Димб`Рант О`Ер

И тя си отиде. Както всички край мен си отиват, макар и не завинаги... Мразя разделите, с всяка такава по частица от мен умира. Беше хубав ден, когато я видях за последно – Надеждата. Беше дошло време да се разделим с нея, тя отиваше там, в града, за който избягвам да мисля, за дълъг период, без сигурност дали ще се върне изобщо отново – града на забравата. Поредната нова и същевременно стара, бягаща от реалността тук, но отиваше там някъде в друга и далечна от настоящата. Загубих я и тя избяга от живота ми. Едва ли скоро ще се видим, но спомена за нея ми е ясен, сякаш беше вчера, а мина доста време. Вече пораснах, тя винаги ми напомняше, че не съм.
И все пак, когато свикваш да губиш тези, които обичаш по независими от теб обстоятелства, изпадаш в пълна апатия и се наслаждаваш на красивата самота, тя става най-верния ти приятел. Хората си отиват, никой не се връща...Надеждите също. Падат като есенните листа и изгниват, докато не потънат във земята. И тази искрица надежда няма да се върне, остават спомените и горчилката, която за момента е прясна и трудно се пие... В очакване на следващата светлинка в
монотонността на огорчението... просто усещам безразличие и виждам само мрак и сивота, оставам си самотна романтична душа, както винаги ... Много важно, не е време за самосъжаление.. Ненавиждам моментите, когато пътищата се разделят, а те винаги идват. Усеща се само празнота и липса. На всеки се е случвало и ще се случва... Но тя – и тази любовна надежда... ще ми липсва, обичах я, обичам я, беше ми скъпа... А другатапреди нея... още не съм я прежалила..Но не е толкова важно, всъщност е без значение... Негативния житейски опит, колкото и да е малък, учи на много неща и помага... в повечето случай.
Довиждане, скъпа, незабравима моя част от огледална душа. Но огледалото май скоро ще се счупи или поне се е почупило
малко... времето ще покаже и ще излекува, но не в този живот... И аз ще си отида някога и ще я видя в следващия може би... Може би - сиво безличие и празна глава без очи и усмивка... Тъгата ме убива, а
липсата ти, Любими, ме изпраща в полето на мъртвите души и изгубени сърца, накъсани на малки парченца. Обичам те.
Мислите на девойката се лееха като река, тъжни като дъждовните капки, които се давеха във времето, когато водата прииждаше, а коритатата преливаха. Това криеха любимите моменти на Димб`Рант О`Ер. Искаше да избяга от чувствата си и страха си от трагичен
завършек любовна история, за която искаше да се бори, но най-вече от ужаса й да порасне. Изборът й бе ясен – щеше да пише поезия и да отрази събитията, на които станеше свидетел писмено. Искаше да изпълни мечтата си, дори и на цената на вътрешните си противоречия.

-----

- Ванта, ела – извика кобилката си. Животното остаряваше
видимо, но бе стояло плътно до момичето през израстването й. От бебе до сега, когато се превръщаше във зряла жена. - Пред нас стои безкрая.

За всичките си 25 години тя постоянно четеше за различни светове, хора, събития.. Книги намираше сравнително лесно, защото баща й по професия библиотекар, отговаряше за всички книги. Като романтична натура гонеше илюзиите, живееше със заблудите, а единствената й приятелкаси остана Самотата. Разбира се, имаше и красиви и радостни моменти, бледнеещи на фона на всички лоши, които постоянно изникваха в главата й, вечно изпълнена с угрижени мисли за неразбираеми неща като смисъл на живота, тлеенето на душата и други подобни все от този тип, трудно разбираеми за другите. Можеше да се нарече прекалено задълбаване.
Сега, на тази възраст започна да осъществява мечтата си – щеше да пътува,по-точно да бяга, погребвайки и последните чувства на любов, които имаше.. Убивайки надеждата, изразяваща се за нея в безброй разбити частици на огледало, грижливо стъпкани в прахта на живота й и предателството на сърцето. Все още непораснала, изживяваше разочарованията тежко, а любовните.. е, за тях пишеше и я държаха постоянно нащрек за забиване на кама в гърба. Все пак нямаше приятели от много време насам.

Черната качулка на плаща изпадна, откривайки лице с неправилен овал, слабо забележими скули, плътни устни и малки кафяви очи, излъчващи огромна празнота. Цялостното излъчване на момичето можеше да се сбърка с надменна сериозност и арогнатност. Тя нямаше благороднически корен, но имаше някакво аристократично излъчване, необяснимо за нито за нея, нито за родителите й.Всъщност от кафевите очи на момичето струеше огромна тъга, убиваща чара на малката трапчинка и иначе веселата красива усмивка. Бледото лице се ограждаше от немирни кестеняви кичури, които се простираха на дължината на гърдите на момичето. Светлина огряваше меките копринени начупени кичури, сякаш бяха лъчите на Слънцето, макар че притежателката им определено предпочиташе студената светлина на Луната, защото я чувстваше близка.
Спокойствие се излъчваше от цялата осанка на младата жена, което клонеше към пълно безразличие. Лека усмивка се оформи по устните на Димб, сякаш палаво слънчево зайче мина през тях, но в следващия миг тя потъна в тъгата си от скорошната раздяла и най-вече от безумното й бягство. Тя искаше да изчезне и да потъне, защото не знаеше вече коя е всъщност. Тръгна на път, защото търсеше безкрайно много отговори, нови знания, но най-вече искаше да намери себе си.

Отиде си, замина някъде далече,
остави мен - нещастното човече..
Безбройни са парчетата на суета,
а вярата умря, заместена с лъжа..
Отиде си, дори не ме попита
дали ти болка си ми причинил
и аз избягах, но късно е вече
остава само спомен мил....


Нашепвайки си тези думи, младото момиче заспа дълбоко, носено от Ванта, кояго се стараеше доколкото й позволяваха възможностите и възрастта да гони вятъра и да отива точно наникъде. Не много дългата й коса се развяваше свободно зад гърба й в ритъма на вятъра. На места, където духаше прекалено силно и наметката се повдигаше от тялото на Димб, на кръста й проблясваше малка фина кама, уви, за рязане на пощенски пликове. Нещото, което умееше да прави е да стреля с лък право в целта. Но не използваше това си умение често. Само когато се налагаше.


Външен вид: тъжни кафяви очи, наричани от любимия на Димб лешникови, дълга под раменете кестенява коса с проблясващи руси кичури; нормално телосложение, хубав бюст и широк ханш, чаровна, но не красива на външен вид; плътни устни, правилен нос, нежна кожа.

Умения: поетеса, писателка, а от бойните - стрелба с лък.

Слабости: просто обикновен човек е, прекалено чувствителна и ранима жена с всички типични черти. Умее много добре да бяга , когато вече не издържа на напрежението.

Силни страни: хладнокръвна, решителна, смела, борбена и целеустремена към изпълнението на мечтите си, убедителна и респектираща, също уважителна. Добър психолог.

Характер: според ситуацията може да е открит или затворен, като цяло студен. Гордостта й е най-важното нещо, трудно преглъща обиди, не ги прощава. Често пъти е безцеремонна и груба, наранява.

Общи цели: да стане писателка и поетеса, описваща събитията в Мюриън.

Лични цели: да намери себе си и да избяга от чувствата си, защото смята, че са несподелени.