Една история с четири лица

Да се родиш в съня си е първото и последното, то е щастие и копнеж, порив за лудост – отново и отново да вкусваш живота с върха на небцето си. Светът е кладенец в пустинята, чакал сянката ти да падне върху него. Небето е сълзи – плакало ги е хиляди нощи за тебе, за твоите питащи очи без зеници. Реките са мъртви -положили са своите устия в сърцето на пустинята, все търсейки със шепот спящото ти под скалите сърце. Вкаменени са горите – превърнали са се в замръзнали черни пламъци, избликнали от забравените следи на древните ти стъпки!

Ала не плачете Тъмни Планини, че ето буден, завърнах се при вас.
Буден съм, аз – Сиснерос – и със стъпки на малко момченце изкачвам читирите хиляди стъпала от дъното на моята бърлога и ето – пресичам всички незрими паяжини от заклинания и защити, изпълзявам под ярката слънчева светлина и си спомням кой съм.
Демон съм, буден демон и сърцето ми бушува в пламъци, ръцете ми треперят от нетърпение, нозете ме носят сами. Идвам от дълбок сън и крача към друг по-дълбок, ала за миг, за дихание само, аз съм буден.

Пляскам с ръце и се плезя на слънцето жадно– жив съм, роня стихове с рими от мъртви езици и се смея на вятъра, с пръсти разрошващ перчема ми див. И тъй, както ми е леко отвъте, приижда в мен нещо неизразимо, неописуемо – занемявам! Онемявам, преизпълнен от щастие и неистовост, от възхита разтърсваща, впил поглед в на хълмовете гънките меки.

Блажени са очите ми, че виждат това! Слънцето жълто хълмовете капе с алена мед по облите им хълбоци, с огнена сладост, стичаща се към основите им, женствено разливащи се под нозете ми. То е безмълвна пчела, пияно жужаща върху назъбените цветове на планинските върхове, то е златист воводъртеж от любов, целуващ моята нежна земя, то е огън и похот, съзидание и смърт. То ме събужда, то!
Земята е пурпурен сън и сладострастно пулсира под воалите на маранята, тя ме обгръща в родните си пазви – препечена до смърт, спотаена и влажна в своите клисури и кладенци, прошарена от бръчките на упоритите пътеки. Тя ме въздига и събужда. Тя.

Жаждата за живот е неистова болка - да съществуваш на границата на безумието, жаден за всяка глътка от тъй синия въздух, да се гмурваш в потока на поривите си, в бездната на любопитството и желанието, да разтвориш с пукот през гърба гарвановите си криле, докато очите ти се разтеглят настрани по издължаващото се в клюн лице. Да се плъзнеш във вихрите от нажежен въздух и осукани около върховете ветрове – ето това, това е любов. Когато Земята се изопва под теб – вечно млада и стара, безвременна и пълна с живот. Бременна с вечност и страсти, ширнала се под гарвановите ти криле, под смеха и копнежа ти да я избродиш, нацелуваш, налюбиш, да докоснеш всяка нейна дъщеря от плът и кръв, да разпръснеш семето си в прозрачната кръв на дъждовните облаци, пропадащи надолу към нейната равна, безкрайна кожа от скали, пръст, дървета и реки, пясък и камък.

Слънцето жълто зад Запада се потапя в море от сияеща кръв и се превръща в изплъзващо се обещание за вечност, за недостъпни градини със забранени плодове - то е всичко, което искам да следвам. И в захладняващите пръсти на прииждащия източен вятър долавям ласкавия смях на Нощта, усещаща моето желание да се рея, губя и скитам из друмищата на тъмните небеса, да преследвам Златистото Сърце на Живота, да го настигна и изпия . Тя ме целува, гонейки към аления облачен хоризонт на Запада, тя ме прегръща, тя ме обича – мен, тъмната искра, устремена към Залеза.

Изгряват звездите над мен - вечни светулки, танцуващи около света. Изгряват звездите под мен – ръкотворни безумия от творчески екстаз, разпръсната жарава от воля за любов и сътворение – нима не е красиво до плач?? Просияват с бледа светлина спящите силуети на тези вечни деца – градовете, побрали в своите крехки, каменни шепи трескавия танц на живота, забързаното му дишане, поривите и страстите на своите обитатели. Те са ръкотворни планини, одушевени планини от камък, стъкло и желязо, глина и злато, къщи и раними човешки същества.

Сприрам лудия си бяг по небето и кацам, щом съзирам улиците – реки от светлина и усмихната плът, опиянение от викове на среднощни комарджий, които проиграват вселени от надежди и отчаяние, стичащи се между протегнатите им за чуждото злато пръсти. Въртоп от миризми, храна, погледи, опипващи раменете и джобовете му ръце – малки и женски или бързи и неприятни. Тътен от звуци на живот, дишане, допиране, целуване, убиване, тичане, докосване на хиляди красиви предмети, сътворени за докосване. Град. Стълпотворение от човешки същества, уязвими и прелестни, изпълнени със соковете на живота, на емоциите си, очарователни със своята съсредоточеност във всяко дихание, вкусване, бързане, любене, желание. Тъй ослепителни в излъчвания от тях аромат на живот, че се засмивам с разперени пръсти насред главния площад, завъртайки се около себе си с детски смях и кикот.

Нощта се превръща в накъсани отблясъси и видения, в хаос от вино, целувки на щедри жени с лукави усмивки, в отблясъци на ножове, викове и търкалящи се до безкрая коколени зарчета. Вечерта се преражда в лудост, необуздани танци и безумни игри, където сред тълпа красиви жени и мъже хвърлям златни монети в нежежен тигел, обзалагайки се колко монети ще се паднат ези, преди да потънат. Има музика – диви ритми и разголени певици със сладострастни гласове, викащи с пълно гърло тъпанджий и подскачащи полуголи цигулари. Хаос от разхвърляни пурпурни образи, разлитащ се в опианеното ми съзнание като цветни стъкълца към детска зеница.

....Черни граници в тъмната нощ, счупена бутилка, студ, стичащ се по гърдите, аленочерен студ, парене и болка, женски писъци .... и гняв. Гняв избухва в гърдите ми и помита гърчещото се в нега сладострастие, опиянението и радостта, запокитва ги в езерото от лава, наречено ярост.
Изведнъж полудявам от ярост към тези жалки човешки същества! Да се опитат да убият мен, древния, могъщия, дошлия да им се порадва – на тях, красивите и крехки, очарователни и злобни създания. Да нападнат от алчност мен – вихрушката от гняв и ярост... Как смееха, как смееха да пищят, след като вече ме предизвикаха, как можеха да съществуват??

Аз, Сиснерос, се превръщам в петметрова колона от тъмночервен пламък и сърцевина от черен огън, безглав, само с бронирана безуста и безноса маска, смъкната между изригналите нагоре и настрани рамене. Титанични щипци вместо ръце, бронирани в шипове тежки нозе, безумно дълга скорпионова опашка, в чието жило се крие не просто отрова, а първичен мрак и хаос.
Аз Съм Демон И Те Ме Предизвикаха !!
И аз съм ярост, лудост, Сиснерос Е ГНЯВ. Лудоооост – помитам ги, размазам ги с чудовищни удари, превръщам техните жили, кости, плът и брони в безформени, разпилени, кашести парчета, сграбчвам пищящ мъж с безполезна срещу мен гарота в ръцете му и със замах го вграждам в близаката стена, освирепял от вбесяващите ножове и двете стрели, възпламеняващи се без следа, щом се опитват да потънат в тялото ми.....

Тръгвам си, когато Гневът ми утихва и остава само пепелен вкус по върха на небцето. Ароматът на вино и възбудени жени вече го няма и не ми остава друго, освен да изчезна, да се стопя в сенките на нощта, тъй както съм дошъл. И ето, на съдбата покорен, - отивам си, ала някой ме следва тихо и решително, с безумната смелост на смъртните и неговата воля ме кара да се засмея отново щастливо.

В тази ясна, нощ под самотните звезди и студената луна, някой все още мисли за мен и всяко негово дихание изтласква тичащото му тяло към мен, към мен, към мен. Усещам прииждането на волята му, грохота на мълчаливото му присъствие, обещанието за екстаза на битката. Неговия търсещ в мрака поглед събужда в мен забравени спомени за радост, по-могъща от съвкупление и по-изпепеляваща от ревност, по-силна от смъртта и по-нежна от неизличима рана, родена с проклятие.

Удължавам радостта, удължавам предвкусването от сблъсъка, изплъзвам му се и спирам нарочно, подлагайки на изпитание неговото умение да проследява следата от присъствието ми, отстъпвам надалеч и в следващия миг се опитвам да го докосна с пръсти между плешките. Превръщаме се в котка и мишка, тъгър и ловец, чудовище и безумно смела жертва, търсеща сама развръзката.

Накрая осъзнавам, че самият аз копнея за сблъсък, за мигновението на бойния екстаз, за върховната радост да погледнеш през очите на своя противник в зениците на Смъртта. Мога да си тръгна, ала неговия копнеж за мен ме обвързва след всички безбройните крачки, които поделихме по плътта на земята. Неговата воля, неговата кръв, бликаща в това тъй измамно крехко и дребно тяло ме мами за сблъсък и разрушение. Заставам срещу своя преследвач и се наслаждавам на вятъра, който люлее неговите тънки и леки, бели одежди, пропускащи свободно нощния пустинен студ. Отвръщам с буен смях на неговата състрадателна усмивка, с презрение на жалостта му към мен - древния, могъщия, неистовия... Ала щом изважда своя тънък и привидно безобиден меч, се намръщвам – съзирам острието, върху което е нишката на живота ми! То жадува за мен, но аз няма да му дам да ме посече. Не, няма!

Време е за смърт и ярост, за безумие и бързина. Безсмислени са всички думи за пощада и мир, за доброволно предаване, лишени са от смисъл човешките ти думи за справедливост - нима аз, вестителя, имам нужда от свидетели, които да доказват... какво.... как смешно звучи... самозащита.

Не се нуждая от думи и слова, ала ти говори, говори, докато се затичвам с крясък на радост към теб, към готовото ти за изтръгване сърце, към крехкия ти череп. Мълви, докато изпадам в безумната радост от убиването ти.... Хаос, енергия, движение, удари, бяла искра, трептяща около стъпките ми, ослепителна светлина срещу мътните води на моята първична ярост, удрям, удрям, удрям и ти се изплъзваш, а мечът ти танцува в гърдите ми - леден и черен, съкрушаващ и бял.
Аз съм петметрова колона от златист пламък, в която дрехите ти горят, а пръстите, с които стискаш неистовия си меч, почерняват и димят в сиянието на лъвската ми грива, изтъкана от гърчещ се огън. Опитвам се да те прегърна и прехапя с лъвската си паст, ала ти се изплъзваш, оставяйки чудовищно дълбоки разсичания по мордата ми, по отрязаните ми лапи, избухващи в пламъци, докато израстват наново, по взривяващите се в огън нозе, които съсичаш отново и отново...

