Графиня Лукреция Д`Морейр

Миналото и бъдещето са слети в настоящия момент. Луната свети с кървава светлина над поредния обезкървен труп, все още топъл. Сива сянка бяга в нощта. А тя е мъртва. За да живее, трябва да пие кръвта на хората. Това е проклятието на Сангуните, а графинята е една от тях, станала такава не по свое желание.

--------

Кървавите очи на Лукреция блуждаеха някъде над трупа на мъжа, лежащ в краката й. Сълзи от празните й очи се стичаха бавно и настоятелно по нежното й бяло лице. Нощният вятър развя прекрасните й тъмно червени коси, разнасяйки болката и песента й.


Когато се събудиш, не виждаш цветята,
които до преди си виждал в съня си,
когато се събудиш, не виждаш луната,
която е била красива, докато си спял...

Когато се събудиш, не виждаш дъжда,
който си усещал някак по гърба си,
когато се събудиш, не чувстваш аромата
нито красива, опияняваща миризма...

Вървиш някъде някога, мислиш, че е деня,
а то се оказва някаква там дупка в съня,
който не искаш да прекъсваш просто така
и минаваш бързо, не мислейки, че е реалността...

А то не било, ами си пропуснал картината на живота си,
която си оцветил в измислени твои цветове,
смятайки, че точно те, със сигурност са правилни
и сам си си вярвал на гонене със самотна суета...

Когато се събудиш, не чуваш птиците,
пеещи красива, нежна и чиста мелодия,
А виждаш само някакви черни гарвани,
чакащи да изкълват твоята мнима съдба...

Когато се събудиш, не виждаш светлината,
която ти даваше слънцето само в съня...
И тогава не чувстваш никаква топлина,
която ти даваше в сънното мечтание лъча...

Когато се събудиш, не чуваш и думите,
които ти нашепваше нечия скъпа душа...
Събуждайки се, сякаш умираш сам някъде,
малко по малко, угасва твоята светлинка...

Когато заспиваш, си мислиш за случките,
запълващи твоята объркана, болна глава,
изчезваш някъде там, в далеко отвъдното,
което ти отне всичко без да знаеш това...

Когато се събудиш, виждаш истината
на твоята достигната уж сбъдната мечта...
Когато се събудиш, разбираш, че си сама,
както винаги си била сред тях – другите...

Общо взето от тази песен може да се обясни най-точно характера на сангуинката. За петстотоин години нищо не се бе променило в нещото, което все още се осмеляваше да нарича свой живот, макар че по-скоро бе просто съществуване за оцеляване. Гонената цел бе всъщност нещо безсмислено, но пък носеше минимален стимул за движение напред. Макар че бе чисто и просто заблуда.
Каква беше Лилит, често си мислеше Лукреция, как можеше да стигне до нея и да я потопи във забрава. Отговора бе само един - със сила, през многото трупове на демоните асмодеи и(или) жриците на Лилит. ТЕ сигурно знаеха точното местонахождение на петте енергийни предмета, в които бе се вселила душата на Първата.
Графинята трябваше да живее, но уви, някак не искаше. Личното й раздвоение беше ужасно силно. Мечтаната среща с Виторио...Трябваше да го забрави, а не искаше и беше невъзможно за изпълнение.
Наричана от "децата си" Коахау`Щан ту Акаба Чан, Лукреция бе загубила човешкия си живот на двадесет-и-две години преди петстотин години. Фактическата й възраст бе петстотин двадесет-и-пет години. На тази възраст тя осъзнаваше колко неоснователно е съществуването й, но младите вампири, които бе създала тепърва се радваха на "живота си" и я обожаваха, защото тя беше най-възрастна от тях, знаеше изключително много неща, бе невероятно умна, с което будеше всеобщо възхищение.
Живее в старото семейно имение, подарено от баща й приживе на смъртната Лукреция Д`Морейр. Последователите й бяха настанени огромни имения, някои техни, други собствентост на послужилите им за храна хора. Те живееха по двама - трима, но тя искаше да стои сама и съответно така и се получи. Понякога събираше младите вампири, за да им обяснява някои неща, но домът й бе свободен за посещения и от тяхна страна.
Веща в учението на Ержабета, за която бе прочела след човешката си смърт, тя насърчаваше последователите си да носят с гордост благородническата кръв във вените им, но за разлика от първоначалничката на това общество, споделяше тезата, че и за хората има място под лунното небе. Високомерна, на пръв поглед, тя бе изключително чувствителна и тъжна в доста случаи. За да не се разбере слабостта й, тя винаги бе сдържана относно лични теми. Главно с "учениците си" говореше за Лилит и как тя трябва да бъде погребана в долината на забравата. В младите сангуини тя будеше желание за унищожението на асмодеите и жриците на Първата, защото за тях и за нея те бяха пречки, които тррябваше да бъдат махнати от пътя.
Под нейното кърваво крило се бяха приютили около десет сангуина, някои от тях имаха мисия да издирват асмодеи и жреци, други да ги унищожават, а трети се обучаваха да станат продължение на общността след смъртта й.
Лукреция бе изградила за толкова векове стабилна мрежа, за която отговаряше, но тежестта на тази отговорност й се отрази много зле и добре в същото време. Осъзна много неща и преустанови мисията си от унищожение на Лилит към нейна Лична, която взе приоритет. Но тъй като бе достатъчно разумна, успя да намери баланса между нещата. Рядко пиеше кръв, но се бе научила да се засища с малко такава. Бе заслабнала физически, но си създаде и други начини да движи нещата и живота си, както и да поеме опеката над младото сангуинско потекло.

Главни цели: унищошение храмовете на Лилит, потапяйки самата нея във забрава. Иска да станат известни сангуините и признати като възможно най-елитните същества на планетата; Затвърдяване на позициите в политическо-стратегическите и военни действия. Общо взето желанието се описва като сцена, на която да е главен герой, пък било и от сенките.

Лични цели: Да срещне Виторио дори и за последно, както и да намери начин да освободи чрез отвара, магия или нещо друго настоящите и бъдещи сангуини от проклятието на нощния живот и кръвопийството им да сведе до минимум. Тя мечтае отново да стане човек или поне да не е сама през минаващите векове.