Не ме питай...

- Всичко започва от някъде - рече Лилавия бард когато се качи на малката сцена в малката дасна стойчка, а подбраната публика затаи дъх

Не ме питай
защо съм заковала отрязаните си ръце
на твоята врата..
и защо всеки ден
бъркам в себе си
и търся сърце
Отдавна знам, че не живее там..
Но ако все пак го намериш...
... докато спиш...
под своята възглавница,
кажи Му, че ме няма.

Малкото произведение бе посрещнато с уважително мълчание, като повечето от останалите бардове го възприеха като метафора, но Албус знаеше за какво става дума. Знаеше го още от първата дума излязла от устата на Лилавия, знаше го още от първия поглед отправен към него. Докато другите се възхищавата и мълчаха отдавайки цялото си уважение към автора в душата на младия Пуносец се разгаряше пожар - отрязани ръце заковани на вратата, това бе знака на Хинатата, това беше нейн запазен знак, а мълвата твърдеше, че Хавиер дела Куриня Мелвекио намерил сърцето на любимата си наложница именно под възглавницата си. А тя, тя бе сестра на Албус...

Когато се събудиш, не виждаш цветята,
които до преди си виждал в съня си,
когато се събудиш, не виждаш луната,
която е била красива, докато си спял...

Млада жена се надигна от мястото си, довършвайки песента на барда, без да е получила позволение за това. Очите й се напълниха със сълзи, защото усещаше тъгата, лъхаща от младия господин, стоящ най-отпред пред сцената.

Когато се събудиш, не виждаш светлината,
която ти даваше слънцето само в съня...
И тогава не чувстваш никаква топлина,
която ти даваше в сънното мечтание лъча...

Тя довърши и се поклони пред изумените от наглостта й хора, казвайки с тих, почти шепнещ глас:

- Извинявам се за намесата си без да ми е позволено, но просто песента е толкова тъжна, че слабата ми женска същност не можа да се въздържи пред обхваналите я емоции.

Присъстващите погледнаха въпросително момичето, след това отправиха очакващо очите си към Албус, който тъкмо понечи да каже нещо, когато се чу бавно и отмерено ръкопляскане във залата.
На вратата стоеше млада дама, от която се виждаха само червените й очи и тънките бели ръце, които пляскаха така леко и толкова силно, че ехото им отекна в помещението.
Целите й длани се покриваха от фини дантелени ръкавици, избродирани с винено червени цветя. Тялото й беше обвито в наметка от тежка материя. Със заучено движение тя смъкна качулката си, за да открие изцяло лицето си. Усмихна се леко и кимна за поздрав на Албус и другите присъстващи видни господа, при което няколко кичура от косата й обградиха бледото нежно лице във знак на подкана за поздрав.
Младата жена - бард се изправи трудно и замълча още по-притеснено. Страните й се зачервиха от възхищение и ужас пред новодошлата, чийто червени коси, стриктно прибрани на кок плашеха с подредеността си.

Новодошлата опрделено не беше от Пунос, защото вдигането на шум след предсатвление се приемаше за неодобрение към творчеството на изпълнителя. Пляскането с ръце пък показваше лошите обноски и директно определяха жената като варварка, чужденка дошла извън цивилизованите предели на Пунос. Неодобрението на старите бардове се долавяше ясно в подчетаното им гневно мълчание, макар червенокосата да не даваше вид, че различава уважителното мълчание отдавано на твореца от преди малко от това, с което сега яростно я нападаха майсторите на словото в престолния град. Албус тръсна глава, за да се отърси от от погледа на новодошлата, а сламено русите коси вързани на стегната опашка на тила му в привичния за бардовете стил, сякаш отметоха тежките спомени за сестра му. Той вдигна зелените си очи и скулестото издължено лице на младеж едва навършил шестнадесет се взря в това на новодошлата. Албус забеляза, че стария Червен се готви да заговори затова с няколко бързи крачки на тънките си патешки крака, обути в кожени бричове достигна до червенокосато и само с поглед я помоли да излязат от малката стайчка. Тази жена присъстваше в сънищата му през последния месец и той се надяваше да разбере защо след като най-сетне се бе появила наживо.
А зад гърба на Албус една тънка ехидна усмивка премина по лицето на Лилавия, който бе впил похотлив поглед в момичето довършило песента му.