Боли ме, вия, крещя, ръмжа, рева от ярост и копнеж да те притисна - да те обвия в огнената си прегръдка, да смажа твоите кости и да преглътна смъртния ти череп, да сдъвча жилавата ти плът. Освирепял, правя гигантски скокове и запращам срещу врага си всичко, което имам - силата, бързината и болката си, първичната хаотична енергия, бушуваща в черното ми сърце, своите рани, зъби, нокти, паст, плът и огън.
Проклинам го с крясък – “умри, умри, умри, изпусни меча си, разпадни се и умри – ти, танцуващо танца на смъртта, измамно дребно и крехко създание.”

Не мога повече, болката, изтощението и гнева взимат връх над война в мен и лъвските ми лапи се превръщат в щипци, опашката става съчленена и отровно жило се пресяга към ловкия ми мъчител, ала той избягва и нея, и ме съсича между раменете - там, където е потънало дълбоко навътре и надолу бронираното ми лице. Ударът е тъй могъщ, че залитам назад - аз, могъщия, неистовия, несломимия. Ударът е тъй велик, че чувам - през алената пелена от болка, страх, ярост и гняв - нечие ръкопляскане.

Жена. Красива жена се облегнала на шията на коня си и поздравява с длани и усмивка моят противник. Мръсницата се е приближила, докато сме се били с него, дошла е, за да се наслади на поражението ми - мразя я. Намразвам я за миг, за дихание, за един поглед и тръгвам към нея. Ще я убия, каквото и да ми коства, ала войнът срещу мен се жертва заради нея и прекрачва право в моите пламъци, право в мен, право в гърдите ми.
Обезумелите ми от гняв очи пронизват смъртната, а моите щипци се впиват дълбоко в магическия щит, обвиващ тялото му. Достигам с тях до плътта и мачкам, разполовявам, убивам, раздирам и унищожавам – докато в същия миг върхът на неговия меч пронизва самия център на сърцевината ми от черен пламък.

Останалото е нощ и тъма. Предвечен мрак.

Най-гибелните битки водим със себе си – сподели Мармаис с реката, извиваща гърбици в праговете пред него. Рече го на снега, женствено заоблящ извивките на неравната поляна, и на изящно носещите се във въздуха снежинки, меко докосващи потрепващите му от напрежение рамене. Пред погледа му млади елхи се полюшваха под ласките на едва доловимия ветрец и с гъвкави потрепвания на тънките си клони отмятаха от себе си белите шалове на сипещия се сняг – зелени момичета, събличащи с внезапни въздишки белоснежните си рокли...

- Стига!- изстена мъжът и възклицанието му се понесе из майчински затворените в шепи стени на планинската клисура, запулсира в тясното пространство и се сля с въздишките на отърсващите се от прегръдката на снега елхи. Той падна на колене и и притисна юмруци към слънчевия си сплит, разтърсвайки се в конвулсии, тръгващи от слабините и преминаващи в спазми, в изпепеляваща болка, която го изопна по гръб и изтръгна от гърлото му предсмъртен крясък.
- НЕ! - Мармаис се изправи с залитане и нагази в ледените води на реката, навлезе с решителни стъпки и застана потопен до шията в гърбицата на плиткия, но мощен речен праг. Водната стихия се опита да го смрази и повлече, но той й се противопостави само с напрежението на своята воля и мускули, без помощта на магическата си мощ. Облегна се на ледения й напор, присви колене и протегна напред и надолу ръце с изопнати длани. Възправи се срещу бучащата й сила, срещу неумолимото й присъствие, опитващо се да унищожи крехкото му човешко тяло.

Болката и слабостта, изгарящия студ на стремително втурващата се покрай него стихия впиха прозрачни обръчи в неговото тяло и се опитаха да спрат сърцето му, но те беше силно и дори не трепна. Тогава болката и слабостта, и изгарящия студ на бучащата около него река се впиха в издръжливостта на мускулите му и твърдостта на волята, вкопчиха се в секундите, диханията и минутите и започнаха да разрушават живота в него, да отнемат дъха от посинелите, треперещи устни, да се просмукват в костите и дори под тях. Мразът проникна толкова дълбоко, че престана да бъде усещане и се превърна в присъствие, в което чувството за собственото му съществуване започна да се разтваря.

И в този миг - когато издръжливостта на тялото му секна - Мармаис усети как изборът между смъртта и живота заставя болката и слабостта, набъбнали в слабините му, да се превърнат в сила. Невъзможната, неописуема топлина между краката му се превърна в студена и непреодолима, синееща светлина - усети нейната прозрачност и неизразима синкавост да се разлива в мускулите и да преражда остатъците от волята му. Почувства как Мощта го изпълва от петите до темето, от вкочанените, мазолести върхове на пръстите до всеки дъх в гърдите му, до всеки порив за вдишване, как го превръща в онова, което е - войн на светлината*.

Промълви сам на себе си:
- Животът е мига, преди промяната да се превърне в разрушение – усмихна се, защото тук, в този миг и в това дихание, отново беше преоткрил смисъла на тези шест думи. Понечи да сподели още нещо с реките, скалите, снега и елхите, но замълча, усещайки как в него израства могъщо спокойствие и тишина. Осъзна, че местността наистина притежава красота - несъмнена и естествена изтънченост - но не и сладострастието, усещано от него до преди миг. Липсваше дори стаената страст, която понякога се излъчваше от стая, прекалено грижливо подрежна от чувствена жена. Прозря, че неговите емоции и страсти са се наслагвали върху хармонията на околното пространство - но победата му над самия себе си слагаше карай на тази духовна слепота. Беше минал в по-горно ниво на съществуване и усещаше как овладяната и пренасочена жизнена енергия преобръща смисъла на нещата, променя сетивата и чувствата му. Тялото му се превърна в съвършен, жив амулет, в безупречен инструмент за улавяне на скритата същност на природата около него, на скритото и видимото.....

Снежинките все така се сипеха по поляната и водите на реката, елхите се полюляваха леко под поривите на ветреца и внезапно, чрез своето възвърнато свръхсъзнание, ферундалът с абсолютна яснота осъзна че скоро ще умре. Спокойствието му остана съвършено като повърхност на спящо езеро, защото пророческото усещане за предстоящия край не се появи в душата му като заплаха, нито дори като предупреждение..... дойде като обещание за завършеност!!

Усмихна се радушно на едно подскачащо под елховите клони врабче и излезе на брега, взе в ръка своя ферундален меч и потегли в равномерен бяг по полите на планината, спускаща се на изток към потъналата в преспи равнина. Силният му, равномерен бяг го изведе на малка пътечка, която се вля към друга, отведе го до малки селца, а после и до големия каменен път. Докато тичаше, залезът избухна в алено отвъд върховете зад гърба му и нощта се втурна срещу неговите зеници, предизвиквайки го да стигне преди нея двамата ще стигне до ръкотворната приказка от камък, излегнала се по котешки насред плодородната равнина. В отговор той се усмихна, ускори своя бяг и с лекота изпревари издължаващите се на изток сенки на хълбовете зад него.

Скоро се гмурна в замайващото множество от бързащи да живеят хора, несмогващи през светлата половина от времето да се нароботят, да сключват сделки, да се забавляват или просто да си губят времето. Потъна в морето от миризми, говор, усмивки и думи, в водовъртежа от любезност и грубост, алчност и вежливост, в приливи и отливи от плът по тесните улички. Често слизаше от тротоарите, за да даде път на припрените градски жители, усмихвайки се на извиненията или наглостта, с която се възползваха от учитивостта му - хората си бяха такива и той ги обичаше именно такива - едновременно посредствени и изтънчени, посредствени и великолепни - просто човеци, празнуващи есенния си карнавал.

Инстинкът, възстановената чистота на усещанията го водеха все по-напред из уличките в търсене и преследване на.... нещо лошо и неконтролируемо, което се движеше хаотично, без посока и цел сред неговите скъпоценни, уязвими себеподобни! Вложи всичките си умения, за да открие източника на опасността, съсредоточи се така, както никога досега, но хаоса от емоции, миризми и преплитащи се аури и тела правеше задачата му невъзможна. Упорито се опитваше да достигне странното присъствие, ала нощта постепенно встъпваше пълноценно в правата си, ставаше все по-късно и накрая усети далечен и въпреки това мощен изблик на енергия, който разтърси настроените му за финни сигнали сетива. В този миг разбра, че мистичната връзка със Вселената, която има всяко същество, го е превела през лутанията и слабостите му, довела го стъпка по стъпка до този град.... Ала осъзна и друго - че е закъснял въпреки всичките си усилия...

Озова се с максималната си бързина на мястото, но веднага разбра, че всичко е свършило и унищожителят си е тръгнал - улицата представляваше ужасяваща кланница, пълна с безформени парчета плът и съборени зидове. Опустошенията бяха такива, че навеждаха на мисълта за щедро използване на масови нападателни заклинания - още първия поглед обаче показваше, че всичко е било направено с колосална физическа мощ, каквато не притежават дори митичните зверове в горите на елфите. Минута по късно ферундалът откри и точното място, където е стоял демона в момента на своята трансформация – дори само страничната енергия, отделена при този акт, беше стигнала, за да превърне част от павета пред краката му в слаби магически артефакти. Тази, а и други следи, водеха до натрапващия се извод, че могъщото създание се саморазправило с обикновенни хора. Жертвите обаче бяха използвали много непригодни за защита средства като например гарота, нож с нещо мазно по острието и пружинен арбалет за скрито носене под ръкавите. Избора на тези оръжия означаваше, че раздробените и разкъсани на парчета мъже са нападнали първи – и вероятно в гръб. Остатъците от тях, пръснати по паважа и изкъртените стени, показваха единствено, че са сбъркали фатално обекта на агресията си.

Отдели малко време, за да изчака стражата и за да опознае, доколкото е възможно, следата от присъствието на тъмното създание, превърнало уличката в ужасяваща, човешка скотобойна. Загуби още няколко ценни минути, за да докладва на притичалия с помощниците си префект и да ги помоли да пратят съобщение за случилото се до столицата на графството:
- Няма време, за да отида лично до там, а е възможно да бъда убит при опита си да унищожа този демон или поне да го лиша от телесно присъствие в нашето ниво на съществуване ... Във всички случай някой трябва да спре този звяр дори и аз да загубя...
Думите му потънаха в слисаното мълчание на останалите. Накрая префектът кимна, неспособен да откъсне поглед от нещата, които виждаха очите му. При цялата си практика не се беше натъквал на толкова неописуема бруталност:
- Вие сте от войните на светлината, нали? - попита с премалял глас той.
- Очевидно е - отвърна Мармаис - а защо питате?
- Защото ако този.. или това нещо.... може да ви победи, значи положението е лошо.... много лошо... Може да се върне, а явно не знае що е милост!
Мармаис поклати отрицателно глава:
- Демоните са безпощадни .... но не бързайте да го съдите. Бил нападнат и независимо от очевидната си страст към разрушението, все пак е ударил втори.
- Ако така отвръща... тогава не му давайте да атакува първи...
- Хубав съвет - усмихна се Мармаис - но знам, че и вие самия не може да го изпълните. Защото и двамата носим съвест.

