъде ходеше с него, докато един ден той не замина на война.. Дълъг период, през който тя беше разделена от него, но откри чудодейната в нейните очи сила на кръвта. Постоянно Слизаше във затвора, гледайки с огромна наслада как пленниците биваха изтезавани. С цялото си същество впиваше аромата на кръв, пот и болка. Това й доставяше нечовешко удоволствие..
С времето обаче тя осъзна, че остарява – нелечима болест, която щеше да отнеме красотата й, с която тя толкова се гордееше. Един ден, когато Елизабета бе на 27 години, тя извика прислужницата й да затегне корсета, обгръщащ тялото й като нежна паяжина, изтъкана от копринени нишки и съблазън. При затягането обаче прислужницата й се поряза на тънкият конец и кръв потече от нежният й пръст. Усетила мириса, Елизабета хвана ръката на младото момиче и целуна мястото, засмуквайки леко, после притистна раничката и капки кръв протекоха върху дланта й. Момичето издаде тих стон, при който графинята я отпрати.
Същата вечер съпругът й се върна – граф Донатело Данчини, след тежката битка, траела 4-5 години, водейки тълпа от пленници. Видя графинята, която се хвърли в прегръдките му, разцелува го без свян от присъстващите.. Всички се загледаха неудобно без един младеж – херцог Виторио Артонос. Той гледаше с благоговение графинята, но се окопити бързо. Беше едва на седемнадесет години, а не искаше тя да разбере как се чувства той спрямо нея. Както много други мъже преди него той беше опиянен от неземната й красота, излъчване на страст и изпитваше неистово желание да бъде с нея в едно ложе. С нейното скандално и неетично поведение, графинята печелеше много обожатели..
След прилива на страсти, емоции и горещи изживявания херцогиня Елизабета Батичели и нейният обичан съпруг се сближиха повече от всякога. Започнаха да гледат заедно изтезанията на пленените в килиите, да изпитват желание за повече кръв и мъчения, това изпълваше изцяло душите им. Постепенно се превърнаха в организатори на масови събирания, завърщваши с нажежени страсти, много кървави изтезания и неизброими сексуални похождения, при това безразборни.
Двамата съпрузи създадха всевъзможни уреди за мъчения, чрез които се забавляваха.
В същото време Ержабета бе ненаситна, любовниците й бяха изключително много, дори понякога всички на един път бяха в нейните покои, както и на съпруга й.. На свой ред той също имаше богат инвентар от любовници. Съзнанието на херцогинята обаче бе замъглено и притъпено от постоянната й битка за мъжко внимание, усещаше, че не може да се пребори със старостта, но пък смяташе, че кръвта на млади жени й помага да изглежда и тя така. Партньорите й бяха все по-млади от нея... Любимец обаче й бе Виторио. Той споделяше нейните виждания за младостта и красотата, беше умен, поет, пианист. Точно като нея... Тя го обичаше. Не като съпруга й, който почина на възраст от 33 години, но не можеше без Виторио, чувстваше нужда да бъде с него. Смяташе го за сродна своя душа.. Връзката им бе не просто физическа близост, тя бе и духовна. Прекарваха много време, говорейки за различни неща. Разликата във възрастта им сякаш бе стопена, след смъртта на херцог Данчини, Виторио прие ролята на любовник, придружаващ навсякъде Ержабета, която с годините губеше и младостта, и красотата си, каквото й да правеше.
На 35 години тя вече бе убила толкова много млади момичета, че им бе изгубила бройката. С кръвта си тя обливаше тялото си, мислейки, че така ще запази младостта си. Виторио бе свидетел на най-ужасяващите оргии, както и убиййства, но това не му пречеше да обича тази жена или кръвопиец, както тя се наричаше понякога.
В поредната бурна вечер обаче херцогинята установи, че не става по-млада и красива, това я съсипа и размъти мозъка си. В лудостта си тя захапа девойка за врата, изпивайки кръвта й... От този момент нататък Елизабета бе обречена на погубване заради безумното си желание да е вечно млада, тялото й реагира много зле на изпитата течност. Тялото й се зави от конвулсии, след което падна в ръцете на Виторио като го помоли “Моля те убий ме, изпий кръвта ми и повярвай в каузата ми, продължи напред вместо мен и съхрани младостта си, моят път беше дотук. А ти, трябва да потопиш във забрава Лилит, която засенчва красотата и младостта.”. Малко преди да издъхне, със сълзи на очи, тя захапа собствената си ръка като погледна умолително младият херцог. Той разбра смисъла на мълчаливата й молба и каза “Обещавам ти и се кълна в честта си”, изпивайки голяма част от кръвта й. Така се сля в едно цяло с нея, а буйната й кръв забушува с пълна сила във вените му, неговата любима умря с усмивка на устните си. Виторио вече носеше в сърцето си Ержабета, сега и завинаги. Това неговото проклятие, от което искаше да се освободи, но не можеше заради даденото обещание. Той продължи напред, изпълнявайки молбата й във вечността. Отначало всичко бе добре, спазваше дадената дума, докато той не се влюби отново и от този момент нататък в него се възцари едно голямо противоречие. Битката между човешките чувства и дълга да бъде сангуин се бореха жестоко в неговата душа, понякога просто искаше да умре, да изчезне...
Но най-съкровеното му желание стана това да види отново любимата си Лукреция, тази, която му напомни, че е бил човек и тя го бе накарала дори за една нощ да се чувства такъв. В страха си обаче той не предприемаше нищо, дори не знаеше тя къде е, какво прави, жива ли е изобщо. В главата му бушуваше хаос, но той трябваше да направи избора си...Дали да загърби живота си досега и да потърси единствената искра, която му даваше силата да бъде човек или да продължи празно напред, гонейки изпълнението на даденото обещание......Все пак Ержабета искаше той да бъде щастлив, но смяташе, че това ще стане ако той остане сангуин.

Сангуините са малко на брой, имат си собствени "хранилки", които живеят край тях - роби, слуги и други подобни. Редовно пият кръвта им, а когато въпросните умрат, си намират други. Тези същества са в основите на политическите интриги, могат да водят война, но предпочитат да не си цапат ръцета лично. Двата основни са Виторио и Лукреция, те си имат поддръжници и не се намират на едно и също място.
Освен това, за тяхното съществуване хората не знаят нищо. Притежават власт, обществено положение и титли, произхождат от стари благороднически родове. Като цяло не се показват на дневна светлина, но в нощните времена са винаги на различни обществени събития, не се крият. Но пазят тайната си умело, целта им е да съберат петте предмета и да убият Лилит, за да я потопят във забрава.