Съвместно творчество

ПРОЛОГ

Марек Тир Енел гледаше нощното небе и се наслаждаваше на светкавиците, които го разцепваха. Очертаваше се прекрасна лунна вечер. В такива той се отдаваше на спокойни мечтания, както и романтични представи за бъдещето. В неговото самотно сърце и тъжни очи само в такова време са виждаше тайна надежда за бъдеще, любов и съвършенство. Уви, само в главата му. Както вдишваше отвара от билки, което правеше всяка вечер, защото го успокояваше, нещо изшумоля. Той се стегна и хвана инстинктивно ръката на меча си в готовност за атака или защита, във зависимост от противника, който щеше да застане срещу него.
Иззад дървото обаче изскочи сянка. В този миг мълния разцепи на две небето и пред него се освети женска фигура. Момиче с раздърпана, дори леко скъсана от тръните и храстите рокля и разрошена кестенява коса . Докато светлината замираше той видя игрива усмивка и палави пламъчета, обгръщаши изцяло два лешника – Очите й. Момичето го погледна предизвикателно и нахално заяви:
-Ти си на едно от любимите ми места, ще те помоля учтиво да се махнеш от тук или ще ми се наложи да се настаня точно на твоето място. Надявам се доброволно да се оттеглиш, а ако не, ще намеря начин да те принудя насила. – момичето решително го погледна. В ръката й проблесна сребърна кама, украсена със странна плетеница, явно символ на нещо важно за нея.
-Аз пръв дойдох тук тази нощ, а както ти е известно, първият винаги има предимство – отвърна спокойно Марек, поглеждайки учудено момичето.
-По твоята логика обаче след като аз първа съм си заплюла това място за едно от любимите , значи ти просто не трябва да имаш претенции за него. – самодоволно отвърна момичето.
-Факта си е факт, ти дойде тук след мен, така че не виждам за какво спориш. – продължи равнодушно Марек. Стана му забавно от това момиче. Тя обаче излъчваше решителност и сила, които той не срещаше твърде често.
-Не е така, това си е едно от място и ти нямаш право да си тук да ми нарушаваш спокойствието. – тя замълча и усети капка вода да пада върху главата й.
В този миг по лицето на девойката се появи най-красивата усмивка, която Марек някога беше виждал. Тя озари лицето й и той за миг остана безмълвен, отпускайки ръката от оръжието си. Неусетно Марек се усмихна, безмълвно приветствайки започващия дъжд. Нова светкавица разцепи небето, озарявайки го в силно сияние и заваля порой.
Агата затанцува под нежните ласки на дъжда, а Марек неусетно се присъедини към танца й, подавайки ръката си към нея.
Така се запознаха Марек Тир Енел, опитващ се да избяга от самотата и Агата Ек`Атан, гонеща вятъра на живота си..
Ловците на демони – самотни, тъжни и чувствителни, вечно криещи се от себе си. Хора на крайностите, непризнаващи балансираното положение на нещата. Вечно борещи се срещу злото, пренебрегвайки живота, чувствата и мечтите си.

---------

-Нощното небе е обсипано със звезди. Помниш ли, Агата? Небето бе така красиво, когато за пръв път те видях. През всичките тези вечери седях и мислех за нещо, което ме гложди откакто за пръв път видях усмивката ти

С нежно помръдване на устните тя отвърна:
-Помня, че когато се видяхме, мълния разцепи небето, но не заваля дъжд... Една звезда падна и аз си пожелах нещо, което се сбъдна. Агата се облегна леко на рамото на Марек. Той потръпна от докосването,но този път не се отдръпна.
Агата, трябва да ти кажа нещо и то не търпи отлагане.Твърде дълго таях в себе си това, което ще ти разкрия сега. Не знам как ще реагираш нито какво ще се случи после, но в този миг, в тази секунда трябва да знаеш едно. Марек пое дълбоко дъх и зарея поглед в небето.

Момичето погледна мъжа до нея любопитно с добрите си кафяви очи, в които се четеше изненада и очакване.
- Аз, Агата, аз......- той преглътна с усилие, а после сведе глава и я погледна в очите - Обичам те Агата.

Тя цялата се изчерви, разтрепера се от вълнение и сълзи на радост се стекоха по нежните й бузи..... Не очакваше да чуе това, но винаги тайно се надяваше да стигне до ушите й. Агата знаеше едно - тя вече пътуваше......към морето от любов, чието дъно бе готова да стигне в името на човека, когото обичаше.....
Едва преглътна, изправи се решително пред Марек, нощният вятър развя косите й внимателно и тя, още по-червена от преди, незнаеща какво точно да каже, целуна леко по устните мъжа пред себе си. Отдръпна се бавно, пое си още по-дълбоко дъх и каза:
Още когато се видях с теб за пръв път, тази мълния отекна в съзнанието ми. Желанието ми беше такова: Някога някъде да бъда заедно с теб, да те прегърна, да ти кажа, че те обичам и да те целуна така, както никой друг.

-Обикнах те от първия миг, в който те видях, само че тогава още не го осъзнавах. След всичко, през което минахме и преживяхме, се сближихме много. Агата, ти стана моя най-добър приятел.Ти си като моя сестра , а и майка, която никога не съм познавал. Знам, че всичко това звучи странно и плашещо, но не мога да го тая в себе си нито миг повече, а и не искам. Утре ще отпътувам за графство Де ла Винхазър.Там изгубихме свои събратя. Аз ги пратих там и трябва да разбера какво им се е случило.Имам страшни видения за неща, които не искам да споделя дори с теб. Аз заминавам и може би няма да се върна , но преди това исках да знаеш какво изпитвам.