…………………………

Луната се плъзгаше над ледените хълбоци на граничните земи - двурого сребърно присъствие над заспалата долина, която спускащият се от север смразяващ вятър напразно се опитваше да събуди с яростните си ласки. Прозрачният му, вледеняващ дъх минаваше през тялото на тичащия войн и посипваше с кристалчета сянката зад него, развяваше широката риза и се мъчеше да отвори вкочанените пръсти, впили се в ножницата на правия, измамно лек и крехък меч.
Тичащият се вслушва в душата на тихо виещия вятър, в звука на собствените си стъпки, разтвори сърцето си за тайните, скрити в трептенето на звездите, в самата същност на вселената около него, бавно преливаща в самата себе си. Усмихна се на нещо, идещо от дълбините на съзнанието му, но родено в отклик на този миг и място, поклати глава и внезапно спря - бяла статуя, замряла в езеро от неподвижност, врязан в тътена на тишината светъл силует.
Преливащ от спокойствие, свърна към една от изкачащите изпод леда морени и се сгуши в грапавата й повърхност, затваряйки очи под ужасяващата ласка на тихия, прозрачен вятър. Сля се духом и телом със скалата под себе си, отдаде й топлината и нетърпението й, умората и потта си на човешко същество, превърна тялото си в част от леденета долина, а потрепването на ризата си в шепот на вятъра, плуващ под студените, трепкащи северни звезди...
...Защото бе усетил, че онзи, който преследваше, всъщност се движи зад него....

Точици шум по лицето на Безмълвието, далечно огнено докосване, милувка на топъл бриз, тропот на копита... Потъналият в самия себе си войн изненадано вдигна глава и видя в далечината да се приближава конник - алена фигура, толкова ярка в белия нощен студ, че той изведнъж се почувства бучка лед сред пламъците на разпалена клада. Чаткането от нозете на животното по прозрачния лед се усилваше и приближаваше, а смутеният вятър сред облаци от снежинки донесе аромат на мускус и южни цветя, смехът на млада жена и накрая нощната тъма отстъпи пред блясъка на алени коприни, завихрени около бисерна усмивка:
- Чакаше някой друг, нали? - понесе се гласът на непознатата и войнът чу в него песента на леещо се сребро, танцуването на виното в чашата, играта на сенки и пламъци в огнището на далечния му роден дом....
- Онзи, когото чакам, ще дойде - отвърна Мармаис, взирайки се в белия овал, сияещ под широката качулка - защото преди дихание спрях да го преследвам!
- Разбирам - кимна чаровно непознатата - имате нещо за споделяне един с друг! Нещо, свързано с пламъци и смърт.
- Самата истина, непозната магьоснице - отвърна ферундалът и отклони поглед от двата огромни, парещи въглена, сияещи с мек блясък сред едно бяло до лудост лице. Отвърна очи от зениците на пришълката и се вслуша с цялата си душа в песента на снежинките, в мълчанието на снега, очакващ алените рози, които щяха да се родят от гърдите му тази вечер...
- Защо дойдох? - докосна го гласът й и той вдигна рамене пред нейния въпрос, вложил вниманието си във вечното присъствие на ледените хълмове, в усещането за близостта на колосална опасност, с каквато щеше да се сблъска за пръв и последен път в живота си...
- С вас преследваме едно и също нещо! – призна накрая той, все така бавейки отговора си, защото в този миг се съсредоточаваше в усещането от допира на течащия около тях, побелял от снежинки въздух. Избягваше погледа й, защото се потапяше в пулсирането на Луната над тях, в обещанието за кръв, носещо се над хълмовете, чезнещи из неясната, нощна мъгла....
- Искам да бъдем заедно, когато Тъмното Чадо на Фаетон се върне за теб? - прошепна тя, впила сетивата си в него така, както той вграждаше своите в заспиващата в зимен сън Вселена.
- Той иска да се срещне с мен - усмихна се белият войн, докосвайки чело с топката, оформяща края на ръкохватката на оръжието му - само с мен! Защото аз го последвах и то прие това като знак за обич и обещание за смърт!
- Как разбира, че се е появила връзка между теб и демона? Как може да си сигурен? - погали го гласът на непознатата - ручей сребърни камбанки, кадифе и коприна, алени пламъци и обещания за страст, които той нямаше да сподели...
- Както движението се превръща в покой! - погледна я той - Как огънят ражда водата!... Ето така го усещам! Неговият глас беше твърд и неотстъпчив, изпълнен със сигурност, която ужасяваше. Ала тя се възпротиви за последно:
- Той... то има дълг и с мен! ТО ми отне близки на сърцето... Той
- Той ще дойде за мен, лейди! Само за мен! - мъжът й обърна гръб - ненужно сте се изложили на опасност.

Закрачи по леда и топлината, обещанието за страст и живот, блясъка на алените коприни и усещането за предложена помощ избледня, стопи се като следа от сън за летене в лятно небе. Пред него бавно изплуваше самотна ниска скала, сляпо и упорито стърчаща насред ледената долина. Войнът се запита колко ли гранитна упоритост е проявила, за да остане на мястото си – срещу потя на неумолимо спускащия се от север ледник, насред замръзналото му от безброй хилядолетия ложе.... и тогава се приближи и видя, че не е скала....

Стояха един срещу друг и векове напрегнато мълчание се стичаха със снежинките между тях, а обещанието за смърт и гибел набъбваше и растеше, постепенно превръщайки се в кървава неизбежност. Накрая се превърна в абсолютна сигурност и Мармаис извади меча си от ножницата, питайки за пръв и последен път:
- Защо? Защо уби толкова невинни? Болна ли е душата ти?
- Човеците -.... изсъска двукракият силует, висок колкото него - ме нараниха!
- Опитали са се да те наранят!... Нима всеки път отвръщаш така? Дори на най-дребните обиди и удари?
- Съдиш ли ме!
- Да те съдя? Как бих могъл? Сърцето ми е преизпълнено от състрадание към теб!
Непознатият трепна от последните думи на светлия войн, рижата му глава се отметна назад, сякаш словата на неговия преследвач го бяха засегнаха физически. Наистина трепна - за дихание... после на устните му се появи ужасяваща усмивка и той полетя с мълниеносен скок към Мармаис.

Полите на тъмното му палто се развяха от бързината на този скок, червената му брада изплющя като знаме и в следващия миг над война на светлината надвисна нещо друго... то растеше и наедряваше, сдоби се с огромна маса и мощ в последните, мигновенно стапящи се метри от атаката си. Връхлетя като буря върху планински връх, ала белият войн само вдигна ръка и отне бързината му, предавайки я на земята под себе си. Дълбоко под леда около тях скалната плът на Майката на Света потрепери, а колосалното златисто чудовище увисна безтегловно във въздуха - неподвижно и уязвимо....
И мечът в ръцете на Мармаис се превърна в летяща между ръцете му искра - синкав лъч, чертаещ разпадащи се в сияние руни и знаци в изтъканата от жив огън плът на създанието. С плавна крачка мина под забавено падащото към земята създание и разчерта смъртоносен “хикс” през гърба му. Съсече го от кръста до могъщата шия, изгубена сред лъвската грива от гърчещи се бронзови пламъци. Разполови го от мишницата под едната титанична ръка, завършваща с тежка лъвска лапа, до изпредения от мускули хълбок под другата. От раните вместо кръв изригнаха пламъци и той се отмести, поглъщайки енергията на двете огнени завеси с меча си, изкован от светлина и студено съвършенство.

Опълчи се с танц срещу необятната му мощ. Използва немислимата си бързина на светъл войн срещу неговата мрачна аура, сковаваща дори поривите на вятъра и въртенето на снежинките. Противопостави умение срещу първичната ярост на звяра и спокойствие срещу титаничната, Първородна Радост от Унищожението. Възправи се с покой в сърцето срещу бесния му екстаз, делириум, оргазъм от безграничното, неконтролируемо насилие.
Възправи се с равновесието на танцуващата във вятъра снежинка срещу Хаоса на Първичния Огън.... и го надмогна.
„Благодаря ти, враг мой, че ми помагаш да постигна съвършенството“ - усмихна се Мармаис и се сля с всяко движение на своя враг, с неговите бълващи пламъци дихания. Превърна огъня му в мраз, движението в неподвижност, принуди мощта му да стане покой....Превърна го в разлитащи се сред мрака наранени пламъци, в огромна, пищяща от безилна ярост, многометрова грамада, върху която мечът му чертаеше знаците на опрощението....

И тогава, за пръв път в техния двубой, пред загиващия демон се появи цел, която можеше да достигне. Цел, която сигурно беше не по-малко смъртоносна от танцуващия меч на Мармаис... но се появи и Чудовището я атакува с яростта на губещия... Мощта му изригна в последен порив и принуди светеца-войн да застане между него и лекомислено приближилата се магьосница. Нямаше време да осъзнае, че тя не е просто жена, че има силата да се противопостави, че най-малкото е дошла подготвена и съсредоточена.... Нямаше време и стори онова, което му заповядаха сърцето, съвестта и обучението - застана между нея и връхлитащото, нападащо в предсмъртна ярост чудовище.

... Внезапна тъмнина, изпълнена от чувството за изпълнен дълг.... останалото беше усещане за постигната завършеност....

. ---------------------------
* войн на светлината- магьосник с изключителна мощ, обучен като войн и имащ съзнанието на такъв. Използва свръхестесвените си сили предимно за да усилва своята бързина, сила, ловскост, устойчивост на физически и магически въздействия. Практикуващ аскеза, с което избистря съзнанието си, усилва магическата си мощ и калява волята си до абсолютна несломимост.
Естествено - всичко си има цена....

Дърветата са красиви колони, обвити в сребърен мъх, с корони от изумрудени облаци, през които слънцето прокрадва с нежна усмивка божествената си златистост. Гората е протегнати зелени остриета към бездънното северно небе, тя е танцуващи в ласките на вятъра елхи, аромат на смола, скала и снежен прах. В нейното кехлибарено сърце аз вървя и моите стъпки раждат горещи извори, моя дъх пари зелената й, прохладна плът, кафявата й кожа на божествена любовница. Докосвам с раними пръсти снагите на нейните дъщери и страстно целувам треперещите им в студа пръсти от вейки.

Премала и глад се раждат в дущата ми с всеки поглед към любовно преплитащия се с клонките син въздух - и няма слова за жаждата на сърцето, избликваща щом вятърът помилва лицето ми. Пада здрач и сенките под елхите сливат телата си, обвиват нозете ми, галят гърдите ми, носят нега и шепот-сънища за летене в лятно небе. Пада нощ и с нейната хлад аз притискам бедра в черната планина от мускули под мен, упоена от аромата на млад жребец, носещ ме вихрено по невидимата в мрака пътека. Прегръщам дългата шия, притискам лице в гривата, загърната в наметалото на топлината му, излъчвана от титаничните мускули, ритмично пулсиращи под копринената кожа с цвят на тъмно желание. Пада мрак и в него лумва сърцето ми, алените поли на роклята ми се разгръщат в пурпурни криле, а красивият звяр се събужда в мен и неутолимият му глад за съвършенство разкъсва уязвимата ми женска същност.