Въпреки негативните реакции, пробудени сред присъстващите с внезапното появяване на новодошлата, тя не се поколеба да извърши това, което трябваше.
Албус се доближи до нея, при което тя хвана младежът под ръка, приемайки негласното му искане за усамотение с цел да отговори на безбройните въпроси, напиращи в главата му.
За ужас на присъстващите, двамата излезнаха с бърза крачка, показвайки липса на уважение според пуноските стандарти, което доведе до всеобщо възмущение.
Явно въпросът наистина не търпеше отлагане и Червения затвори полуотворената си от учудване уста с недоволно разбиране. За да разсее ситуацията той се изкашля леко, което означаваше, че представянето на лично творчество може да продължи от останалите в стаята бардове.
Кратката пауза измина и присъстващите продължиха спряното събитие, което трябваше да удостои с чувство на чест присъстващата пуноска аристокрация.
Лилавия слезна от малката импровизирана сцена и се запъти към жената, осмелила се да продължи песента му. Поздрави я за проявения кураж негласно и след като размениха няколко погледа, седнаха на малка масичка заедно с още няколко барда. Разбирателството между двамата учудваше с цялостната си безупречност.

----

Албус и Лукреция се поразходиха по малката алея отпред и седнаха на една пейка без да си кажат и дума. Младежът се притесняваше как да започне разговора си. Скулестото му лице изглеждаше като изваяно от бял порцелан, а очите му приличаха на прекалено чисти зелени поля, в които не цъфтеше нищо и нямаше помен от емоция. Празнотата в него плашеше, той сякаш нямаше душа - тя лежеше мъртва някъде под черната пръст на небитието.
Докато стояха той скръсти ръцете си уж в готовност да каже нещо, но есмералдите, ужасяващи с безразличието си, останаха смълчани.
Лукреция започна внимателно да говори, усещайки с цялото си същество мъката и тъгата на събеседника си:

- Скъпи Албус, знам, че ние с Вас не се познаваме лично, а само странично. Когато за последно Ви видях, бяхте едва на шест години и играехте със сестра си в същата тази градинка, по чиято алея минахме сега. - с нежен, почти майчински тон започна графинята.

- Не смятам, че имате право да намесвате спомените си с целта на посещението Ви, уважаема... - стрелна я с поглед, пълен с любопитство, примесено с обвинителна нотка, макар и безпричинна.

- Графиня Лукреция Д`Морейр, лична приятелка на баща Ви. Именно заради обещанието, което му дадох сега съм тук и Ви обезпокоявам с присъствието си. - отвърна спокойно жената - Искам да Ви помогна, въпреки че не очаквам съдействие от Ваша страна.

- Да ми помогнете? - горчиво каза младежа - Невъзможно е, не знам какви отношения е имал баща ми с Вас, но в момента не ми се иска да слушам обяснения за отминали неща.

- Вижте, Албус, моля за извинение, че се обръщам къв Вас на малко име, познавах добре баща Ви, но още по-скъпа ми беше и ще си остане Вашата покойна сестра. Тя именно е главния повод, поради който аз съм тук. А след това, моля да извините откровеността ми, сте Вие. - погледна го Лукреция в очакване на отговор.

След кратък размисъл и неразбиране какво точно иска тази непозната жена от него, Албус взе импулсивното решение да изслуша това, което тя има да му казва. Незнайно как, тези кървавочервени очи го успокояваха, вдъхвайки му сигурност.

- Слушам Ви - отвърна спокойно младежът, докато слабият вятър развя леко снопа свързани лъчи, обвиващ главата му. Няколко кичура коса избягаха от тънката си окова и заиграха палав танц около лицето му, подчертавайки есмералдовите му очи и високи скули.

- Вероятно се чудите за целите ми, идването ми в родината Ви и откъде знам за Вас, сестра ви и Хинатата, която се води мъртва.. - започна разказа си Лукреция. - имам информатори, вероятно не знаете за амарите, а и да сте наясно с тях, не сте вярвали в съществуването им... Но те са основният източник на информация, който свързваше мен и баща Ви в дългогодишно чисто приятелство. Приех дъщеря му и Ваша сестра, както и Вас самият, като близки, на които трябва да помагам. Обещах на покойният Ви роднина, защото той подозираше, че краят му наближава, да се грижа за Вас двамата.

- Красива история, скъпа графиньо, но защо трябва да Ви вярвам? - отвърна подозрително младежът, който не беше свикнал някой да се меси в семейните му отношения. Той не смяташе, че е редно.

- Виждам, че ми нямате Доверие, уважаеми господине.- тъжно отвърна тя –Нека Ви докажа, че бях близка с баща Ви, а сестра Ви беше и ще си остане една от най-близките ми приятелки. Споменът за нея винаги ме следва.