Агата усети болка сякаш от пробождане с нож в сърцето си. Жената в нея се пробуди за миг, заменяйки образа на война – ловец. Почувства се пренебрегната, обидена и тъжна, защото осъзна, че не е най-важното нещо за Марек и никога нямаше да бъде. Женското в нея се противеше на това осъзнаване. Умолително и в същото време ядосано, от устните й се изтръгна подобен на стенание звук:
-Моля те, остани! Не отивай, не искам да бъда сама, искам да сме заедно сега и завинаги. – Почувства се унизена и долна, защото знаеше, че няма начин той да бъде с нея заради дълга към школата и другите ловци.

Очите й се насълзиха, а тя не успя да овладее обхваналото я чувство на слабост. Стисна в юмруци ръцете си и се отдели от Марек, отправяйки премрежения си от сълзите поглед безпомощно към луната, сякаш молеща за помощ. Стисна зъбите си и се опита да се успокои. Донякъде успя.
Марек я погледна тъжно, понечи да я погали внимателно по намокреното лице, но тя се отдръпна рязко, обгръщайки тялото си с ръце.

-Знаеш, че не мога да сторя това, Агата!!! Разбери ме, академията е моят живот, а събратята ми са моето семейство. Невъзможно е да ги зарежа заради собствените си желания. Моля те, прости ми, но не искам да не изпълня клетвата си, както и да наруша даденото от мен обещание към баща ми да се грижа за поверения ми дълг. Прости ми, Агата, моля те!! Аз винаги ще те обичам, дори далече от теб. Ти ми показа какво значи истинска любов, в името на която обаче не мога да изоставя всичко останало и да предам доверието на приятелите си. – При тези думи Марек гледаше умолително, но и решително Агата, която избягваше погледа му, за да скрие влажните си очи, с които дори не желаеше да го погледне.

Думите прокънтяха в ушите й, но тя ги очакваше. Винаги знаеше, че ще се стигне до тук. Ловците не можеха да бъдат заедно, дългът им беше на първо място. Досега се надяваше на някаква промяна на този принцип.. Дълбоко в себе си обаче знаеше, че вярва в една празна илюзия. Заблуждаваше се съзнателно толкова време, за да чуе думите, които чуваше всяка нощ, когато сънуваше. Съзнанието й се размътваше все повече, но тя събра сили, преглъщайки сълзите си да каже твърдо, макар и с треперещ глас:
- Отивай си, остави ме сама. Дългът ти винаги е бил по-важен от всичко друго. Съжалявам, че ти казах за чувствата си. А ти, ти не трябваше да ми разкриваш своите. Допуснахме грешка, но поне разбрах, че съм права, за пореден път. Тръгвай, дотук със фалшивите заблуди.. Остави ме, забрави ме, не искам да страдам всеки път като те гледам да вървиш с празен поглед напред към бъдещето си, в което няма място за мен. Обичах те и винаги ще е така, но дотук. Повече не желая да те виждам и знам, че ще уважиш желанието ми.

Тя се отправи с бърза крачка към любимото си място, което често мечтаеше да му покаже, но знаеше, че е невъзможно. От този момент нататък Агата продължи смело напред към дълга си с празен поглед и изпочупено на малки огледални парченца сърце. Живеца в душата й изчезна – унизена, обидена и тъжна, Агата си тръгна.......

(Съвместно разказче на Лорд Озирис и Ледена Луна)

За пореден път премисли решението си. Дали бе прав? Разбира се, че бе прав. За себе си разбира се. Мнението на другите никога не бе имало особенно голямо значение за него. Винаги бе постъпвал така както самият той смяташе за правилно. И невиждаше смисъл да променя мнението си и този път. А и невиждаше защо да го прави. Едва ли някой от тях щеше да разбере истинските причини, които го караха да постъпи така. За пореден път през мислите му пробягнаха събитията случили се през изминалите месеци. Дали наистина всичко това бе имало смисъл? Дали наистина си заслужаваше положените усилия? С едно тръсване на глава тези мисли бяха прогонени. Станалото станало назад се не връща. Знаеше, че и да имаше възможността да избира пак би постъпил по същият начин. Бе и дал думата си тогава. И я бе удържал. Това породи иронична усмивка на лицето му. Такъв си беше той. Винаги мислеше първо за другите. Не, поправи се наум, за тези които му бяха близки. За тези които бе възприел за свое второ семейство. Не, поправи се отново, ТЕ БЯХА НЕГОВОТО СЕМЕЙСТВО. Онова което той сам си избра, а не онова в което бе роден и отгледан. Не и в онази къща на сплетни и неразбирателста. Там където вместо да се чувства спокоен и защитен, той винаги се бе чувствал онеправдан, чужд, безличен. Бе отхвърлил всичкко това за да започне на чисто и нямаше намерение да се връща обратно. Неговият път бе напред и само напред. Незнаеше какво ще срещне завбъдеще, но нямаше да се предаде. Всичко щеше да преодолее сам, без чужда помощ. Щеше да им докаже на всички онези, които се съмняваха, които невярваха, които му се подиграваха. И после щеше да ги стъпче в прахта като червеи. Време беше. Ръката му се пресегна за момент, докосвайки малкото бижу висящо на вратът му. Пръстите на загрубялата му ръка погалиха дрънкулката с нежност неприсъща за празните очи и жестоко стиснатите му устни. С тихо изръмжаване, последвано от оголване на зъби, седящата фигура се изправи рязко сподирена от тих жалостлив звън и само след секунди се изгуби в гъстата мъгла. Някъде там в онзи мялък кът вятърът виеше свирепо и навяваше прахоляци заличаващи чифт широки следи по пясъчливата земя. Някъде там сред ниските оредели тревички лежеше малко бижу чиято скъсана верижка тихичко звънеше.