Глухите удари на копитата ме отнасят все по-далеч от ласките на огъня в камината, все по-далеч от страстта на мъжте, които отчаяно са ме мразели, все по-далеч от самата мен. Пада мрак и се слива с косите ми, разсипали се по шията на препускащия жребец, влива се в пурпурните реки, течащи през сърцето ми - аз съм огнено цвете, носещо се по въздишките на нощния вятър. Аз съм Жрица на Лилит и копнея за жаждата, която остава след чашата вино, вкусната храна, изпитата до дъно страст на красив мъж. Копнея да съм напукана от жажда шепа пръст, да съм пресъхнало в пустинята цвете, измамено да разцъфти от мимолетен дъжд, да съм слаба и всемогъща.... такава съм, до дъно опознала се - неразбираща себе си!

Жребецът между бедрата ми спира своя бяг и ме кара да надигна лице сред водопад от стичащи се по шията му коси. Чувствам невидим мирис на смачкана трева, носещ се в течния нощен въздух, усещането за могъщо присъствие, което вече не е тук, долавям ромон на поток, заглушаващ тишината, родена от секналия тропот на копитата... Красиво е тук!
Не съм откривала по-съвършенно място - сякаш моята женска душа се е разтворила в шепите на облените в лунна светлина скали, нежно обгръщащи меките гънки на долината, през която се спуска буйна вода, къдреща пенлива вълна върху речния си праг...
Бих останала завинаги тук, ако моята жертва ме беше дочакала!

Оставам неподвижна за миг, неспокойно поемаща си дъх върху потръпващия от умора жребец. Нежно погалвам потната му шия, разресвам с тънки и бледи пръсти черната му грива, преплитаща се с дългите ми коси. И прошепвам в ухото му слова за бяг, за летеж над смълчаните зелени треви, мълвя и моля нозете му да ни понесат шеметно надолу към равнината, по стъпките на моята изплъзваща се плячка.

Той се покорява на шепота ми, потръпва от хладния огън на ласката ми и се превръща в тъмна стрела, носеща се под притихналото небе, в черна комета, с която пропадам сред скали и звезди - все напред и напред. Силата и топлината му ме омагьосват и отпускам юзди, обвивайки със слабите си ръце гъвкавата му шия, притискам пети към дупето си и се задържам отгоре му само с допира на корема и бедрата си. Разтварям се в чувството за безпределна мощ, която ме носи шеметно в мрака на нощта - сред лудост и самозабрава.

Пулсирането на планината от мускули под мен внезапно секва, а сетивата ми долавят прииждащия срещу нас прилив от човешки смях и песни. Още замаяна от шеметното препускане отварям очи и откривам пред себе си отворените порти на празнуващ град. Отмаляла, оставям моя Мрак да ме носи върху хълбоците си напред и навътре в нежната приказка от полиран мрамор, вълшебни светлини, младежки смях и леещо се вино.

Есенния карнавал е превърнал ръкотворната планина от камък, дърво и стъкло във вихрушка от ликуваща плът, танцуващи улици и лабиринт от сенки и буйни огньове, около които се вихрят подскачащи маски и заголени бедра. Около мен е красива и шеметна вихрушка от мимолетно щастие и самозабрава, носещи се сред мрак и огньове гласове на нежни девойки и буйни младежи. Сама на себе си започвам да се усмихвам и разсеяно приглаждам с ръка косите си, когато на пътя ми се изпречва млад мъж и погалва моя Мрак по ноздрите с финните си ръце на музикант, крадец и любовник:
- Грациозна гледка е да видиш лейди, която язди по обичая на пустинните жени-войни... Ала когато е красива колкото вас, някой херцог трябва да й купи дамско седло, обсипано с пупрур и рубини.
- А защо не диаманти? - усмихвам се аз и се взирам в очите, проблясващи изомрудено под периферията на шапката му.
- Защото рубините подхождат със цвета на роклята ви, несравнима красавице - непознатият минава отстрани и подлага шепите си, за да сляза, но аз с тих кикот премятам крак и скачам леко на земята от другата страна на жребеца си. Повеждам го за юздите и оставям младежа да застане от другата му страна. Долвям смеха в мелодичния му глас, докато се преструва на разколебан във флиртуването си:
- Засрамихте ме, благородна лейди... нима не съм достоен, за да ви помогна да слезете от жребеца си, нима не съм достоен да бъда поне за минута ваш паж?
- Един паж не ухажва господарката си, докато нейния жребец настива след буйна езда - смее се нещо сребърно и скрито в кадифето на мекия ми глас, но сега е негов ред да ме засрами. С грациозен жест отмята пастелнозелената си наметка от най-фин лен и насред улицата започва да търка с нея Мрак по гърба, шията, гърдите и нозете. Докато го прави с небрежна елегантност поставя на лявата си длан малко лакомство, появило кой знае откъде. Мрак го приема и притиска довечиво чело към красивия младеж, бутвайки бялата му шапка със широка южняшка периферия.

Това неочаквано ме разсмива и неволно пляскам с ръце по детски, докато младежът леко изчервен се навежда за шапката си. После само за миг си възвръща увереността и с момчешко перчене мята изцапаното си наметало към притичващи покрай нас младеж и преследваща го девойка. Зелената дреха за миг се премята във въздуха преди тичащото момиче да я грабне с усмивка... тази вечер за някого наметалото ще се превърне в постеля и съдба.

- А мен с какво ще стоплите, щом така лекомислено похабявате дрехите си. Може би с бялата си риза?
- Вас ще стопля с вино! - отвръща той и повежда за юздите жребеца ми навътре в празнуващите улици, поглеждайки ме едновременно нахално и очарователно, с някаква дръзка, момчешка невинност. Едва сега осъзнавам, че красивите му, финни черти са някак лишени от младост и старост... безвременни. Разбирам, че е магьосник в мига, в който долавям присъствието на дълбоката му, прецизна като копринен плат прикриваща аура. А докато се вглеждам в него, той безочливо пие от тъмните езера на очите ми:
- И как изглежда?
- Кой?
- Този, когото търсите, непозната красавице?
- Защо трябва да го казвам на един непознат и арогантен младеж?
- За да ви помогна... хайде, позволете ми да ви помогна - усмивката му е мрак и белота, чар и опасност. Кара ме да се засмея тихо:
- Търся среден на ръст, добре сложен господин, с тъмни и усмихнати очи.
- Ох... разбихте ми сърцето... сигурна ли сте, че не казахте зелени и усмихнати очи.
- Внимавайте, страннико, какво си пожелавате - галя го със сребърния си глас - защото може да го получите!
- Какво по-сладко проклятие - разсмива се чаровникът - да ти се сбъднат молитвите*!
- Нима тази вечер сте се молили да срещнете непозната и красива магьосница? - заинтригувана съм и му позволявам да долови любопитството в гласа ми..., мъркащия тон, обещанието...
- Молих се на Съдбата тази вечер да срещна красива и млада жрица на Лилит. Някоя, която да ме погуби, докато виното ми е дало смелост да я взема с ласките си - отвръща той и веждите ми политат изумени нагоре:
- Тогава жестоко ще ви разочаровам... но ще остана с вас, понеже и аз искам да видя поне една от тези загадъчни жени.
- О, не! Привилегия на кавалера е да помага - смее се така, сякаш ме целува, докато ме гледа - ще търсим вашия господин с тъмни и усмихнати очи. Но трябва да ми го опишете по-подробно.
- Той е войн-аскет и светъл маг... - казвам го и долавям как в леещото се сребро на женския ми глас се изопва тънка нишка нетърпение, алчност, похот и най-нежно желание. Дали финният младеж го долавя?
Не мога да разбера какво е усетил, докато кимава с неочаквана сериозност:
- Тогава нека намерим твоя бял войн, непозната красавице.

Плъзгаме се в прегръдката на пируващия нощен град с грацията на ловуващи пантери, с мекотата на моите женски стъпки и неговите крачки на танцьор и прелъстител. В деликатните длани на неочаквания ми спътник се появяват медници и сребърници, които с елегантна небрежност сменят собственика си срещу прошушнати думи и споделени мълви. Красивият, строен младеж ласкае, подкупва, припомня стари обещания и ги допълва с кротки, зловещи заплахи, постепенно превеждайки ме през водовъртежа от смеещи се жени, танцуващи мъже, пияни, весели старци и замаяни от музика деца. Неусетно ме приближава все по-близко до моята плячка и все по-често разпитваните споделят, че са го мярнали преди по-малко от дихание... ала не го достигаме.

Изплъзва ни се отново и отново, и накрая Меалю Кристалния перва с пръсти широката периферия на шапката си и с отегчено изражение вади от джоба на светлосиния си панталон сребърна флейта:

За Танца ми със Сянката
поканих с китара във ръка,
понесъл пръсти в тиха песен,
мойта собствена Съдба.

Ах - Участта последна
поглежда ме в лицето
с очите на любимата.

Звън последен,
забравен стих от песен.
Сън последен, сън
в безкрайна тишина

Свири толкова нежно и томително, че около нас се събира пъстра тълпа от весели девойки и младежи, които внезапно притихват, омагьосани от мелодията на флейтата му. Красива девойка меланхолично отпуска бледа страна върху гърдите на приятеля си и той внимателно я прегръща и целува по косите. Самата аз за миг се смирявам и пожелавам да спра своя хищен бяг, да дам тази нощ на красивия музикант пред мен, да го омагьосам и любя. Закопнявам за нежните бели пръсти, танцуващи по сребърната флейта, поисквам да го имам поне за едно спускане в бездните на безумието. Ала не мога да забравя, че съм жрица на Лилит и моите ласки ще го покорят завинаги, ще го накарат да ме търси през планини и морета - докато ме намери, докато има залез и изгрев, докато не отмине и последния удар на сърцето му...

- Меалю, моля те, нека намерим този, когото търся - прошепвам го на самата себе си, но той ме чува и флейтата млъква, зелените му очи се отварят с усмивка към мен:
- Как мога да ти откажа, красавице - взима в ръката си дланта ми, поема отново юздите на Мрак и тръгваме отново срещу течението на реката от цветя, музика и необуздана плът, през въртопа от маски, завихрени рокли и пременени в пурпур улици. Търсим единствения човек, който в този миг, в тази вълшебна нощ, е по-целенасочен от мен - всички ни казват, че имал нескритото изражение на страж, който върви по следите на престъпник.

Преследваме белия войн все по-настървено, но нещата, които чуваме за него, ни объркват и на няколко пъти изпускаме стъпките му. Превит старец със шепот ни казва, че лечител го е докоснал по кръста и болката му е изченала, крадец уплашено споделя, че онзи го спипал и само го погледнал мълчаливо - а очите му били късчета черен лед. Срещаме шестгодишно просяче и то със смях ни казва, че погледа на белодрехия мъж бил всичко друго, но не и студен. Имал топли и усмихнати тъмни очи, и му дал цялата си кесия, но в нея имало само малки като самото него петачета и медници.... но спрял, погалил го по косата и на него му станало едно такова хубаво и уютно. Разпитваме скитащ войн и той мрачно ни просъсква, че нещо в меките стъпки на онзи тип го накарало да изтрезнее по-бързо, отколкото уплашено момиче може да си поеме дъх....