Лукреция бръкна в големия вътрешен джоб на наметалото си и извади купчина писма, запечатани с печата на баща му. Вързаните с червена панделка хартиени пликове се украсяваха от елегантен и фин почерк. Такъв имаше само един човек, който той познаваше – сестра му. Печатът безспорно представляваше знакът на неговия род. Дори самият Албус носеше пръстена след смъртта на баща си. Погледна писмата и ръката си неразбиращо и отвърна:

- Значи сте кореспондирали с близките ми, така ли графиньо? – озадачено попита той, но въпросът разкриваше и отговора си.

В очите му се появи нещо като искра и той пое с грубата си длан снопа ценни ръкописи, белязани от имената на сестра му и печата на рода. Изненадата озаряваше лицето му, а очите му неспирно гледаха ту писмата, ту графинята в недоумение, примесено с капки на доверие.

- Успокойте се, скъпи ми Албус – изправи се Лукреция и погали нежно по главата младежът със странна майчина чувственост – моя цел и отговорност, която поех с обещанието да Ви пазя и дадох думата си на баща Ви. Ще помогна на всяка цена за разкриването на убиеца и причината за смъртта на скъпата ми приятелка и Ваша сестра. Вярвам, че с времето ще спечеля доверието Ви.

Албус погледна с надежда червенокосата дама и се възхити пред решителността й, изпитвайки странно чувство на закрила от нейна страна. Изправи се на крака и целуна ръката й кавалерски. Нещо, което не правеше често.

----

След като се запознаха официално и не само чрез стиховете си, Димб Рант О`Ер и Лилавия обсъдиха творческите си планове под одобрителното кимване на по-старите и опитни бардове, които се радваха на новите попълнения. Момичето наблюдаваше внимателно събеседника си, а той я изипваше с поглед. Двамата мълчаливо станаха, за да изпълнят общата идея, зародила се в тях само от срещата на очите им и импулсивното запознанство, което ги свързваше.
Творческите им потенциали се допълваха взаимно и те искаха заедно да утвърдят приликата в характерите и стиховете си, да създадат нещо красиво.

Упътиха се заедно към малката сцена и започнаха да рецитират неща, така еднакви, близки и далечни помежду си, че изумиха с истинското си звучене и вложените дълбоко емоционални думи. Разбиранията им се допълваха, а думите им се сливаха в обща напевна мелодия от изречения, оплетени от болка, породена от непознати, може би любовни, чувства.


Танцуват
прашинки във сърцето ми
завихрени от пориви,
понесени от спомени,
покрили с плащ от ярост
окаяните дни на настоящето.

Двамата бардове докоснаха нежно ръцете си, излъчвайки взаимно доверие и необяснима привързаност под напева на думите, сякаш изригващи като вулкан дълбоко от сърцата им. Гласовете им се допълваха и преливаха един в друг, а думите се лееха като песен, изпълнена от най-нежен тембър на гласа.

Крещят
неистовите мигове
на вътрешно прозрение
че само шепи думи
през пръстите изтичат
и времето - и то изтича
в поредния напразен
опит за величие.

Албус и Лукреция влезнаха във залата, след което застинаха от тъжната мелодия, пробудила огнена буря в сърцето на младежа под нахлулия спомен за мъртвата му сестра. Графинята почувства бодеж от лявата си страна – забравен и близък, но докато държеше под лакътя ръката на русокосия мъж, изпита част от неговата мъка. А тя не можеше да се сравни с нито една нейна през изминалите години.

Загърбил детство
и вперил зор
в неясното си бъдеще -
смехът горчив
остава ми едничкото
спасение.

Очите на Албус се изпълниха със сълзи ,които той горчиво преглътна, запомняйки вкуса им в гърлото си. В душата му се пробуди яростно желание за отмъщение, което да възмезди безмилостното и жестоко убийство на сестра му. Стисна ръцете си в юмруци, но успя да се овладее, защото усети укорителния поглед на Червения върху себе си. Въпросния господин погледна преценяващо дамата, нахално и собственически държаща ръката на Албус, а него самият – въпросително.

Последната искра на волята -
за себе си да плача
ще откажа.

Албус стисна за миг очите си, сълзите му не потекоха и той се отскубна от нежната хватка на Лукреция, разполагайки се на най – близо намиращата се маса. Сядането му наподобяваше забиването на пирон в мека дървесина. Сякаш се строполи безумно тежко на стола.
Тъгата му остана нескрита, а Лукреция мълчаливо му кимна за довиждане и излезе грациозно извън помещението – по същия начин, по който се беше появила – с вятърна мъгла и обвита от тайнственост.

За пореден път тези думи, които се рецитираха и често се повтаряха в нейно присъствие й навяха тъжни спомени. Те не събираха праха на времето, въпреки че съществуваха дълги години в душата на Лукреция Д`Морейр - всъщност откакто се беше преродила като сангуни, другото не помнеше........