... Пресичаме незнайна уличка, когато усещаме необятен по своята мощ взрив от магическа енергия. Силата му е такава, че ни изумява и двамата - усещам вълна от нечовешка ярост и гняв, която изригва в невидим пръстен над града и за миг затъмнява луната от магическия ни взор. Споглеждаме се за дихание - зелени в тъмни очи - след което Меялю с едно единствено плавно движение се мята на коня и ме прихваща през кръста, слагайки ме пред себе си. Няма време да го наказвам за тази дързост и се оставям на мъжкия му усет, с който провира титаничното присъствие на Мрак между щуращите се в трескаво веселие хора. Виковете на самоуверения младеж, ловките му маневри със жребеца под нас и точните, мълниеносни избори за посока ни превеждат за минути през лабиринта на уличките. Пристигаме запъхтяни до мястото на вигорския изблик на сила и виждаме нашата плячка да разговаря с префекта на града.

Смесваме се с любопитния прилив на останалите минувачи, но стоим настрани и наблюдаваме как войнът на светлината оглежда заедно със стражите мястото, където някое от тъмните чеда на Фаетон... е проявило титаничната си мощ, преплетена с нечовешка ярост и жажда за разрушение. Тази мощ буди уважение и страст в мен, но в очите на простосмъртните скромната уличка е превърната в будеща отвращение скотобойна - За тези слаби създания причинителя на този ужас не заслужава никаква прошка, никаква друга жалост... Освен състраданието, което белите войни дават в израз на последна милост. Меалю го разбира преди мен и прошепва в ухото ми:
- Тази вечер не може да го имаш, непозната красавице. Виж лицето му... в сърцето му има Тъга и Смърт, обещани за тъмното чадо на Фаетон, което се е вихрело тук преди малко.
В отговор се обръщам и го целувам по устните:
- Обещавам да те намеря, Меалю... но сега искам сега да остана сама.
- Добре, непозната красавице - усмихва се той - отивам да търся моята жрица на Лилит. Ако не ме срещне сега, утре вече ще съм твърде разумен и мъдър за нея.
- Пожелавам ти сбъднати молитви, Меалю.
- Естествено - усмихва се той - нали обеща да ме потърсиш! Усмихва се, целуваме на свой ред - дръзко и сладко - и в следващия миг вече го няма.

Докосвам война на светлината с магическото си присъствие едва-едва, толкова деликатно, че прикриващата му аура потрепва и отново се успокоява. Погалвам го със своята магия и се отдръпвам преди да е отклонил поглед от говорещия с него префект и да е огледал околните - рано е да ме съзира! Милвам го недоловимо с излъчването си на вещица и усещам все още слаба, но неизмеримо дълбока чувствена възбуда. Усмихвам се с ъгълчетата на устните си, понеже останалото е въпрос на време. От този момент връзката между нас постепенно ще подяжда безумно здравата му защитна аура, скриваща от околните титаничната му мощ на магьосник и войн-аскет. Усмихвам се, защото чаровният младеж, който ми помогна да го открия, грешеше и тази вечер белият войн щеше да е мой - скоро възбудата му ще е толкова неистова, че щеше забрави дори своя дълг.

От този миг за него има само едно спасение и то е да се отдалечи достатъчно далеч от мен - както стори преди два дни, когато стръмнините на планината му помогнаха да изправери пеша моя черен жребец. Тази вечер няма да допусна това да се повтори, а и в равнината дори един бял войн не може да изревари с тичане моя Мрак. Затова го оставям да напусне града и тръгвам половин час по-късно, оставяйки чувствената нишка между нас да изтънее до границата на магическите ми сетива. Преследвам го със неговата собствена бързина, със спокойствието на северна бяла пантера, която е подушила ранен зубър. Този път няма да ми се изплъзне, няма да го оставя да пречисти съзнанието си от моята невидима ласка, както е успял да стори на онази полянка - скоро щеше да се превърне в моя плячка!

Настигам го в ледена долина на границата със северните земи на варварите. Прииждам като летен прилив от огън и пурпур в безмълвния му свят от състрадание и смърт, и усмивката ми разтърсва сърцето му. Виждам как волята, мъжеството и твърдостта на войнския му дух се обръщат срещу самия него в мое присъствие. Вече предвкусвам властта си, когато с гневна изненада откривам една последна преграда между нас - непреодолимото чувство за дълг, което го призовава към собствената му смърт. Разбирам, че ще ми се изплъзне дори сега, дори в този миг, когато волята му - неизмеримо могъща, цяла и непокътната - става моя... Ласките и обещанията на Смъртта са по-сладки за него от моите.

Губя го, ала не се предавам:
- - ЩЕ МИ ПОЗВОЛИШ ЛИ ДА БЪДА ЗАЕДНО С ТЕБ, КОГАТО ТО ДОЙДЕ ЗА ТЕБ? - гласът ми е зов, непреодолима заповед, способна да сломи волята на крале и пророци. Словата ми са слова на жрица на Лилит, която налага желанията си над околните. Ала виждам как ги пуска да минат през и отвъд него, докато докосва челото си с топката, оформяща края на ръкохватката на оръжието му. Разбирам, че устоява пред заповедния вик, скрит в шепота ми на вещица.

-Той иска да се срещне с мен - усмихва се той и в този миг суровото му лице е красиво и изпълнено с топлина - само с мен! Защото аз го последвах и то прие това като знак за обич и обещание за смърт!
- Как разбра, че се е появила връзка между теб и демона? Как може да си сигурен? – докато питам, го галя с очите си, които той избягва да погледне, милвам неговото сърце със стаената молба да забрави дълга си и да остане с мен, мамя душата му със среброто и кадифето на нежния си женски глас. А той ми отвръща по-начин, който постепенно събужда гнева в мен. Пурпурна ярост ме заслепява, докато постепенно осъзнавам, че ми е обърнал гръб и спокойно крачи към своята проклета битка.

Проклинам и заличавам от ума си този мъж, ала желанието ми да го накажа се оказва непреодолимо. Прекалено е сладко предвкусването на мъките, в които ще го хвърля, щом веднъж покоря сърцето му. Усмихвам се с ъгълчетата на устните си и в този миг погледът ми долавя някъде напред взрив от мощ, светлина и мрак. Избухва облак от завихрен сняг и лед - въздухът се преплита с огън, водата със земя, пред погледа ми се насглагват в паяжина безброй отблясъци от неуловимо бързи движения. Изригва сияние от енергия, сред което една титанична фигура се опитва да смаже дребен и измамно крехък силует, танцуващ танца на смъртта. Накрая погалвам Мрак по шията и навлизаме във вихрушката от щедро разпилявана мощ и магия, насилие и смъртоносна грациозност.

Приближавам се точно, когато дори една жена може да разбере кой взима връх - пред очите ми красивият бял танцьор нанася на чудовището удар с могъществото на мълния - не успявам да го проследя дори с магическия си взор, но виждам как уродливата, огромна фигура от тъмен пламък залита назад.

Моята плячка е толкова съвършенна и грациозна, така могъща и пленителна в този миг, че не се сдържам и ръкопляскам. Поздравявам белия войн, ала това привлича вниманието на неговия враг. Огромният звяр с плът от жив огън скача срещу мен и аз вдигам ръка, за да поразя със своята магия, но войнът на светлината е по-бърз. Той пресреща демона гърди в гърди и го промушва в самата сърцевина на черния му пламък, защитавайки ме с цената на живота си.

Всичко е по-кратко от миг и в него разбирам, че мъжът наистина е бил мой, че е щял да се върне след битката и да коленичи в нозете ми. Разбирам и друго - сега вече наистина го изпуснах...
Викът ми на ярост се понася към леденото небе и го запълва до звездите.


----------------
*" - Какво по-сладко проклятие....Да ти се сбъднат молитвите" - закачам се със "Сбъднати Молитви" на Труман Капоти.

Аз съм обречен навеки и само сянката ми крачи по студените алеи на пустия парк. Спирам до поточето, ромолящо през градината и се навеждам, за да отпия късче отразена сребърна светлина. Върху езика ми водата се превръща в непоносима мътилка с вкус на отвращение. Нощта ми взема болката, но с нея си отиват вкуса, ароматите, цветовете и звуците. Остава ми все по-малко живот, който Тъмнината разтегля върху все по-непоносими протяжности от вечери, пълни със сребърно вцепенение. Посрещам буден утрини, в които - изоставен от нея - крещя вътре в растящата кухина на душата си.
..... Нощта е болно дете в шепата Тъмнината, надвесена над пресъхналото ми сърце....

Габриел вдигна очи от собствения си красив и ясен почерк и се вгледа в живата картина от мрак, звезди и леещо се сребро, изпълваща панорамния прозорец на таванското ателие. Сред безпорядъка от недовършени картини, в самия център на лабиринта от захвърлени платна и четки, гордо стърчеше върху статива портрета на жена, чийто очи му се изплъзваха отново и отново. Правеше го с безжалостност, която намекваше, че не иска въобръжението му да я и положи върху платното.... А той нямаше време за търпение, нямаше за кога да чака и да моли лицето, родено в неговото собствено сърце, да излува пред погледа му на творец.
...Защото умираше. Смърта идваше за всеки ангел, който се отрече от Небето, без да прегърне покварата на Шибалба....

Чувстваше, че няма да живее дълго. Тялото - това чудо от плът, с което се сдоби наскоро - осъзнаваше края си въпреки неистовия инат на волята и яростта на сърцето. Отиваше си въпреки жаждата да усеща отново и отново туптенето на горещата кръв и пробожданията на острите чувства... Болестта го убиваше и скоро щеше да загуби дори гибелните ласки на своята жажда за творене - лудостта да си създател, заради която се отрече от Слънцето. Яростта и отчаянието го стиснаха за гърлото и той изведнъж захвърли финните иструменти на своя труд, проговаряйки на пустата стая:
- Чие лице се опитвам да видя в сънищата си. Твоето ли, Тъмнина В Светлината... или на някоя дева, която така и не срещнах.... Кажи ми?

Нощта му отвърна с безгранична тишина и водопади от лунна светлина, спускащи се върху цветята и дръвчетата на парка, чрез безмълвното си , усмихнато и студено присъствие. Докосваше го, ала не желаеше да реши измъчващите го въпроси.

Тогава той въздъхна и с тежки крачки напусна помещението, изтъкано от стъкло, сребристо-светла паяжина и нежни, нощни сенки. Излезе и дори не затвори вратата след себе си, спускайки се като тъмна мъгла надолу по стълбите. Стъпките му го изведоха сред пространството от цветя и красиво разлистени дръвчета, между извити поточета и еднометрови мостчета, кокетно прескачащи тънките им, ромолящи снаги. Красотата на мястото за миг го порази, сякаш не можеше да проумее, че тъкмо той я е сътворил, че сам е превърнал дивия порив за живот на растенията в тази изтънчена хармоничност от цветове, форми и загатнати танцуващи силуети.

Крачеше безцелно из потъналия в себърна тишина парк, целувайки от време на време сгушената в ръката му бутилка вино, когато чу конско пръхтене и миг по късно съзря огромен като планина черен жребец да похапва грациозно от любимите му орхидей. Прекрасното животно протягаше дългата си и силна шия, и откъсваше едно по едно виолетовите устоцветия, поръсени с бяло по ръбовете. Гледката излъчваше магичност и съвършенство, заради която Габриел забрави да се ядоса и само усмихнат приближи към великолепното създание, понечвайки да го хване за юздата. Пристъпи към него и видя крайчеца на пурпурна рокля да се подава от широката пролука към вътрешността на беседката. Вече силно заинтригуван, приближи съвсем и деликатно почука на едната от деветте резбовани колони, поддържащи лекия като дихание в зимен ден покрив. Никой не му отвърна и той след кратко колебание надникна вътре, виждайки непозната и много красива жена да спи върху масата, издялана във вид на голяма дъска за играта Го.

Огромната плоскост правеше жената да изглежда крехка като сън за летене в лятно небе, красива до болка, до ослепяване - струваше му се , че кожата й свети в тъмнината със собствена перлена светлина, приглушаваща дори млечната сребристост на Луната, плуваща над тях.

Красотата на непознатата посече сърцето му и той се облегна на резбованата колона, загубил дъха си в бездната на нейното присъствие. Без да осъзнава, свали пелерината от раменете си и я зави, при което лекия й като пеперуда сън се превърна в разкошен, сънен поглед, потапящ го в омаята на две необятни, тъмни езера. Замря, надвесен над лицето й, докато Луната плуваше в огромните й зеници и неясната усмивка на събуждаща се жена пленяваше душата му. Не смееше да издиша, страхувайки се, че тя ще изчезне като образ върху езерна повърхност - стоеше и се потапяше в погледа й, докато върху разкошните устни разцъфваше нежна усмивка:
- Къде съм попаднала?
- В скромната ми градина, лейди!
- ... Красиво е! - тя погали с поглед плетеницата от цветове и дръвчета, докосна с дълги и тънки пръсти масата, върху която беше заспала. Усмихна се:
- Не помня как съм се озовала тук.... носех се върху моя Мрак със затворени очи, до пълно изтощение.
- Такъв великолепен жребец трябва да се язди тъкмо така - отвърна тихо Габриел, омагьосан от леещото се сребро на нейния глас.

Сърцето му потрепна от нейните слова, долавяйки в тях копринена мекота и неустоима женственост. Душата му изстена, поразена от откритието, че те е онази, която е търсил през целия си живот на творец:
- Бъдете моя гостенка, прекрасна непозната. Искам да ви нарисувам.
- Не заслужавам такава чест! - отвърна тя и в мелодията на гласа й той долови нежни искри на смях и съблазън. Вместо отговор въздъхна, поемайки ефирното присъствие на парфюма й с леко отмятане на главата си назад:
- Знаете ли за какво ме боли? Че не мога да претворя на платното аромата на лилия, който деликатно се носи около вас.
- Не всичко може да се нарисува, изтънчени господине - красавицата се протегна грациозно под наметката му, разсънвайки се напълно - но усещам благородството и силата на душата ви. Картините ви сигурно са изключителни.
- Сега аз трябва да попитам дали искате да ги видите?
- Попитайте ме тогава - засмя се прелестно тя и копринения й глас се разля около тях, разтуптявайки сърцето му.

- Искате ли, красива страннице?
- Да - прошепна тихо тя и нещо дълбоко, и меко в гласа й събуди безумието в него. Прииждащата лунна светлина се превърна в приливи и отливи, нахлуващи с безмълвен грохот в сърцето му. Слабост, нежна хлад и изпепеляващи пламъци пресякоха дъха в гърдите и тъмна вибрация премина по ръцете му. Потъвайки в плетеницата на сън, изтъкан от слабост и желание, Габриел се приведе и докосна с устни върха на миглите й. Целува я дълго и нежно, пиеше от нея с бавните глътки на пустинник, открил кладенец в сърцето на пустинята. После притисна слепоочие до осветената от луната страна на лицето й и затвори очи, оставяйки се в чувствената й власт. Предаде се в откликващите на присъствието му нежни ръце, в омагьосващата ласка на мекия й, женски шепот, отвеждащ го в Никъде-Никога.

Сенките, хвърляни от луната, бавно заплуваха около тях, докато те потънаха в мелодията, създавана от собствената им страст. Заляха ги приливи и отливи, и пристъпите на яростна жажда за плътта на мъжа се превърнаха в пропадане сред тъмнопурпурните бездни на необятнотата й женска същност. Нощта се прероди в безвремие, изтъкано от дъх на виолетови орхидеи, преплетен с мирис на любов и аромат на малки капчици сладка пот по солените й устни...

..Луната наднича
ниско под стряхата
и побелява вселената,
в нежно утро зачената.

Неясен вихър от пламъци
оставят отпечатъци
от твоите зеници
в дъното на душата ми...

.. Денят се роди, докато с последни сили, уморена от безграничната му нежност, тя го галеше, заспивайки в прегръдките му. Целуна дланите и обви с дълги нозе бедрата му, изпивайки силата му с последните и най-могъщи пориви на страстта си. После дълбоко в нея се надигаха крилете на съня, умората надви крехкото й тяло и тя заспа с лице върху неговите гърди, обвила със слабите си ръце шията му, като че ли искаше да го вземе в собствения си сън.

Изтощен от ласки, покорен от нейната нежност, погали дългите й коси и се взря с непресъхнала жажда в притварящите се за сън огромни и тъмни зеници. Отпи с поглед от езерата на очите й, прокара с трепет пръсти по бледото лице, от чиято белота чезнеха пурпурните следи на неистовата като вулкан възбуда и страст. Почувства как умората меко се прокрадва в него и затваря клепките му, докато се наслаждава на укротената й, неизразима красота. Накрая я притисна в прегръдките си и на свой ред, с тиха въздишка, се предаде на съня, в който тя продължи да присъства като разцъфваща рана в поразеното му от любов сърце.

......................

Алените лъчи на залеза го разсъниха с усещането за нечия съдбоносна липса, а неясното чувството за загуба го накара напълно да отвори очи, бавно изплувайки от тъмния вир на съня без сънища. Изтекоха дълги мигове, преди с внезапно пресичане на дъха да си спомни бездната от нежна лудост, в което предишната нощ го повличаше с изпепеляваща страст непознатата, тъмноока красавица. Изправи се със залитане, погледна ръцете си, които снощи бяха галили бялото й лице, и осъзна, че вече не може да рисува. За една нощ, изтъкана от пурпурна лудост, неговата цял живот търсена муза се беше появила и изчезнала безследно.

Вдигна очи към потрепващите високо горе зведи, бледнеещи близо до перлената аура на Селена- тази вечно спяща, кръглолика богиня, спускаща косите си от сребриста светлина през душата на тъмното небе. Остави се на съзерцанието и постепенно в сияещия над него сребърен облик съзря тъмните очи на непознатата, мекото сияние на косите й от копринено нежен мрак, стичащ се между пръстите му.

Вслуша се в безмълвието на Нощта и чу шепота, крехко отронващ се от устните на непознатата, нейния човешки смях и тихите й стонове на страст и нега. Признанията й, отронени в миговете на пурпурно безумие, докато му позволява да усети свещенния вкус на живата й плът.

Остави се на аромата от виолетовобелите орхидеи, цъфтящи само в тъмнина и през тялото му мина трепета, роден от спомена за нейния парфюм. Ароматът й на жена, страст и топлина, тънкия мирис на изпълнена с живот вечност, която надмогва студения полъх на безвремие, сипещо се като сребърен прашец по разперените длани на ръцете му.

Повече не докосна четките и платната, а храната, виното и смеха- изкушенията, заради което бе пожертвал някогашната си светла безпътност - напълно загубиха своя вкус. Полюшването на цветята под ласките на вятъра престана да предизвиква в него трепета на твореца. Играта между слънчевите и лунните лъчи при залез никога вече не събуди в душата му порива към неизразимото. Неусетно вселената се превърна в тъмно зарево, сред което нейния образ зае мястото на небето и земята, водата и въздуха, началото и края. Накрая несъкрушимото упорство, с което се противопоставяше на прогарящата го отвътре болест, се превърна в желание да умре.

Това желание се оказа от онези, които Съдбата изпълнява с подигравателна готовност.

Само две седмици след онази вълшебна нощ болките се превърнаха в кашлица, а тя в тъмнорижи цветчета по снежнобялата кърпа, която поставяше пред устните си. Знаеше, че примирението ускорява неизбежния край и това го караше да се усмихва с загадъчна усмивка, която ужаси неговия лекар повече от алените пеперуди, опитващи се да излетят от гърдите му. Лечителят не разбрираше какво се е случило с пациента му, но и самия той не проумяваше нищо до сутринта, когато се събуди и осъзна истината. Съпротивата срещу болестта беше изчезнала, защото бавно и постепенно се е превръщала в нещо друго и различно...

Отвори очи в стаята си, наситена с тежкия мирис на лекарства, и отметна завивките, изпълнен с яростната нужда да последва онази непозната жена независимо къде е отишла. Разгони тълпата лечители и бавачки, завеща картините си на най-близкия прют за сираци и с забравена лекота се превърна в безплътна, светла сянка, рееща се отвъд разстоянията на телесния свят.

....................

Минаха дълги нощи, изпълнени с лутане из цивилизованите страни и все по-отчаяно скитане по обширните степи, влажните долини на Южните Планини и горите на елфите. Дните се превърнаха в кратки проблясъци между нощите, в които се сливаше до самозабрава с Тъмнината в опитите си да намери непознатата красавица, тръгнала си от него без да му каже сбогом.

До самия край на силите му жаждата за тъмнооката жена го тласкаше все по-напред, през синкавите воали на нарастващото изтощение, през сребърната паяжина на Мрака, който ревниво го искаше за себе си. Накрая разбра, че смъртта идва за него и се върна в онази градина, за да посрещне там последната сутрин от съществуването си на въплътен по своя воля ангел.

.......................

Прекара последните си дни в странен покой - картините, които бе създавал цял живот, му се струваха безлични цветни петна, болестта не предизвикваше в него съпротива, а изтощението бе притъпило дори жаждата, родена в онази благоуханна и страстна нощ. Започна да прекарва все повече време в беседката, където се любиха с нея и да присяда изтощен и болен на пейката, минаваща от вътрешната страна на ниската, удобна стена.

В една от тези вечери с укротен гняв погали масата, оформена като дъска за шаха Го, и с кротка въздишка се приведе, допирайки чело на ръба й. След това му бяха нужни няколко дълги дихания, докато проумее, че под отрсещния край на пейката проблясва златиста искра - имаше нещо, подаващо се изпод вехнещите листа от орхидея, които вятърът небрежно навяваше във вътрешността на беседката. Прекалено слаб, за да се изправи, той се търкулна и с трепереща ръка взе малката златно-сребърна висулка.

Спомни си, че я е виждал върху малката, изящна ушна раковина на непознатата и се засмя за пръв път от много дни. Златото в искрящата сплав принадлежеше на Тъмнината и той мигновенно го докосна с ума си, търсейки свързващата нишка между двете половини на изящния чифт обици. Миг по-късно сля тялото си с Мрака и се озова далеч на север, насред ледена равнина, брулена от студен и пронизваш вятър.

Не усети студа, нито поривите на ледения вятър, понеже го плени гледката на нейната развяваща се, пурпурна рокля. Очарова го нейния силует, плъзнал грациозна сянка по нежната бяла повърхнаст на леда под нозете й. Нежните й очи го накараха да се олюлее от внезапно изригналите желание и страст:
- Искам те! Ти си последното нещо в изтичащия ми живот, което искам.
- Не сега! - ръката й посочи следите от някаква туко що приключила битка. Неволно проследи жеста й и усети присъствието на още нестихнали неистови енергий, изригнали в предсмъртна ярост души на могъщи войни, непримирими един към друг дори в гибелта си. Видя, че противниците са се унищожили взаимно, но въпросите как и защо не се породиха в заслепеното му от страст и копнеж съзнание. Тръсна глава, отхвърляйки видяното от мислите си, след което върна поглед към нейното лице:
- Моля те, аз умирам. Позволи ми да те погаля и ще си тръгна.
- НЕ СЕГА - гласът и се разля с познататата му мекота, но в него изпъкнаха стоманени, непреодолими нотки и волята му се почувства като лодка, срещнала стърчащите глави на подводни скали. Трепна, покорен на желанията и заповедта й, но в този миг очите му пробляснаха в сребрист скреж, зениците погълнаха ирисите и той почувства, че Сянката превръща неутолената му любов в яростен пристъп на ярост и обида. Не искаше да я наранява, но за един миг, за едно дихание загуби контрол над себе си и Тъмнината надникна през очите му, ревнива към съперницата си от плът и кръв....

Пристъпи напред и обгърна с длани нежните страни на лицето й, пропускайки през себе си необятнота като океан лудост, хлад и смърт на Тъмнината. Докосна съзнанието на жената и откри титанична ярост и страст, който пресрещнаха приливната вълна от мрачна мощ и се превърна в зарево над околните хълмове. Прегърна я и преплитането на неговото безумие с нейния огън ги превърнаха в овъглени силуети, разпадащи се по вятъра...

...Нима е сутрин...
...Колко нежно-
във шепи събираш-
изпепелената ми плът.

------------- --------------- -----------------

епилог, следва.....

Покварата на ума ражда най-дълбокия мрак...

Моите сънища са плетеница от финни образи, наслагващи се върху пластове от наситена тъмнина. Душата ми е черно слънце, под чийто лъчи изящни конструкции от символи разцъфват в пророчески видения. Плодовете им са прозрения с цвят на мастило, които набъбват в съзнанието ми, беззвучно избухват в дъжд от семена и ме събуждат.
Плътта ми отваря очи и съзирам мрака, скрит в светлината на утрото. Долавям върховната лъжа на живота, който се храни със самия себе си и така се превръща в слуга на Смъртта и Болката. Умът ми обхваща преливането на Вселената от нищетата на нероденото Бъдеще към присъдата на неотменимото Минало. Всяко събитие, доловимо чрез сетивата ми, е трептяща нишка от възможности и аз мога да го докосна и променя с душата си на тъмен гений.
Плътта ми раздвижва своите крайници, вдигам глава от повърхността на своето писалище и долавям точния миг, в който плановете се превръщат в осъществяване, усещам по-тънката от острие на меч граница между желание и действие. От тази секунда, от това дихание, което в момента напуска гърдите ми, моите врагове вече са победени във война, за чието съществуване не подозират.

Самотата ме чака като стара и вярна болест, тя е просмукана във всяка частица от въздуха на тази стая, стаена е сред капките разтопен восък, в който са се превърнали свещите, догоряли след пропадането ми в бездната на съня. Отделям гърдите си от болезнения ръб на своето писалище и, още вцепенен и неразбуден напълно, довършвам работата си от предния ден.
Прочитам доклади за успешно извършени убййства, грижливо изпълнени мисии и внимателно пресяти сведения, а в отговор изпращам заповеди и скъпернически претеглени парченца информация, достатъчни, за да задвижат моите слуги или да подлъжат враговете ми.

Накрая привършвам с ежедневните задължения и поглеждам в отрещния край на кабинета си, където, свенливо скрита под копринена бяла завивка, нова картина чака върху елегантната си поставка, за да й обърна внимание. Приближавам се с тихи стъпки и първо посягам към деликатно прикрепеното в гория десен ъгъл писмо от графиня Анелия Ондрар, в което тя с нежни думи ме убеждава да взема мерки срещу създателя на картината. Любопитен, отгръщам покривалото и се наслаждавам на творбата - дълго, с наслада и бавно събуждащ се гняв към нейния създател, който отдавна се е превърнал в мой враг, макар че дори не подозира за съществуването ми.
Не искам и да знае за мен, защото моето оръжие са тайната, тишината и мрака, моят меч са слабостите, мързела и глупостта на останалите. Девизът на моя род е „Стоя неподвижен, за да бъда навсякъде“ - ето защо малцина извън благородническите среди знаят името ми, докато създателят на картината пред мен е окъпан в слава лечител, велик войн, поет и художник. Простосмъртните го наричат сър Мартин Леус Харт и за тях той е доблестният рицар, който в битката при Тариш е спасил краля си от смърт, а след клането е вървял със сълзи на очите и откъдето минел раните спирали да кървят, болките изчезвали, а победителите освобождавали пленниците си и заедно с тях започвали да се молят на Светлината.

Съзерцавам картината и със всяка измината минута в мен се събужда съвестта ми, а усещането е като игличките, които стъпалата ни чувстват след като са били притиснати за дълго под тежестта на тялото... ала при мен е различно, защото изтръпването е в гърдите, в сърцето, премазано под дългите години господство на хладния разум. В съзнанието ми, устоявало пред менталната мощ на истински вигори, сега нахлуват все по-силно забравени от детството пориви и светли желания, сладка нега и порив за споделеност с останалите човешки същества.
В този миг усещам как нишките, излъчвани от сър Мартин Харт, докосват душте на съзерцавалите тази картина и накрая достигат до самия мен. В този миг между нас съществува връзка, ние сме едно цяло и аз разбирам поривите и желанията му, проумявам могъществото на неговата мъдрост и разбирам, че при цялото ми преклонение пред неговия гений трябва да го унищожа.
Той отдавна е човек, ала докато потъвам в очите на детето, което е нарисувал, проумявам величието на трансформацията, която претърпява по своя собствена воля. С трепет си давам сметка, че създателят на тази съвършенна, невинна хубост вече не е обвързан със земния живот, но не е прегърнал сляпо и сребърния студ на Двурогата богиня, а вместо това се опитва да намери Върховото Равновесие, да прозре тайните на битието и дълбочината на човешката душа, затворена в крехкия си затвор от тленна плът. Ако успее в търсенето си, ще се превърне в първия селенит, който се е отказал от живота на обикновенните хора, без да се предаде на безграничните лунни страсти , ще открие познание, недостъпно за останалите Чеда на Селена, способни да виждат Вселената единствено в контрастни цветове.


Начина, по който нарисуваното момиче държи чашата си, ми нашепва тайни, тъй дълбоки, че ги усещам като изплували от неясната периферия на собствената ми личност. Долавям как от жеста, с който детето-жена отпива, се излъчва финна чувствителност и нежност, събуждаща в съзерцаващия едновременно родителска обич и мъжко желание,взаимно преплитащи се с гибелна мощ. Почти перверзно е, ала трепване на клепачите ми помага да съзра загатнатия контур на сянката, хвърляна от девойката и внезапно прозрението ме блъска в гърдите по болезнено и остро, отколкото ще го стори острието на нечия рапира. С все още премрежени очи обхващам едновременно отпиващата и нейната сянка и осъзнавам, че с една единствена картина Габриел е казал повече от всички мъдреци, говорили за тайните на Анима и Анимус, скрити в човешката душа.
В този миг взимам окончателно решение да унищожа личността, която създава тези картини, защото променя променя хората - и то не към добро или зло, а към по-голямо саморазбиране и мъдрост. Нишките, които свързват душите на всички нас, се променят в близост около моя враг и затрептяват по различен, особен начин, който пречи по тях да се разпространяват лъжата, алчността, егоизмът, честолюбието и мързела. Неговата творческа мощ погубва тях и всички други злини, върху които всъщност се крепи човешкият ни свят.

. ..................................

В тишината на своя кабинет повдигам еднолично обвинението срещу художника, сам издавам присъдата и по своя воля я привеждам в изпълнение, като се връщам до бюрото си и написвам няколко писма. После дръпвам шнур на стената зад мен и един от слугите се появява на вратата като кукувицата на добре подръжан стенен часовник. Предавам му заповедите си и в този миг се поглеждаме в очите, а аз долавям в него въртопа от нужди и емоции, поглъщаните и излъчвани между него и Вселената послания за хубаво и грозно, полезно и вредно, привлекателно и опасно. Отворена книга е този слуга за мен – хиляди пъти препрочитана, изпълнена с посредственост и страх, полезна само защото с болка и дресировка съм подчертал абзаците, полезни за един господар.
След секунда човекът послушно свежда поглед пред моя и излиза заднишком, като деликатно притваря вратата след себе си - в този момент мога да почувствам със самото си тяло как тези писма се протягат като нишки от мен към целия останал свят, докосват покорни сърца и задвижват чевръсти ръце в изпълнение на заповедите ми. В този миг волята ми се разпространява като концентрични вълни по езерна повърхност, като вибрацията на паешки крачета по паяжината му, предизвикваща уловената плячка да отвърне с бесмислен, омаломощаващ опит за освобождение. За разлика от простодушните осмокраки ловеци обаче, аз правя така, че жертвата ми дори не разбира за капана, в който пропада.

.............................

Минават дни, преливащи във седмици, и накрая идва развръзката, която аз и лейди Арит можем да контролираме отдалеч, през кристалните кълба на своите магове. Усмихнато наблюдаваме как самоувереният и младолик, лишен от възраст Меалю флиртува със жрицата и я бави точно толкова, колкото съм поискал от него. С присмех в очите проследяваме мудното придвижване на градския префект, който е предупреден от моите слуги, за да не бърза твърде много с отиването си на уличката, превърната от могъщия демон в скотобойна.
Организирал съм всичко, предвидил съм най-малката подробност и странност в поведението на Габриел и двете косвени жертви, чрез чиято смърт ще го провокирам да нападне фронтално древния и безжалостен Сиснерос. Всичко се развива, както аз съм го превдидил, и в решаващия момент със спокоен глас давам заповед, която един от живите ми инструменти предава умствено на необходимия човек през стотици и дори хиляди километри разстояние. В секундата, в която започва битката между демона и война на светлината, половинката от чифт обеци е закачена на копринена нишка под седалката на нечия беседка и един трескаво спящ, умиращ мъж е събуден от уж деликатно завиващия го слуга. Пажът, чиято душа познавам като дланта си, се измъква и напуска имението, за да получи наградата си за своето малко предателство, ала тъмният ми стрелец освен кесия пари му подарява и целувката на кинжала си. Така е редно, а и войникът от тайната ми гвардия стори същото с опитвача на храна, който трябваше да умре преди да рухне от болестта, която подарих на Габриел.

В този момент кулуминацията настъпва и дори най-добре обучените ми слуги, съветници и живи инструменти проявяват нетипично въодушевление, наблюдавайки взаимното унищожение на същества, всяко от които е неизмеримо като сила на съзнанието и физическа мощ. Неколцина от по-дръзките дори си позволяват да славословят по мой адрес в присъствието на моята годеница, възхвалявайки гения ми на пълководец и манипулатор – изтърпявам ги няколко дихания, след което протягам ръка на лейди Арит.
Тя ми отвръща с непроницаема усмивка, изискано кимване и приемане на моя жест с едва загатнат реверанс, след което деликатно пъхва нежната си длан в сгъвката на десния ми лакът. Напускаме залата на моя щаб и се качваме в южното крило на двореца ми, където слугите са отрупали от ястия, свещници и миниатюрни вази с цветя малката синя трапезария, приготвяйки я за вечеря между бъдещите съпрузи. Пажове придържат вместо мен стола на годеницата ми, докато сядаме в противоположните краища на маса, достатъчно дълга, за да е невъзможен всеки разговор, независимо от неговата важност. Отново се усмихваме един на друг и на висок, ясен глас си пожелаваме приятен апетит, след което потъваме всеки в своето мълчание, аристократчно отказвайки да обсъдим стореното от нас преди малко. Знам, че красивата и умна жена, която крадешком ме наблюдава изпод дългите си мигли от другия край на масата, няма нужда от излишни разговори за четиримата мъртвеца, пратени в нищото чрез общите ни усилия. Трима от тях можеха и да не умират, ала представляваха средство за премахването на сър Габриел, който притежаваше ужасяващата сила да променя сърцата на хората към по-добро.

Улавям деликатния й поглед върху себе си и се запитвам дали тя усеща, че мисълта ми е все още обсебена от образа на общия ни враг, че продължавам да се чудя дали той наистина можеше да донесе на хората нова вяра и знание, истинско прозрение, което да направи вечната борба за власт между хората ненужно средство за оцеляване. Стоя срещу нея, срещу мрака в хубавите й, тъмни очи и внезапно осъзнавам, че пред тази загадка съм съвсем сам, защото майката на бъдещето ми дете е безпощадна към слабите духом и споделянето с нея на тези терзаещи въпроси ще ме обрече на гибел. Седя на общата ни маса със затворени устни, обгърнат в непроницаемо мълчание, изпълнен от смазваща самота, с кънтяща пустота на мястото на сърцето ми, а вибрациите на тъмния ми ум са единствения признак на живот, който усещам в себе си. Любопитството е последното, което ми остава, и аз се питам, задавам си парещия въпрос дали Габриел е знаел какво има във виното, която моят тъмен стрелец сложи в избата му, предчувствал ли е как съдбата му ще се реши заради капките от кашлицата на туберколозен, сложени в бутилката първокласно бордо.

Уверен съм, че не е разбрал кой подлец е донесъл тази бутилка и следователно не е открил моята цел – да отслабя чрез болестта сетивата му, за да не разбере навреме истинската същност на гостенката, която по-късно му пратих. Уверен съм в това, ала вече съм сигурен и в друго - той е знаел какво се случва с него и го е приел. Но не мога да разбера защо, а това ме кара вътрешно да кипя от гняв - ако знаех навреме, че толкова му се умира, можех да си спестя целия сложен план и да му пратя най-обикновенна отрова!

Мисля си, че може би е търсел не само красивото в плътта, но и грозното, пожертвал е живота си, за да осмисли радостта от съществуването чрез болката в гърдите при всяко изпълнено с хрипове вдишване, последвано от кърваво издишване. Следователно е приел моя анонимен подарък като жест на Съдбата, който му помага да измине Пътя си. Ако е така, какво ли е успял да научи? Защото излиза, че съм му помогнал, но тогава... кой от двама ни е подтиквал другия към действие?

. . . . . . . . . . .. . . . . . . .

Кимвам за пореден път на учтивия, любезен и непроницаем мъж срещу мен, безсилна да прозра неговите мисли и чувства, неспособна да се влюбя в безумния студ на душата му, въпреки че го обичам такъв, какъвто е. Знам, че ще бъде добър баща и грижовен съпруг, усещам дълбоко прикритата му нежност, до която не ме допуска дори в миговете на най-дълбока интимност помежду ни. Той е силен мъж – като бучка вкаменена сол, която по-глупава жена би разтопила със сълзи и любов, превръщайки го в нищожество, в мекушава, ненужна тежест. Нека бъде жесток, гениален и обгърнат в мрачно мълчание, нека страда под ужасяващата тежест на силата си – аз, бъдещата майка на неговото дете, го обичам и ще го оставя да бъде такъв, какъвто е. Мисълта ми обаче отново и отново се връща към моята красива съполничка - лейди Гуенте ин Аданкея, която обичаше да язди коня си без седло, обгърнала шията му със слабите си ръце и легнала по корем,с прибрани към дупето пети. Мисля си за тази красива и чувствена жена, която обичаше да се носи в нощта със затворени очи - накъдето я отведе порива за бяг и свобода на жребеца под нея - и се питам дали е усещала, че има нещо съмнително в търговеца, който й е продал това великопелно животно. Червеят на съмнението ме яде и започвам да си мисля, че толкова умна и надарена в магията личност като тази жрица на Лилит неизбежно е осъзнавала присъствието на финната нишка магия, проникваща в съзнанието на коня. Сигурно е мислела, че е поставена там от някой отчаяно копнеещ по нея мъж-магьосник, а пък женската й природа се е оставила на Съдбата, само и само за да задоволи първичното си любопитство. Дори и да е така, сега разбирам, че в последните мигове на своя живот тя е намерила търсеното – сред стотиците войни, магове и благородници, готови да умрат за нея, тя откри онзи, който е способен да убие самата нея, заради самата нея. Признавам пред себе си, че това е могъща, превръщаща се в своето отрицание любов, тъй изгаряща и разтърсваща, че ме кара завиждам, защото аз никога няма да изпитам нещо подобно.
Мъжът, който седи срещу мен, е студен като лед и никога няма да ме убие от любов – това е присъдата ми.

. . . . . . . . . . . . . . . . . . . . .

Самотата ми никога не е била тъй остро осезаема както тази вечер, тя реже сърцето ми, което бях забравил, че съществува и чувството е тъй непривично, че се питам дали в стремежа си да проумея своя последен враг не съм му позволил да докосне душата ми твърде силно със своите творби. Това е поредния въпрос, който не мога да споделя със годеницата си, защото ще ме помисли за слаб, ето защо го запазвам за себе си, за миговете, когато ще лежа буден в леглото, вперил очи в шарките на потъналия сред мрак таван. Мислите ми са горчиви и стават още по-непоносими, щом се насочват към война на светлината, който неизбежно е разбрал, че Съдбата, лошият късмет или нечия зла воля са го накарали в една ранна утрин да се озове пред имението на сър Габриел с петгодишно дете на ръце. Хлапе, отвлечено преди няколко дни от спалнята на родителите му, които живеят и работят там, и което никой друг освен него не е успял да открие – а той е могъл благодарение на нечия анонимна бележка...

Изведнъж разбирам, че Мармаис е осъзнал своята обреченост още щом се е озовал на стотина метра от беседката, в която лейди Аданкея се е събуждала в прегръдките на Габриел, внезапно стресната от разтърсващата мощ на неочакваното му вигорско присъствие. Проумявам, че е очаквал смъртта си и - докато съм пресмятал как в женското си любопитство Гуенте ще се приближи до мястото на битката и ще го провали - той вече е бил готов за саможертвата си!
Именно защото е носил смъртта в гърдите си още преди жрицата да се озове в лекомислена близост до губещия схватката древен демон – именно затова е извършил последния си удар с абсотютно съвършенство, проваляйки плановете ми.

Очаквах заставането му между Сиснерос и Гуенте като неизбежен и в същото време безнадежден ход - от тези, с които отчаяният играч отлага неочакваната, но вече непредотвратима матова атака, раздавайки всичките си фигури. Пресмятах как след безмислената му саможертва древният демон, моят любим палач, ще продължи напред и ще размаже крехката в сравнение с него магьосница – само за да дочака появата на бившия Ангел, който упорито отказва да стане демон. Знаех, че щом види какво е сторило чудовището с възлюбената жена, Габриел ще го нападне необмислено, изпълнен с гняв... и ще загуби! На това очакване се крепеше целия ми план да унищожа моя главен и най-омразен враг – и той наистина е мъртъв, ала нищо не стана така, както го пресмятах и от това в устата ми се появява горчив, метален вкус.
Разбирам,че няма как да не се гневя на самия себе си - знаех толкова много неща, ала войнът на светлината знаеше повече от мен за приемането на смъртта като част от себе си. Той ме победи, без дори да подозира за същесвуването ми!

. . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . .

Блясъкът на свещите по среброто ме заслепява, плаче ми се, сякаш съм отново неопитна девойка, което моли първия си любим за прегръдка. Искам да захвърля чинията, да се разридая и обвия с ръце шията на умния, мълчалив мъж, седнал толкова далеч от мен – ала само се усмихвам, защото това е единственото, което ми остава. В ъгълчетата на очите ми се появяват издайнически солени капчици и се преструвам, че пърхам с мигли, играйки си на съблазняване със своя сътрапезник, защото от мен се очаква да съм безупречна и съвършенна, невъзмутима красавица.

Прикрита зад маската си на потомствена аристократка, се замислям за древния демон, който предците на лорд Айвън Горг Велиан са използвали за своите цели, без самия той да го осъзнава. Чудовището би могло да изравни със земята този замък, стига да подозираше за тях, но е точно обратното – родът на бъдещия ми съпруг е знаел през колко години се събужда от дълбоките си, нечовешки сънища и в кой град обича да се смесва с хората, отдавайки се на безумни оргии и убийства. Истината е, че създанията от неговия вид са простодушни и приличат на деца, надарени от Майката Природа с колосална мощ и простодушно съзнание - едновремнно ужасяващи и невинни, вироглави и податливи на манипулиране до там, че Айвън често наричаше Сиснерос с гальовни имена...
...Ала ето, че неочаквано го изпуснахме!
Не разбрахме навреме, че Сиснерос е решил да се бие въпреки изключителното майсторство на Мармаис, което несъмнено е усетил чрез първичната си, необремена от сложен разум природа.

Моят гениален годеник вероятно се пита дали този избор е свързан с демоничната му същност, която винаги и навсякъде търси предизвикателството и не признава ничие превъзходство, дори да е явно. Но истината е, че Сиснерос пожела свободата, избра безумието да сториш това, за което копнееш, отхвърляйки мисълта за последиците. Интуцията ми подсказва, че демонът поиска да изпита усещането, което някога брат ми – единственото същество, имало безрасъдството да ме обича искренно – наричаше “естаза на битката”. Чувстото е непостижимо за мен, защото съм жена, но сигурно е разтърсващо като любовта, която Габриел и Гуенте изпитаха в мига на взаимното си унищожение!

…Задушавам се, корсетът гори ребрата ми и навярно пребледнявам, защото лорд Айвън Горг Велиан кимва на един от пажовете да ми поднесе вода – нима не може да го стори сам, нима наистина е студен, колкото изглежда? Протягам ръка за чашата с жест, шлифован трийсет и шест поредни поколения и чувствам самотата като оловно наметало върху крехките си, женски рамене. Но дори и сега не мога да му се разсърдя, защото е привилегия на гениите да бъдат разсеяни – сега сигурно се опитва да прозре къде е изпуснал контрола над своите жертви, как така са успели да умрат по начин, различен от неговите предвиждания.

Знам, че ще се пита и то дълго, защото не е съдено на ума да разбере напълно сърцето.